Дъщерите на Пандора

Глава 9

Мегън отвори вратата, която свързваше двете стаи, в отговор на почукването на Грейди в 18:15 същата вечер. Той подигравателно й се поклони.

— Вечерята е сервирана. Надявам се да не е прекалено рано за теб. Защото искам да сме на летището в 20:00 часа.

— Защо? Има ли проблем?

— Не, но човек никога не знае. По-добре да тръгнем веднага.

Обърна се и я поведе до покритата с бяла покривка маса. Издърпа един стол за нея.

— Лицето ти е по-румено и имаш по-здрав вид сега. Успя ли да си починеш?

— Малко. — Тя седна и разстла салфетка в скута си. — Но не можах да заспя.

— И аз не мислех, че ще можеш. — Той седна срещу нея. — Поръчах пиле и супа от гъби. Храната ще ти хареса, нали? Спомних си, че Сара често ти приготвяше тези ястия.

— Да, така е. — Тя повдигна вежди. — Но това е толкова дребно нещо и не бих и помислила, че ще си спомниш.

— Дребните предпочитания разкриват характера. — Той взе вилицата си. — Ти обичаш да тичаш в прибоя, обичаш малките кученца, честните и любящи хора, обичаш да гледаш как слънцето изгрява. Не обичаш храната да има консистенция на каша, измамните политици, жестокостта във всичките й форми и най-много от всичко мразиш да се чувстваш безпомощна.

— Някои от тези неща не са толкова дребни.

— Така е. Но те само дават представа за цялостната личност на Мегън Блеър. Опитай салатата. Превъзходна е.

Тя започна да се храни.

— И помниш всичките тези неща от онова лято, прекарано с мама и мен?

— Винаги се опитвам да запомня добрите неща. Защото това помага при лоши времена. Онова лято беше прекрасно време за мен. — Усмихна й се. — А ти беше голяма част от онова, което го правеше хубаво. Сара непрекъснато повтаряше, че си изключително сериозно дете, но аз така и не видях тази твоя сериозност. Ти беше нетърпелива и забавна, от теб бликаше живот. Господи, дотогава не познавах човек с толкова много енергия и жизненост.

— А това, че се влюбих в теб, никак не увреждаше егото ти — каза тя спокойно. — И ти го знаеше, нали? За теб бях буквално прозрачна. Но дори и мама можеше да го забележи.

— О, да. Знаех. За мен беше… чест. — Той направи гримаса. — Когато не се опитвах да се боря с тъмната страна. Непрекъснато си повтарях, че ти не си Лолита и че ще съжалявам, ако те съблазня. — Той сви рамене. — Понякога дори си вярвах. Но ако бях останал с теб още няколко месеца, вероятно щях да изпадна в немалка беда. Аз самият бях само на двайсет и пет, твърдоглав, свикнал всичко да става според моите желания.

Дори сега, като го гледаше, тя усещаше как я залива познатата горещина. Тази вечер всичко й се струваше по-ясно, по-просто, всяко чувство — по-силно и отговарящо на всяка дума, всеки нюанс.

— И аз можех да кажа нещо по отношение на съблазняването. Влюбването невинаги означава, че ще скочиш в леглото с някого.

— И това щеше да е някакво начало. — Той се изправи, отнесе чинията от салатата и й подаде супата. — След това просто щях да се потрудя да получа от теб всичко, което пожелая.

Тя повдигна вежди.

— Като например супа от гъби?

— А, разкри ме! — Той се облегна назад. — Гощавам те със супа от гъби вместо с шампанско или силни наркотици.

Гъбена супа, спомени и намек за сексуалност, много по-силна и въздействаща от всякакви наркотици. Опита супата.

— Превъзходна е. Изборът ти е добър.

Вдигна глава, когато вече беше преполовила супата, и откри, че той я гледа.

— Какво?

— Просто се питах защо ми каза, че си била влюбена в мен преди толкова много години. Защото отричаше всичко, случило се онова лято, докато не се върнах в живота ти.

— Не е вярно.

— Права си, отричаше само онова, което се отнасяше до мен.

— Може би съм решила, че не мога повече да си заравям главата в пясъка. Няма причина да го правя. Защо трябва да се срамувам за тогавашните си чувства? Или за сегашните? Докато спазвам собствените си морални норми, няма причина да крия каквото и да било. Ти имаш ли проблеми с това?

— О, никакви. Възхищавам се на ясното мислене. Просто се питах защо изказваш чувствата си точно в този момент.

Тя не проговори веднага.

— Може би защото напоследък получих урок и започнах по-добре да преценявам кое е важно и кое — не. — Втренчи поглед в купата си. — Животът е важен, вярата също е важна, но всичко друго е доста по-надолу в таблицата.

— Според Едмънд Гилъм.

— И според Мегън Блеър. — Вдигна поглед. — Той умря, за да попречи на Молино да сложи ръце върху Книгата. Но защитаваше нещо повече от Книгата, нали? Защитава живота на хората. Молино ги наричаше откачени. Това означава, че са били като мен… и теб. Нали така?

Той кимна.

— Искам да знам повече за Книгата. Искам да знам защо той беше готов да умре за нея.

— Казах ти, че ако пожелаеш, ще узнаеш всичко. Но тогава ти не искаше да знаеш повече от необходимото.

Тя изкриви устни в гримаса.

— Но сега се интересувам живо. Разкажи ми за Книгата. Какво представлява тя?

— Тя е сложно, подробно семейно дърво.

— На кое семейство?

— Дон Хосе Деванес бил патриархът, но през вековете името едва ли не се стопило всред другите.

— Векове?

— Описването на Книгата започнало през 1485, по време на испанската инквизиция. Семейство Деванес били едри собственици на земя в Южна Испания, били изключително богати. Инвестирали пари в задморски начинания и успехите им следвали един след друг. По онова време се носели клюки, че богатствата им идвали, защото притежавали дяволски сили, които привличали дукатите към тях. Семейството страняло не само от съседите си, но и от градовете и от кралското семейство и двора. Почувствали се застрашени едва когато инквизицията била на върха на мощта си. Местните свещеници разказвали какви ли не истории за тях, казвали, че могат да променят формата на нещата и да предсказват бъдещето. Някои от историите далеч превъзхождали и най-силното въображение.

— А някои били верни?

— Нямало съмнение, че членовете на семейството притежавали силни психически способности. — Направи гримаса. — И не са имали нужда от кристална топка, за да видят написаното на стената. Мъчение и смърт. Свещениците смятали ереста за вид магьосничество и из цялата област се носели различни отвратителни клюки за семейство Деванес. Томас де Торкуемада наскоро бил заел поста на главен инквизитор и изгарянето на хора на кладата станало едва ли не ежедневие. Семейството знаело, че единственият им шанс е да напуснат Испания и да се скрият, така че да не бъдат намерени. Хосе Деванес бил приготвил седем възможни убежища за семейството си и им дал дума да потеглят веднага, щом чуят, че срещу тях се образува случай.

— Къде?

— Англия, Шотландия, Ирландия, Дания, Германия. Разпръснал членовете на семейството из почти всички цивилизовани страни на света. Мислел, че така ще е по-безопасно за тях. Трябвало е да бъдат претопени, да се изгубят в културата на новите си родини, докато не настъпи време да могат да се върнат у дома.

— Книгата — подкани го тя да побърза с обясненията.

— Хосе знаел, че е възможно членовете на семейството да загубят връзка един с друг. Не искал това да се случи. Вярвал в силата на сплотеността. Затова създал Книгата, в която били записани имената, адресите, връзките и дори талантите на отделните членове. Щяло да бъде равносилно на катастрофа Книгата да попадне в ръцете на инквизицията, затова скрил Книгата вън от страната, предал я в ръцете на брат си, Мигел. Той бил единственият член на семейството, който знаел точното местонахождение на всичките убежища. Неговата работа била да поддържа Книгата, да посещава различните клонове на семейството и да събира новата информация относно раждания, смърти и така нататък. В онази епоха всеки човек с психичен талант се намирал в непрекъсната опасност. Повечето хора мислели, че времето на инквизицията бързо ще отмине, но тя продължила да измъчва и избива хората повече от триста години под една или друга форма. Ако възникнели проблеми, той трябвало да помага на различните клонове на семейството и да им намери ново и безопасно убежище. И постепенно той започнал да гледа на семейството си като на свещен съюз.

— Като Едмънд.

— В наше време отговорността за Книгата обикновено се поема доброволно. Потомството е разпръснато по целия свят и колкото повече време минава, толкова по-малко знаят един за друг членовете на семейството. Историята се предава само посредством ядрото му, които са потомци на Мигел Деванес. Макар че, доколкото знам, този клон е достатъчно многоброен. Семейството очевидно е плодовито.

— И откъде знаеш всичко това? Ти един от Деванес ли си?

Той поклати глава.

— Не знаех за тяхното съществуване допреди около петнайсет години. Майкъл Травис има библиотека, която е събирал в продължение на години и в която има всичко, свързано с психичните феномени. Той попаднал на документ, написан от свещеници, на които по времето на инквизицията била възложена задачата да проучат семейство Деванес. Той бил доклад относно странните способности на семейството и в него, не особено подробно, се споменавала Книгата.

— И как са разбрали те за нея?

— Не всички членове на семейството успели да избягат от Испания. Друг от братята на Хосе, Рикардо, бил заловен на границата. Бил жестоко измъчван и накрая разкрил всичко, което знаел, включително съществуването на Книгата. — Изкриви устни. — Свещениците били толкова добри в мъченията, колкото е и Молино. Семейството имало късмет, че Хосе не бил доверил всичко на Рикардо. Не бил му доверил и местонахождението на всичките убежища. Знаел за Книгата, но нищо друго, което да има ценност за Трибунала. Разбира се, те не му повярвали и той умрял по време на изтезанията.

— А Хосе Деванес?

— Той останал в имението, докато и последният член на семейството не бил настанен безопасно в чужбина.

— И после?

— Чул, че свещениците са тръгнали към него, за да го арестуват. Самоубил се, преди да могат да го разпитат.

— Точно като Едмънд…

— Хосе се бил превърнал в мъченик в очите на семейството. Спасил ги, дал им нов живот, а после ги защитил, като отнел живота си. Задачата да пазиш Книгата била не само чест, но се превърнала и в нещо като мит. Галахад и Ланселот не били нищо, сравнени с членовете на това семейство. Обаче митовете с времето избледняват и биват забравяни в полза на прогреса.

— Едмънд не е забравил.

— Не, той имаше нежна душа и беше пълен с идеали.

— И как Молино е разбрал за Книгата?

— Казах ти, че нахлу в жилището на Майкъл Травис, за да се опита да събере информация за майка ти. — Направи пауза. — Намерил записките за нея в същия доклад, който бил написан от Трибунала за семейство Деванес.

Тя замръзна.

— Какво?

— Майкъл беше сигурен, че Сара е наследник на някой от клоновете на семейство Деванес.

— Защо?

— Тя имала определени таланти, които били… необикновени. Той бил чувал за тях само във връзка с докладите на инквизицията. Вече бил изпратил хора, които да разследват и да се опитат да проследят ядрото на семейството, и първоначалните доклади били в онази папка.

— Доклади относно Едмънд?

Той поклати глава.

— Трябваха ми години, за да открия логичен кандидат за Пазач на Книгата. Няма да ти кажа колко фалшиви следи трябваше да проуча. Семейството се защитава. Накрая успях, защото започнах да следя докладите за нови психични феномени. Ако такива се появяха в пресата, имаше вероятност да става въпрос за член на семейството, който не знае, че е потомък на Деванес, а просто открива таланта си. И кой би се появил тогава, освен член на основното семейство, който би се опитал или да заглуши историята, или да я накара да звучи неправдоподобно.

— Едмънд?

— Не. Всеки път беше различен човек. Но аз наблюдавах и си водех бележки и накрая успях да направя списък на вероятни членове на семейството. Повечето от тях като че ли не поддържаха връзка едни с други, но намерих един мъж, който беше различен. Той като че ли познаваше всички и беше непрекъснато в движение.

— И ето как Молино също е открил Едмънд?

— Не знам. Може и да е започнал по този начин. Но подозирам, че хората му са открили някой член на ядрото на семейството и са го принудили да проговори. — Изкриви устни. — Защото беше по-бърз. Молино откри Едмънд Гилъм два дни преди мен. — Изруга тихо. — Закъснях само с два проклети дни.

— Молино сигурно е луд, знаеш ли. Не съм виждала друг човек, обладан така от злото.

— Грозно. Много грозно явление. Обсебен е още от амбицията да открие Книгата. Питър Сиена е довереният човек на Молино, но мисля, че това се дължи единствено на банковите сметки.

— Банкови сметки?

— Говори се, че в книгата също така са записани номера на швейцарски офшорни банкови сметки, които са на различни членове на семейство Деванес. Казах ти, че Деванес се справяли блестящо с инвестициите. Можеш да си представиш колко се е увеличило богатството им през годините. А много пари винаги крият опасност. Привличат вниманието, а това е последното, което семейството иска. Те отклонили известна част от парите в други, анонимни, сметки и ги засекретили. Щели да ги използват само ако са им нужни.

— И всеки, който стигне до Книгата, ще има достъп и до тези сметки — каза Мегън. — Ще е, като да откриеш златна мина.

— И се обзалагам, че Сиена много иска той да е този човек — каза мрачно Грейди. — Чух, че се стреми да направи достатъчно пари за разкриването на собствена компютърна и медийна мрежа. Той няма гангстерско минало като Молино, но е сноб. Мисли, че е прекалено умен да работи за когото и да било, освен за себе си. Молино обаче не дава и пет пари за сметките.

— Каза, че той твърдо вярва във вендетата? — Тя поклати недоверчиво глава. — Неговата цел е да унищожи семейството, така ли?

— Той мразеше майка ти. Мрази и теб. Да, мисля, че би убил всеки, свързан с теб. И това ще му достави наслада. Както казах, обсебен е от злото и от идеята да унищожава. Синът му Стивън беше единственият, когото обичаше, а Сара му го отне.

— Измъчването на Едмънд извикваше радост в душата му — каза тя тихо. — Аз не можех да го проумея. Тези чувства са ми… чужди. Беше толкова различно от онова, което чувстваше Едмънд. Той просто се опитваше да издържи и да не измени на дълга си.

— Така ли гледаше той на Книгата — като на свой дълг?

— Да, непрекъснато мислеше, че няма право да позволи да го пречупят. Че трябва да защити всички. — Тя почувства бликналите в очите й сълзи. — Беше като Хосе. Даде живота си за тях.

— И теб те боли, боли те толкова много заради него — каза той грубо. — За бога, та ти дори не го познаваше.

— Познавах го. След изминалата нощ няма човек, когото да познавам по-добре. — Гърлото й беше сухо. Протегна ръка към гарафата с вода. — И той ме познаваше. Поне знаеше за мен. Към края говореше на Молино за мен, опитваше се да го убеди, че аз не съм заплаха за него. Аз не разбирах за какво говори.

— Книгата. Вероятно е мислел, че в Книгата ще има информация за теб.

— Не знам. В онзи момент беше трудно да разбереш какво изобщо казва. Но вярвам, че се опитваше да ме защити. — Ръката й трепереше и се наложи да остави гарафата на масата. — Бях непозната за него, но той продължаваше да се грижи да не бъда наранена. А през цялото време Молино му причиняваше адска болка.

Грейди я гледаше с присвити очи.

— Кажи ми точните думи, които използваха той и Молино.

Тя поклати глава.

— Не мога да си спомня. Говориха много, но всичко е като неясно петно в паметта ми. Трябва да помисля. — Пое си дълбоко дъх и изправи гръб. — Но не сега. В момента няма нищо по-важно от това да намеря Книгата. Няма да позволя Молино да сложи ръце върху нея. По-скоро ще го пратя в ада. — Стисна решително устни. — Трябва да си доволен. Нали затова ме доведе тук?

— Мислех, че ако гласовете ти помогнат, ще можеш да ми кажеш точното й местонахождение.

— О, гласовете винаги ми помагат. Колко си умен, Грейди.

— Имаш право да си изпълнена с горчивина — каза той уморено. — Не те обвинявам. Аз направих своя избор. Направих, каквото сметнах за най-добро, но то не беше най-доброто за теб.

Тя отвори уста, за да изрази съгласието си, после отново я затвори. Беше очевидно, че той не иска да я подлага на това мъчение. Какво решение щеше да вземе тя, ако знаеше, че Молино може да открие и унищожи толкова много невинни хора?

— Знам защо Книгата беше важна за Едмънд, но защо ти си така обсебен от нея? Каза, че не си от семейство Деванес?

— Самозащита. Ако въобще има нещо, което съм научил, то е, че повечето хора се страхуват от онова, което не разбират, и че инстинктът им подсказва да ударят първи. Инквизицията ни е дала урок, който трябва да помним. За нас е много по-безопасно да останем в сянка, отколкото да сме в светлината на прожекторите. Молино не е разумен човек и не може да се предвиди какво ще направи, ако стигне до Книгата. — Направи пауза. — Нито какво ще направи семейството, принудено да се защитава и да отмъсти.

— Да отмъсти?

— Не ме разбирай погрешно. Обзалагам се, че повечето от тях ще бъдат объркани жертви на своя талант като майка ти. Само дето не искам тези жертви да бъдат притиснати в ъгъла от Молино. — Стисна устни. — Знам какво трябва да направя.

Щеше да се съпротивлява. И Мегън би направила същото.

— Можеше да ме предупредиш какво да очаквам в онзи фургон.

— Аз самият не знаех какво да очаквам. Казах ти, че нашите знания за Слушателите са ограничени. Знаех само, че ще е отвратително. Опитах се да те предупредя.

Да, така беше.

— Е, сега знаеш повече от…

Звънна мобилният телефон на Грейди. Той погледна екрана.

— Харли.

Прие обаждането и известно време само слуша.

— Добре, тръгваме веднага. Ще се срещнем на летището. — Затвори и бутна стола си назад. — Съжалявам, нямаме време за десерт. Трябва да изчезваме оттук. Информаторът на Молино от цирка му се е обадил преди десет минути. Негов човек вероятно вече е тръгнал насам.

Тя се изправи и тръгна към спалнята.

— Ще взема куфарите си. Ще са ми необходими само няколко минути. Но така няма да имаш време да подготвиш документите ни.

Той смръщи вежди.

— Ще влезем в Щатите със същите, с които излязохме от страната.

— Но ние няма да се върнем в Щатите. Още не.

Той я изгледа с присвити очи.

— А къде ще отидем?

— В Мюнхен, Германия.

— Защо?

— Защото там е Книгата. — Спря се на прага. — Поне се надявам още да е там. Едмънд не е имал възможност да я предупреди.

— Кого?

— Рената Вилгер. Дал й я да я пази при последното спиране на цирка в Мюнхен. По онова време бил неспокоен, а бил свикнал да се доверява на инстинктите си.

— Сигурна ли си?

— О, да. — Усмихна се безрадостно. — Не е възможно да съм сбъркала. Той не каза нищо на Молино, но всичките му чувства бяха фокусирани върху нея, когато си преряза гърлото. Молеше се за нея.

— Знаеш ли нещо друго за мястото…

— Нищо — прекъсна го тя. — Оставям нещата на теб, Грейди.

— Точно така.

Когато тя затвори вратата на спалнята, той вече набираше нечий номер.

Харли ги посрещна още със слизането им от наетата кола.

— Бързо пристигнахте. Едва успях да уредя чартърния полет. — Направи гримаса. — Не ми беше лесно, защото не можех да кажа докъде ще летим. Заподозряха ме в терористични намерения. Трябваше да приложа момчешкия си чар, за да ги убедя в противното. — Обърна се към Мегън. — Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Хрумвало ли ти е някога, че ще е много по-здравословно да стоиш далеч от Грейди?

Тя се усмихна.

— Да.

— Къде е самолетът? — запита Грейди. — Обади ли се на връзката си в Мюнхен, Байъл, да ни посрещне с документите?

— Хангар номер четиринайсет. — Тръгна към пистата. — Байъл ще ни чака, като слезем от самолета. Сега Мегън ще е Ела Щайнберг. Аз съм Хенри Хигуърт. — Усмихна се. — Исках да променя името си на Хигинс, но се страхувах, че някой ще види връзката с Пигмалион и ще ни причини главоболия.

— Това не е игра, Харли.

— Тъжно. Винаги съм се опитвал да намаля товара ти. — Направи знак към лиъра, спрян пред хангара. — Ето го самолета. Хубав е, нали?

— Красив е — прошепна Мегън. — Помоли ли човека си в Мюнхен да се опита да намери Рената Вилгер?

— Да, но той вероятно няма да разполага с почти нищо, когато пристигнем. — Отстъпи встрани, за да може Мегън да се качи първа в самолета. — Не ни даде много време да реагираме, Мегън.

— Не бях сигурна, че въобще ще ви кажа нещо. Не знаех дали няма да е по-безопасно и за мен, и за Рената, ако се опитам да я открия сама.

— Независимостта отново надига глава — каза Грейди. — Не си задавай повече никакви въпроси. Няма да е безопасно.

— Как можеш да си сигурен? Двамата с Молино си играете на котка и мишка от години. Той вероятно познава методите ти, както и ти неговите.

— Добро изказване. Но аз периодично се опитвам да променям ходовете си, така че да не образуват модел. — Последва я по стъпалата, настани я на седалката и закопча колана й. — Очевидно си решила, че можем да сме ти от полза, защото в противен случай нямаше да си тук.

— Ти, изглежда, можеш да пресичаш границите без никакви проблеми, а и все още знаеш неща, които аз не знам.

— И веднага щом престана да ти бъда полезен, ще ме захвърлиш?

— А защо не? — запита тя весело. После усмивката й изчезна. — Никога няма да те изоставя, ако имаш нужда от мен. Прекалено съм близка с теб. Връзката между нас не ми харесва, но я има. Което обаче не означава, че няма да вървя по своя собствен път.

— Това се подразбира. — Той седна до нея. — Обаче това, че не ме смяташ за напълно безполезен, ме ободрява.

— Не би могло да е другояче. — Опита се да се усмихне. — А какво, ако Молино те убие? Щом Едмънд имаше такъв ефект върху мен, ти вероятно ще ме преследваш цял живот.

Той поклати глава.

— Ще направя всичко възможно да осуетя това. Ще искам да продължиш да живееш живота си и да не се обръщаш назад. Ако има начин да го предотвратя, никога няма да чуеш гласа ми. Кълна се.

Тя изпита силна мъка, като си представи Грейди мъртъв, отишъл си от този свят. Силата на болката я изненада, порази я. Не искаше да се чувства толкова близка с Грейди. Изглежда, любовта от онова лято се смесваше със сегашното сексуално влечение и двете ставаха по-силни. Опита се да се отдръпне от този водовъртеж от чувства.

— Чудя се дали тези неща въобще могат да се контролират. Изпитвам възмущение, откакто узнах, че психичният ми талант е бил с мен през целия ми живот. Не обичам да изпускам контрола над нещата.

— Добре дошла в клуба. Аз самият се опитвам да намеря различни отговори, откакто навърших десет.

— Още толкова млад си знаел, че имаш талант?

— Да, но това не ме тревожеше. Бях въодушевен от мисълта, че ще мога да контролирам различни ситуации. Децата притежават инстинктивна жестокост и повечето искат да са начело на глутницата. Едва по-късно осъзнах, че ме възприемат не като водач, а като Франкенщайн.

— Кога?

Той сви рамене.

— Когато баща ми ме изхвърли от дома. Бях на шестнайсет и той каза, че мога сам да се грижа за себе си. Не искаше да се примири, че има странно дете.

— А майка ти?

— Тя ни напусна няколко години, преди баща ми да реши, че съм нежелан. — Направи гримаса. — Може би беше решил, че тя нямаше да го напусне, ако не трябваше да се грижи за проблемно дете. Бях голямо главоболие и за двамата. Първо започнаха да ме водят да разговарям с различни социални работници, а после и при двама психиатри, на които плащаше държавата. По-късно се отказаха и казваха на всички, че съм малко странен и просто трябва да бъда оставен сам.

— Сам? Това е най-ужасното нещо, което можеш да причиниш на едно дете.

— Да не би да те боли за онова бедно дете? Не си хаби съжалението. Бях издръжливо малко копеле. Трябва да съжаляваш родителите ми. Те никога не са искали да имат дете, а имаха мен.

— Не ги съжалявам. Трябвало е да се постараят повече с теб. — Добави ожесточено: — И баща ти не е трябвало да те прогонва от дома.

— Виждам, че няма да успея да те убедя, че вземаш грешната страна. — Крайчетата на устните му се повдигнаха в слаба усмивка. — Няма да си правя труда. Харесва ми.

А на нея въобще не й харесваше. Сега към другите чувства, които изпитваше към Грейди, се добави и желание за закрила. Фактът, че не се беше опитал да каже нищо в своя полза, я караше още по-силно да го защитава.

— И тогава ли отиде в армията?

Той кимна.

— Армията ми се струваше добър начин да бъда нахранен, трениран и да стоя вън от затвора. Разбира се, успях да вляза в карцера поне няколко пъти, преди да започна да израствам. После открих своята ниша и вече никой не можеше да ме спре.

— Бях изненадана, когато Филип ми каза, че в армията използват хората с психични таланти. Изглеждаше ми като нещо от научнофантастичен филм. Винаги мисля за армията като за нещо, където глупостите от всякакъв род са изключени.

— Те също така вярват в оръжията и техниката. Могат да преглътнат почти всичко, ако това ще им помогне да спечелят битката. — Облегна се назад и погледна през прозореца, когато самолетът тръгна по пистата. — А според изследването на Майкъл Травис почти всички хора вярват в някаква форма на паранормални явления. Всъщност доста висок процент вярват, че са имали подобно преживяване през живота си.

Тя поклати скептично глава.

— Висок процент?

— Седни на масата за вечеря и поведи разговор в тази посока. Ще се изненадаш колко интересни истории ще чуеш.

— Истории е ключовата дума?

— Има интересна история относно психическите способности. Да предположим, че всички ние имаме психически таланти в различни степени, но те дремят в деветдесет и осем процента от населението. Майкъл разполага с различни изследвания на мозъка — магнитни, скенерни и химически — проведени върху мозъците на доброволци, които показват, че количеството течност е по-високо в близост до мозъчния център. А какво, ако течността съдържа ДНК фактор, който позволява на мозъка да функционира на напълно различно ниво? Ако този „химически грим“, да го наречем така, е наследствен, това ще означава, че психическият талант се предава на членовете на семейството.

— Като при семейство Деванес?

Той кимна.

— Тестовете на майка ти показаха необикновено висок процент такава течност.

— А твоите тестове?

— Не бяха с такива показатели като тези на Сара. Нейните резултати бяха нечувани дотогава. — Срещна погледа й. — Обзалагам се, че твоите тестове ще бъдат удивителни. Сара каза, че си по-силна от нея.

— Няма да разберем това. Не искам да съм опитно зайче за твоя Майкъл Травис.

— Възможно е да промениш решението си. Аз също не бях изпълнен с ентусиазъм, но човек не може да контролира проблема, ако няма знания за него. Аз съм изцяло за контрола. — Усмихна се. — Мислех, че тази хипотеза ще ти допадне. Защото е много по-научна от вуду магията, черната магия и другите видове магьосничество.

— А ти вярваш ли в нея?

— Мисля, че е напълно възможно. Първо, трябва да приемеш, че Вселената не следва непременно логически модели, за да ни е по-удобно на нас. А после трябва само да приемеш, че не сме способни да видим, чуем или усетим Вселената в еднаква степен. Кучетата и котките също усещат и помирисват нещата различно. Птиците виждат цветовете много по-ярко, виждат също нюанси, които ние не бихме и мечтали да зърнем. — Усмихна се. — Аз не чувам това, което чуваш ти. Глух съм за него. Ти не можеш да направиш това, което правя аз. Не го разбираш. Възможно е понякога човек, който всъщност не е надарен с психичен талант, да получи приток на адреналин или на някакво друго химическо вещество, което да промени донякъде работата на мозъка. За секунда, кратък миг, пет минути или различно време потисканият психичен талант се проявява.

— Може би.

Той се засмя приглушено.

— Това обяснение ти харесва. Знаех, че ще е така. Откакто си въвлечена във всичко това, душата ти се чувства изнасилена.

— Прав си. Опитвам се да запазя разсъдъка си. — Направи гримаса. — И може би ми харесва идеята, че всеки притежава, в някаква степен, психичен талант. Така се чувствам по-малко самотна.

Той покри с длан нейната, поставена на дръжката на стола.

— Не си сама.

Ръката й беше топла, пулсът й се ускори при докосването му. Той я докосваше може би, за да я успокои, но тя не се усещаше спокойна. Дали той го знаеше? По дяволите, разбира се, че знаеше. Беше й казал, че е изключително чувствителен към нейните емоции, а в момента тя беше потънала в най-различни чувства.

— Не ме… докосвай.

— Защо? На теб ти харесва, искаш го.

Господи, това не беше лъжа. Тръпките, които беше започнала да усеща в дланта си, сега бяха обзели цялото й тяло. Усещаше осезателно присъствието му, тялото му. Напрежението в мускулите му, слабата миризма на афтършейв и мускус, топлината, която се излъчваше от него. Не биваше да го погледне в този момент. Знаеше какво ще види, а това само щеше да добави масло в огъня. Ръката й стисна здраво дръжката на стола.

— Невинаги вземам това, което искам.

— Аз също. — Той изруга тихо. — А и сега моментът никак не е подходящ. Не съм имал намерение да започна нещо сега, то просто се случва.

И как се случваше? Докато говореха за мозъчни изследвания, изведнъж усетиха сексуално напрежение.

— Тогава отдръпни ръката си.

— Да, по-добре ще е. — Разкопча колана си и стана. — Ще отида в кабината да говоря с пилота и Харли. — Сведе поглед към нея, а тя сдържа дъха си, като видя изражението му. — Обаче за теб ще е по-добре да свикнеш с идеята. Можех да контролирам ехото, когато бях сигурен, че не искаш да го чуваш, но случаят вече не е такъв. Нали?

Не изчака отговора й. Тя го гледаше как върви с широки крачки по пътеката между седалките и направи опит да се отърве от разочарованието. За бога, какво й ставаше? Да не би да искаше той да я вземе в скута си и да я люби?

Затвори очи, когато отговорът на този въпрос й стана ясен. Да, тя го искаше — примитивно, грубо, нямаше значение как. Но това щеше да бъде грешка. В момента тя беше нестабилна емоционално и не искаше сексът да се добави към неспокойствието й. Пое си дълбоко дъх и разкопча колана си. Щеше да наплиска лицето си със студена вода и да си даде време да се успокои. Когато се наложеше отново да се види с Грейди, щеше да е спокойна и хладна.

Което не беше особено вероятно.