Червената лястовица

42

На следващата вечер в 17,00 часа над моста на река Нарва от иначе ясното нощно небе се спусна мъгла, гъста и разпокъсана, като тапа от хирургически памук, откъснат от пакет, и от време на време облизваше пътя по моста. Лампите по него светнаха и уловиха мъглата, духаща от ляво на дясно, създаваща впечатлението, че мостът се движи на колелца по речния бряг. Доста високо над мъглата кулата на замъка „Херман“ на западния бряг гледаше към пустите бойници на крепостта на Ивангород на източния бряг.

От руската страна на моста имаше два лекотоварни камиона, паркирани по дължина през пътя. Шестима граничари в камуфлажни униформи стояха небрежно отпуснати около тях. Зад тях имаше малък бронетранспортьор „Тигър“ с лека картечница на покрива. На картечницата нямаше никой, тя беше заключена на стеблото си и насочена към небето. Зад камионите и бронетранспортьора, встрани на пътя, който минаваше покрай супермаркета и административната сграда, имаше паркирани пет коли от бюрото на СВР в Санкт Петербург — два мерцедеса и три БМВ-та. Шофьорите стояха заедно в тъмнината и си бъбреха. Останалите от СВР бяха влезли в контролнопропускателния пункт и чакаха там, извън полезрение, следвайки заповедите да останат дискретни. По стръмния речен бряг отдолу под моста стояха двама граничари, изцяло скрити от мъглата, подгизнали от влага.

От естонската страна, на петдесет метра от моста в един бус, паркиран в центъра на пътя, седеше Бенфрод. Той имаше възможност да гледа право напред по пътя на моста към паркираните руски автомобили. Четирима, облечени в черно войници стояха в джипа и пушеха. КаПо възнамеряваха да поставят двама наблюдатели в кулата на замъка „Херман“, но министерството нямаше бюджет за уреди за нощно виждане. Светлините на моста щяха да са достатъчни.

Чу се шум от скърцащи накладки и хрущене на гуми по чакълената настилка. Една коля спря. Бенфорд видя как Нейт излиза от малкото зелено возило, с коса, сплъстена над челото, с нещо нелепо синьо-бяло — не, това беше гръцкото знаме — на тениската му. Бенфорд излезе от буса и тръгна към колата.

— Какво правиш тук, Нейт? — попита го той с нисък равен глас. — И каква е тази нелепа фланелка, която си облякъл? Знаеш ли какво трябва да стане тук след половин час? Моля те, имай добрината да влезеш в буса и стой извън полезрение. Имаш нужда от душ. — Бенфорд натика Нейт в буса и плъзна вратата. Войниците от КаПо в джипа ги погледнаха и се зачудиха какво ли става. Бенфорд отиде до тях и прие предложената цигара. Войниците запазиха почтително мълчание.

Бенфорд видя засилена активност на другия край на моста. Лекотоварните камиони, паркирани по дължина през моста, бяха разделени леко и „Тигърът“ се бе придвижил между тях. Един войник отключваше картечницата на покрива. Зад Бенфорд се чу шум от друга кола. Гейбъл спря с един невзрачен черен седан. Изглежда, беше сам в колата. Той излезе и тръгна към Бенфорд.

— Кажи ми какво направи — попита го Бенфорд. — Кажи ми, че е с теб.

— Руснаците дойдоха за нея миналата нощ в Атина. Спасителен екип, така се нарекоха сами. Нямам идея как са ни проследили, сигурно са имали някой в хотела, сигурно ченгета, не знам. Тя уби и двамата, екзекутира ги.

Войниците от КаПо бяха слезли от джипа и стояха зад него, гледайки към руската страна на моста през биноклите си.

— Тя ги уби? Къде е тя сега? — попита Бенфорд. — Имаме ли някой, с когото да разменим Марбъл!

— Тя ми каза не. Цели шест часа беше не. Не можех да кажа нищо, за да променя решението ѝ. На следващата сутрин трябваше да я предам на Форсайт, за да я отведе със самолет в Щатите, и тя ме чакаше до колата. Може би ония двамата главорези от центъра опекоха работата. Тя наистина сериозно се вбеси.

Бенфорд гледаше така, сякаш всеки момент щеше да предаде Богу дух.

— На задната седалка е — каза Гейбъл. — Легнала е долу. Седна отзад, когато влязохме в Нарва. Исках да променя профила.

Бенфорд издуха струя цигарен дим. Бяха минали почти седемдесет и два часа в неведение.

— Съгласи ли се? — попита той.

— И да, и не. Каза ми да вървя по дяволите и че го прави единствено за да спаси Марбъл. Каза, че ще премисли отново дали да работи с нас. Междувременно възнамерява да вдигне ужасна пушилка в центъра. Може да имаме агент, може и да нямаме. Тя ще ни уведоми.

— Какво означава това? — попита Бенфорд. Гейбъл игнорира въпроса му.

— Още нещо. Проблемът е Наш. Тя пита за него. Бенфорд избухна в смях.

— Какво се смееш? — попита Гейбъл.

— Нейт е в буса. Не знам как го е направил, но дойде тук от Атина, просто се появи. Това зад буса е неговата кола.

— Психически статус? — попита Гейбъл.

— Възбуден, напрегнат, изтощен. Какво мислиш?

— Това, което мисля, е, че трябва да ги оставим да си поговорят няколко минути — може би ще е добре и за двамата. Да ѝ дадем възможност да се върне с някакъв спомен, а и той ще се успокои. Мога да докарам колата и да я вкарам отзад в буса, без никой да я види.

— Окей, ние така или иначе сме на изчакване. Но задръж, докато поговоря малко с Нейт.

Бенфорд плъзна вратата на буса, качи се вътре и седна на средната седалка до Нейт, който си бе намерил някакво яке в багажника и си бе пооправил косата с пръсти. Личеше, че е уморен, но вече изглеждаше по-прилично. Бенфорд плъзна вратата до половината и се облегна на седалката.

— Дива и Гейбъл пристигнаха. Тя е в колата. Снощи руснаците са се опитали да я спасят и тя е убила двама души. Съгласила се е да се върне в Русия единствено заради размяната, за да спаси Марбъл. Що се отнася до работата отвътре, не е поела никакъв ангажимент и ние не знаем до каква степен сега или в бъдеще тя ще бъде наш агент.

Имаме няколко минути и Гейбъл е убеден, че за Дива ще бъде полезно да поговори с теб. Искам още веднъж да бъдеш неин вербуващ офицер. Искам да бъдеш вдъхновяващ. Искам да ѝ говориш за дълг, за мисия и за дългосрочен шпионаж. Има един-единствен начин да го изиграеш, така че да не доведе до ареста ѝ от другата страна на моста — като оперативен офицер, подготвящ своя агент. В противен случай ще разклатиш самообладанието ѝ. Можеш ли да го направиш?

Той кимна. Бенфорд излезе от буса и Нейт чу шум на двигател и щракване на врата. Багажникът на буса се отвори, Доминика бързо влезе вътре и вратата се захлопна. Тя се провря покрай задната седалка и седна до него. Беше облечена в простичка морскосиня рокля и леко манто в същия цвят. Гейбъл бе настоял за ниски черни обувки с връзки и бежови чорапи. Бе вдигнала косата си, не носеше грим — матрона, току-що излизаща от плен на ЦРУ. Сините очи бяха същите и тя погледна Нейт, изучавайки лицето му. Беше облян в бледо пурпурен блясък, това ѝ показа, че страда.

За първи път в своята все още начинаеща кариера Нейт не помисли автоматично за последиците от нарушаването на правилата, незачитането на Бенфорд и за това, че може да си съсипе репутацията. Той се протегна напред, сграбчи Доминика за ръцете и притисна устни в нейните. Тя се скова, после се отпусна и накрая положи ръце на гърдите му и лекичко го отблъсна.

— Нямаме достатъчно време, за да ти кажа колко съжалявам за това, което ти наприказвах. Няма време да ти кажа какво означаваш за мен като жена, като любима, като партньор. И няма време да ти кажа колко много ми липсваш.

Трябва да ти говоря за продължаването на нашите тайни взаимоотношения и за това, че трябва да продължиш да работиш за ЦРУ в Москва. Точно сега изобщо не ми пука за това. Знам, че се връщаш единствено за да спасиш генерала. Аз бих направил същото, а ето че го спасяваш ти. Но аз искам ти да си в безопасност. Нищо друго не си струва. Ти си единственото важно нещо, поне за мен.

Нейт погледна смутено настрани през предното стъкло на буса, към забуления в мъгла път, тунел във времето, чезнещ в Русия. Доминика се обърна да погледне в същата посока и реши.

— Не е нужно да се тревожиш за мен, Неит — категорично каза тя. — Аз ще се върна в моята страна, сред моя народ. Ще бъда добре. Колко подходящо, да ми се извиниш и да ми кажеш, че се тревожиш за мен пет минути преди да прекося границата. Моля те, бъди така любезен да не ме караш да променям решението си.

Душка, пусни ме да си вървя, помисли си тя.

Тя стана, промъкна се до задната седалка и потупа по стъклото. Нейт я гледаше как си тръгва. Той се взря в мъглата с ръце, сключени зад главата.

Гейбъл видя очите ѝ и разбра, че едва се държи. Проклетият Наш. Тя се нуждаеше от подсилване, и то веднага. Той я напъха в колата, скрита от буса.

— Влез — каза Гейбъл. — Искам да поговорим.

Тя се плъзна на задната седалка и Гейбъл се качи до нея, затръшвайки вратата. Даваше го грубовато, преструвайки се, че не забелязва очите ѝ.

— Ще има около дузина бинокли, отправени към теб, в минутата, в която пристъпиш извън колата на открито — каза ѝ той. — Охраната ще се тревожи за сигурността, но ще има и други, които ще те наблюдават. Контраразузнавачи, маймуните от контраразведката, гледащи изключително в теб.

Доминика не го погледна, но кимна.

— Когато пресичащ, върви със стабилно темпо. Не прекалено бързо, но не и колебливо. Много е важно да не поглеждаш в Корчной, когато се разминете на моста. Той е предател и ти си тази, която го е вкарала в затвора — каза Гейбъл. — Те може да извикат и на двама ви да спрете по средата на пътя. Тя е маркирана с линия на асфалта и с малка издатина. Това е нормално, граничарите няма да са щастливи, ако не крещят в мегафоните си. Те вероятно ще предават видео от теб до центъра, за да потвърдят идентичността ти.

Доминика вече беше по-добре. Гейбъл видя, че е започнала да мисли за тръгването, а не за Наш.

— Стабилно темпо до камионите. Ще има един ленинградски неандерталец с ужасен костюм, който ще пристъпи напред и ще каже… Какво ще каже?

— Добро пожаловать — каза Доминика, взирайки се през прозореца. — Добре дошла у дома.

— Добре, направи ми услуга и го изритай между краката. Твоето поведение оттам насетне е критично. Помни — каза Гейбъл, — ти се прибираш у дома, освободена от арест на ЦРУ. Ти си успокоена и, ами, в безопасност. Не точно приказлива, това ще бъде неуместно. Ти си отговорна за трима убити в акция, и то от твоите. Тези шибани типове са се опитали да те убият и ти си бясна. Ще бъдеш заобиколена от всички онези ленинградски главорези и тъпанари в колата или във влака, или в каквото там решат да те откарат до Санкт Петербург.

— Познавам този животински вид — каза Доминика. — Няма да има проблем от тяхна страна. Аз току-що се връщам от операция за центъра. Единствените хора, с които ще говора, са в Москва.

— Именно. И щом веднъж се озовеш там, покажи им гръцките си шевове и им се разкрещи за онзи маниак, спецназа, за Корчной и за това, че им е отнело толкова много време, за да те измъкнат. Ти се върна, бебче, ти се върна.

— Да — каза Доминика. — Върнах се.

— И ще се видим след шест месеца? — попита Гейбъл.

— Не разчитай на това — отговори му тя.

— Помниш ли универсалния номер?

— Изхвърлих го!

— След като го наизусти — отбеляза Гейбъл.

— Кажи на Форсайт сбогом от мен — каза тя, игнорирайки последната му фраза.

Людмила Михайловна Павличенко е била легендарен снайперист от Червената армия в годините на Втората световна война, най-смъртоносната жена снайперист в историята, с 309 потвърдени убийства по време на Кримската кампания. Тази вечер, на покрива на потъналата в руини южна кула на крепостта Ивангород на руския бряг на реката, нейната съименница Людмила Цуканова, първи снайперист на Специална група В на СВР, лежеше по корем, заела позиция. Беше облечена в торбест черен комбинезон с качулка, нахлупена над главата, стегната плътно около покритото ѝ с червеникави петна лице. Тя бе прикладила пушка ВСС[126] със снайпер, опрян на изринатата ѝ напукана буза, и се целеше през окуляра за нощно виждане на триста метра по диагонал през водата, в западния край на моста над Нарва — това щеше да бъде нощен изстрел, изключително лесен за нейните способности. Тя търсеше силует — тъмнокоса жена, която върви с леко накуцване.

Средният клас хеликоптер Ми-14 „Мъгла“ с черния си нос „Мики Маус“ беше цивилна транспортна версия на военния, боядисан в червено и бяло. Той бавно кацна на празния паркинг на железопътната гара на Ивангород. Жълтеникавите стени на бароковата фасада на гарата проблясваха в розово на светлините на хеликоптера. Докато той се полюшваше на амортисьорите си, звукът на двигателя стихна от писък до скимтене и след това до мъркане. Масивните перки спряха да се въртят и се приведоха, горещи в ледения нощен въздух. Не се отвори никаква врата, докато две от колите на СВР, които чакаха надолу по пътя, не дойдоха до вертолета. Тогава страничната пасажерска врата се отвори и двама мъже в костюми спуснаха метална стълба и свалиха по нея крехка беловласа фигура до водещата кола.

Двете коли отидоха бавно по пътя до блокирания от камионите мост и тримата мъже излязоха — дребният старец в средата, между другите двама. Те се промъкнаха покрай камионите и застанаха мълчаливо, загледани надолу по пътя, към мержелеещите се фигури на другия бряг. Граничарите около камионите свалиха от рамо пушките си и фаровете на камионите се включиха, заливайки руската страна на моста в светлина. Парапетите и осветителните стълбове хвърляха кòси сенки върху пътя. Имаше половин дузина мънички огънчета зад прозореца на митничарската будка. Ленинградските момчета пушеха, гледаха, не говореха.

Те излязоха от буса и го заобиколиха, за да застанат отпред, с лице към руснаците. Руснаците включиха прожекторите си и Бенфорд даде сигнал на джипа на КаПо да включи светлините си и своя прожектор. Руската страна сега бе скрита от ослепителната стена от светлина, през която мъглата продължаваше да нахлува на талази.

— Ние ще те отведем до началото на моста — каза Гейбъл, държейки здраво Доминика под мишница. Бенфорд приближи, застана от другата ѝ страна и я хвана над лакътя. Нейт бе излязъл от буса и стоеше встрани от него.

— Почакайте — каза Доминика, протегна се към Нейт и го зашлеви силно по лицето.

— Браво, момиче! — каза Гейбъл.

Войниците от КаПо в джипа се сръгаха един друг.

Доминика и Нейт се изгледаха за миг, сами в целия обвит в мъгла свят, после Доминика прошепна: „Пока, довиждане, ще се видим с теб.“

Тя се изпъна и дръпна Гейбъл и Бенфорд напред.

— Хайде — каза тя.

— Бъди хладнокръвна, бебче — каза Гейбъл с ъгълчето на устата си. Двамата с Бенфорд водеха Доминика, държейки я за ръцете над лактите, като арестант в затвор. Ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци, сякаш се съпротивляваше на техния натиск. Те отидоха до началото на моста и застанаха там, гледайки как мъглата се излива по цялата му дължина. В края му се видяха светлини на приближаваща кола, невъзможно беше да се забележат детайлите, после настана суетня, появиха се три мъжки силуета, най-ниският беше в средата. Един прожектор примигна, после отново и Бенфорд даде знак на войниците да отговорят със същия сигнал. Фаровете на КаПо проблеснаха срещу дузина бинокли, гледащи към тях.

— Спри, когато стигнеш в средата — каза Гейбъл.

Доминика с презрение издърпа ръцете си от тяхната хватка, каза им Ëб вашу мать, оправи мантото си и пристъпи напред. Тя тръгна в мъглата с характерното си леко накуцване, балетните ѝ прасци се свиваха, раменете и бяха изпънати назад. Ниският силует в другия край на моста също тръгна.

— Какво каза тя? — попита Бенфорд.

— Звучи наистина неприлично — отговори Гейбъл.

Силуетът на Доминика ставаше все по-незабележим, докато напредваше през бледите кръгове светлина на пътя. Тя и самотната фигура, вървяща от другия край, вече бяха почти рамо до рамо.

— Тя е по средата с Марбъл — каза тихо Гейбъл. Мегафонът избуча нещо и двете фигури спряха. Двата силуета стояха рамо до рамо по средата на моста, в светлината на една от лампите, мъглата се въртеше спираловидно помежду им и се просмукваше в тях. Тя дори не обърна глава, но почувства неговото величествено пурпурно присъствие, това беше последният път, в който щеше да го почувства. Марбъл погледна към Доминика. Бялата му коса улови светлината на лампата, той свали палтото си и ѝ го подаде, стандартно приношение от шпиони при размяна. Доминика взе палтото му и го хвърли на мокрия от мъглата паваж. Точно както Марбъл се бе надявал да направи. Светлината блестеше в дузината бинокли.

Марбъл погледна направо, видя градските светлини на Нарва, мержелеещата се централна кула на замъка, намигането на една звезда в западното небе, фаровете и силуетите на мъжете в другия край на моста. Когато светлините в двата края отново проблеснаха, той тръгна. Чу как стъпките на Доминика заглъхват зад гърба му. Чувстваше тялото си леко, болките се усещаха, но празнотата в гърдите му бе изчезнала. Главата му беше чиста и той се концентрира върху това да не върви прекалено бързо, щеше да им покаже до последно как завършват професионалистите. Когато дойде по-близо, силуетите се превърнаха в лица, познати лица. Беше по-важно да види тук приятелите си, отколкото, че е свободен наистина. Бенфорд. Натаниъл. Шпионска размяна. Той за малко не се разсмя.

Куршумът 9х39 мм от снайперската пушка на Людмила премина през лявата страна на врата на Марбъл и сряза каротидната му артерия, преди да излезе от десния му пекторален мускул под мишницата. Цуканова имаше намерение да даде изстрел в главата, но се бе прицелила ниско, а и студеният нощен въздух повлия на свръхзвуковия куршум SP-5. Тя се изправи и пое по изходния маршрут на юг от крепостните стени още преди краката на Марбъл да се огънат. Руснаците от другата страна на моста не разбраха какво се е случило.

Бенфорд го хвана, но Марбъл, мъртвешки натежал, се изплъзна от ръцете му и старият човек рухна на асфалта. Нейт седна на пътя и залюля главата му на бедрото си, но старият шпионин лежеше неподвижен, той беше загинал, затворил очи, със странно спокойно лице. Бенфорд гледаше ръцете си, почервенели от кръвта на Корчной.

Войниците от КаПо свалиха пушките си от рамо и ги насочиха, но Гейбъл извика „Стоп!“ и им махна да спрат. На моста Доминика се обърна за кратко — беше чула вика на Гейбъл, — но бе погълната от блясъка на прожекторите. Преглътна. Но забеляза тъмната купчинка на земята и инстинктивно разбра какво се бе случило.

Тя изпищя НЕ — само веднъж, в главата си, после си наложи да потисне ужаса, да се успокои, да овладее лицето си, да отпусне раменете си. Напъхаха я в очакващата кола, загрят мерцедес, луксозно топъл, който незабавно отпраши по магистралата. Колата се поклащаше на завоите и тя сдържа ужаса си, виждайки отново и отново образа на Корчной. Потисна отровната си ярост, докато обвитият в жълто ленинградски полковник изпълваше вътрешността на колата с цигарен дим.

Бенфорд гледаше в Марбъл парализиран, неспособен да помръдне, неспособен да мисли. Нейт бе навел глава, ръцете му трепереха, докато продължаваше да люлее главата на Корчной в скута си. Това беше твърде жестоко, те останаха безмълвни, безчувствени от окончателността, от невъзвратимостта на загубения живот на Марбъл. Бяха потресени от ужасното предателство, от чудовищността на жестокия акт.

Всички освен Гейбъл. Той бързо отстъпи назад по пътя и вдигна бинокъла си. Хаосът от силуети откъм руската страна се движеше, задните светлини на луксозния седан се отдалечаваха в нощта. Гейбъл не знаеше дали Доминика е видяла какво се е случило, но се надяваше да е разбрала: Моля те, Господи, дано да е разбрала какво стана.

Мъглата се въртеше край тях, мокреше косите им и докосваше ведрото лице на Марбъл. Прогизналото му палто лежеше забравено в средата на моста.