Дъщерите на Пандора

Глава 20

— Изглеждаш шокирана — каза Молино на Мегън веднага след излитането на хеликоптера. — А аз мислех, че смъртта на Дарнел ще те зарадва. Та нали той направи от Филип Блеър неподвижен труп?

— Ти си виновният за това. Ти даде заповед. — Тя сви рамене. — Не давам и пукната пара за смъртта на Дарнел. Една отрепка по-малко по земята. Като говорим за отрепки, къде е Сиена?

— Очаква те с нетърпение в къщата. Реших, че някой трябва да те посрещне все пак.

— Предполагам, че двамата сте неразделни.

— Връзката е добра и за двама ни. Напоследък обаче отношението му не ми харесва. Затова и щях да съм доволен да го хвърля на лъвовете.

— Аз не съм лъв.

— Знам. Какво разочарование! — засмя се. — Накара ме да изглеждам глупаво в очите на Сиена. А не това имах предвид. Той все още беше изпълнен с грозни мисли за моя Стивън, когато те оставихме снощи. — Махна с ръка. — Но му простих, преди да дойда да те взема днес. Все пак обещах му да те има през първата нощ, а аз винаги държа на дадената дума.

— Трудно ми е да повярвам.

— Е, държа на нея, когато ми е удобно. — Погледна през прозореца. — Почти стигнахме. И почти е време играта да започне. Страхуваш ли се, Мегън?

— Не.

— Лъжеш. Виждам пулса във вдлъбнатинката на гърлото ти. Обзалагам се, че ръцете ти са студени и потни. — Усмихна се. — Обаче ще те докосна, когато си завързана и готова за това. Знаеш ли, научих много, докато четях записките на свещениците по случая на твоя прародител Рикардо Деванес. Методите за измъчване на инквизиторите били новаторски за времето си и давали много задоволителни резултати. Използвах някои от тях върху Едмънд Гилъм. И нямам търпение да разширя репертоара си. Има един особено вълнуващ метод, наречен столът.

— Какъв кучи син си! — Добави: — А синът ти сигурно е бил глупавият шизофреник, за какъвто го е смятал Сиена. Съмнявам се майка ми да му е направила нещо. Вероятно е носил рецесивен ген, в резултат на който се е проявила лудостта.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Лъжкиня.

Думите й бяха подобно на изстрел в мрака, но очевидно бяха попаднали в целта.

— Да, така трябва да е било. Има ли и други луди в семейството ти? Очевидно е, че и ти имаш отклонения от нормата. Търсиш си извинение, защото изпитваш вина по отношение на Стивън. Той е бил луд като…

Той я зашлеви толкова силно през лицето, че главата й отхвръкна назад.

Мрак. Вътрешността на хеликоптера се въртеше пред очите й.

— Кучка! — изсъска той. — Курва.

— Ти си виновен. — Усещаше металния вкус на кръв в устата си. — Сиена доказа, че аз не съм Пандора. Майка ми също не е била. Ти си виновен за смъртта на сина си.

Той отново я удари.

— Ще те убия, кучко. Ти си мръсна лъжкиня. Ще те разкъсам… — Млъкна и си пое дълбоко дъх. — Няма да ти позволя да ми причиняваш това. Смъртта ти ще бъде бавна, много бавна. — Хеликоптерът почти се беше приземил. — Ти само направи удоволствието ми от смъртта ти още по-голямо. Нямам търпение да те предам в ръцете на Сиена.

— Грейди вече тръгна — каза Харли на Рената. — Каза, че ще се обади, когато е в района. Аз се приземявам в момента. — Направи пауза. — Ще имаме късмет, ако я измъкнем оттам жива.

Това си мислеше и Рената през последните трийсет минути.

— И какво ще предприеме Грейди?

— Не знам. Не съм сигурен, че и той знае. Предполагам, че ще трябва да мислим бързо и да открием най-безопасния начин да…

— Няма сто процента безопасен начин — каза тя ожесточено. — А той ще я убие, ако продължим да говорим и не започнем да действаме.

— Грейди и Винъбъл няма да позволят…

— Грейди може да върви по дяволите. Не мога да чакам всички да се съберем и да решим какво трябва да се направи.

— И каква е твоята алтернатива?

— Престани да говориш и я измъкни оттам. — Тя сложи край на разговора.

Не отговори, когато Грейди й се обади след минута. Той щеше да задава въпроси и да спори, а тя не искаше да слуша нито едното, нито другото. Беше прекалено напрегната и уплашена и трябваше да изчисти ума си от емоциите, преди да се захване с онова, което правеше най-добре. Да претегли предимствата и недостатъците на възможните сценарии, да прецени причините и следствията, да предскаже изхода, който би гарантирал живота на Мегън и смъртта на Молино. Вече беше започнала първоначалния процес по време на шофирането, когато беше осъзнала, че е прекалено късно за обикновено нападение над къщата на Молино. Сведе поглед към розовата рокличка, която продължаваше да стиска в ръка.

— Сега трябва да те оставя, Адиа. — Сгъна внимателно роклята и нежно я прибра отново в дипломатическото куфарче. — Благодарение на теб, вече знаем къде е той. И сега трябва само да го заловим.

— Право напред. — Молино постави длан на гърба на Мегън и я бутна към стъпалата, които започваха почти направо от входната врата. — Не трябва да караш Сиена да чака.

Тя трепереше. Сиена. Прилошаваше й при спомена за топлата му и мека голяма длан. А после, макар и мека, тази длан се беше оказала жестоко брутална.

— Вече не говориш — отбеляза тихо Молино. — Страхуваш се от него, нали? Жените са толкова нежни и крехки. Почти толкова крехки колкото са и децата. Просто е смешно, когато се опитват да се борят с нас.

— Така ли?

Как би могла да стигне до онова оръжие? Ако успееше да отклони вниманието му, може би щеше да има възможност. Преди беше успяла да го ядоса силно, може би и сега…

— Тук вътре. — Той отвори една врата в подножието на стълбите. — Сиена винаги е искал стаята му да бъде далеч от тези на другите. Обича да е сам. Аз нямам проблеми с това. Двамата не си приличаме чак толкова много. — Отстъпи встрани, за да й позволи да влезе. — Сиена, ето подаръка, който ти обещах.

Мегън не помръдна.

— Не се срамувай. — Молино я бутна в стаята. — Той те чака. — Махна с ръка към ъгъла на стаята. — Кажи му „здравей“.

О, Господи! Не бива да викам, да пищя!

Сиена беше завързан и прикован към стената. Главата му беше обръсната, кожата кървеше. Очите му бяха широко отворени, чертите на лицето му — замръзнали, изкривени, така, както ги беше запечатала смъртта.

— Харесва ли ти новата му прическа? — запита Молино. — Жените понякога намират остриганата глава секси или поне така са ми казвали.

— Ти си го убил — каза тя с дрезгав глас. — Защо? Защото не вярваше, че синът ти…

— Живея с недоверието му от години. Можех да го понеса още дълго, ако виждах някаква изгода от бъдещо сътрудничество с него. — Поклати глава. — Наистина е много лошо, че трябваше да се отърва от него, преди да съм спазил обещанието си да прекара една нощ с теб. Разбира се, имам и други хора, които биха ти доставили удоволствие, но нито един от тях няма таланта на Сиена, която разбираше болката. Беше великолепен с Едмънд Гилъм.

Тя не можеше да свали поглед от лицето на Сиена.

— Ти измъчва ли го?

— О, не. Е, може би малко. Той непрекъснато скубеше косата си, затова обръснах главата му. Това не му хареса.

— Дърпаше косата си?

Молино се усмихна.

— Пищеше и скубеше косата си, удряше главата си в стената. Изпитваше силна болка, затова реших, че трябва да му помогна. Всъщност бях така погълнат от заниманията си със Сиена, че съвсем забравих за малкото момченце.

— Болка? Какво друго си му сторил?

— Не аз. — Обърна се с лице към нея. — Ти. Бях толкова нещастен, че не се случи нищо, когато той хвана ръката ти вчера. Но трябваше да знам, че няма да ме разочароваш. Просто не съм знаел, че не се случва веднага.

Тя преглътна.

— Не знам за какво говориш.

— Майка ти хвана моето момче за ръката и разстрои ума му за секунди. Може би ти не си толкова добра колкото нея. Или може би не си искала да зная, че си като нея. Сиена не показа никакви признаци за загуба на разсъдъка почти до полунощ снощи. Проверяваше охраната на скалата, а те казаха, че непрекъснато клател глава, за да я проясни. После, час след като се прибра в стаята си, чухме силно блъскане. Слязох да видя какво има, а той вече беше полудял. Плачеше, скубеше косата си на кичури, удряше главата си в стената, сякаш искаше да прогони демоните от нея.

— Не е вярно.

— Напротив. Защо отричаш? Сигурно си знаела какво да очакваш. Аз просто го спасих от страданията.

— Лъжеш. Ти си го убил, защото се е съмнявал в разсъдъка на скъпоценния ти син, а ти не си могъл да го понесеш.

— Аз нямах никакви съмнения по отношение на Стивън. — Сведе поглед към ръцете си, отпуснати край тялото му, дланите свити в юмруци. — Не е справедливо само откачените да имат способността да…

Звънна мобилният му телефон. Той натисна зеления бутон и лицето му се озари от усмивка.

— Добър ден, мис Вилгер. Какво удоволствие е да чуя гласа ви. Това е щастливият ми ден. — Погледна Мегън, която се беше вцепенила. — Да, нашата Мегън е добре засега. — Увеличи силата на звука на телефона си. — Сега и тя може да те чува.

— Не ме интересува дали тя ме чува или не — каза Рената. — Тя е проблем за мен още от самото начало. Непрекъснато ме натискат Грейди и ЦРУ, настояват да сключа сделка с теб, за да я пуснеш.

— Прекалено е късно.

— Добре. И без това не вярвам, че един човешки живот си струва, за да предам Книгата. Задръж я.

— Чакай. Не затваряй.

— Ти каза, че е прекалено късно.

— Възможно е да обмисля изгодна за мен сделка. Ако съм сигурен, че Книгата наистина е у теб.

— У мен е.

— Доказателство?

— Мога да ти покажа няколко страници от нея. А ти можеш да ги тестваш за достоверност и древност.

— Искам да видя цялата Книга.

— Не съм глупачка. И без това е достатъчно лошо, че ме притискат да я предам. Няма да я дам за нищо. ЦРУ ми обещаха компенсации и защита от останалите членове на семейството, ако успея да освободя Мегън. Семейство Деванес не обича предателите. Няма да живея и три дни.

Молино мълчеше.

— Сама ли ще дойдеш да ми покажеш страниците?

— Да — отговори неохотно Рената. — Ще дойда. Ако си сигурен, че искаш да сключиш сделка. Отседнала съм в „Пиемонт“ в Мемфис. Но ще използвам собствен хеликоптер. Хората ти могат да претърсят мен и хеликоптера за скрито оръжие и подслушвателни устройства. Ще ти позволя да доведеш експерт, който да определи възрастта на страниците. Познаваш ли някой такъв, който да живее наблизо?

— Има един в университета в Нешвил. Често използвам услугите му. Обучаван е в Лувъра в Париж и няма да успееш да го излъжеш. Търгувам и с антики от Египет и Италия и понякога не мога да имам доверие на източниците си.

— Представи си, нали? Добре, ще го доведа. Но щом се приземим, аз няма да изляза от хеликоптера. Ще трябва да доведеш Мегън при мен, за да съм сигурна, че е още жива. Тя ще остане с мен, докато вие проверявате автентичността на страниците. Ако се съгласиш на сделката, ще излетя с хеликоптера и ще донеса останалата част от Книгата. — Тя затвори.

— Всъщност не гори от нетърпение да те освободи, нали? — запита Молино.

— Тя не мисли, че животът ми си струва излагането на опасност на хилядите хора, записани в Книгата.

— Хиляди. Нима предполагаш, че по света има хиляди откачени.

— Нямам представа всъщност. Само правя предположение.

— Когато за първи път чух за Книгата, вниманието ми беше раздвоено, защото бях обсебен от идеята да открия теб. Но сега, като те държа в ръцете си, се питам какъв ли ще бъде животът ми, ако нямам цел, която да ме дърпа напред. На Стивън няма да му хареса, ако спра сега. Не, наистина мисля, че трябва да имам Книгата.

— Тогава ще сключиш ли сделката?

Той я погледна изненадан.

— Разбира се, че не. Не се надявай. Но ще ги накарам да мислят, че ще го направя. Ще уредя да доведат тази кучка Вилгер тук. — Поклати глава. — А мога и да почакам малко, за да опитам играчките на Инквизицията върху теб. — Обърна се. — Междувременно, мисля да те оставя тук със Сиена. Обещах му да прекара известно време с теб. — Хвърли поглед през рамо. — Между другото, забравих ли да спомена, че ти направи всичко това за нищо? Няма да позволя нито Филип, нито момчето да живеят повече от седмица.

В следващия миг вратата се затвори след него и ключът се превъртя в ключалката. Мегън остана сама с гротеската, която някога беше Сиена. Молино беше казал, че всъщност тя го е убила. Не искаше да повярва. Молино просто търсеше начин да оправдае лудостта на сина си. Тя не беше Пандора. Не беше вярно.

Шокът беше прекалено силен и беше успял да измести от съзнанието й всичко друго, което беше важно. Трябваше да престане да мисли за това. Думите му, че ще убие Филип и Дейви, сигурно целяха да й причинят болка и да предизвикат паника. Сега, когато те бяха в безопасност, Грейди нямаше да позволи нищо да им се случи.

Откъсна поглед от Сиена и огледа стаята. Апартаментът на приземния етаж беше луксозно обзаведен, издържан в смели цветове, но нямаше прозорци, по дяволите.

Оръжия. Мъж като Сиена би имал пистолет или нож, или… Нещо. Започна систематично да преглежда чекмеджетата.

Нищо. Дори и пила за нокти. Молино вероятно е планирал да я остави тук със Сиена от момента, в който го беше убил. Защо не? Какво би могло да бъде по-ужасно от това да сподели стаята с тези ужасни останки?

Не го поглеждай!

Седна на стол до вратата. Беше се надявала да намери начин да се защити, докато дойде помощта. Обаждането на Рената беше очевидно печелене на време. Когато Рената беше влязла в живота им, беше показала невъзмутима и студена фасада, но се беше променила оттогава. Господи, те всички се бяха променили през последните дни. Мегън, Рената, Харли, Грейди.

Грейди.

Какъвто и да беше планът на Рената, той със сигурност включваше Грейди. Господи, не позволявай нищо да му се случи. Пази ги всичките.

Не можеше обаче да разчита на този тип мислене. Трябваше да бъде готова, да намери начин да действа.

Грейди приключи разговора с Рената и се обърна към Винъбъл.

— Тя мисли, че е захапал примамката. — Взе снайпера. — Аз тръгвам. Ще те държа в течение на онова, което става на хълма.

— Имам двайсет души, които седят на задниците си в онези проклети гори — каза Винъбъл. — Кога ще мога да им кажа да се впуснат в действие? Дай ми шанс да си свърша работата.

— Ако дори един от тях излезе от прикритието си, преди да съм дал разрешение, аз собственоръчно ще го застрелям — каза рязко Грейди. — Ако хората на Молино подушат нещо, Мегън е мъртва.

— Аз съм професионалист. Няма да позволя това да се случи.

Грейди поклати глава.

— Рената е права. И аз не исках да се съглася с решението й. Исках да съм там, когато се върнат с хеликоптера, и да вдигна мястото във въздуха. — Изкриви устни. — Обаче тя изчисли този сценарий и каза, че вероятността Мегън да умре е осемдесет и седем процента. Прекалено висок процент. И аз се уплаших. Така че ще следваме плана на Рената. Първо, трябва да сме сигурни, че действително ще отложим развитието на нещата и че Молино ще държи ръцете си далеч от Мегън. Рената и Книгата. После ще имаме нужда от човек в гората на хълма, за да ни предава информация. Тъй като Харли беше в района, наблюдаваше къщата още преди пристигането на Молино и Мегън. Можем и занапред да го използваме. А после ще имаме нужда от човек, който да се качи там и да ликвидира охраната. — Тръгна нагоре по пътеката. — Това съм аз.

— И какъв е процентът, с който този план застрашава Мегън? — запита Винъбъл.

— Трийсет и два процента — отговори Грейди. — Ако всичко мине както трябва.

Господи, рискът е все още твърде висок, а шансовете всичко да протече гладко са направо смешни, помисли си той. Никога нищо не става точно както си го замислил.

Обади се на Харли, когато беше изкачил хълма наполовина.

— Кажи накратко.

— Мегън е в стаята на приземния етаж — отговори Харли. — Молино я заведе там, после я остави сама. Той е в главната част.

— Рената му се обади преди пет минути — каза Грейди. — Така ще дадем малко време на Мегън, слава богу. Ти къде си?

— В боровата гора на около километър надолу от къщата. Трима души обхождат района, а видях още четирима, които пазят самата къща. Възможно е да има и още, но… Чакай минутка. Двама мъже излизат от къщата. Мисля, че Молино е захапал примамката. Отправят се към площадката за хеликоптера. Може би отиват да вземат Рената. — Направи пауза. — Може би моментът е подходящ да се опитам да се приближа и да дам оръжие на Мегън, в случай че нещо се обърка.

— Нищо няма да се обърка — каза Грейди. Може би, ако произнасяха по-често думите на глас, те щяха да се превърнат в истина. — Аз отивам, за да разчистя пътя за хората на Винъбъл. Ще ликвидирам охраната, която обхожда периметъра, после ще тръгна към къщата. Трябва да държиш връзка, по дяволите. Трябва да знам всичко, което се случва в къщата, а ти трябва да си там за Мегън. Искам да знам в минутата, в която Молино се върне в приземния етаж.

— Както кажеш. Щом ще се присъединиш към мен, може би искаш да знаеш, че има един мъж със снайпер зад къщата. Другите двама обхождат гората, която свършва при скалата на около четвърт миля от къщата. Един със снайпер. И един с пушка.

— Това ли е?

— Да. Хеликоптерът излетя. Сигурен ли си, че не искаш аз да…

— Придържай се към плана. Ще държим връзка. — Грейди затвори.

— Излез, Мегън! — извика Молино през отворената врата на апартамента на приземния етаж. — Току-що научих, че нашата малка приятелка ще се приземи след няколко минути. Ще я посрещнем, за да се чувства в безопасност и да знае, че намеренията ми са добри.

— И какво ще сториш с нея, щом веднъж вече си удостоверил истинността на страниците? — запита тя докато изкачваше стъпалата.

— Е, сигурен съм, знаеш, че има много начини да получиш онова, което искаш, без да водиш преговори. Но просто трябва да се уверя, че тя има онова, което ми е нужно. — Той я побутваше към площадката за хеликоптера. — А после можеш да се върнеш при Сиена. Сигурен съм, че му липсваш. А, ето я, идва.

На площадката тъкмо се снижаваше кафяво кремав хеликоптер. Двама мъже скочиха от него веднага щом се приземи.

— Позволи ми да те представя. — Молино посочи високия червенокос мъж. — Това е Дейвид Кондън. Той пилотираше хеликоптера, който те доведе тук, Мегън. Другият джентълмен е Бен Столек. Доведохте ли Нотинг?

На земята слезе и дребен мъж в карирана риза.

— Това ще ти струва скъпо. На практика ме отвлякоха от игрището за голф, за да дойда тук.

— Ще ти отнеме съвсем малко време. Просто предварителен оглед.

След това Молино се обърна към Мегън:

— Този джентълмен е изявен в своята област и има завидна репутация, в противен случай не бих търпял грубостта му.

— Той също така е много алчен.

От хеликоптера слезе и Рената. Подаде на Молино огромен плик.

— Внимавай с тези страници.

— Винаги се грижа за онова, което е мое. — Той тръгна към къщата с Нотинг. — Кондън, ти остани тук. Столек, ти ще дойдеш с нас. — Хвърли поглед през рамо. — О, Кондън, ако някоя от дамите се опита да играе игрички, застреляй я. В стомаха. Там раните са най-болезнени.

Кондън извади оръжието си и го насочи в Мегън.

Рената не му обърна никакво внимание.

— Нарани ли те Молино, Мегън?

— Не много. — Тя погледна Рената. — Ти си тази, която изглежда ужасно. Как получи тези натъртвания?

— Съблякоха ме гола, за да ме претърсят. Аз възразих. — Погледна Кондън. — А той много се забавляваше. Ще го запомня. — Погледът й се премести върху Мегън. — Този тест вероятно няма да отнеме повече от петнайсет минути. Нотинг разполага с нужните химикали. Молино обаче ще бърза много, когато разбере, че страниците са автентични.

— А те такива ли са?

— Да. Къде е Сиена?

— Мъртъв е. Молино твърди, че полудял, след като съм го хванала за ръката и се наложило да го убие, за да го отърве от мъките му. Мисля, че лъже. Молино просто е търсил извинение да убие Сиена.

— Пет пари не давам защо е мъртъв. Интересува ме само, че вече не е част от картината. — Погледна към боровата горичка, която беше на около километър надолу по пътя, вляво от скалата. — Онзи счупен бор изглежда мъртъв, нали? Тези негодници вероятно са го използвали за мишена. Обзалагам се обаче, че не е мъртъв.

Мегън смръщи озадачено вежди. Какво общо имаха боровите дървета с тяхното положение? Мъртви или не.

— Мъртъв ли е, Кондън? — извика Рената към охраната. — Ти живееш тук. Би трябвало да знаеш дали боровете…

Кондън смръщи вежди и тръгна към тях.

— Какво…

Тялото му се изви в дъга, той отвори уста, обаче от нея не излезе вик. Препъна се и падна по очи на земята. В гърба му беше забит нож.

— Грейди — прошепна Рената. — Добра работа.

Грейди се появи откъм заслона, в който държаха различните инструменти.

— Изведи Мегън оттук — каза той, като изговаряше натъртено всяка дума. — Веднага! — И отново се скри в заслона.

— Тръгвай! — Рената побутна Мегън към дърветата. — Към боровете. Там има пушка, а се надявам, че и Харли е там. Поне там трябва да бъде.

— А ти какво ще правиш?

— Ще помогна на Грейди да ликвидира мъжете в къщата. Кажи на Харли да се обади на Винъбъл и да му каже да се качи тук горе. И вземи пушката. — Тя изчезна след Грейди.

Мегън искаше да изтича след нея. Но не, тя дори нямаше оръжие. Пушката! Трябваше да я вземе и да извика Винъбъл на помощ. Мегън побягна надолу към скалата и боровите дървета.

— Кучка! — долетя бесният вик на Молино зад нея.

Тя хвърли поглед през рамо и го видя да тича към нея. Господи, близо беше! И се целеше с пистолет в главата й. Трябваше да намери пушката, скрита сред дърветата.

Нямаше време.

Свлече се на земята и се притисна към нея, а куршумът прелетя над главата й.

Друг куршум. Друг звук…

Какъвто се чува, когато куршумът потъне в плътта. Обърна се и видя Молино да залита, от раната в гърдите му капеше кръв. Той изпусна пистолета, но продължи да върви към нея.

— Бягай, Мегън! — извика Харли откъм боровите дървета. — Прекалено е близо до теб. Не мога да се прицеля добре.

— Излъга ме. Опитваш се да ме изиграеш. — Молино беше върху нея, ръцете му се сключваха около гърлото й. — Стивън няма да ти позволи да ни измамиш. Ще те убия…

Друг изстрел. Молино трепна, когато куршумът се заби в ръката му. Мегън отчаяно го избута встрани, той се свлече на земята до нея. Обаче успя да я сграбчи и я търкулна към ръба на скалата.

— Ще те убия. Ще убия всички… откачени.

Тя се бореше отчаяно, завладя я паника. Щеше да я бутне долу. Не трябваше да има още толкова много сили. Куршумите сякаш не го бяха докоснали. Само да успееше да стигне до пушката, скрита сред дърветата… Не, тя имаше друго оръжие.

— Няма да е навреме — каза тя. — Твоят Стивън не може да ти помогне. Майка ми го уби. — Освободи едната си ръка и я протегна към него. — Знаеш ли какво е да полудееш? Говори със Стивън. Ще те докосна, Молино.

Той замръзна и загледа втренчено ръката й, като че ли тя беше кобра, извила глава да го ухапе.

— Страхуваш ли се? И така трябва да бъде. Ти уби майка ми, а тя искаше твоята смърт. Дори да не съм Пандора, тя може да действа чрез мен. Все пак, аз съм откачена, нали? — И го докосна леко по бузата.

Той изпищя, очите му сякаш хлътнаха, потънаха в главата.

— Не! — Той залитна назад. — Откачена. Чудовище.

— Ти си чудовището. — Тя допълзя до него. Още две крачки и той щеше да падне от скалата. — Ти ще умреш, Молино. Мислиш ли, че лудостта и страданията следват хората и в гроба? Аз се надявам да е така.

— Махни се от мен! — Той се приближи още повече до ръба. — Не се приближавай!

— Но аз искам да те докосна. Позволи ми. Искам да подържа ръката ти.

Тя се спусна напред с протегната ръка. Той изпищя и политна назад, но успя да я хване за ръката, докато падаше.

Тя се плъзгаше, плъзгаше, като че ли щеше да падне заедно с него.

— Стивън… — каза задъхано Молино. — Той няма да ми позволи да умра. Ние ще…

Извика, когато ръката му се изплъзна от нейната и той падна в бездната.

Тя продължаваше да се плъзга! Мегън отчаяно заби нокти в тесните пукнатини на грубия камък.

Не падай. Не позволявай на Молино да спечели.

Краката й бяха стъпили на лека издатина в скалата, посипана с пръст, но пръстта беше суха и се ронеше, а Мегън напразно се опитваше да намери друга опора. Пръстите на ръцете й вече кървяха.

— Дръж се. — Лицето на Харли се показа над скалата. — Легнал съм по корем и се подавам възможно най-навън. Ще те хвана за дясната китка, ще се опитам да не наруша равновесието ти.

Надежда.

Той опита веднъж.

— Не мога да те стигна. — Приближи се още. — Грейди тича насам като обезумял. Няма да ти позволим да паднеш, Мегън.

Ако успееха да стигнат до нея навреме. Тя се плъзна още на сантиметър надолу по скалата, защото пръстта продължаваше да се рони. Ръцете й се изпънаха болезнено, но продължаваше да се държи.

— Господи, още само няколко сантиметра…

Харли се напрягаше, за да я достигне. Но не можеше. Опита веднъж. Два пъти. На третия опит пръстите му се сключиха около дясната й китка.

— Хванах те.

Буцата пръст се разпадна напълно под краката й. Падаше!

— Помогни… ми. — Харли я държеше за едната китка, а тя висеше опасно над бездната. — Не мога да се справя сама.

Пръстите й го стискаха силно.

— Мегън, подай ми другата си ръка. — Грейди беше коленичил до Харли и също протягаше ръка към нея. — Не се осмелявай да паднеш!

— Млъкни! — Тя дишаше задъхано. Подаде й дясната си ръка. — Правя всичко, на което съм способна.

— Справяш се добре. — Той се наведе и я хвана с двете си ръце за лявата китка. — Даже чудесно. Дръж се още малко, докато те издърпаме.

Чувстваше двете си ръце като извадени от ябълките, докато двамата мъже я дърпаха бавно нагоре. Изминаха три минути, преди да успеят да издърпат горната половина на тялото й над скалата.

— Мили боже!

Гласът на Грейди беше дрезгав. Тя изведнъж се озова в прегръдките му. Той я люлееше нежно. Сърцето му биеше толкова тежко, колкото и нейното.

— Мили боже!

Живот. Беше толкова близо до възможността да изгуби и живота си, и Грейди. Стискаше го с всички сили, докато лежеше със затворени очи, и се опитваше да възстанови дишането си.

— Добре ли си? — прошепна Грейди с устни, притиснати до бузата й.

Тя отвори очи и видя и Грейди, и Харли, коленичили до нея. Отблъсна Грейди, после отново го прегърна. Още не. Все още не искаше да го пусне.

— Не. Уплашена съм и в момента се чувствам изключително уязвима.

— Би трябвало да се чувстваш така — усмихна се Харли. — Летенето не е най-силната страна на хората. — Изпълзя до ръба на скалата и погледна надолу. — А Молино със сигурност не умееше да лети. Лежи долу с пречупен врат, изкривен като кукла на конци. — Изправи се. — Обаче във филмите лошите винаги се връщат, дори и от смъртта. — Обърна се и тръгна към пътя. — Мисля да сляза долу и да се уверя, че той няма да се върне.

Мегън знаеше какво има предвид той.

— Знам, че е там долу. — Изправи се и отиде до ръба на скалата. — Но искам сама да видя, с очите си.

Грейди беше до нея, държеше я.

— Молино не е безсмъртен. Никой не би оцелял след такова падане.

— И аз го знам с ума си. Обаче Молино дълго време се изплъзваше от смъртта. Не мога да повярвам, че вече няма да се крие сред сенките на този свят.

Мегън гледаше втренчено в подножието на скалата. Да, той беше там, лежеше проснат, с разперени ръце, на скалите. Харли го беше нарекъл „кукла на конци“. Не, той беше чудовище.

Някой излезе от храстите и тръгна към Молино. Винъбъл? Харли? Не, Рената. Би трябвало да знае, че Рената притежава същите инстинкти като Харли, че също би искала да се увери в смъртта на Молино.

— Доволна ли си? — запита Грейди.

Мегън кимна.

— Мисля, че да. Но в момента като че ли съм безчувствена. Не мога да преценя дори как се чувствам. Ще се тревожа за това по-късно.

Не искаше да мисли за смъртта. Прекалено дълго беше доста близо до нея. Имаше нужда от надежда, от усещане за живот.

— Заведи ме в „Белхейвън“. Искам да знам как са Филип и Дейви.

— Мъртъв ли е?

Рената, коленичила до Молино; вдигна поглед и видя Харли да върви към нея. Кимна.

— Счупен врат, един куршум в гърдите, втори в ръката, главата му трябва да се е ударила в камъните. Не трябва повече да се тревожим за него.

— Ти въобще не трябваше да се тревожиш за него. — Той спря до нея. — Аз щях да потвърдя смъртта му. — Усмихна се. — О, точно така. Това щеше да означава да се довериш на някого другиго, освен на себе си.

— Мисля, че щях да… Просто съм свикнала да действам така, както съм обучена. — Изправи се. — А и ставаше въпрос за Молино. Затова и не изтичах при вас, след като двамата с Грейди издърпахте Мегън. Трябваше да сляза тук долу и да се уверя. В никакъв случай не трябва да правим грешки.

— Аз не правя много грешки, Рената — каза той тихо.

— Така е. — Тя стоеше и го гледаше. — Разбира се, можеше да се справиш по-добре със стрелбата по това копеле.

— Бях на почти деветстотин метра от него. А тя беше прекалено близо до него.

— Е, като цяло, предполагам, че се справи много добре днес.

Той се засмя.

— Господи, чувствам се така, сякаш са ми дали златен медал. — Наклони глава. — Освен дето не съм виждал съдия, който да изглежда пребит като теб. Сякаш си се въргаляла в калта, проклетата ти рана отново кърви и имаш синьо на охлузената си скула. — Погали я нежно по бузата. — Молино?

— Кондън, един от неговите хора.

Тя направи крачка встрани, така че ръката му увисна във въздуха.

— Братовчедът Марк те е научил добре да се грижиш за себе си.

Тя сви рамене.

— Марк казва, че първото правило за безопасност е да свършиш работата и да не се замесваш емоционално. Не играх по правилата.

— За което Мегън без съмнение ти е много благодарна.

— Защо? Трябваше да открия Молино, преди да е паднала в ръцете му. Не се справих добре.

— О, да. Виждам, че вината е изцяло твоя.

— Щях да се справя по-добре, ако не бях позволила на емоциите да се намесят. — Обърна се и тръгна към пътеката, която водеше нагоре към върха на скалата. — Ще отида да видя как е Мегън, а после ще се обадя на Марк, за да му кажа за Молино.

— Само се погледни. Дори накуцваш.

Тя хвърли поглед през рамо и видя, че Харли я гледа със смръщени вежди.

— Добре съм. Ти си гледай твоите задължения.

— Чувствам те като свое задължение. — Той тръгна след нея. — Няма да се хареса на Мегън, ако не ти помогна да се изкачиш догоре. Знаеш колко е нежно сърцето й. Тя вече преживя достатъчно днес. Нека почистя раните ти, преди тя да те види. — Той я прегърна през кръста. — Хайде. И преди си се облягала на мен, не е толкова лошо.

Защо не? Изпитваше болка и празнота, която би могла да бъде… самота. Вероятно това беше последният път, когато щеше да се наложи да приеме помощ от Харли или от когото и да било от тях. После щеше отново да е сама.

— Прав си, сърцето на Мегън наистина е прекалено добро. — Облегна се на него. — А аз не искам да я карам да се чувства зле…