Червената лястовица

3

Доминика Егорова седеше в дискретно изолираното ъглово сепаре в кристално-мраморния разкош на „Бакара“, найелегантния от новите ресторанти в Москва, разположен на няколко крачки от площад „Лубянка“. „Гората“ от кристал и сребро по ослепително бялата покривка не приличаше на нищо друго, което бе виждала досега. Наслаждаваше се независимо от оперативния характер на вечерта, решена да извлече максимално удоволствие от греховно скъпата вечеря.

Димитрий Устинов седеше срещу нея, вибриращ от възбуда. Висок, с масивно телосложение, с гъста черна коса и хлътнали бузи, той беше главният в гангстерското братство на руските петролни и минни олигарси, построили империи за милиарди долари в процъфтяващите години след Студената война. Беше започнал като обикновен местен бияч в организираната престъпност, но постигна забележителни успехи.

Устинов беше облечен в безупречен смокинг върху плисирана бяла риза със сини диаманти на яката и на маншетите.

Носеше часовник Tourbillon на „Корум“, един от десетте, произвеждани всяка година. Мечешките му лапи лежаха над синята емайлирана табакера „Фаберже“, произведена през 1908 г. лично за царя. Взе си цигара от нея, запали я с масивна златна Ligne Deux, която издаде характерната за всички запалки „Дюпон“ музикална нотка, когато щракна капачето ѝ, за да я затвори. Устинов беше третият от най-богатите мъже в Русия, но при цялото си богаство не беше от най-умните. Беше влязъл в открита вражда с правителството, най-вече с премиера Путин, и бе отказал да признае или приеме държавното регулиране в предприятията си. Преди три месеца, в разгара на враждата, лекомислено бе направил неприлично презрителни забележки за Путин в интервю в едно шоу по московската телевизия. Посветените бяха изумени, че все още е жив.

Тази вечер Устинов не мислеше за нищо друго освен за Доминика. Беше я видял в телевизията месец след интервюто си. Красотата и първичната ѝ сексуалност му взеха дъха. Беше готов да купи цялата телевизия на мига само и само да я срещне отново, но не се оказа нужно. Тя веднага и с удоволствие прие поканата му за вечеря. Докато я гледаше през масата, му се искаше да не остави недокоснато местенце по нея.

Доминика беше на двадесет и пет години, с тъмнокестенява коса, вдигната нагоре, вързана с черна панделка. Кобалтовосините ѝ очи пасваха на табакерата му и той ѝ го каза, после като омагьосан плъзна безценната дрънкулка по масата към нея.

— Това е за теб.

Тя имаше сочни устни и стройни елегантни ръце, които тази вечер бяха голи. Облечена бе в проста черна рокля с дълбоко деколте, което разкриваше поразително пищната трапчинка на бюста ѝ. Слабата светлина на свещите едва осветяваше една фина синя веничка на гръдта ѝ под съвършената кожа. Протегна се и докосна великолепната табакера с дългите си елегантни ръце. Ноктите ѝ бяха къси и равно подрязани, без никакъв лак. Погледна го с широко отворени очи и той почувства, че между корема и слабините му потръпна някаква струна.

Тя беше достатъчно опитна, за да следва инстинктите си, да преглътне жлъчката в гърлото си. Усмихна се на първичния гущер срещу себе си.

— Димитрий, прекрасна е! Но не мога да приема такъв подарък — каза тя. — Това е прекалено щедро.

— Разбира се, че можеш — каза Устинов, напъвайки се да бъде очарователен. — Ти си най-красивата жена, която съм срещал, и твоето присъствие тук е най-прекрасният подарък, който някога съм получавал. — Той отпи глътка шампанско и си представи тази малка черна рокля, захвърлена на купчинка в ъгъла на спалнята си. — Толкова много те обичам, Доминика!

Тя се насили да не му се изсмее точно в момента, в който почувства как по гърба и ръцете ѝ преминава ледена тръпка. Този деревенщина, този селяндур, имаше точно толкова изисканост, колкото и всяка провинциална мутра — какъвто именно е бил преди години. Но, Господи, сега той беше богат. През подготвителната седмица на Доминика ѝ бяха съобщени няколко факта за Устинов: Яхти. Вили. Луксозни апартаменти. Петролни и минни холдинги из целия свят. Лична охранителна армия, създадена от скъпо платени наемници. Три частни самолета.

Доминика беше единственото дете на Нина и Василий Егорови. Майка ѝ бе работила като концертмайстор в Московския държавен симфоничен оркестър, изгряващ виртуоз от школата на Климов, с огромен потенциал, заради който ѝ бяха дали една великолепна цигулка „Гуарнери“ от 1741 година, Kochanski del Gesù, от Централния държавен музей „Глинка“ за музика и култура. Преди петнадесет години очакваното ѝ повишение в Руския национален симфоничен оркестър бе отменено, когато Прохор Беленко, един блюдолизец, цигулар със среден талант, но женен за дъщерята на член на Политбюро, настоя да бъде повишен той и, естествено, получи позицията. Всеки знаеше какво се е случило, но никой нищо не каза.

Освен с великолепното свирене на червено лакираната скрипка[7] Нина Егорова бе известна и с пламенния си характер и избухливия си темперамент, който експлодираше винаги когато ѝ дойдеше до гуша. Пред изумените погледи на осемдесетте си колеги от оркестъра Нина халоса Беленко по дясното ухо с неговия нотен пулт на последната му репетиция с Московския държавен симфоничен оркестър. И при това не се покая. Освен това беше жена — в тогавашния Съветски съюз. Отнеха ѝ цигулката „Гуарнери“. Тя отказа да свири на по-обикновен инструмент. Преместиха я от първото място на трети ред в струнните инструменти. Тя ги прати по дяволите. Административният ѝ отпуск се превърна в уволнение, когато министерството на културата привика директора на оркестъра, и така кариерата ѝ приключи. Сега, години по-късно, елегантният ѝ врат бе превит, силните ръце — изкривени, тъмните коси — посивели и прибрани на кокче.

Бащата на Доминика беше прочутият учен, професор Василий Егоров, старши преподавател по история в Московския университет. Той беше един от най-уважаваните и влиятелни учени в руската хуманитаристика, с ранг на заслужил професор. Златно-синият му Орден на свети Андрей висеше на стената; а тъмночервеният бант, който носеше всеки ден на петлицата си, беше на медал „Пушкин“ — за заслуги в литературата и образованието. По ирония Вася Егоров не изглеждаше нито важен, нито влиятелен. Беше нисък и слаб, с оредяваща косица, сресана внимателно настрани върху главата му.

За разлика от съпругата си Василий Егоров бе оцелял през годините на съветската власт, като избягваше да се забърква в политика, в зависимости и в противоречия. Обвит в пашкула на университета, той преуспяваше главно благодарение на демонстрирането на прилежно усърдие, справедлива безпристрастност, дискретност и лоялност. Но никой не знаеше, че този заслужил професор, другарят Василий Егоров, има друга, тайна душа, съзнание на напълно различно същество, в което се таеше отвращение, отвращението на един морален мислител от света на Съветите. Като всички руснаци и той бе загубил много близки от семейството си през тридесетте и четиридесетте години по времето на Сталин, на войната с Германия, при чистките, в каторгата. Но имаше и нещо повече от това. Той отхвърляше дисбаланса и нелогичността на съветската система, презираше несигурното фаворизиране на человеки, ленивостта на връзкарите и задоволяването на личните страсти, които рушаха човешкия дух и бяха ограбили руснаците от собствения им живот, от земята им, от наследството им. Това беше измяна, ерес, която той споделяше единствено с Нина.

Всички руснаци криеха тайни мисли, те бяха привикнали към това. Същото беше и с Василий и Нина, които криеха отвращението си към факта, че съвременна Русия съвсем не се бе променила. Дори и когато Доминика порасна и започна да разбира, Василий не смееше да ѝ говори за техните чувства. И двамата ѝ родители се стремяха да ѝ дадат ясна визия за света, да я оставят да разбере самата истина. Ако не можеха да разкрият пъклената еволюция на Русия — от болшевиките до Съветите и сега, дори и след гласността, в паразитната алчност на федерацията, — Василий реши поне да внуши на Доминика идеята за истинското величие на Русия.

Просторният тристаен апартамент (след уволнението на Нина им бе позволено да го задържат благодарение единствено на запазването на позицията и престижа на Василий) бе пълен с книги, музика, изкуство и разговори на три различни езика. Когато Доминика стана на пет, родителите ѝ забелязаха, че малкото момиченце има изумителна памет. Можеше да рецитира стихове на Пушкин, да различава концертите на Чайковски. И когато пускаха музика, Доминика танцуваше боса по ориенталския килим в хола в съвършен ритъм с такта, извивайки се и скачайки в идеален синхрон, а очите ѝ блестяха и ръцете ѝ се движеха като мълнии. Василий и Нина се споглеждаха и един ден майка ѝ я попита как е научила това.

— Следвам цветовете — каза малкото момиченце.

— Цветовете? Какво имаш предвид? — попита я майка ѝ. Доминика важно обясни, че когато свири музика или баща

ѝ чете на глас, стаята се изпълва с цветове. Различни цветове, някои ярки, други тъмни, понякога те „подскачаха във въздуха“ и всичко, което Доминика трябваше да направи, беше да ги следва. Точно заради това успяваше да запомня толкова много неща. Когато танцуваше, подскачаше над лъчи от яркосиньо или следваше блестящите червени петна по пода. Родителите ѝ се спогледаха отново.

— Харесвам червеното, синьото и пурпурното — каза Доминика. — Когато Батюшка ми чете или когато Мамуля свири, те са толкова красиви.

— А когато мама ти се кара? — попита Василий.

— Жълто. Не обичам жълтото — каза малкото момиченце, обръщайки страниците на някаква книга. — И черния облак. Не го харесвам.

Василий попита един колега от Факултета по психология за цветовете.

— Чел съм за подобно състояние — каза колегата му. — Усещане на буквите като цветове. Много е интересно. Защо не я доведеш някой следобед?

Василий чакаше в кабинета си, докато приятелят му, професорът, седеше с Доминика в близката аудитория. Единият час премина в три. Когато се върнаха, малката Доминика беше щастлива и разсеяна, а професорът — замислен.

— Какво? — попита Василий, гледайки косо към дъщеря си.

— Бих могъл да седя с дни с нея — каза професорът, тъпчейки лулата си. — Вашето малко момиченце показва признаци на синестет. Човек, който усеща звуци или букви, или числа като цветове. Изумително.

Василий отново погледна Доминика. Тя щастливо си рисуваше нещо на бюрото на баща си.

— Боже мой! — каза той. — Това заболяване ли е, лудост ли е?

— Болест, бреме, проклятие, кой може да каже? — Професорът свърши с пълненето на лулата си. — От друга страна, Василий, тя може би е одаренная, надарена.

Василий, този изтъкнат хуманитарист, загуби ума и дума.

— Има и нещо друго — продължи професорът, гледайки към Доминика, чиято глава бе приведена над рисунката ѝ. — Нейната синестезия явно се разпростира и до човешките реакции. Не само думи или звуци, тя вижда също и емоционалния статус в цветове. Каза ми за нещо, което ми звучи като аури от цветове около главите на хората и раменете им. — Василий зяпна приятеля си. — Може би тя ще се развие в нещо като учен в сферата на човешките намерения.

— Разбира се, тя има и изключителна памет. Безпогрешно повтаря двадесет и пет цифрени числа по няколко пъти. Това не е необичайно в такива случаи — продължи професорът. — Но ти вече си го забелязал. — Василий кимна. — И нещо друго, не толкова обичайно. Вашето малко момиченце е склонно към буйство, дефинирай го както искаш, избухливост, немирство, сприхавост, къс фитил. Помете документите ми на пода, когато не успя да реши една гатанка. Нещо, което ще трябва да контролира по-късно в живота си, предполагам.

— Боже — каза Василий и забърза към къщи, за да каже на съпругата си.

— Това идва от твоето семейство — сухо казваше той на Нина, докато поруменялата Доминика се мръщеше гневно, когато изключваха музиката, страхотно сърдита, с пламтящи очи. Ако беше такава на пет годинки, каква ли щеше да е по-нататък?

Когато на десетгодишна възраст Доминика се яви на изпит в Московската държавна академия за хореография, тя истински впечатли изпитната комисия. Нямаше техника, нито формална подготовка, но дори и на тази ранна възраст те видяха в нея силата, природните ѝ умения, инстинкта на велик танцьор. Попитаха я защо иска да танцува и се разсмяха на отговора ѝ: „Защото мога да виждам музиката“, но в стаята се възцари мълчание, когато нейното, станало вече удивително красиво, лице потъмня и тя изгледа комисията през присвитите си очи, сякаш обмисляше как да нарани всички тях физически.

Доминика напредваше триумфално и устремно в академията, голямата школа, която захранваше с нови попълнения Болшой театър. Тя преуспяваше въпреки суровите класически методи на Ваганова[8]. По това време вече бе привикнала да живее с цветовете. Способността ѝ да ги вижда дали когато слуша музика, дали когато танцува, или просто когато говори с хората, сега бе по-рафинирана и някак по-контролирана. Освен това вече бе започнала да дешифрира цветовете, да ги асоциира с настроения и емоции. Това не беше бреме, а нещо, с което просто живееше. Доминика продължаваше да се представя отлично — и не само в танцуването. Тя получаваше най-високи оценки в основното и средното училище на академията, където способността ѝ да запомня всичко, което им преподаваха, ѝ служеше чудесно. Това беше нещо ново, нещо различно. Доминика слушаше политически лекции, идеологически уроци за историята на комунизма, за издигането и пропадането на социалистическата държава, за историята на съветския балет. Разбира се, беше имало и ексцесии, и жестокости, беше имало и наказания. А сега съвременна Русия щеше да продължи да се развива и да расте — цялото, по-голямо от отделните си части[9]. Младият ѝ ум направи скока и прие лицемерното напяване.

На осемнадесет години Доминика влезе в първа студентска трупа в училището и поведе своя клас в политическите постижения. Всяка нощ се връщаше у дома, за да разкаже на ужасения си татко какво е научила. Той се опитваше да неутрализира нейния нарастващ ентусиазъм с уроци от литературата и историята. Но Доминика се бе развихрила в пълния размах на юношеското си съзряване, попаднала в хватката на начеващата си кариера. Дори и да бе усетила естеството на неговото отчаяно послание, дори и да бе разчела цветовете около главата му, не даваше никакъв знак за това. Василий не можеше да си позволи да бъде по-ясен. Не смееше да говори открито срещу системата.

Разбира се, Нина беше доволна, че дъщеря ѝ напредва толкова бързо в младежката балетна общност. Това беше чудесно и ѝ гарантираше стабилно бъдеше. Но тя гледаше с потрес как нейното малко момиченце се превръща в модел на модерната руска жена, ултранационалистка, висока, кестенява красавица, която крачи с елегантността на балерина и се държи като онези апаратчики от старото време.

Доминика лежеше на килима в дневната, майка ѝ решеше косите ѝ с леки ритмични движения с четката, която някога бе принадлежала на прабаба ѝ. Направена от черупка на костенурка, с деликатно извита дълга дръжка, тази четка заедно с една снимка в рамка и сребърния самовар бяха единственото семейно имущество, спасено от аристократичната къща в предболшевишкия Петербург. Естествените косми от свинска четина издаваха тих, припукващ звук и пръскаха пурпур във въздуха. Косата ѝ сияеше. Един ден, докато се протягаше след дългите балетни упражнения през деня, Доминика прекъсна плавния разказ на баща си с това, което бе чула в училище.

— Татко, осъзнаваш ли, че външните влияния застрашават нашата страна? Наясно ли си с нарастващия брой дисиденти, които се опитват да сеят хаос? Чел ли си статията на В. В. Путин за ционистите, работещи срещу държавата?

Родителите погледнаха към дъщеря си с притъпена болка. Господи помилуй! Пази Боже! Държавата. В. В. Путин. Дисиденти. Легнала на пода, Доминика се протягаше силно, дългите ѝ крака и гъвкавата ѝ фигура вече бяха техен инструмент, прекрасният ѝ ум бавно се превръщаше в тяхна услуга. Нина погледна Василий. Тя искаше да каже на дъщеря си истината, да я предупреди за вълчите капани на системата, които бяха убили нейната кариера, за системата, която бе принудила Василий да погуби своя изключителен ум и да остане мълчалив през целия си живот. Василий поклати глава: Не сега. Никога!

На двадесет Доминика бе избрана за примабалерина в Първа трупа. Оценките ѝ неизменно бяха отлични и заради атлетичните ѝ заложби балетмайсторът я сравняваше с „младата Галина Уланова“, абсолютната примабалерина на Болшой след войната. Сега, когато танцуваше, цветовете вече не бяха само стихийни, първични форми и нюанси, а сложни вълни от разноцветни светлини, въртящи се и пулсиращи, които сякаш я повдигаха нагоре. Червено-кафеникавите тонове, обграждащи партньорите ѝ в танца, ѝ помагаха да се напасва по-съвършено с тях. Тя беше пламенна, прецизна, силна в гърба и краката, изящна и висока, застанала на палци. Балетмайсторът настояваше, че е време да започне подготовка за ежегодния кастинг за приемане в трупата на Болшой.

Докато ставаше все по-силна и по-гъвкава, в тялото на Доминика оживяваше и нещо друго, сякаш в продължение на напрежението от танца — осъзнаването на собственото ѝ тяло. Не похотливост, защото тя пазеше сексуалността вътре в себе си. По-скоро скрито, вътрешно пробуждане — и тя проучваше своите телесни граници без никаква мисъл за срам. Доколкото можеше да разбере, нито един от родителите ѝ не беше такъв, затова смяташе, че най-вероятно някой отдавна забравен роднина е бил развратник.

В затъмнената си спалня, когато тялото ѝ я призовеше, тя проучваше чувствеността си, проучваше я със същата съсредоточеност, както когато се упражняваше на балетната стенка. Усещаше дишането си наситено червено зад клепачите, трепереше, докато откриваше възбудимите си точки. Не беше фетиш, нито пристрастяване, по-скоро тайната ѝ същност, която ставаше все по-осъзната, докато растеше. Наслаждаваше се на тази своя тайна същност. И все пак това не беше съвсем невинна проява на детската природа. От време на време чувстваше потребност за нещо остро, забранено и понякога, в някоя нощ със страховита гръмотевична буря, бушуваща пред прозореца ѝ, затваряше плътно очи и изумена от самата себе си, хващаше четката с дългата лебедова шия на прабабушка с дългите си пръсти и се опитваше да синхронизира светкавиците със своя собствен ритъм. Искайки все повече и повече, все по-изумена, тя прокарваше влажния връх надолу, затаяваше дъха си и чувстваше сладкото проникване на дръжката, което изведнъж я заковаваше като бръмбар във витрина. Слава Богу, сега четката беше у нея, за да си реше косата във вечерите след балетното училище.

Макар да имаше няколко приятели, Доминика не беше в топли дружески отношения със съучениците си. И при все това именно тя беше лидерът на класа, загрижена и погълната единствено от прогреса на трупата, с отличните си оценки и постижения, триумфите на състезанията с други училища, особено с онези от Санкт Петербург, духовния център на руския балет в имперски стил. Доминика поучаваше своите изтощени другари по танц за чистотата на московската школа, за същността на руската природа. Всички те я наричаха кликуша зад гърба ѝ, истеричка[10]. Новата руска жена, гладиатор, звезда, пламенна, отдадена, истински вярваща. Ох, защо не млъкнеш, мислеха си съучениците ѝ.

На двадесет и две годишната Соня Мороева ѝ оставаше една последна година, за да се премести от академията в Болшой, но при конкуренцията на Егорова шансовете ѝ не бяха особено добри. Тя бе танцувала цял живот, беше дъщеря на депутат в Думата и беше разглезена, самомнителна и надута млада жена. И честно казано, беше много безразсъдна. Чукаше се, без да ѝ пука че могат да я хванат, с едно момче от трупата, рус младеж с остър поглед на име Константин, невероятно рискована дейност, която, ако бъдеше разкрита от инструкторите, щеше да им гарантира незабавното изгонване от училище. Но след петнадесет години в академията тя знаеше кои са спокойните моменти, кога сауната е празна и колко дълго време имат за сладките си сесии, когато обвиваше гъвкавите си крака около врата му. И в продължение на цяла седмица Соня шепнеше в ухото на Константин, казваше му, че го обича, триеше бедрата си в него, облизваше потта от лицето му и го умоляваше да спаси кариерата ѝ, да спаси живота ѝ.

Опитните балетни ученици знаят за анатомията, за ставите и за нараняванията почти колкото един лекар. Константин, побъркан от лакомията си за пиздата[11] на Соня, изчака да му се отдаде случай да танцува в двойка с Доминика. Докато упражняваха па де дьо на претъпкания под, той стъпи силно на петата ѝ, когато тя беше en pointe, и натисна стъпалото ѝ напред. И цветовете закървиха, и светът ѝ се завихри в черно, и тя се сгърчи в изгаряща болка напълно сломена. Отнесоха я в амбулаторията. Съучениците ѝ стояха замръзнали и бледи до станока, а най-бледа от всички бе Соня. Тогава Доминика я погледна и видя нейното виновно изражение, сивата миазма, въртяща се невидимо около главата ѝ, и разбра. На масата в амбулаторията кракът ѝ за минути потъмня, стана пурпурен като патладжан и болката се разля нагоре по прасеца. Докторът промърмори: „Фрактура на средната част на стъпалото“, и след серия ортопедични прегледи, операция, гипсиране на крака ѝ до глезена, Доминика отпадна от академията. Кариерата ѝ на танцьорка, животът ѝ от последните десет години приключи. Толкова бързо. Толкова окончателно. Всички хвалебствени думи, че тя ще бъде новата Уланова, се изпариха. Треньорите, инструкторите, учителите дори не я погледнаха.

В младежкото си съзряване тя се бе научила да се справя със своето буйство, с надигащата се ярост, но сега я пусна на воля, за да я вкуси в гърлото си. В състояние на пълна истерия обмисляше как да изобличи Константин и Соня за това, че я бяха саботирали. Те също щяха да бъдат изгонени, ако техните тайни любовни срещи бъдеха разкрити, но накрая разбра, че няма да успее. Тя все още вцепенено обмисляше бъдещето си, когато майка ѝ я потърси по телефона.

Баща ѝ бе получил масивен инфаркт и бе умрял на път за клиниката „Кремльовка“ в Кунцево, запазена за привилегировани и богати граждани. Той беше най-важната личност в нейния живот, неин съветник, неин пазител, а сега го нямаше. Тя щеше да вдигне ръцете му до бузите си, да му разкаже за напускането на академията, за заговора на съучениците си. Щеше да го помоли за съвет, да ѝ каже какво трябва да направи. Тя не би могла да знае, но Василий щеше да прошепне на идеалистичната си дъщеря, че някой може и да се влюби в държавата, но държавата никога няма да му отвърне със същото.

Два дни по-късно Доминика седеше в официалната гостна на апартамента им с протегнат гипсиран десен крак, със сухи очи, тиха, хладнокръвна. Майка ѝ бе седнала до нея, в траур, тиха и спокойна. Къщата бе пълна с гости, десетки хора, които дойдоха да отдадат последната си почит: академици, артисти, правителствени служители и политици. Звукът на гласовете им насищаше атмосферата с първични сенки на зеленото, цвета, който тя асоциираше със скръбта и тъгата и който сякаш бе на път да изтласка целия въздух от стаята. Доминика с мъка си поемаше дъх. Имаше много храна, традиционни блини с червен хайвер, пушена сьомга и пъстърва. На бюфета бяха подредени гарафи с минерална вода, вдигащият пара сребърен самовар, плодов сок и ледена водка.

И там, мержелеейки се пред дивана, стоеше чичо Ваня, надвесен над майка ѝ, и мърмореше съболезнователни слова. Двамата братя изобщо не бяха близки, а и като личности и темпераменти бяха напълно противоположни. Доминика не бе сигурна с какво точно се занимаваше той, пък и рядко се произнасяха абревиатурите КГБ или СВР. После той се приближи, седна до нея, волското му лице застана на няколко сантиметра от нейното, натрапвайки се в скръбта ѝ. Тя видя, че той я преценява — облечена в черно, с вдигната нагоре коса, в траур. Гърлото ѝ се сви по познатия начин и майка ѝ се протегна, за да стисне ръката ѝ. Овладей се.

— Доминика, моите най-дълбоки и искрени съболезнования — каза Ваня. — Знам колко близка беше с баща си.

Той се протегна и я прегърна бащински, отривайки бузата си в нейната. Одеколонът му („Обиант“ от Париж) ухаеше твърде силно на лавандула.

— Искам да ти кажа още, че съжалявам за нараняването ти и за това, че то се отрази така на кариерата ти. — Той кимна към гипса ѝ. — Знам колко добра ученичка беше както в танците, така и изобщо в училище. Баща ти много се гордееше с теб. — Той се облегна назад на дивана, докато други членове на семейството минаваха и стискаха ръцете им.

До този момент Доминика само бе гледала Ваня, без да говори.

— Какви са плановете ти сега? — попита той. — Може би университет?

Доминика вдигна рамене.

— Не съм сигурна какво следва. Танцът беше моят живот, трябва да намеря нещо друго. — Тя усети как той се взира в нея.

Ваня поглади вратовръзката си и погледна надолу към нея.

— Доминушка, искам да те помоля за една услуга. Имам нужда от помощта ти. — Доминика го изгледа слисана. Той сви рамене. — Не е чак толкова мистериозно. Имам нужда да направиш нещо за мен, доста неофициално, едно съвсем малко, но всъщност много важно нещо.

— За тайните служби ли? — учудено попита Доминика.

Ваня сложи пръст на устните си. Той я отведе куцукаща към дневната. Денят на погребението на баща ѝ. Нима бе избрал умишлено този момент? Те винаги така правят.

— Имам нужда от твоя талант, дорогая моя, скъпа моя, и от твоята красота — каза чичо Ваня. — От някого, на когото да мога да се доверя, някой с твоята прословута дискретност. — Той се приближи още и Доминика почувства лицемерното ласкателство, обвито в телесната му топлина.

— Това е една простичка задача, почти игра, да се запознаеш с един мъж, да се сближиш с него. По-късно ще ти дам подробностите.

Змия, гадина.

— Ще се съгласиш ли да помогнеш на стария си чичо? — попита Ваня, сложил ръце на раменете ѝ. Змия, стрелкаща езика си, за да вкуси въздуха. Колко чудовищно, скотско — и типично — от негова страна, да я моли за нещо подобно точно сега. Доминика усещаше ударите на сърцето си в пулсиращото си стъпало. Зад главата на Ваня разцъфна жълт ореол, сякаш беше византийски светец. Дишането ѝ се възстанови, а с него и едно кухо спокойствие. Именно защото той очакваше да откаже, Доминика прие. Изгледа го безизразно, забеляза присвиването на очите му, забеляза го как пресмята. Видя как изследва лицето ѝ, но тя не показа никаква емоция, видя и как неговото лице реагира на това.

— Отлично! — каза Ваня. — Знаеш, че татко ти щеше да бъде извънредно горд с теб. Нямаше по-голям патриот от твоя баща. И е възпитал и дъщеря си като патриот. Руски патриот.

Продължавай да говориш за баща ми и ще се протегна напред и ще ти отхапя долната устна, мислеше си тя. Доминика пусна една усмивка, чийто ефект върху хората съвсем наскоро бе осъзнала.

— Сега, когато с балетната ми кариера е свършено — каза тя, — защо да не правя някои секретни дреболии за теб.

Ваня видимо се трогна, после лицето му си възвърна обичайното изражение. След това свали ръцете си от раменете ѝ.

— Ела да ме видиш следващата седмица — каза той, поглеждайки към гипса ѝ. — Ако си в състояние. Ще ти изпратя кола. — Ваня закопча лекия си вълнен костюм. Взе ръцете ѝ в големите си лапи и доближи лицето си на няколко сантиметра от нейното. — Ела да кажеш подобаващо довиждане на твоя чичо. — Доминика постави ръцете си на раменете му и го целуна леко по двете бузи, поглеждайки за миг влажните му, отпуснати като дроб устни. Лавандулов аромат и жълта аура.

— Не те моля да ми помогнеш за едното нищо — прошепна той в ухото ѝ. — Убеден съм, че ще успея да се намеся в проблема за апартамента. — Доминика се отдръпна назад. — Майка ти няма да го загуби дори и след смъртта на баща ти. За нея това ще бъде голяма утеха.

Ваня пусна ръката ѝ, изправи се и излезе от стаята. Изумена, тя го наблюдаваше как затваря вратата зад себе си. Първото усещане на хомота, помисли си Доминика.

На улицата Ваня махна на шофьора си да приближи и се настани на задната седалка на мерцедеса си. Ето, помисли си той, поднесохсвоите почитания. Брат ми Василий беше празноглав учен, живеещ в миналото. И тази снаха. Тя вече е загубила ума си, сумасшедшая откачалка. Но племенницата — тази истинска гръцка статуя — е идеална за тази работа, доволен съм, че се сетих за нея. Сега, когато си е съсипала крака, тя няма никакви други възможности. Може да научи и други неща. Този апартамент може да се продаде за милиони, мислеше си Ваня. Да, в крайна сметка става дума за семейството и това е наймалкото, което мога да направя.

Тази вечер, след като гостите си тръгнаха, тя седна с майка си в притъмнялата дневна. Тихата музика на Бах се лееше в акомпанимента на почти празния самовар, който въздишаше от време на време с последната останала в него пара. Доминика нямаше нужда от светлини в стаята. Големи вълни от тъмночервено пулсираха край нея от музиката. Хванала двете си ръце в скута, Нина гледаше към дъщеря си и разбра, че тя „гледа цветовете“. Стисна ръцете ѝ, за да я накара да се концентрира, и започна да ѝ говори тихо и бавно. Шепнеше ѝ, наведена близо до нея, и ѝ разказваше за баща ѝ и живота му. Говориха за балетното училище и Русия, разказа ѝ какво се бе случило с нея самата. А после Нина заговори за по-мрачни неща, за обещания, за предателство и отмъщение. Две фигури в тъмната стая, изпълнена с аления Бах, две кликуши в горската долчинка, планиращи големи поразии.

Два дни по-късно Доминика се върна в академията под благовидния предлог да поговори с лекарите и да си събере вещите. Вече беше аутсайдер, всички явно само я чакаха да си тръгне. Помота се дискретно, без да се набива на очи, поседя в един стол близо до изхода, наблюдавайки как Соня Мороева и Константин танцуват. Десният крак на Соня бе вдигнат невероятно високо, тя беше невероятно изправена, en penché[12], а Константин я въртеше в бавен променад. Очите му бяха впити в триъгълника на черното трико, опънато над чатала ѝ. Когато се свечери и сенките в почти празната репетиционна се удължиха, Доминика видя как Соня и Константин се измъкнаха от залата към сауната. Разбира се, за двамата се носеха слухове, но сега Доминика разбра със сигурност. Чакаше и наблюдаваше как светлината по паркетния под на репетиционната гасне, чувствайки познато стягане, но го овладя, наложи си да запази ледено спокойствие. Сградата утихваше, различните кабинети потъмняваха.

Балетмайсторът и две матрони все още стояха в стаите си понататък; сумрачни светлини блестяха в долния край на иначе тъмния коридор. Доминика тихичко докуцука до вратата на преддверието на голямата, облицована с дървена ламперия, сауна, използвана от учениците, и се промъкна през нея, тихичко отиде до вратата на парилката и надникна през замъгленото от пара стъклено прозорче на кедровата врата. Двамата лежаха голи на дървените летви на горната пейка, едва осветени от единствената крушка на тавана. Константин тъкмо вдигаше лице измежду широко разтворените крака на Соня и се надвесваше над нея като огромен звяр. Соня сключи ръце около врата му и преметна краката си на раменете му. През прозорчето Доминика виждаше мазолите по възглавничките на стъпалата на Соня и разширената повърхност на очуканите ѝ балетни палци.

Устата ѝ беше отворена, главата ѝ — отметната назад на пейката, но тежката врата на сауната заглушаваше стоновете ѝ. Доминика отстъпи и си наложи спокойствието да вземе връх над гнева. Едно завъртане на парорегулатора и пъхването на дръжката на метлата през ръкохватките на вътрешната врата щеше да свари и двамата за двадесет минути. Не. Нещо по-елегантно, което да не може да бъде разкрито, но отровно и окончателно. Двамата бяха унищожили кариерата на Доминика, сега беше ред тя да унищожи тяхната, но без да остави следа, дори без намек за отмъщение.

Доминика отвори вратата към преддверието, подпря я и включи лампата на тавана, която заблестя в тъмнината. После отвори широко и един от външните прозорци в дългия коридор. Студеният нощен въздух нахлу вътре и Доминика го последва — убождания от леденосиня светлина, като светулки, въртящи се в коридора към кабинетите на матроните. Промъкна се в един тъмен кабинет две врати по-надолу, облегна се на стената и се заслуша.

След три минути матроната — коя от двете, чудеше се Доминика — усети студения въздух и излезе в коридора да види какво става. Светлината в преддверието на сауната и отворената врата срещу прозореца я накараха да си замърмори нещо. Звучеше като мадам Бурятская, най-строгата, най-свирепата от всички кучета пазачи в академията. Доминика чакаше мълчаливо, броеше секундите, после чу скърцането на вратата на сауната, после крясъците на мадам и нещо, което звучеше като сподавено хлипане. Звук на стъпки по линолеума и продължаващи крясъци, а сега и хленчене, скимтене, отдалечаващо се нататък по коридора. Дори и баща ѝ в Думата нямаше да може да я спаси, помисли си тя.

Доминика вдигна ръка пред лицето си в почти тъмния кабинет. Тя беше стабилна, светла и тя почувства как въздухът преминава през дробовете ѝ, сякаш някой бе отворил клапа на кислородна бутилка, и осъзна, с лек изблик на изненада, че не почувства никаква емоция от унищожаването на онези двамата, напротив, наслаждаваше се на елегантността и простотата на това, което бе направила, а после си помисли за баща си и мъничко се засрами.

Махнаха ѝ гипса. Инструкторите от СВР настояваха да пробутат Доминика пред Устинов в телевизионния канал. Искаха той да я покани да прекара известно време с него. Не ѝ казаха да спи с него, не беше задължително, но тя схвана, че това се подразбира. Измамата беше съвсем очевидна. Тя се изненада от самата себе си, че изобщо не ѝ пука от това. Инструкторите я гледаха предпазливо, разтревожени от безизразния ѝ поглед и леката усмивка, несигурни какво държат в ръцете си.

Да, да, казаха те, нужно им беше да научат повече за неговия бизнес, за графика на задграничните му пътувания, за контактите му. Обясниха ѝ, че е разследван за измами и злоупотреби с държавни фондове. Цветът на думите им беше блед, изтощен, сякаш не бяха напълно оформени. Да, това, което искаха, беше ясно, каза тя, ще може да го направи. Мъжете в стаята се спогледаха, после погледнаха отново към нея и тя ги прочете като книга с църковни химни. Това беше извънредно интересно откритие, това СВР, тази руска тайна служба, помисли си тя. Гуси, ято гъски.

Докато четеше докладите, които представляваха истински метеж от цветове, тя реши да запуши устата на самодоволните плановици от контраразузнаването, които я гледаха през замъглени очи, да изтрие усмивката от лицето на своя скъп чичо Ваня. Спомни си лавандуловата му миризма. Неговата бедна малка племенница, съсипаната балерина, красивата дъщеря на мъртвия му брат. Имаш ли желание да ми помогнеш в една деликатна работа? Може би ще успеем да запазим апартамента на майка ти в крайна сметка. Очень хорошо. Много добре.

И ето, сега светлината на свещите потрепваше, кристалът звънтеше и докато Устинов тъпчеше храна в устата си, Доминика почувства безстрастно, вяло презрение към него, което я изпълни с ледено безразличие. Беше готова да направи всичко необходимо, за да изпълни задачата, и знаеше точно какво да направи и как да го направи.

И го направи. По време на вечерята Доминика беше пленителна. Образована, учтива, подлудяваща. Прокара върха на пръста си по вдлъбнатината на гърлото си, наблюдавайки параболата от оранжево покрай раменете му. Интересно, помисли си тя, жълтото на лъжата се смесваше с червеното на страстта. Животно. Скот.

Личеше си, че едва го свърта — тя виждаше как гълта шампанското с жажда, която идваше от надигащата се похот. Бутонелите на ризата му вибрираха. В края на вечерята той ѝ каза, че има бутилка тристагодишен коняк в апартамента си, по-добър от всичко, което ресторантът може да им предложи. Би ли дошла с него в дома му? Гърдите му се издуваха в светлината на свещите.

— Никога не съм опитвала коняк — каза тя.

Устинов почувства пулса на сърцето в устата си.

БЛИНИ, СЕРВИРАНИ НА ПОМЕНА НА ВАСИЛИЙ ЕГОРОВ

Смесете чаша брашно с бакпулвер и кашерна сол. Добавете мляко, едно яйце и масло и разбъркайте, докато получите меко палачинково тесто. Изливайте по една лъжица от сместа в тиган и печете на средна температура, докато блините придобият златист цвят и от двете страни. Сервирайте с червен хайвер, сьомга, течна сметана, квасена сметана и пресен копър.