Червената лястовица

17

Вербуването на Доминика не беше нормално в какъвто и да било смисъл. Тя беше обучен офицер разузнавач, но сега трябваше да се научи да бъде шпионин. Това не беше обикновена трансформация. Циментирай връзката, бе казал Форсайт. Затова и първият ход на бюрото беше да проведе безкрайно дискретно проучване за местонахождението на Марта, за да демонстрират загриженост. Гейбъл уреди среща със свързочен офицер от СуПо. Никаква следа за рускинята. Видеото от охранителните камери за вероятното пресичане на границата при Хаапаранат беше неубедително. Останалата без сълзи Доминика благодари на Нейт, че все пак е опитал.

Те се опитваха да сведат до минимум BIGOT листата, регистрирания списък на служителите, имащи допуск до операцията, макар че не можеха да направят кой знае какво по отношение на централата. Разработката вече беше в ограничените канали за управление, което беше пълна глупост, каза Гейбъл, защото само около сто души четат грамите. Все пак се опитваха да ограничат разпространението. Форсайт и Гейбъл го бяха правили и преди и знаеха, че колкото по-внимателно се започне една разработка, толкова по-дълго ще продължи информационният поток. Нейт чувстваше, че решителността му нараства — да я предпази на всяка цена. Не се проваляй, не проваляй и нея!

Нейт намери един двустаен в Мункиниеми, покрай крайбрежието на Рамзай Странд, до входа на яхтеното пристанище и изпрати и нелегален местен агент да го наеме за дванадесет месеца под името Дейн като бизнес апартамент — той щеше да го ползва само от време на време. На доволния хазаин ме можеше да му пука по-малко.

Беше дъждовна пролетна нощ. Фаровете на колите се отразяваха по паважа и осветиха Доминика отзад, докато слизаше от зелено-жълтия тролей № 4 на Тийлимаки. Нейт я настигна след две пресечки и я хвана под ръка. Дори не каза здрасти, в стриктния оперативен стил на СВР, с изправен гръб, нервна. Първата ѝ среща в тайна квартира като агент. Тя бе обхваната не толкова от страх, колкото от срам. Те вървяха безмълвно по тесни алеи зад жилищни сгради, от чиито прозорци се процеждаше сребристата светлина от телевизионните екрани. Минаха бързешком през главния портал и тихичко се изкачиха по двата реда стъпала. Миришеше на готвено, на варено еленско месо и сметанов сос.

Първата нощ на останалата част от техния живот. Две включени лампи и очакващият ги Гейбъл, който я пресрещна и взе палтото ѝ. Доминика не можеше да спре да гледа косата му, приличащата на телена четка. Хареса ѝ как изглежда, харесаха ѝ очите му и пурпурът около него. Още един солиден пурпурный, помисли си тя. Форсайт излезе от кухнята, с очила на челото, борейки се с коркова тапа. Елегантен, благоразумен, хладнокръвен, въздухът около него беше лазурен. Лазурный. Сигурно беше чувствителен. Доминика седна на дивана и загледа как тримата мъже се движат из стаята. Те бяха естествени, непосредствени, прями, но все пак тя разбираше по погледите им, че в момента е подложена на оценка.

Знаеше, че това тук, в тази стая с тях, е истинско. Нейт беше младши офицер — всичко, което тя знаеше за ЦРУ досега, — но тези, другите, бяха хладнокръвни сериозни мъже, можеше да почувстваш годините зад тях, като при генерал Корчной у дома. После Гейбъл вдигна чаша и отсече здоровье, наздраве, а Доминика сподави усмивката си и запази благоприличие.

Никаква работа за тази вечер, наистина бяха много добри в занаята, просто си говореха и оставиха Нейт да проведе поголямата част от разговора, действително бяха добри — слушаха я и чуваха всичко. Накрая Доминика си тръгна първа — стандартна конспиративна техника и при тях, забеляза тя — и се разходи по крайбрежието. Все още не всички лодки бяха тук, в пролетните води, а тя не се чувстваше засрамена като преди. Наистина се бяха оказали много добри.

На втората среща Доминика имаше повече време да се огледа. Тесният кухненски бокс имаше вграден двоен газов котлон, достатъчно, за да се кипне вода, и хладилник с пластмасови формички за лед. Както бе обичайно за обзаведена тайна квартира, диванът, столовете и масите бяха малки и евтини, в крещящи цветове, авокадо и старо злато — това все още си е истинска мания в Скандинавия, каза Гейбъл. По евтините репродукции по стените имаше разбиващи се вълни и един елен на лунна светлина. Постелките на пода бяха в типичен лапландски стил. Едната спалня беше с двойно легло, което опираше до двете стени — трябваше да пропълзиш върху него през долната му табла. Втората спалня беше празна, с изключение на един висящ от тавана полилей от яркочервено стъкло. Банята имаше вана и неизбежното биде, което Гейбъл една вечер обърка с тоалетната чиния. На Доминика ѝ излязоха сълзи в очите и оттогава започна да го нарича Браток — скъпи братко!

Да водиш обучен офицер разузнавач като агент е по-трудно, отколкото да направляваш потен банкер, отчаян от курса на еврото и от това, че си има Кинг Конг за съпруга, двегодишно БМВ и Годзила за любовница. Доминика беше завършила АВР. Те спореха иронично-шеговито за конспиративните техники. („Не мога да повярвам, че смяташ това място за подходящо!“) или за сигурността („Нее, Доми, килимчето на перилата е знак, че е чисто, не са ли те учили на позитивни сигнали?“). Нейт се чудеше колко пъти трябваше да казва „Нека го направим по моя начин“ и всеки път се свиваше, когато тя му отвръщаше с подчертан драматизъм, за да го подразни: „Моята глава хвръква, ако ти сбъркаш!“

Тримата бързо разбраха, че Доминика има изключителна, необикновена интуиция. Тя довършваше изреченията им, кимаше бързо при дискретни намеци, имаше свръхестествен усет за моментите, в които трябва да слуша. Интелигентна жена, обучена като офицер разузнавач, мислеше си Форсайт, но имаше нещо друго, което той никога не бе виждал досега. Ясновидство не беше вярната дума, но му звучеше приблизително най-точно. Част от Доминика наблюдаваше процеса отдалеч. Тя вижда-

ше, че те я уважават, че оценяват по достойнство подготовката ѝ, и все пак не приемаше нищо за даденост. Знаеше, че я тестват по мъничко. Понякога отстъпваха пред нея, друг път настояваха да го направят по техния начин. Те бяха много задълбочени и акуратни, мислеше си тя.

Седмичните срещи в тайната квартира, работата с тях, всичко това започна да я прави по-определена, по-категорична. Мъчението от взимането на решението бе забравено, вербуването ѝ от ЦРУ се превърна в изгарящ елмаз в мозъка ѝ. Тя се разхождаше наоколо с него, наслаждаваше му се. Особено сладко ѝ беше, когато говореше с Волонтов. Можеш ли да познаеш какво правя? — мислеше си тя, докато потният резидент ломотеше за работата ѝ. Нейт се оказа прав. Това беше нещо, което бе нейно, само нейно.

Форсайт се появи отново, когато стана време да се обсъди — с безкрайно внимание — каква секретна информация може да открадне тя от резидентурата. Те строяха иглу — най-големите блокове бяха в основата. Започнаха с това с какви документи борави лично тя, после какво друго може да открадне безопасно, после дали знае за други съкровища, до които няма достъп. Казваха ѝ да го дава по-леко. Тренираните като агенти шпиони в началото винаги припираха твърде много в старанието си да постигнат колкото се може повече. Доминика попита дали ще ѝ дадат камера или предавател. Тя искаше да им покаже колко е хладнокръвна и наточена, но това само активира звънците в главите на хората от ЦРУ. Доминика видя лицата и промяната в аурите им и разбра, че е направила погрешна стъпка. Да говорим за технически средства малко по-късно, каза ѝ Форсайт, и на следващия ден написа грама с искане да изпратят изпитващ — нямаше да е зле да приключат с това.

Полиграф. Детектор на лъжата. Нейт седеше в малката спалня и слушаше приглушените гласове в хола, единият — дълбок, другият — сладък. Доминика седеше в бял стол и отговаряше с да и не на дебелопръстия мустакат изпитващ, когото Гейбъл познаваше от други полиграфски сесии и хич не го харесваше.

— Тоя пич удари дъното преди двайсет години, после започна да се закопава — каза той.

Доминика знаеше, че това е важен тест за нея, и си наложи да не разгадава този човек, да не се прави наумница, да не си играе с него. Концентрира се върху въпросите, които се носеха оцветени покрай бузите ѝ.

Нейт се поти цял час, после отиде в дневната и ги слушаше, докато приключваха. Доминика му кимна, но господин Дебелите пръсти не го удостои дори с един поглед. Те никога не го правят, задържат информацията, докато не „оценят“ резултата, сдържани, скромни, като едни истински девственици. Накрая Форсайт отведе изпитващия в офиса, сложи го да седне и му каза, че хич не му дреме за правилата и че иска предварителните плюсове и минуси, защото това е изключително важно. Шашардисан, изпитващият заяви удовлетворението си от това, че Доминика бе тази, за която се представя, че действително има чин ефрейтор в СВР и нещо по-важно — не е двоен агент, изпратен от СВР, за да дезинформира ЦРУ, нито пък да идентифицира засекретени нелегални офицери на службата или да измъква информация за текущи разузнавателни операции на САЩ.

Тъй като вече се чувстваше довереник на Форсайт, изпитващият отбеляза насаме пред него, че графиките показват лек галваничен пик, когато отговаря на въпрос, в който се споменава завербувалият я офицер, Наш. Това наложило нова серия от перифразирани въпроси, което било важно, каза той, за да се потвърди, че няма доказателства за обучение в класически чешки или кубински контратехники — нямаше никакво контролирано дишане, никакви стиснати юмруци или свит анус. Когато Форсайт предаде на Гейбъл коментарите за реакциите на Доминика спрямо Нейт, той просто каза: „Оргаспазъм“, и се омете от стаята.

С резултат от теста „никаква измама“ в джобовете им операцията можеше да продължи напред и те трябваше да започнат да говорят за осигуряването на нейната безопасност, за прикритието, за поведението, за темпото.

— Трябва да поддържаш профила си нормален — каза лазурният Форсайт. — Трябва да продължаваш да докладваш за контактите си с Натаниъл на центъра, да продължаваш да показваш умерен напредък. Веднъж месечно няма да е особено добре. На всеки две седмици ще е по-добре, дори всяка седмица. Това ще ти даде свобода на придвижване.

— Знам, че трябва да го правя — каза Доминика. — Вече имам написаните грами в главата си. От сега до зимата.

— Трябва да ги пишеш самостоятелно — каза Форсайт. — Ние можем да ти помагаме, но те трябва да бъдат твои рапорти, с твои думи, с твои лични подробности.

Доминика кимна. Тя познава играта, помисли си Форсайт.

Чувства се като у дома си в нея.

— Ще нарисувам портрет на Неит. Самомнителен, нафукан, но предпазлив. Лесен за манипулиране, но подозрителен, объркан. — Тя се обърна да погледне Нейт, повдигайки едната си вежда.

— Трудно е да се повярва, че ще ти е нужно да се напъваш чак до зимата, за да проумееш всичко това — каза Гейбъл, седнал на дивана до Нейт, който му показа среден пръст.

— Не знам колко дълго можем да продължаваме да се разтакаваме с това. Рано или късно Ясеново ще загуби търпение — каза Форсайт. Той вече мислеше за деня, в който Доминика ще бъде отзована в Москва. Ще бъде ли готова да оперира отвътре? Щяха ли да я подготвят навреме? Можеше ли календарът да се окаже това, което щеше да победи тях, а не нея, мислеше си той.

— Има един начин да проточим контакта и да държим примката около врата ми хлабава. Нещо, което ще убеди Ясеново да инвестира повече време — каза Доминика. — Чичо Ваня го очаква.

— Какво е то? — попита Форсайт.

— Ако с времето докладвам, че Неит и аз сме станали любовници, Москва ще бъде доволна, това ще удовлетвори техните очаквания. За тях ще е разбираемо — те ще си спомнят Държавна школа № 4.

Гейбъл се надигна от дивана с изражение на болезнена мъка на лицето.

— Любовници? Исусе Христе! Не бих помолил никого да причини това на Наш. Просто е прекалено!

В една ветровита неделя малките лодки и платноходки останаха привързани към понтоните на доковете в залива. В тайната квартира Доминика поговори известно време за Марта, но бързо спря и съобщи на Нейт новините. Онова влечуго Волонтов напоследък явно се бе усетил, че е останал без асистент, и загрижено бе помолил Доминика да поеме някои административни задължения. Искаше ѝ се да му откаже и да го дискредитира в очите на центъра, но веднага се сети за Нейт, Форсайт и Браток и отговори, че на драго сърце ще му помогне. Нейната тайна, огненият ѝ елмаз, сега гореше още по-ярко. Тя се учеше да търси възможности, за да подхранва своя нарастващ апетит.

Дадоха ѝ да обработва картите за разписанията на офицерите в резидентурата и картотеката на оперативното счетоводство. От последното имаше и допълнителна полза, можеше ли Нейт да отгатне? Всеки разход трябваше да бъде отнесен към рапорт за разработка или към оперативна телеграма, описваща съответното действие.

— Волонтов и неговите офицери трябва да го правят сами, но те просто хвърлят всичко на моето бюро — каза Доминика. — Никой освен резидента не може да чете грамите на другите, това е стриктно разделение. — Сините очи на Доминика блестяха. — Освен това аз им трябвам за съотнасянето на разходите. — Тя направи драматична пауза. — Затова… Волонтов ми даде достъп до оперативния трафик. До целия!

Информацията започна да пристига на части и парчета и те следяха — Форсайт от първа ръка, а членестоногите там, в Ленгли, от по-голямо разстояние — за всяка фалшива нотка, за всичко прекомерно подходящо, прекомерно добре скроено. Тя ги изумяваше със запаметените детайли, докато преразказваше една сюжетна линия, която отключваше втора, после трета и четвърта. Започна да си води зашифровани бележки. Те ги проверяваха — беше безпогрешна.

Знаеше почти наизуст пълния текст на ежемесечните отчети за поддръжка на дейността на отдел N, разкри трима нелегални на отдел S в Хелзинки, „спящи“, засекретени агенти, които бяха оцелели във Финландия с десетилетия. Единият вече бе напуснал страната при Хаапаранта, за да осигури димната завеса след изчезването на Марта. Другите двама живееха в близост до община Еспоо, но ги оставиха на мира, за да предпазят Доминика.

На следващата среща тя ги ужаси, когато разгъна оригинален документ, задигнат от бюрото на Волонтов. Беше го натъпкала смачкан в джоба си, вместо да го отнесе за унищожаване заедно с останалия отпадък. Совершенно секретно, строго секретно, от отдел PR, четири страници за естонския и за латвийския парламент. Сега те бяха натовски съюзници, затова Ленгли предаде тази разузнавателна информация в Националния съвет за сигурност и до Овалния кабинет. Гейбъл ѝ изкрещя никога да не го прави отново.

Централата беше съгласна с Гейбъл. Повече никакво крадене на документи! Дадоха ѝ специална камера. На Нейт това не му хареса, смяташе го за прекалено рисковано, но Форсайт каза, че трябва да я накарат да свиква и е убеден, че тя ще може да се справи с устройството.

— Не съм сигурен, че е подготвена за това — каза Нейт. Всяко шпионско оборудване утрояваше риска, а на него никак не му се искаше разработката да гръмне, нито пък да я поставя в поголяма опасност.

— Добре, но ти по-добре вземи да я подготвиш — каза Гейбъл, — ако утре я отзоват у дома, разработката приключва.

— Като говорим за това, време е за едно малко вътрешно московско оперативно обучение — каза Форсайт на Нейт. — По твоята специалност.

Обучението на Доминика в забранената зона на конспиративните техники започна. Лятото се бе настанило над островърхите покриви и медните куполи на Хелзинки и постоянният полуздрач на белите нощи измести сумрака. Стотици развлечени финландци слизаха с ескалаторите към платформите на метрото. Доминика с шал, Доминика с барета, Доминика с палто, броейки крачките си, носейки се с тълпата към турникета на входа. Преминаваше оттам и на някой ъгъл на пасажа той се докосваше до нея през аления въздух, тя усещаше миризмата му, чувстваше ръкава на пуловера му, стискайки здраво между двата си пръста кутия с цигари, опряна на талията ѝ. Той грабваше кутията — перфектен бърз пас, със светкавично незабележимо докосване — и изчезваше в тълпата.

Летен дъжд, свеж и лек, бавен и муден трафик, фарове, отразяващи се в паважа. Тя погледна часовника си в светлината на една витрина. Никакво гъделичкане зад нея, тя се чувстваше добре и знаеше, че ще уцели времевия прозорец. Когато Нейт ѝ бе обяснил какво щяха да правят, тя се разсмя.

— Ние не прибягваме до подобни драматични средства — каза тя, а той ѝ отговори:

— Това е, защото СВР оперира в демократични държави. Тя се намуси, но го изслуша внимателно.

Вървеше плътно до гранитната стена, колите свистяха по мократа улица. Зави зад ъгъла и спря в сянката на едно скеле в покрита алея за пешеходци. Колата на Нейт излезе иззад ъгъла в тридесет и осмата минута след кръглия час, движейки се бързо, като че ли без определена цел. Приближи се, дясното предно стъкло беше свалено, тя слезе от бордюра и пъхна ръка в прозореца, пусна пластмасовия плик да падне на седалката и взе касетката за подмяна от неговата ръка, после отстъпи назад под скелето и той подкара. Не я бе погледнал, но тя видя ръката му, дърпаща ръчната спирачка, за да не светнат стоповете. Доставка с движеща се кола. Такава драма! — мислеше си тя.

Те ускоряваха темпото. И неизбежно търсачите на горещи пробиви в централата започнаха да кръжат. Тя беше контролиран източник, с добра позиция в резидентурата на СВР, написаха те и пожелаха да „сондират и други възможности“. Форсайт ги държа настрани със седмици, но тогава те издадоха заповед и Гейбъл искаше да се качи на самолета и да отиде там, но Форсайт му каза да се спре.

Лудостта започна. Инженерите от Дирекцията за наука и технологии искаха Дива да свали съдържанието на целия сървър в резидентурата, да постави аудио и видео там, да хакне шифровъчната система. Техничарите в „Наука и технологии“ безгрижно признаха, че някои от техните устройства биха могли, повторение, биха могли да предизвикат спад в осветлението на южен Хелзинки, а в един момент поискаха тя да инсталира радиоактивен предавател на покрива на руското посолство. После обаче централата съобщи, че въпросното „Rule of Sixes“[57] би забавило действието на всяка екипировка на терен: проучванията и изработването на устройството би отнело още шест месеца, би струвало допълнително шест милиона долара и въз основа на тестването на печатните платки на стенда едно такова устройство би тежало триста килограма. Лудост.

Докато тайната страна на операцията се разширяваше, Нейт и Доминика продължаваха тяхната мудна, протакаща се публична връзка за пред Волонтов и центъра. Вечéри, екскурзии из провинцията, концерти. Нейт ѝ подаваше лични данни за себе си, нещо, което центърът би могъл да провери персонално, за да се демонстрира колко е добра Доминика в отварянето на стридите, сиреч в измъкването на тайни. Но, както бе предрекъл Форсайт, Волонтов искаше по-голям и по-бърз прогрес, затова — с ентусиазираната помощ на Гейбъл — Доминика написа така дългоочакваната грама със съобщението, че е започнала физически отношения с Нейт, просто за да спечелят време. Гейбъл искаше да напише „ъгъл на еректилна дисфункция“ в ръкописа, твърдейки, че това ще доведе до още по-голямо отлагане, но зачервеният Форсайт го отхвърли. Нейт показа среден пръст на Гейбъл.

Доминика започна да снима секретни руски документи вътре в резидентурата, използвайки различни скрити камери, инсталирани в портмонета и чантички, ключодържатели, червила. Набелязваше си за фотографиране само най-добрите документи и беше достатъчно гъвкава, за да знае кога трябва да изчака. Гейбъл я хвалеше, но Нейт постоянно се тревожеше и косеше заради рисковете, които Доминика поемаше.

Един неделен следобед в тайната квартира на Доминика ѝ писна да го слуша.

— За мен ли се тревожиш или за твоята разработка и твоята репутация? — попита го тя. Стаята утихна и Гейбъл си прочисти гърлото.

Нейт се обърна бавно към нея, притеснен и ядосан.

— Аз съм съсредоточен върху опазването на информацията — каза той и я изгледа твърдо в лицето. — Просто мисля, че трябва да забавиш темпото.

— Ако наистина мислиш така — каза Гейбъл, — просто ще се влюбиш в следващия етап.

Грамата от централата се бе разпростряла на пет страници. Те искаха от нея да вкара специално подготвена флашка в някой от компютрите на резидентурата, за предпочитане в машината в залата с архива, но и под бюрото на Волонтов би било добре. Четиринадесет секунди източване и Ленгли щеше да получи достъп до чистия текст зад всички криптирани грами на СВР, „точка до точка“, Ясеново — Хелзинки, трансмитирани по стандартните телефонни линии. Четенето на съобщенията en claire беше много по-лесно, отколкото да се опитват да разбиват постоянно променящите се шифрови алгоритми. Но това беше най-рискованият възможен ход. Форсайт видя лицето на Нейт и му каза да пропусне срещата в тайната квартира. Гейбъл щеше да я проведе и да инструктира Доминика.

Два дни по-късно Доминика избута в архива телена количка с халтави колела, натоварена с папки, пликове с класифицирани документи, предназначени за унищожаване, и счетоводни тефтери. Слава Богу, че поне можеше да се държи за това нещо, защото краката ѝ трепереха. Уредникът на архива я погледна с очакване, мъж на средна възраст на име Свет, с огромни очила и широка вълнена вратовръзка, стигаща само до средата на корема му. Всяка вечер той с нетърпение очакваше момента, в който щеше да наблюдава как Егорова връща папките след приключване на работа, особено когато се протягаше, за да стигне до по-високите чекмеджета. Фасетъчните му бръмбарски очи я следваха, докато тя тикаше количката през вратата.

Доминика го беше упражнявала в пантомима с Гейбъл — той ѝ каза да не спира и да го прави плавно. Тя закачи количката за ъгъла на бюрото му и я остави да се преобърне, предизвиквайки изливане на каскада от документи върху пода. Свет стана на крака, безкрайно паникьосан. Тя застана на колене встрани до бюрото му, където имаше порт с мигаща зелена светлина, увери се, че устройството е с правилната страна нагоре и пипнешком го пъхна вътре, после започна да брои, докато продължаваше да вдига документите. Девет, десет, единадесет. Свет стоеше изпънат като бастун и Доминика му посочи една друга папка на пода, в най-отдалечения ъгъл. Дванадесет, тринадесет, четиринадесет. Измъкна флашката, изправи се, отхвърляйки косата зад ухото си, а парченцето пластмаса в джоба на полата ѝ думкаше като Издайническото сърце[58]. Тя вдигна всички папки, върна ги в чекмеджетата и го остави отново да я зяпа, повдигната на пръсти, вдигнала единия си крак за ефект.

Два часа до края на деня — струваше ѝ се, че очите на всички са втренчени в нея, сякаш всеки знаеше. После фоайето и нетърпеливата недоволна опашка от служители в посолството, струпана пред двойната входна врата, до която имаше маса с двама души, приличащи на бурлаци по Волга, охраната на посолството, с кафяви облаци около главите, проверяващи чантички и джобове. Мили Боже, случайна проверка на чантите, а аз избрах точно този ден. По гърба ѝ се стече пътечка пот, тя я усещаше как лази надолу, а беше заклещена в опашката като в капан, не можеше да избяга назад по стълбите, те наблюдаваха стриктно за това. Държеше палтото си притиснато пред себе си и плъзна флашката под колана на полата, надолу в бельото си. Охранителят смърдеше на водка, а очите му знаеха, сигурно знаеха, че тя криеше онази джаджа в чорапогащника си, но той само разбърка съдържанието на чантичката ѝ, плъзна я към края на масата и ѝ махна да минава.

Разказа им за това същата вечер, докато адреналинът от риска все още пареше в стомаха ѝ. Нейт стоеше настрани до вратата на кухнята, а Форсайт слушаше тихо с очила на челото. Гейбъл отвори една голяма бира и я изгълта наведнъж.

— Предполагам, че сега знаем защо наричат флашките палец — защото можеш да ги скриеш навсякъде — каза той.

После се шмугна покрай Нейт и започна да приготвя фондю от сирене, за Бога! Доминика никога не беше опитвала такова нещо и не знаеше дори какво е, а когато беше готово, те седнаха около масата, топиха хляб в пикантното стопено сирене, ухаещо на виното в него, разговаряха и дори се посмяха малко.

Форсайт и Гейбъл си тръгнаха след вечеря. Нейт наля две чаши вино и двамата влязоха в хола.

— Това, което направи днес, беше прекалено рисковано. Аз никога не бих те оставил да го направиш — каза Нейт.

— Нали всичко свърши добре — каза Доминика, обръщайки се с лице към него. — И двамата знаем, че има рискове.

— Някои рискове са приемливи, някои са неизбежни, но повечето са тъпи.

— Тъпи? Глупые? Не се тревожи, Неит — каза Доминика, —

няма да загубиш твоя звезден шпионин.

Думата тъпи беше запалила гнева ѝ. Неговият също вече пушеше.

— Просто трябва да се научиш да се дрогираш с нещо поразлично от адреналина — каза той.

— Имаш предвид като виното? — попита тя и хвърли чашата си в стената. — Не, благодаря, предпочитам адреналин.

Шумът от капките на стичащото се вино беше единственият звук в стаята.

Нейт я притисна и сграбчи ръцете ѝ над лактите.

— Какъв ти е проблемът? — просъска той.

Те се взираха свирепо един в друг, а лицата им бяха само на няколко сантиметра разстояние.

— На теб какъв ти е проблемът? — прошепна тя. Стаята се разфокусира. Нейт беше пурпурен, мъгляв. Тя погледна устните му, предизвиквайки го да дойде по-близо. Още една секунда и моментът се изпари като дим.

— Моля те, пусни ме — каза Доминика и той пусна ръцете ѝ, а тя вдигна връхната си дреха и без да го поглежда, отвори вратата — хвърляйки автоматични предохранителни погледи по коридора и стълбището — и излезе, затваряйки я леко зад себе.

Нейт зяпаше в затворената врата. Усещаше езика в устата си надебелял, а сърцето му думкаше в гърдите. Исусе, всичко, което искаше, беше операцията да върви нормално. Всичко, което искаше, беше да я предпази. Всичко, което искаше…

ФОНДЮ СЪС СИРЕНЕ НА ГЕЙБЪЛ

Кипнете бяло вино със счукан чесбн, добавете настъргано сирене грюер и ементал, сложете на средна температура, докато сирената се стопят. Добавете в суспензията царевично нишесте, още малко вино за овкусяване и затоплете (без да завира), докато фондюто стане кремообразно и гъсто. Сервирайте с леко препечени кубчета от ръчен хляб.