Червената лястовица

21

Волонтов не погледна Доминика, когато ѝ каза, че иска преведено резюме на наръчника на Булърд, но въздухът около главата му бе наситен с тъмнооранжева мъгла. Измама, недоверие, опасност. Усещаше ги. Трябваше да остане в посолството през нощта, можеше да спи на дивана в стаята до архива. Главорезът резидент на контраразузнаването я държеше под око през цялото време. Тя не знаеше, че той бе наблюдавал суматохата, когато федералните смъкнаха доброволеца Булърд на мраморния под във фоайето на „Камп“, сред туристическата тълпа, но интуицията ѝ подсказваше, че нещо сериозно се е объркало.

Волонтов я гледаше през стаята и тя усещаше киселината на старото време, погледа на палачите на Сталин — Дзержински, Ежов, Берия: безизразен, безкръвен поглед, който изпращаше мъже и жени в подземията. Доминика разбра, че нещо се е случило, и си наложи да потисне надигащия се изблик на паника. Те се държаха дистанцирано, типичен лош знак, машината на недоверието беше стартирана. Доминика реши да се държи така, сякаш нищо не се е случило, да си придаде изражение на невинност. Тя мислеше за тайната квартира, за Нейт и Браток, после си каза да спре да мисли за тях, да се подготви за това, което предстоеше. Започна да зазижда ума си, да заравя тайните колкото можеше по-надълбоко. Те не трябваше да се докопат до тях, независимо колко дълбоко щяха да копаят.

Двама сиви мъже ги посрещнаха на „Шереметиево“, застанали рамо до рамо в средата на терминала. Те взеха жълтеникавата брезентова торба от служителя по сигурността и след това той си тръгна в отделна кола. Казаха ѝ, че е наредено да се яви за разговор, и тръгнаха от двете ѝ страни към чакащата ги кола. В късната следобедна светлина я откараха в пълно мълчание от летището до необозначена сграда в източния край на града. Намираше се до Рязанский проспект, това беше всичко, което успя да види. Асансьорът скърцаше, а дългият коридор беше боядисан в зелено. Седя там, докато дневната светлина избледня и се мръкна. Не беше яла нищо и носеше едни и същи дрехи вече втори ден. После някакъв мъж с очила отвори една врата и ѝ направи знак да влезе в стаята, която бе обзаведена така че да прилича на частен офис, но беше необитаема — сценичен декор, до найголямата подробност, включително вазата с рози на бюфета.

Мъжът имаше тънки ръце, ръце на пианист. Беше плешив, с вдлъбнатина отстрани на главата, сякаш останала от трепанация, която по удивителен начин извиваше и разкривяваше жълтия балон на аурата му. Жёлтый, познатият жълт цвят на измамата и предателството. Той приветства Доминика с добре дошла обратно в Москва, винаги е добре да се завърнеш в Москва, нали? Те бяха доволни, каза той, от нейната работа в Скандинавия, особено със справянето с доброволеца. Не, не жёлтый, а желтизна, този мъж целият беше жълтина. Това беше заблуда, това беше опасност, смъртна опасност, тя усещаше миризмата ѝ.

Трябваше да възприеме правилно поведение — любопитна, малко озадачена, уморена от пътуването. И над всичко, за Бога, никакъв намек за страх, никакъв намек за отчаяние. Да не би да има някакъв проблем? — попита тя. Би ли могла да научи името му, чина и управлението? Тя изказа предположението, че той е колега от службата. Полковник Дигтяр, отдел К, да, разбира се, от центъра. Дигтяр. Украинец, помисли си тя. Лампите на тавана хвърляха сенки по вдлъбнатината в черепа му.

Тя разказа хронологията на операцията, от входа до хотелската среща. Не, тя не знаеше, че е имало инцидент, не знаеше нищо за ареста, станал, след като двамата с резидента си бяха тръгнали от „Камп“. Резидент Волонтов не беше споменал, че е имало някакъв проблем. Дигтяр не си водеше бележки, нямаше никаква папка, в която да прави справки. Те записваха всичко, гледаха лицето ѝ, наблюдаваха ръцете ѝ. Тя устоя на порива да потърси местата, където биха могли да са камерите. Не гледай, не мисли, никой не може да ти помогне, ти трябва да го направиш сама, това е твоето пътешествие, което ще направиш в самота.

Взеха паспорта ѝ и я пуснаха да си отиде у дома за през нощта. Майка ѝ излезе на вратата в домашния си халат, отначало изненадана, но ѝ отне по-малко от секунда, за да затвори лицето си и да придобие напълно безизразен поглед.

— Доминушка, каква изненада, влизай, дай да те погледна. Не знаех, че ще си дойдеш — с равен глас каза майка ѝ. Внимание!

— Беше неочаквано пътуване — отговори ѝ Доминика с колкото е възможно по-нормален тон. — Колко е хубаво да съм си у дома, мамо, колко е хубаво да те видя отново. — Опасност. Майка и дъщеря се прегърнаха, целунаха се по бузите три пъти, както изискваше традицията, и отново се прегърнаха.

Доминика не посмя да я притисне, не можеше да си позволи да рухне. Те може би ги наблюдаваха. Майка и дъщеря останаха до късно и Доминика бъбреше за финландците, за живота зад граница. Тя трябваше да спи, имаше работа сутринта. Още една целувка, майка ѝ я погали по бузата, после се отдалечи от леглото. Тя знаеше.

Взеха я сутринта и я закараха обратно на Рязанский проспект, и тя отново разказа цялата история, този път на трима мъже, седящи на маса с вазата с рози пред тях, вероятно микрофонът беше пъхнат сред цветята. Никой не говореше, но този път отгръщаха страници в една папка без етикети. Нима тази свиня Волонтов беше изпратил доклада си толкова бързо? Те се изнизаха навън и я оставиха сама, после влязоха отново и тя отново им разказа историята, абсолютно същата. Търсеха разлики, противоречия. Никога през живота ѝ не се бяха взирали така в нея, по-лошо от балетното училище, по-лошо дори от мъжете, които я зяпаха в лястовичето училище. Тя усещаше стягане в гърлото, чувстваше, че яростта ѝ се надига, но устоя и отвръщаше на техните втренчени погледи с немигащи очи. Нямаше да ги допусне до ледената тайна в гръдта си.

Това трая цял ден, после ѝ позволиха да се прибере у дома. Майка ѝ готвеше шчи на печката, гъста месна супа, и миризмата на дача и на зеленчуци, на спомени от снежни утрини изпълваше апартамента. Ръката на Доминика трепереше, докато ядеше. Майка ѝ не хапна нищо, седеше срещу нея и я гледаше. Тя знаеше.

Майка ѝ не беше свирила професионално от петнадесет години, но стана и се върна в кухнята с калъф. Беше обикновена цигулка, нищо общо с нейната „Гуарнери“, но тя седна близо до дъщеря си на масата, постави я под брадичката си и засвири бавно, Шуман или Шуберт, Доминика не разбра. Цигулката вибрираше, нотите звучаха плътно, наситено, червено пурпурни, такива, каквито ги бе усещала отдавна-отдавна, в дневната, с батюшка.

— Баща ти винаги е бил изключително горд с теб — каза майка ѝ, докато свиреше. Преднамерено ли бе решила да посвири, за да заглуши микрофоните? Невъзможно. Майка ѝ? — Той все се надяваше, че твоят ентусиазъм, твоят патриотичен дълг ще те крепят. — Очите ѝ бяха затворени. — Ужасно много искаше да ти каже как се чувства той, който бе преуспял в системата. Но не посмя. Не проговори, защото искаше да те предпази. — Тя отвори очи, но продължи да свири като в транс, пръстите ѝ се движеха твърдо и сигурно по грифа. — Той ги презираше и би искал да ти го каже сега, точно в този момент, в който си в беда. — Как бе отгатнала, как бе разбрала? — Целия си живот. Той искаше да ти го разкаже. Сега аз ще ти разкажа — шепнеше майка ѝ. — Не им се давай. Съпротивлявай се. Пребори се с тях. Оцелей. — С последната дума тя спря да свири и положи цигулката на масата, стана, целуна дъщеря си по главата и излезе от стаята. Музиката остана да витае във въздуха, цигулката бе топла на мястото, на което се бе допирала брадичката на майка ѝ.

Следващият ден беше изпълнен с поредица от кабинети, с един мъж или с двама, или с трима, или с жена в костюм, с коса на кок, облачно черна и зла, която заобиколи бюрото, за да седне близо да нея, или полковник Дигтяр с жълтата кухина в черепа, настояващ да му опише шарките на килима в стаята в хотел „Камп“. Вратите понякога се затваряха меко зад нея, а понякога се захлопваха с удар, който разтърсваше рамката. Ние не ти вярваме. После невероятното, ужасното, невъзможното, неизбежното.

Отровно пътуване в олюляващ се бус без прозорци, ехо на подземен гараж и ето че бяха в затвор, сигурно беше Лефортово, а не Бутирка, защото това беше политически въпрос. Избутаха я по зле осветен коридор в смърдящо преддверие. Един мъж и една жена наблюдаваха как сваля полата си, изхлузва обувките си и се протяга зад гърба си, за да разкопчае сутиена си. Те очакваха да сведе глава, да се извърне от техните втренчени погледи, да прикрие зърната и пубиса си, но тя беше тренирана лястовичка и възпитаница на АВР. Те можеха да вървят по дяволите. Чисто гола, тя стоеше изправена и не отклони поглед и когато ѝ метнаха лекьосан памучен затворнически комбинезон, който простъргваше в дюшека в тъмната килия без прозорци, с два нара, и тя си помисли за майка си, която я очакваше за вечеря, и мълком призова баща си, а после, изненадвайки и самата себе си, призова Нейт.

Водеха я по някакви коридори, но никога не допускаха да види някой друг затворник, за да подложат духа ѝ на глад и да го умъртвят. Пазачите щракаха с малките си метални „щурци“[71] и когато щракнеха два „щуреца“ едновременно, клик-клак, кликклак, я бутаха в някой от дървените шкафове, по един в края на всеки коридор, залостваха я здраво в черния въздух, натежал от миризмата на отдавна изчезнали жертви, и я държаха там, докато другият затворник не отминеше. През капандурата се виждаше мастиленочерен или бледожълт цвят, нощта продължаваше да следва деня, но лампите на тавана в килията ѝ никога не спираха да жужат, а сигналната аларма пищеше най-редовно. Баща ѝ вървеше до нея, усмихнатият Нейт я чакаше във всяка една от различните стаи, някои студени, някои горещи, някои тъмни, други ярко осветени. Тя отмяташе косата от очите си, когато лисваха вода върху нея и включваха вентилаторите. Нейт седеше до нея и ѝ държеше ръката, привързана за облегалката на стола, докато тя зъзнеше. Двамата не ѝ говореха, но беше достатъчно да знае, че са с нея, да усеща техния допир.

Следователите крещяха или се смееха много близо до лицето ѝ и питаха за чуждестранните ѝ контакти — за французина Делон и за американеца Наш. За американците ли работи? Това не беше проблем в наше време, с разведряването и прочие. Казваха, че искат да чуят нейната версия на историята, после я шамаросваха, за да млъкне, и ѝ казваха, че Марта Йеленова е мъртва и че всъщност тя, Доминика, я е убила, и че ще изпратят хора да направят същото и с майка ѝ. Удряха я, цялото ѝ лице бе нашарено и възпалено. Всички малки лястовички обичат тези неща, нали?

Те се сменяха през дните и нощите и понякога я връзваха просната на някоя стоманена маса. Нямаше значение дали е изправена, или главата ѝ виси надолу от единия край на масата. Доминика устояваше с всичките си сили, с цялата си воля. Не беше ненавист, защото това би било прекалено крехко и нетрайно. Тя култивираше презрение, тя нямаше да се поддаде, нямаше да отстъпи пред тези зверове, нямаше да им позволи да наложат тяхната воля над нейната.

Те не изглеждаха достатъчно умни, за да намерят всички нервни възли — в основата на опашната кост или над лакътя, или на стъпалата на краката ѝ, — но леките търсещи пръсти никога не пропускаха и острата болка се изстрелваше нагоре в тялото ѝ, в главата ѝ, и тя чуваше собствения си разкъсан дъх в гърлото си. Болката в нерва се различаваше от болката в сухожилието, която пък се различаваше от болката от кабела, стегнат здраво около главата ѝ през отворената ѝ уста. Доминика откри, че очакването на болката, чакането на това, което ще дойде, беше по-лошо от мъченията, които предстояха. Топката от електропроводим ланолин, размазана между бутовете ѝ, я ужасяваше повече от първото мушкане на заобления алуминиев клин, който пъхаха в нея, ужасяваше я повече от усещането на електрическия ток, горчивата пулсираща болка неволно извиваща гръбнака ѝ, която я оставаше безчувствена, когато токът спреше.

Една тъмничарка задоволяваше личния си перверзен нагон, докато изпълняваше служебните си задължения. Силните ѝ ръце и дебели китки бяха с петна от витилиго, нямаха пигмент. Пристегната с ремъци за стол от метал и брезент, Доминика гледаше как розовите ръце шареха безкрайно върху тялото ѝ, стискаха, натискаха, щипеха. Очите на матроната — те бяха овални като на котка — наблюдаваха лицето на Доминика. Едната ѝ петниста ръка се спираше долу на корема ѝ и устните на матроната несъзнателно се разтваряха от възбуда.

Матроната се наведе по-ниско — лицето ѝ беше на инч от това на Доминика, очите ѝ търсеха, диреха отвращение, ужас или паника. Доминика сдържа лицето си спокойно и я изгледа в стрелкащите очи, после разтвори бедра.

— Давай напред, гарпия, харпия — прошепна тя в лицето ѝ. — Давай напред и намокри ръкава си.

Матроната се изправи и я зашлеви по бузата. Съжалявам, че ти развалих малката мокра игричка, помисли си Доминика.

„Щурците“ шракваха, набутваха я в задната част на шкафовете по краищата на коридорите и лампите оставаха на тавана, докато усетеше пясък под клепачите си, и стържещият високоговорител звучеше като Шуман или Шуберт, тя не можеше да разбере кой точно. Хвърлиха в килията ѝ едно болнаво момиче със синини по краката и корясала рана в ъгълчето на устата. То искаше да говори цяла нощ, уплашена съкилийничка, която плачеше и обясняваше колко ги мрази, и че тя не е направила нищо лошо. Малката жълтокрила канарейка, канарчето, искаше приятел. Момичето облизваше раната на устата си, гледаше към Доминика на нейната койка, протегна ръка и прошепна, че е самотна. Доминика обърна лице към стената и игнорира стържещия ѝ глас.

Те не знаеха нищо. Търсеха нещо, което да изплува на повърхността, нещо, което да измъкнат, но тя се държеше здраво за тайната си. Те се връщаха към американеца, искаха да научат повече за нейната задача да се сближи с Наш. Чукала ли си го? Уви ли твоята малка лястовича човка около неговия хуй? Всеки ден имаше два часа без ремъци, писъци или шамари през лицето, от които главата ѝ се мяташе наляво и надясно и зрението ѝ се замъгляваше. Един безименен полковник — в официална униформа с кобалтовосини пагони, които съответстваха на ореола му, чувствителен, като на Форсайт, артист — седна до масата. Трябваше да бъде внимателна с него, да стои нащрек.

Той говореше тихо, гладко, равно, в началото на всяка сесия питаше защо е предала страната си. Тя отговаряше, че не е направила нищо такова, а той продължаваше, сякаш не я бе чул, питаше я какви са били причините да реши да го направи, какъв е бил точният момент, в който е решила да го направи.

Полковникът беше толкова мек, толкова уверен в поведението си. Въпросите му бяха извлечени от презумпцията за нейната вина, която започваше да става реалност. Нека да поговорим за разочарованията от живота, казваше той, тези разочарования, които са те принудили да направиш тези неща. Логика, фантазия и изкривени твърдения, всичко това започна да завладява изтощения ѝ ум. Искаш ли да прочетеш стенограмите от процеса на Синявски? Тя не знаеше кой е бил той — един дисидент през 1966 г. Прочети как отрицанието еволюира в приемане, как това може да освобождава, каза полковникът. Гласът му беше мек, модулиращ, синият му балон сякаш обвиваше и нея. Стой нащрек.

Древните, отровни, хладнокръвни, безпристрастни стенограми я хипнотизираха, сякаш присъстваше физически на процеса. Тя чувстваше как се изплъзва на самата себе си. Изморителният акт на отричането на индивидуалните обвинения я довеждаше по-близо до съгласяването с всеобхващащата презумпция на полковника за нейната вина. Беше просто, реално, казваше той, те просто трябваше да установят как се е отклонила, кога и доколко сериозно беше отклонението.

Той почти я пречупи, този умерен, въздържан полковник в неговата униформа, но тя все пак отказа да бъде въвлечена в тяхната черна дупка. Името ѝ беше Доминика Егорова. Тя беше балерина, офицер от СВР, лястовичка, обучена да превива умовете на другите. Тя обичаше и беше обичана. Затвори очи и полетя високо над Москва, следвайки реката, високо над полята и горите, и спусна крилата си над Бутово и тесния трап, в който беше тялото на Марта Йеленова със замръзналата земя над нея.

Марта ѝ даде сила и тя изтръгна ума си от бездната, оттегли се вътре в себе си, използвайки всичко, което те ѝ даваха, за да им се съпротивлява, включително халюцинациите — Доминика ги приветстваше. Тя лежеше в килията си, но беше в леглото си в Хелзинки и топлата светлина в очите ѝ се превръщаше във финландския лунен зрак, тя продължаваше да лежи неподвижно и чувстваше Нейт върху себе си. Треската и студените тръпки бяха неговите ласки. Инфектираното ѝ око лееше сълзи от любов, които той попиваше с целувки. Тя се обръщаше върху дюшека, с юмруци под стомаха си, за да спре болката.

Дори когато ръцете ѝ станаха безчувствени от ремъците, тя усещаше как става по-силна. Докосваше тайната си вътре, в себе си — беше дълбоко заровена, но тя можеше да я почувства отново. Тайната, която живееше в душата ѝ, тайната, която беше натъпкала много, много навътре, далеч от техния досег, се възраждаше, започваше да гори отново. Тя можеше да мисли за нея, знаейки, че те няма да я открият. Майка ѝ бе казала: съпротивлявай се, бори се, оцелей. Те ставаха по-слаби, тя ставаше по-силна. Техните цветове се колебаеха и примигваха като при разхлабен бушон.

Тя им каза, продължаваше да им казва, че не е направила нищо погрешно, че не може да им каже нищо, защото няма нищо за казване. Колкото по-високо крещяха те, толкова по-щастлива ставаше тя. Да, щастлива — тя обичаше тези мъже и жени, които я изтезаваха, тя обичаше тюркоазно оцветения полковник. Те знаеха, че не могат да продължават до безкрайност, времето им изтичаше. Ако не успееха да изтръгнат признание, те нямаше да имат нищо срещу нея.

Далече горе, над назъбените покриви на Лефортово, „Лубянка“ и Ясеново, етерът се изпълваше с многозначителни тайни съобщения, въпроси и отговори, приоритети и крайни срокове. Информацията идваше от Вашингтон и засягаше аферата

„Булърд“. Резидентурата във Вашингтон си имаше своите пипала навън, доносниците бяха канени на обяд, провеждаха се срещи с отзивчиви американци в подземни гаражи или по тъмни павирани улици в Джорджтаун или Александрия. От министерство на правосъдието на САЩ се изплъзна слух, че Булърд е бил под подозрение цяла година, преди да се свърже с руското разузнаване в Хелзинки. Във Вашингтон планирали ареста му, но това неочаквано пътуване в чужбина просто бе ускорило събитията. Официалните източници в САЩ омаловажиха загубата на наръчника — не чак толкова публично, но изтеклата вътрешна информация от „източник на най-високо държавно равнище“ определяше инцидента като „тежка загуба за националната сигурност“. Конгресът настоя за разследване на отговорността. Сътресенията, вълнението и взаимните обвинения, всичко това беше част от пъстра измама, сглобена и размножена чрез десетки несъзнаващи участието си източници и най-различни бъбривци, оркестрирана лично от шефа на контраразузнаването на ЦРУ Саймън Бенфорд, с едничката цел да уверят руснаците, че наръчникът, който са получили, е истински. А ако допълнителната полза беше да се защити Дива — ако все още бе жива, — всичко щеше да е още по-добре.

Отдел R (аналитици) и отдел Х (учени) представиха доклади. Предварителните анализи на документа от Националната комуникационна мрежа, предаден от Булърд, завършиха с оценката, че наръчникът е автентичен и уникален. Офицерите от отдел Т, комуникационните експерти от ФАПСИ[72] и учените от Университета по информационни технологии в Санкт Петербург започнаха да проучват наръчника в консултации с министерството на отбраната, за да идентифицират уязвимите места в огромната мрежа на САЩ, от които биха могли да се възползват. Бе поискано финансиране от бюджета за отбрана за създаване на софтуер, който евентуално да се използва срещу оценените като най-слаби точки в системата.

И защото искаха да повярват, между князики, князете в Кремъл, бе постигнат консенсус. Материалът беше автентичен, получаването му беше изключителен успех, независимо че американците знаеха за загубата му. Получаването на информацията на Булърд под носа на щатското разузнаване беше тактически триумф, демонстрация на руското майсторство в конспирацията. Това, че доброволецът Булърд бе арестуван, си беше негов проблем, очевидно резултат от глупостта, небрежността и алчността му. Кремъл не можеше да се тревожи повече за неговата съдба. Сега той си беше американска грижа, с три последователни доживотни присъди.

Резидент Волонтов и резидентурата в Хелзинки бяха отличени с похвала от Държавната дума. На късна следобедна церемония в позлатената Андреевска зала в Кремълския дворец с двойните орли над вратите, където някога бяха стояли червените петолъчки, заместник-директорът на СВР Егоров бе награден с втора звезда на пагоните и чин генерал-лейтенант. Самият президент Путин подаде на Егоров овалната филцова кутия с пагоните с две звезди, целуна го три пъти по бузите и му дари крокодилската си усмивка, запазената си марка, която, идваща от президента, беше извънредно въодушевяващ жест на одобрение. Церемонията по повишението съвпадна с уикенда и забави освобождаването на Доминика с два дни.

В понеделник след закуска Ваня Егоров най-накрая проведе съответните разговори. До контраразузнаването, до Дирекцията за вътрешни разследвания и накрая до ФСИН, подлизурковците от Федералната служба за изпълнение на наказания, демоничния потомък на ГУЛаг. Той се представи, използвайки новата си звезда — генерал-лейтенант Егоров, — за да им каже да приключват. Тази работа започваше да изглежда зле, та тя беше дъщеря на брат му, за Бога! Не, той не искаше да отиват на второ ниво. Не, той не позволяваше прилагане на дрога или курс на сензорно лишаване или по-силни електрошокове. Какво, по дяволите, не ви е на ред на вас, бе хора? Тези мерки са за копелдаци предатели, като къртицата, която все още е тук, мислеше си той. Ако тя не бе признала, значи нямаше нищо за признаване, макар че само дяволът знаеше какво се е случило в Хелзинки, при положение че този слизняк, този плужек Волонтов, е ръководил нещата. Освободете я и я изпратете при мен, майка ѝ се тревожи, искам я обратно на работа, каза той с бащинска загриженост.

Сам полковник Дигтяр донесе кашона с дрехите ѝ в килията и остана там, докато тя се съблече и върна комбинезона — държавна собственост, — и се облече пред него, пищялките и бедрата ѝ бяха целите в синьо-черни петна, ноктите ѝ бяха пурпурни, ребрата ѝ стърчаха. Те бяха постигнали всичко това за толкова кратко време! Отведоха я нагоре по стълбите до решетъчната врата и тя пристъпи на снежната улица, сред шума на градското движение и миризмата от ауспусите на автобусите, и тръгна, в началото малко предпазливо по леда, но само докато усети земята под краката си, после дъхът ѝ се издигна на облаци над главата ѝ. Балетното ѝ накуцване сега бе по-изразено и кракът ѝ туптеше, но тя се концентрира върху размахването на ръцете и походката с изправен гръб. Белезите на китките ѝ се подаваха изпод маншетите на палтото.

Доминика сънуваше затвора в леглото си или седнала на стол в дневната, докато майка ѝ переше чаршафите от слузта, от отровата, напускаща тялото ѝ. Тя влизаше в гардероба в коридора, затваряше вратата пред себе си и стоеше залостена в тъмното, за да преживее отново шкафовете в затвора — мирис и звук, клик-клак, клик-клак, — заради удоволствието от съзнаването, че може да излезе на светло, когато поиска. Увиваше китките си с чорапогащник и завързваше плътен възел със зъби, за да усети пулса си. След като всички нервни импулси я напускаха, тя плачеше мълчаливо и сълзите мокреха бузите ѝ. Сега майка ѝ свиреше на цигулка всеки ден, половин час на ден, докато Доминика седеше на пода и се разтягаше, вдигаше краката си и правеше коремни преси, докато стомахът ѝ запищеше, и правеше лицеви опори, докато ръцете ѝ затреперваха. Първата нощ майка ѝ я сложи да седне във ваната и я изкъпа, но сега Доминика седеше в банята сама, гледаше как белезите изчезват, наблюдаваше как ѝ минава. Кимаше на себе си в огледалото. Оправяше се, но усещането за изкупление, звукът на алената фуга, червената ярост отново и отново се надигаше около нея. Това беше дълбока ярост, такава, каквото бе лесно да се контролира, такава, която щеше да издържи, такава, от която тя можеше да се храни.

Доминика Егорова седеше на стол пред голото бюро на чичо си в кабинета му на директорския четвърти етаж в централата на СВР в Ясеново. Навън брулената от снежната вихрушка борова гора се простираше докъдето поглед стига, а зад нея бяха голите полета и равният хоризонт. През панорамните прозорци струеше слънчева светлина, осветяваше половината лице на чичо ѝ и потапяше другата му половина в сянка. Половината от зверската му жълта аура беше на петна, другата половина искреше на слънцето. Ваня Егоров се облегна назад, запали цигара и погледна племенницата си. Тя носеше простичка бяла риза, закопчана до врата, и синя пола. Тъмната ѝ коса беше грижливо сресана. Изглеждаше бледа и по-слаба.

— Доминика — каза Ваня така, сякаш тя току-що се бе върнала от пътешествие по Волга. — Останах много доволен, когато научих, че неприятностите ти са свършили. Разследването по проблема Хелзинки приключи.

— Да — каза тя, взирайки се втренчено в една точка на стената зад него.

Ваня я погледна внимателно.

— Не трябва да се притесняваш. Всеки офицер, който е на активна оперативна дейност, в един момент от своята кариера може да се окаже обект на разследване. Това е природата на нашата работа.

— Това ли е природата на нашата работа? Да те връзват мокра до кости, с вода, която капе от теб, пред климатик за четири часа на ден? — каза тя спокойно, без никаква интонация.

Ваня я погледна кисело.

— Животни — каза той. — Ще наредя разглеждане на случая.

Разглеждане на твоите лични перспективи за повишение,

помисли си Доминика.

— Поздравления за повишението, чичо — каза тя.

Ваня погледна почетната грамота и лентичката и попипа розетката на ревера си.

— Да, благодаря ти много — каза чичо ѝ. — Ами ти? Какво да правя с теб, а?

Сякаш имаше избор. Но тя имаше нещо наум.

— Сега, след като се върнах, съм готова да се явя там, където искаш да ме изпратиш. Решението е твое, разбира се, но при цялото ми уважение все пак ще ти кажа, че никак не бих искала да се върна в Пети. Ще бъде ли възможно да получа отново мястото, предложено ми от генерал Корчной в Американския отдел?

— Ще го попитам — каза Ваня. — Сигурен съм, че той ще се съгласи.

— Има и нещо друго — продължи Доминика. Тя си помисли за всички тях и за затворническата килия и усети стягане в гърлото, и знаеше, че лицето и вратът ѝ ще се изчервят. (№ 47. Напънете врата и лицето си, за да изразите автентична емоция или доближаване до кулминация.)

— Искам да продължа да разработвам Наш — каза тя изведнъж, приковавайки очи в неговите.

Ваня се облегна и я изгледа многозначително.

— Сериозно искане — каза Ваня. — Знаеш, че полковник Волонтов мислеше, че прогресът ти срещу американеца е твърде бавен.

— При цялото ми уважение полковник Волонтов е просто едно товарно добиче — каза Доминика. — Той няма усет за истинска оперативна работа. Той не прави нищо, за да придвижи напред твоите интереси или тези на службата. Сега, когато съм далеч от неговите похотливи погледи, вече не ме е грижа за неговото мнение.

Ваня се обърна и погледна през панорамния прозорец.

— А какво е положението с Наш?

— Аз развих близко приятелство с американеца — каза Доминика. — Ние се виждахме често, така, както ти предвиждаше. Преди да напусна Хелзинки, ние станахме… интимни.

— И ти вярваш, че би могла да разкриеш неговите действия? — Той продължаваше да се взира през прозореца, а жълтата му корона придоби по-наситен цвят. Той ще се съгласи, помисли си Доминика. Това е много важно за него.

— Без съмнение — каза тя. — Въпреки мнението на полковник Волонтов страстта на Наш нарастваше. — Доминика не откъсваше очи от чичо си. — За жалост затворът и разследването ми някак си разрушиха нашия роман.

Ваня обмисляше цялостната идея. Той отчаяно се нуждаеше от някакъв напредък по въпроса за къртицата. Племенницата му познаваше Наш по-добре от всеки друг и определено изглеждаше мотивирана. Но тя беше някак си различна — изживяването в Лефортово сигурно ѝ беше повлияло, — изглеждаше обсебена, нахъсана. Дали не беше влюбена в Наш? Дали не искаше да прекара повече време извън Москва, на Запад, дали…

— Чичо, аз бях проверена и реабилитирана — подсказа му Доминика, четейки мислите му. — Казаха ми, че съм възстановена на предишната си позиция, репутацията ми е чиста. Аз съм найподходящият офицер, най-добрият шанс да пипнем американеца и да идентифицираме руския предател. Тази операция вече е лично предизвикателство за мен. Аз искам да работя отново срещу тях.

— Изглеждаш доста уверена — каза Ваня.

— Да, наистина съм. И ти би трябвало да бъдеш. Ти си този, който ме създаде — каза Доминика. Тя видя как Ваня се наду при тези думи, суетата му беше колкото жълтия балон около главата му.

— И как смяташ да процедираш? — попита я Ваня. Доминика знаеше, че трябва да дръпне една струна, но внимателно.

— Ще разчитам на твоите съвети и насоки и на тези на генерал Корчной.

— Генерал Корчной не е уведомен за тази разработка — каза Ваня.

— Предполагам, че неговият отдел ще бъде логичното място, от което да се работи — каза Доминика. — Ако ти имаш друга идея…

— Ще обмисля включването на Корчной — каза Ваня.

Разгорещеният ѝ чичо обмисля нещо, за което вече е взел решение, помисли си Доминика.

— Каквото и да решиш, ние ще поддържаме стриктно разделение. Аз ще изяснявам оперативните стъпки директно с теб или с този, когото ти определиш.

— Знаеш ли, че Наш приключи мандата си в Хелзинки? — попита я Ваня. Той следеше лицето ѝ за реакция, но не откри нищо.

— Не знаех — каза Доминика. — Но това няма значение. Няма къде да се скрие.

Клюкарските канали в Ясеново започнаха да жужат. Плъзна слух, че племенницата на Егоров се е върнала в службата от Финландия; точно там, където службата току-що бе отбелязала голям успех, много, много секретен. Дали Егорова имаше нещо общо с това? Слухове за разследване? Обичайна злоупотреба или нещо друго? Тя изглеждаше същата и все пак различна, беше по-слаба. Нещо в начина, по който отвръщаше на погледите на хората, с тези луди немигащи очи. Сега работи в самостоятелна стая в Американския отдел на Корчной. Специална работа за племенницата на заместник-директора, не е изненадващо, но не просто семейственность, не просто очакваните фамилни връзки. Само погледнете тези очи, очи като лешникотрошачка — не балетът!

Тя бе подала молба до генерал Корчной, искайки позволението му да постъпи в неговия отдел. Той бе спрял, за да я погледне изпод рунтавите си бели вежди с все същата величествена пурпурна мантия.

— Поздравявам те за силата и твърдостта на духа, които прояви в Лефортово — каза тихо той. Доминика се изчерви. — Никога повече няма да говорим за това.

Същия следобед Корчной бе разговарял със заместник-директора. Докато си пийваха коняк, Ваня го информира за своята операция за възстановяване на отношенията между Доминика и американеца в преследване на къртицата. Корчной демонстрира, че е впечатлен, и поиска Ваня да даде одобрението си за назначаването на Доминика в Американския отдел.

— Това е най-доброто място, откъдето може да се работи по проблема — каза му Корчной.

— Володя — отговори му Ваня и в умалителното име, което използва, се долови дълбочината на дългото им приятелство. — Имам нужда от твоето въображение по този проблем. Имам нужда от нещо ново.

— Между нас казано, ще се изненадам, ако не измислим нещо — каза Корчной.

Ваня напълни отново чашите.

— И най-строга секретност за всичко това! — каза той, отпивайки от коняка си. — Не искаме къртицата да се усети, че примката около врата и се затяга.

ШЧИ — РУСКА ЗЕЛЕВА СУПА

Сварете телешко, нарязано на парчета, с накълцан лук, листа целина, моркови и цели скилидки чесън във вода за два часа. В отделна тенджера сложете кисело зеле и гъста сметана, полейте с гореща вода колкото да ги покрие и задушете на средна температура четиридесет минути. Сварете нарязани на кубчета картофи, глава целина и гъби, нарязани на филийки, докато омекнат. Смесете всички съставки, подправете обилно със сол, с цели люти чушки, дафинов лист и риган и варете още двадесет минути. Покрийте тенджерата с кърпа и я оставете да къкри на ниска температура още тридесет минути. Сервирайте с квасена сметана и копър.