Дъщерите на Пандора

Глава 4

Грейди с горчивина си помисли, че й беше причинил болка. Да, действията му бяха равносилни на това първо да я съблече, а после да я налага с камшик. Не беше правилно. Не й беше казал всичко. Просто беше подготвил пътя, който водеше към пътеката, обсипана с тръни.

— Е? — вдигна поглед Филип, когато той влезе във всекидневната. — Как го прие тя?

— А ти как очакваше да го приеме? — Отиде до прозореца и зарея поглед над градината. — Обвини ме, че съм луд. Бори се със зъби и нокти, за да си изкопае дупка и да се зарови в нея.

— Не съм изненадан. — Направи пауза. — Каза ли й, че е възможно тя да е Пандора?

— Не, казах й, че е Слушател. За нея беше достатъчно тежко да се справи дори с това.

— Възможно е тя да е само това, да.

Грейди се надяваше, че той е прав. Беше успявал да запази обективността си винаги — до момента, в който влезе в спалнята. Въпреки че моментът беше тежък за нея и равносилен на наказание, Мегън беше успяла да запази смелост и присъствие на духа, които му бяха повлияли — по начин, който нямаше нищо общо със съжалението. Беше я наранил, но не беше успял да я сломи. Искаше да облекчи болката й, но пък точно тази болка щеше да я подтикне да прави това, което той иска от нея.

— Не й казах нищо нито за Молино, нито за Книгата. Тя има достатъчно проблеми с приемането на истината за майка си. — Погледна Филип. — И за теб.

— Казал си й за мен? Много ти благодаря, Грейди. Не можеше ли поне това да почака? По дяволите, аз съм най-добрият й приятел.

— Никакви лъжи повече. Време е да излезем на чисто.

— Дори ако това означава тя да остане съвсем сама на света.

Грейди кимна.

— Осигурих й черупка, макар и изтъкана от лъжи, която я пази в продължение на дванайсет години. Но сега трябва да излезе от нея и да се изправи лице в лице с истината. — Тръгна към вратата. — А сега отиди при нея и й помогни. Много я боли.

— Благодарение на теб.

— Нима очакваш да отричам? — запита той грубо. — Разбира се, вината е моя. Аз й причиних болка. И бих го направил отново.

Затръшна силно вратата след себе си и изтича надолу по стъпалата на верандата. Трябваше да се отдалечи от Мегън Блеър, Филип и болката, която беше причинил и на двамата. Нямаше значение, че тя беше необходима. Понякога и необходимите действия причиняваха болка и мъка. Искаше той да бъде този, който да се върне в спалнята и да даде на Мегън утеха, успокоение и надежда. Искаше той да държи ръката й и да й каже, че ще държи затворени всичките й лични демони.

Но не можеше да го направи. Заплаха беше също така подтикът и можеше да му се наложи да го използва. Филип щеше да бъде Белия рицар, който щеше да спаси измъчената принцеса. Грейди беше свикнал да бъде Черния рицар.

— Може ли да вляза? — запита тихо Филип. — Ако искаш, ще се върна по-късно.

— Защо? — Мегън седна в леглото. — Отлагането ще накара ли онова, което имаш да ми кажеш, да звучи по-приятно и по-приемливо?

— Не. — Той затвори вратата. — Лъжите винаги са мръсни, а тази ми засяда на гърлото от години. Радвам се, че се сложи край. — Седна на стола до леглото. — Изглеждаш ужасно. Мога ли да ти донеса нещо?

Устните й се изкривиха.

— Може би още една чаша горещ шоколад? Не си прави труда. Няма нужда да продължаваш да играеш играта.

— За мен не беше игра — каза той нежно. — А удоволствие. За мен моментите, които сме прекарали заедно, са много ценни.

Тя изпита топлота към него. Не, не можеше да си позволи да омекне. Дори към него. Той я беше предал.

— Той каза, че ти е платил. Вярно ли е?

— Да. Трябваше да живея някак си, докато се установя тук. Но не заради това го направих. Исках да ти помогна, Мегън.

— Да, разбира се.

— Погледни ме. Знам, че се чувстваш объркана, наранена и сама. — Ръката му хвана нейната. — Не си сама. Аз съм тук за теб. Интересувам се от теб. Ако имах дъщеря, не бих могъл да я обичам повече. Иска ми се ти да беше моя дъщеря. — Направи кратка пауза. — Знам колко много те боли. Мен също ме боли.

Казваше истината. Тя усещаше тъгата и болката му. Опитваше се да не им обръща внимание. Това беше невъзможно. Пред нея беше Филип. Не можеше да го остави нещастен. Но не можеше и да не обсъдят онова, което той беше направил.

— Постъпил си неправилно, Филип. Не е трябвало да го правиш.

— Ако не се бях съгласил с Грейди, той щеше да намери някого другиго. Той ми даде възможност да се откажа. Трябваше да се срещна с теб на погребението на майка ти. Ако усетех, че не мога да ти помогна, можех да откажа. — Усмихна се. — Той обаче знаеше, че сърцето ми ще омекне, още щом те видя. Ти стоеше до гроба объркана, страдаща, но се опитваше да бъдеш смела. Не ставаше въпрос дали искам да ти помогна, а как да го направя. А се оказа, че е толкова лесно. Станахме семейство. И позволих на Грейди да подправи документите, така че всичко да изглежда законно. — Усмивката му изчезна. — Не ми отнемай семейството, Мегън.

Тя почувства как сълзите се събират в очите й.

— Откъде да знам, че просто не правиш онова, което Грейди иска от теб? Той, изглежда, е… Е, не знам. Каза ми… Каза, че съм странна.

— Сигурен съм, че не е използвал тази дума. Това ще прилича на поговорката: „Присмял се хърбел на щърбел“.

Тя замръзна.

— Но ти не оспорваш основното, нали? За Бога, Филип. Аз не съм… Никога през живота си не съм правила нещо странно. Знаеш, че казвам истината.

— Не и откакто аз те познавам. — Направи пауза. — Но тук не става въпрос какво си направила, а каква си всъщност. Това, че си Слушател, те прави жертва. Понякога се случва така.

Тя го гледаше така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ти вярваш на всичките тези глупости?

— Трябва да вярвам. Съпругата ми, Нора, беше Слушател.

— Съпругата ти?

— Умря няколко години преди да дойда при теб. По тази причина Грейди знаеше, че ще ти помогна. — Поклати глава. — Макар че на теб ти е било по-лесно в сравнение с Нора. Грейди ти помагаше. А аз не можах да помогна на съпругата си. Дори не знаех, че има хора, които могат да облекчат бремето й. — Лицето му се озари от лъчезарна усмивка. — Иска ми се да познаваше моята Нора. Много си приличате. Тя винаги се движеше със скоростта на светлината, интересуваше се от всичко. И беше мила, любяща… Беше най-нежната жена на земята. Бяхме женени от дванайсет години, когато започна да чува гласовете, и то много рядко. Можехме да не им обръщаме внимание. — Усмивката му изчезна. — После започнаха кошмарите и гласовете я обгръщаха непрекъснато. Тя помисли, че полудява. Терапията не й помогна. Молеше ме да я настаня в някоя клиника и да я изоставя. Борих се с това заедно с нея, преди тя да направи първия си опит за самоубийство.

— Самоубийство — повтори Мегън вцепенена.

Той кимна.

— Тя спечели. Подчиних й се и тя прекара пет години в психиатрична клиника, преди Грейди да се появи на прага ми. Изкарахме я от клиниката и тя прекара щастлива останалите няколко години от живота си. Дължа му това.

— Психиатрична клиника — прошепна тя. — Аз не съм луда, Филип.

— Не, не си. Но си ужасена, защото майка ти е намеквала точно това през целия ти живот.

— Майка ми ме обичаше. Тя беше и моя приятелка. Беше прекрасна, по дяволите.

— Не го оспорвам. Не я познавах. Грейди каза, че била… изключителна.

— Какво трябва да означава това?

— Няма нужда да се защитаваш или пазиш от мен. Запази го за Грейди. С него трябва да говориш.

— Не искам. Дори не съм сигурна, че ще ми каже истината, ако го запитам. — Ръката й неволно стисна тази на Филип. — Той… Не ми харесва това, което ми причини. Кой, по дяволите, е той?

— Той не те е излъгал. Казва се Нийл Грейди. Каза, че си прекарала цяло лято с него, така че вероятно го познаваш по-добре от мен.

Нийл отмята назад тъмнокосата си глава и се смее на нещо, което Сара е казала. Нийл седи неподвижно върху една от дюните, обгърнал коленете си с ръце, и гледа Мегън, която навлиза в морето. „Мили Боже, не можеш да свалиш очи от него, нали? — казва някак си подигравателно майка й. — Вярвам, че си влюбена в нашия Нийл. О, не се тревожи, няма да му кажа.“ Усмивката й изчезва. „Не се влюбвай прекалено много, бейби. Знам, че ти е чудесен приятел това лято, но е доста по-голям от теб. Преживял е прекалено много. Изпитах майчински чувства към него, когато го срещнах за първи път. После, след като станахме приятели, започна да ми се струва, че е като Мерлин магьосника и се подмладява с времето.“ „Това е глупаво, мамо.“ „Предполагам, усмихна се тя. Но е грубо от твоя страна да ми го казваш, когато се опитвам да проявя мъдрост и дълбокомисленост.“

Да, Мегън си спомни, че познава Нийл Грейди. Но тогава го беше гледала с очите на самотното младо момиче и беше сляпа за всичко, освен за онова, което искаше да види.

— Всъщност не знам нищо за него. Когато той се появи онова лято, мама каза, че го е срещала и преди, но не спомена къде. Той не приличаше… Беше като всички други. — Тя повтори: — Кой е той? Престани да избягваш въпросите ми, Филип.

— Не ги избягвам. Искам да събера мислите си. Ще ти кажа каквото знам за него. Роден е и е израснал в гетата на Ню Орлиънс. Бил нает от военните на шестнайсетгодишна възраст и накрая изпратен в Специалните сили. — Направи гримаса. — Когато не изтребвал от лицето на земята лошите момчета, играел ролята на консултант.

— Консултант?

— Нашето правителство от десетилетия се занимава с програми, касаещи човешката психика. Както и руснаците и няколко други европейски страни. За тях не се говори, но те определено съществуват. ЦРУ ги използват все по-често напоследък. В „Делта Форс“ от време на време също се появяват хора с по-висока чувствителност, които могат да четат мисли, да предсказват, да контролират. Таланти, които са безценни за армията. Но талант като Грейди сигурно им се е сторил като подарък от Бога.

— Защо? Какъв талант има той?

Филип сви рамене.

— Не знам всичко, на което е способен. Знам, че може да замъгли реалността за някои хора, да причини загуба на паметта на други, да контролира мисловния процес на трети. За моята съпруга той играеше ролята на буфер и така спаси разсъдъка й. След смъртта на майка ти той прекъсна връзките си с военните и започна да работи с Психичната разузнавателна група във Вирджиния, която се оглавява от Майкъл Травис.

Тя поклати глава, сякаш отново не вярваше на ушите си.

— Още небивалици.

— Не, тук става въпрос за чисто психически таланти. Накарах Грейди да ме заведе там, за да го проверя. Трябваше да му имам доверие, преди да му позволя да помогне на Нора. Не съм глупак и бях много впечатлен. Очаквах да видя сбирка шарлатани. Но открих нещо, което отвори очите ми за напълно нов свят. — Направи гримаса. — И което силно ме изплаши. Трябваше ми седмица да го преодолея и да реша да оставя Грейди да помогне на съпругата ми.

— Искаш да кажеш, че той е някакъв психар, който ходи по света и помага на хората, човек, който може да превърне водата във вино?

— Не, казвам, че Грейди помага понякога, в специални случаи. Главният му фокус е в друга посока.

— Каква посока?

Той сви рамене.

— Мисля, че търси нещо. Попитай него.

— А той ще ми каже ли?

— Да. — Навлажни устни. — Абсолютно сигурен съм, че ще ти разкаже за това.

Тя мълча няколко минути.

— Ти му нямаш доверие.

— Имах му доверие, когато ставаше въпрос за Нора. Но не знам дали да му имам доверие сега с теб. Ситуацията е различна.

— Няма нужда да си толкова загрижен. Не съм дете. Аз съм тази, която ще вземе решенията. — Поклати уморено глава. — А не знам какво да мисля. Всичко това е истинска лудост. Ако повярвам на теб, трябва да повярвам и на казаното от Грейди. — Прошепна: — А не искам, Филип.

— Знам. — Той стисна леко ръката й, после я пусна. — Но ти винаги си признавала фактите, колкото и да ти е било трудно. Гледай на това просто като на още един факт. — Усмихна се. — Е, предполагам, че беше доста слабо казано.

— Предполагам — повтори тя подигравателно. Извърна поглед от него. — И не са глупости, Филип?

— Не мога да те обвиня, че се съмняваш. Защото никой не се съмняваше повече от мен. — Направи пауза. — Не го разбирам, но не, не са глупости. Кълна се, Мегън.

— Но аз не искам този талант — каза тя ожесточено. — Едва ли не предпочитам да бъда луда, отколкото странна. Как да се отърва от него?

— Не можеш. Научаваш се да живееш с него. — Пусна ръката й и се изправи. — Защото този е единственият начин да оцелееш.

— Но ти не го знаеш от собствен опит. Ти не си странен. Вероятно знаеш само онова, което ти е казал Грейди.

— Аз проведох и собствени разследвания. Нора беше много важна за мен, за да я поверя на другиго без проверка.

Отново го беше наранила. Беше изпълнена с гняв и чувство на безсилие, но не биваше да си го изкарва на Филип.

— Съжалявам. Аз просто… — Хвана ръката му и я допря до бузата си. — Не си виновен. Искам просто да се събудя и да се окаже, че всичко това е било кошмар.

— Знам — каза той нежно. — Аз също искам това за теб. Но не мога да направя така, че да се случи. Единственото, което мога да ти кажа, е, че ще бъда тук за теб. Няма да позволя на Грейди абсолютна свобода.

— Той защо се върна? Животът ми беше добър. Не искам той да се намесва в него.

— Животът ти беше добър, защото той ти помагаше… Точно както и на Нора.

— Няма да завися от него. Господи, чувствам се безпомощна. Той е способен да ме нарани, да ме огъне. Все едно че съм инвалид. Трябва да направя нещо.

— Тук не мога да ти помогна, Мегън. Страхувам се, че си сама в това. — Погали я по бузата, преди да отстъпи назад. — Ти обаче никога не си се притеснявала да поемеш инициативата. Ще се радвам да наблюдавам действията ти.

Изведнъж тя си спомни нещо друго, което се беше изгубило в шока и объркването.

— Грейди каза, че има нужда от мен, за да му помогна. В какво?

— Сигурен съм, че скоро ще разберем. Грейди може да бъде изключително търпелив, но и при тези обстоятелства.

Тя загледа как Филип върви към вратата. Когато беше влязъл в стаята, тя беше изпълнена с болка и гняв, с чувство за самота и изолираност. А колко малко време й трябваше, за да се примири с новото място, което Филип заемаше в живота й. Ролята беше странна, но самият Филип не се беше променил. Той все още беше неин приятел. Тя все още го обичаше с цялото си сърце. Докато той беше до нея, тя не беше сама.

Той щеше да застане редом до нея и срещу Грейди. Изведнъж застина, осъзнала хода на мислите си. Разчиташе на Филип, както беше правила и през всичките тези години. Грейди го беше натоварил с тази роля, а тя се притискаше във Филип, държеше се за него като дете в тъмното.

Е, вече не беше дете. Беше възрастен човек, който си беше проправил път в живота, беше се борила, за да стане лекарка. Грейди беше казал, че майка й я беше излъгала, и може би беше така. Вече не беше сигурна в нищо. А Филип беше казал, че тя е зависима от Грейди, защото той държи гласовете далеч от нея, помага й да запази разсъдъка си. Обаче нямаше да узнае това със сигурност, докато не й се наложеше да остане без Филип и без Грейди, който да й помага.

Ако Грейди й позволеше да остане сама. Пазеше отвратителния спомен за това как той беше позволил на гласовете да я нападнат. Позволил, не. Беше ги накарал да го сторят. Но ако думите му отговаряха на истината, той можеше само да им пречи да стигнат до нея, не можеше да й ги праща. Тя беше единствената, която можеше да ги спре или да ги контролира. Щом майка й е можела да го прави, би трябвало Мегън също да има такива способности. Може би. Затвори очи, паниката я завладя при мисълта да се опита да овладее този ужас. Искаше да се свие на кълбо, както беше направила по-рано следобеда, когато се беше затворила в спалнята си.

Престани да се поддаваш на страха, да се държиш като последна страхливка, каза си тя с отвращение. Дори не знаеш дали всичките тези глупости за някакви психични способности отговарят на истината, а вече се свиваш в черупката си. Разбери какво е истина и какво — опити за манипулация. Грейди беше казал, че е вдигнал само отчасти контрола на гласовете, което можеше също да означава, че спомените й също са филтрирани от него. Трябваше да му отнеме тази сила, да я привлече на собствена страна.

Не можеше да живее така. Трябваше да знае дали майка й е била убита, както твърдеше Грейди. Не можеше да понесе мисълта никога да не узнае дали има психичен талант или не. Не можеше да понесе мисълта да бъде под натиска на Грейди, да живее в неговата сянка. Обаче не можеше да позволи и на онези проклети гласове да ръководят живота й.

Отметна завивките и скочи от леглото. Облечи се. Престани да трепериш. Знаеш какво трябва да направиш. Знаеш къде трябва да отидеш.

Паника! Грейди изправи гръб, както беше седнал на стола пред компютъра си, когато усети нарастващия ужас на Мегън. Какво, по дяволите… Звънна мобилният му телефон. Филип. Отговори.

— По дяволите, какво става, Филип?

— Ти ми кажи — отговори кисело Филип. — Тя излезе.

— Къде?

— Не знам. Чух я да запалва колата и изтичах навън да проверя. Тойотата я няма, както и Мегън. Молино?

— Възможно е. — Не, страхът, който Мегън изпитваше, не беше насочен към точно определен човек. — Не мисля. Но тя много се страхува от нещо. Много, едва ли не ще изгуби разсъдъка си от страх.

— От теб? Каза, че се чувства безпомощна и не й харесва идеята, че ти дърпаш конците.

— Тя изпитваше гняв, а не страх, по отношение на мен.

— Защо избяга, тогава? Беше добре, когато я оставих в стаята й. По дяволите, уж има психични способности, а не можеш да ги използваш, когато имаш нужда от тях ли?

— Казах ти, че не мога да чета чужди мисли. Понякога улавям някоя и друга откъслечна мисъл, но не мога…

— Как, тогава, ще я намерим?

— Не е нужно да мога да чета мисли, за да съм в контакт с Мегън. У нея всяка емоция буквално пищи и аз я откривам сред тълпата. Заедно сме психически и умствено от дванайсет години, тя излъчва високо и ясно.

— Къде отива, тогава?

— Всъщност не е толкова лесно. Чувствам я, така че вероятно ще успея да я проследя. Обаче в други отношения съм сляп, колкото си и ти. — Стана от стола. — Нямам време да споря с теб. Ще те взема след петнайсет минути. Трябва да тръгнем след нея. Възможно е да имам нужда от теб, за да я успокоиш, когато я намеря. Ако все още не се страхува от Молино, скоро и това ще стане. Обзалагам се, че къщата ти е била под наблюдение тази вечер, както и в момента, когато тя е излязла.

Филип изруга тихо.

— Чакам те — каза и сложи край на разговора.

Грейди взе сакото си и тръгна към вратата. Ужасът, който Мегън изпитваше, нарастваше с всяка минута. Той усещаше напрежението и студените тръпки, които я побиваха.

Мили Боже, колко ми е студено!, помисли си Мегън. Стисна здраво кормилото, за да спрат ръцете й да треперят. Трябваше да започне да диша дълбоко и да не мисли какво ще прави, като стигне там, закъдето е тръгнала. Трябваше да мисли за нещо приятно, носещо щастие. До този момент не беше осъзнавала колко е трудно да фокусираш мислите си върху нещо безгрижно и приятно в живота. Откакто майка й беше умряла, за нея животът се състоеше предимно от работа и задължения.

Дейви. Дейви тича, Дейви я моли да поязди слона, Дейви й се усмихва. Да, би могла да държи страха далеч от себе си, ако продължи да мисли за Дейви.

— Къде е тя? — запита Филип през стиснати зъби. — През последния час караш без определена посока.

— Млъкни, Филип! — сряза го Грейди. Беше много нервен. — Ако знаех, щях да… Тя е по-спокойна сега. Не е така уплашена. Не мога да кажа къде точно е, по дяволите.

— И какво ще стане, ако Молино я открие първи? Ти каза, че вероятно сме под наблюдение…

О, Господи, не искам да правя това.

— На изток — прекъсна го Грейди и натисна педала на газта. — Някъде близо до границата с Каролина. Не й харесва там, където е. Отново се страхува.

— Каролина? — Филип се обърна и изгледа втренчено Грейди. — Защо ще… — Замълча. — Къщата, където умря майка й?

— Не — отговори той мрачно. — Това не би предизвикало страх у нея. Отива в пещерата.

— Защо?

— Защо, мислиш? Мястото, където я изпрати майка й в онзи последен ден. Може би вярва, че там е по-безопасно за нея.

— По-безопасно?

Грейди ругаеше тихичко под носа си.

— Това ще е нещо като покана, дяволите да го вземат.

Там не е по-безопасно, Мегън. Не го прави. Остави ме да ти помогна.

Не можеше да достигне до нея. Вниманието й беше изцяло фокусирано върху онова, което правеше.

— Покана?

— Ще позволи на гласовете да я завладеят.

— Не — прошепна Филип. — Ще свърши като Нора. Ще полудее. Спри я.

— Не мога да я спра. Тя е много силна. Бори се с мен почти толкова ожесточено, колкото и с гласовете. Не мога да й помогна. Може би когато достигна до нея, ще мога да направя нещо.

— Ако не е прекалено късно — каза мрачно Филип. — Нора се опита да се самоубие три пъти, преди да я настаня в клиниката, а живееше с гласовете от години. Да се подложиш на такава травма без подготовка е…

— Престани да говориш за това — каза грубо Грейди. — Знам какво може да се случи. Обаче майката на Мегън оцеля, без никой да й помогне. Може би Мегън ще успее да… — Поклати глава. — Не знам на какво е способна тя. Трябва да стигнем до нея.

Изгубих я, помисли си с раздразнение Дарнел, когато видя „Тойота“-та й паркирана на плажа. Тя не беше в колата, нито се виждаше някъде наблизо. Страхуваше се да се приближи много до нея по време на преследването. Тя реагираше остро на заплахите, както беше показал опитът му да я изблъска от магистралата. Преди няколко минути я беше видял да излиза от главното платно и да поема към плажа. А той беше спрял камиона зад една будка за хотдог близо до шосето и беше слязъл пеш до плажа.

Дали не беше влязла в някоя от къщичките по плажа? Осветлението не беше включено в нито една, а не можеше да нахълта в тях, за да я търси.

Погледна вълните, които се разбиваха в брега само на няколко метра от него. Удавянето можеше да се дължи на нещастен случай, а можеше да бъде приписано и на самоубийство. И в двата случая щеше да му предостави удобен начин да се отърве от нея.

Защо да се опитва да я намери? Тя щеше да се върне за колата си. А той просто щеше да я чака.

Дванайсет години.

Не искаше да влезе в онази пещера.

Престани да трепериш. Направи го.

Толкова много пъти беше идвала тук с майка си през годините, в които живееха на плажа, но помнеше само онзи последен път, когато беше изтичала нагоре по хълма. Падна на колене и се сгуши до студения камък. „Аз съм тук, мамо.“

Само че мама не беше там. Там нямаше никого, освен Мегън.

И може би гласовете.

Ти излъга ли ме, мамо? Добре, да видим дали ще мога да разбера. И как да го направя? Отпусни се. Отвори съзнанието си. И да видим какво ще се случи.

Гласове. Писъци. Болка.

Трепна и се опита да се отдръпне. Не. Трябваше да се изправи срещу това. Да се застави да го направи. Заби зъби в долната си устна толкова силно, че усети вкуса на кръвта. Изпитанието продължи като че ли цяла вечност.

Не разбирам. Не разбирам. Не разбирам.

Гласове. Болка. Неразбираемо ехо.

Простена тихо и хвана главата си с длани. Не, ехото не беше съвсем неразбираемо. Един глас беше по-силен от останалите — мъжки глас, изразяващ силен гняв.

Курва. Кучка. Със собствения ми брат.

Не, Хирам. Стой далеч от мен. Не ме насилвай. Ние не сме…

Дългият протяжен вик на жена…

После отново започнаха неразбираемите звуци.

Бебето ми. Моят малък Джон. Не ме напускай.

Просто звуци.

Това е твоето дете, копеле. Не можеш да ме изоставиш просто защото си един от всемогъщите Пърсил. Ще кажа на всички, че ти си…

Гласовете отново заглъхнаха. По бузите й се стичаха сълзи.

Вървете си. Не искам да чувам болката ви. Не мога нищо да направя, по дяволите.

Гласове. Те сякаш я бутат, промушват, задушават. Завладя я гняв.

Вървете си. Няма да ви позволя да ми причините това. Няма!

Гласовете изчезнаха. Тя ахна шокирана. Само толкова ли беше необходимо? Да насочиш гнева, да канализираш емоциите си, за да спреш нападението? По дяволите, грешеше, все още ги чуваше. Не, това не беше глас.

Мамо, не си отивай. Не ме изоставяй.

Не… Пандора.

Нийл застанал на прага. Кръвта, която се стичаше от гърлото на мъжа, когато ножът му се беше плъзнал по него.

Мама.

Смърт.

— Не! — Тя скочи на крака и изтича вън от пещерата. — Мегън!

Грейди. Обзе я паника. Изтича покрай него и надолу по пътеката.

— Мегън, няма да те нараня. Господи, не мислех, че ще стигнеш толкова далеч сама или самият аз щях да ти кажа всичко. Ти не трябваше да го правиш сама. — Затича след нея. — Нямаше да те оставя сама, ако мислех, че ти…

— Стой далеч от мен. — Гласът й трепереше. — Стой далеч от мен.

— Няма начин. — Той беше до нея, протягаше ръка към нейната.

Тя заби юмрук в стомаха му, обърна се и продължи да бяга.

Той беше близо зад нея, настигаше я.

— Мегън, не се опитвам да те нараня…

— Кръв. Смърт. Видях. Ти си я убил.

— Не съм убил майка ти. По дяволите, да, убих човек онази нощ, но това не беше майка ти. А кучият син, който беше убил нея. Позволи ми да говоря с теб. О, по дяволите!

Хвана я и я събори на земята. Тя се бореше отчаяно, ожесточено, но той беше отгоре й и тежестта на тялото му я притискаше към земята. Тя го гледаше гневно.

— Ти си я убил.

— Не, казах ти истината.

— Ти си я убил, канел си се да убиеш и мен.

— Така мислеше ти онази нощ, но това не означава, че истината е такава. Беше изгубила разсъдъка си от мъка. — Гласът му вибрираше от вложените в него чувства. — Не го направих аз. Уби я мъжът, когото ти видя долу до боровете. Тя се опита да го отведе далеч от теб. Той я залови и я уби.

— Не. — Тя се опита да освободи ръцете си. — Не искам да… — Затвори очи. — Не трябваше да й позволя да се отдалечи от мен. Знаех, че нещо не е наред. Трябваше да остана с нея.

— Нямаше да можеш да я спасиш, само щеше да я лишиш от възможността тя да спаси теб.

— От теб.

— Не, вече не вярваш в това. — Той я пусна и се изправи. — Не е хубаво да стоиш така, на открито. Върни се в колата. Филип ни чака.

Тя отвори очи и го изгледа гневно.

— Няма да отида никъде с теб.

— Напротив. Дори ако трябва да те нося.

Щеше да го направи. Тя се изправи бавно.

— Добре. Да вървим.

Мегън поклати глава.

— Остави ме сама.

— Това не мога да направя. Отсега нататък ще сме неразделни. — Сви мрачно устни. — Едва не те изгубих онази нощ, когато се опитаха да те изблъскат от магистралата. Вложил съм прекалено много в теб, за да си позволя да те изгубя. Да се върнем при Филип.

Разяждаха я гняв и чувство на безсилие. Той беше прав. Тя вече не знаеше в какво да вярва. Искаше да удари нещо, някого. А щеше да е безполезно да се опита да го стори с Грейди. Вече беше открила колко е силен той. По-добре щеше да бъде да пести силите си. Докато дойде подходящият момент.

Обърна се на пети и тръгна по пътеката, която водеше към плажа.