Дъщерите на Пандора

Глава 8

— Какво искаш да кажеш с това? — запита Мегън, веднага след като влезе в колата.

— Точно каквото казах. Едмънд Гилъм умря във фургон на цирка „Кармеж“. А те бяха в Рим по онова време. Циркът пътува из цяла Европа и Шантили е втората им спирка след Рим.

— И аз трябва да седя във фургона и да чакам, за да видим какво ще стане?

— Точно така.

— Ако е умрял в Рим, откъде знаеш, че фургонът е все още с този цирк?

— Тяхна собственост е. Дават ги под наем само на цирковите артисти.

— А Едмънд Гилъм е бил един от тях?

— Да.

Тя изкриви устни.

— Гадател?

— Не, не искаше да бие на очи чак толкова много. Тренираше коне. Усещаше неимоверно животните и имаше шест красиви коня, които правеха някои наистина интересни номера. Нищо изключително. Нищо, което да му осигури договор в Лас Вегас. Но на него така му харесваше. Не искаше да привлича прекалено много вниманието, а работата му позволяваше да пътува из континента.

— Звучи така, сякаш е водил типичен за циганите живот.

— Той смяташе пътуването за част от работата си.

— Женен ли беше?

— Не и по време на смъртта си. Беше женен няколко години преди това за германка, собственичка на магазин, но се разведоха след пет години брак.

— Знаеш доста за Гилъм.

— Проучих го основно, преди да реша, че той е човекът, когото търся. Беше добър човек. Мисля, че щях да го харесам.

— Трябва да е бил с нестабилна психика, щом е допуснал самоубийство.

— Може би.

— Ти каза, че ехото се чува само на места, станали свидетели на страшни трагедии или огромен стрес.

— Доколкото ние знаем.

— Мислиш, че онзи фургон е бил сцена на поне едно от двете. Самоубийството със сигурност е трагедия, но невинаги е свързано с висока степен на стрес. Понякога е просто тъга и примирение.

— Не вярвам смъртта на Гилъм да е била тиха или пък в резултат на смирение. Умря от трудна смърт. Преряза си гърлото с парче нащърбено стъкло.

Обзе я ужас.

— Защо?

— Не остави бележка. Ще трябва ти да ми кажеш.

— Ако мога. — Тя поклати глава. — Не знам нищо за това. Дори не знам дали мога да чуя нещо друго, освен несвързани части от изречения.

— Успя да доловиш цял разговор в онази пещера.

— Но дали ще мога да го направя отново?

И дали искаше да го направи? Разбира се, че не искаше.

Вече се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да влезе в онзи фургон.

— Ти самият каза, че не знаеш какво да очакваш от един Слушател. А аз сигурно съм Слушателят с най-малко опит на тази планета.

— Отказваш ли се?

Да.

— Не.

Нямаше да избяга още при първото предизвикателство. Не само заради сделката с Грейди, но и заради факта, че ако не се изправеше срещу гласовете, цял живот щеше да се страхува от тях.

— Няма да се откажа. — Погледна през прозореца на колата. — Но искам твоето обещание.

— Че ще ти помогна?

— Не, че ще останеш вън от това. Искам да съм сама в онзи фургон. Не знам дали ще можеш да улесниш нещата за мен. Каза, че не си успял да го направиш онази нощ в пещерата. Ако можеш, не искам това да се случи.

— Не мога да направя много, освен ако не ми позволиш. Вече си прекалено силна. — Стисна здраво кормилото. — Позволи ми, Мегън. Не ме оставяй отново отвън.

— Не те искам. Трябва да се справя с това сама. Няма да бъда инвалид. Обещай ми.

Той замълча, после неохотно кимна с глава.

— Добре, имаш думата ми. — Добави горчиво: — Щастлива ли си сега?

— Не. — Опита се гласът й да прозвучи спокойно. — Страхувам се. Но това не променя нищо. Така трябва да бъде.

— Искаш да кажеш, че е така, както ти искаш да бъде.

Не, не беше така. Тя искаше да се облегне на силата му. Искаше да бъде сгушена и защитена от острите ветрове и гласовете, които никога не спираха. Повтори:

— Както трябва да бъде. — После смени темата: — Наближихме ли вече хотела?

— Остават още само няколко мили. Наех малка къщичка с две съседни стаи. Искам да те наглеждам.

— Добра идея. Нямам възражения срещу това да се грижиш за моята безопасност. Имам си достатъчно задачи и проблеми. Що се отнася до мен, моята безопасност е твое задължение.

— И аз ще се справя. Бих искал ти да… — Звънна мобилният му телефон и той погледна екрана. — Харли. — Отговори: — Какви са новините? — Слуша известно време, после погледна Мегън. — Претърсил е района на цирка и не е видял и следа от Молино и хората му. Можем да сме абсолютно сигурни, но той ще предприеме и втора обиколка. Фургонът може да бъде на твое разположение или утре вечер… — Направи пауза. — Или тази вечер. Ти избираш.

Тя се напрегна. Не мислеше, че ще й се наложи да вземе това решение. Мислеше, че ще има време да се подготви физически.

— Не оказвам натиск — каза тихо Грейди. — И утре вечер е добре.

Но това означаваше, че през всичките тези часове тя ще трябва да изпитва ужаса на очакването. А и можеше ли въобще да се подготви психически? Нямаше никаква представа какво ще се случи.

— Тази вечер.

Той се поколеба и тя помисли, че ще започне да спори с нея. След това той каза по телефона, като подчертаваше всяка дума:

— Тази вечер.

Затвори и се обърна към нея:

— Сега е само девет часът. Ще се наложи да изчакаме до около три след полунощ, преди да предприеме нещо. Затова ще се настаним в хотела.

— Чудесно.

Недей да трепериш. Не му позволявай да види колко се страхуваш.

— Ще взема душ и ще се опитам да се обадя на доктор Гарднър. Ще се представя и ще запитам как е Филип. След това ще изпратя електронно съобщение на моя приятел Скот и на съпругата му Жана, за да им кажа, че съм добре и не бива да се тревожат за мен. Нямах тази възможност, преди да напусна Атланта. Ще помоля Скот да се погрижи за редовното лечение на трима от пациентите ми. На него мога да имам доверие.

— И това е всичко, което ще му кажеш?

— Разбира се, това е всичко. Те не биха разбрали нищо от тези психически странности. Само ще ги разтревожа. По дяволите, самата аз не ги разбирам.

Но прекрасно знаеше, че само след няколко часа ще пътува към цирк „Кармеж“, и страхът й нарастваше с всеки момент.

Мегън откри, че доктор Гарднър е така сърдечен и отзивчив, както беше казал Грейди.

— Прочетох доклада за състоянието на чичо ви и мога само да ви обещая, че ще направя всичко възможно да ви го върна — каза той тихо. — Никога не бих ви излъгал, доктор Блеър. Вече са ви казали колко е сериозно състоянието му, а голяма част от лекарите смятат, че за пациентите в кома има много малко надежда.

— Разбира се, знам това. Повечето пациенти остават в дълбока кома не повече от четири седмици. След това или умират, или остават във вегетативно състояние. И какво можем да направим сега, за да избегнем тези две състояния?

— Вярвам, че мистър Грейди ви е казал какви процедури използвам при моите пациенти.

— А те дават ли резултат?

— Не толкова често, колкото бих желал. Иска ми се да мога да върна всички пациенти към живота — каза той уморено. — Водя непрекъсната борба с управата на старческия дом, които искат да закрият моето крило, защото резултатите не оправдават вложените средства. Не мога да ги накарам да разберат, че спасяването на дори само един човешки живот си струва. Но винаги имам надежда. И наистина правя всичко възможно за пациентите. Можете да сте сигурна, че на Филип Блеър ще бъде даден всеки шанс и че целият ми персонал ще положи усилия.

— С какво мога да ви помогна? Необходимо ли е присъствието ми там?

— Не и докато не започне да дава признаци на излизане от комата. — Направи пауза. — Някои от пациентите отговарят. Други — не. И накрая никога не съм сигурен дали успехите ми се дължат на усилията ми или на благосклонните решения на Господ. Как ви се струва това като научен подход?

— Не знам, в момента съм доста уморена. Мога ли да ви се обадя утре?

— По всяко време.

Тя изпита различни, неопределени чувства, докато затваряше телефона си. Гарднър не беше изразил определен оптимизъм, но тя и не очакваше такъв от него. Но беше добре да знае, че за Филип се грижи лекар, който вярва, че е възможно да се излезе от състоянието на кома. Както беше казал Грейди, Гарднър имаше вяра, а с нейна помощ могат да се повдигнат планини… И може би Филип ще бъде изтръгнат от лапите на мрака.

— С Гарднър ли разговаря? — Грейди стоеше на прага на вратата, която съединяваше стаите.

— Да. Винаги ли подслушваш?

— Не. Исках само да те предупредя да не водиш дълги разговори. Всяко телефонно обаждане отсега нататък трябва да бъде ограничено до три минути. Телефоните са чудесно изобретение, но могат да бъдат проследявани.

— Ще го запомня.

Тя погледна часовника си. Едва минаваше полунощ. Оставаха още три часа до тръгването им към цирка. Господи, изпитваше страхотна нервност! Искаше й се всичко да е приключило вече. Искаше да тръгнат сега.

— Искаш ли чашка кафе? — запита Грейди.

Мегън поклати глава.

— А да се разходим?

Тя смръщи вежди.

— В полунощ? Какво се опитваш да направиш?

— Винаги е трудно да чакаш.

Да, както обикновено, Грейди долавяше чувствата й.

— Ще се справя. — Седна пред компютъра. — Мога да се заема с нещо, което да отвлича вниманието ми.

Усещаше погледа на Грейди в гърба си. След миг той затвори вратата след себе си. Да, трябваше да се разсейва с нещо. Три часа…

Циркът „Кармеж“. Знамето, което се развяваше на пилона над лагера, беше малко избеляло, но червените букви бяха големи и весели. Същият червен цвят присъстваше в райетата на голямата шатра, разпъната в средата. Минаваше три часът след полунощ и наоколо не се виждаше жива душа.

— Фургонът на Едмънд Гилъм е в далечния край на лагера — прошепна Грейди. — В момента се използва от един от общите работници, Пиер Жакмино, но Харли го подкупи да прекара нощта в града. Трябваше да остави вратата отключена.

— Изпитвам облекчение, че няма да бъдем арестувани за влизане с взлом.

Тя го последва. Пресякоха лагера. Чувстваше се напрегната, струваше й се странно да върви тихо през мястото, обикновено претъпкано с щастливи хора, а сега тъмно и смълчано. Фургонът също беше лишен от живот. Но беше сцена на ужасно самоубийство.

— Не бих проявил такава немарливост — каза Грейди. — Ще имаш достатъчно трудности и без да ти се налага да се изправяш срещу местната полиция.

— Може би. — Тя виждаше малкия сребрист фургон да проблясва в далечината. Дланите й бяха студени и се потяха. — А какво, ако не чуя ехото на Едмънд?

— Ти ще изпиташ облекчение, а на мен ще се наложи да потърся друг начин да постигна целта си. — Погледът му не се отделяше от фургона. — Можеш да отложиш всички подобни тревоги до утре.

— Никога не съм обичала да протакам нещата. — Бяха стигнали до вратата на фургона. — Трябва само да вляза там.

— Веднага. — Той й отвори вратата и пристъпи встрани. Подаде й малко джобно фенерче. — Не включвай осветлението. Сигурна ли си, че не ме искаш с теб?

— В този момент съм готова да се радвам дори на присъствието на Дракула във фургона с мен.

Пристъпи в мрака на фургона и веднага беше атакувана от миризмата на пот и препарат за почистване с аромат на лимон.

— Добре съм.

Затвори доста силно вратата след себе си. Мрак. Изолираност от света. Не можеше да се отърве от чувството за изолация, но можеше да направи нещо по въпроса с мрака. Включи фенерчето.

Стоеше в малка стая с удобно на вид легло и нощно шкафче с телевизор върху него. До стаята имаше прикрепена дори още по-малка кухня. На облегалката на дивана беше метнат черен суичър. Дали принадлежеше на Едмънд? Не, Господи, какви мисли й минаваха през ума? Сигурно беше на общия работник, Пиер… На онзи, заел фургона след смъртта на Едмънд. На нея просто й се струваше, че всичко, което я занимава, е свързано по някакъв начин с Едмънд Гилъм. Тя го усещаше тук. Дали беше игра на въображението й или не?

Какво трябваше да направи сега? Не искаше да седне на дивана. Не искаше да докосне нищо, принадлежало някога на Едмънд. Отпусна се на пода до вратата и започна да движи лъча на фенерчето из стаята. Над телевизора висеше картина, която изобразяваше поле, обсипано с макове. Мебелите бяха евтини и доста износени, но килимът беше сив и изглеждаше съвсем нов. Вдигна лъча на фенерчето към стените. Те бяха облицовани с ламперия от дърво, но неговата повърхност също изглеждаше стара и избеляла. С изключение на едно по-светло петно до завесите. Петното беше квадратно и с напълно различен цвят. Вероятно някога там е висяла картина. Или огледало.

Преряза гърлото си с нащърбено парче стъкло.

Нов килим. Защото не е било възможно да се изчистят петната кръв от стария? Господи, прилоша й. Бедният човек.

Той беше добър човек. Мисля, че щях да го харесам.

Добър човек ли беше ти, Едмънд? И какво те накара да сложиш край на живота си? Обзе я дълбока тъга. Животът е скъпоценен дар и вероятно психическата агония на Едмънд е била наистина ужасна, щом е довела до самоубийството му.

Е, беше време да престане да си задава въпроси и да разбере дали притежава дарбата на Слушател, дали ще може да намери отговорите. Пое си дълбоко дъх и изключи фенерчето. Беше тъмно като в преизподня, но тя продължаваше да вижда, макар това да беше невъзможно, по-светлото квадратно петно на стената. Може би някога там беше висяло огледало…

Едмънд…

Тя се напрегна и бавно, колебливо, се откри за гласовете. Нищо. Никакъв шепот. Никакви викове. Нищо. Обзе я облекчение. Беше опитала. Беше направила онова, което беше обещала. Не беше нейна вината, че нищо не чуваше. Може би все пак не притежаваше дарбата.

И тогава те дойдоха, заляха я.

Писък на агония, толкова силен и мъчителен, че Мегън изпита болка до костите си.

— Кажи ни. Не се прави на глупак, Гилъм. Къде е Книгата?

— Не! — Накъсано дихание. — Никога няма да ти кажа, Молино. Ти и без това ще ме убиеш.

— А може би няма. Можеш поне да опиташ.

— Не.

— Сиена, продължавай да го убеждаваш.

Друг протяжен и силен вик на болка.

— Знаем, че не я държиш тук. Къде си я скрил?

— Книгата никога… не е била у мен.

— Но знаеш у кого е. У кого е тя сега, Гилъм?

— Не… знам.

— Започни работа върху тестисите му, Сиена.

Поредният вик на болка накара Мегън да притисне гръб към стената — като че ли болката беше причинена на нейното тяло, а не на това на Едмънд. „Накарай ги да спрат, Едмънд. Кажи им. Не им позволявай да те нараняват повече.“

— Защо ги защитаваш, Гилъм? Те са просто откачени. Няма да ти помогнат. Нито Откривателите, нито Слушателите, нито Четците на мисли. И без това повечето от тях сигурно са лъжци и измамници.

— Защо искаш да ги намериш, тогава? — запита Едмънд.

Молино не отговори.

— Разкажи ми за онези, които наричат себе си Пандора.

— Не знам за какво говориш.

— Кои са те? Колко са на брой?

— Не знам…

— Започвам да ставам нетърпелив. Книгата. Сиена, направи го.

Едмънд отново изпищя. Но нищо не им каза. Болката продължи, ехото отекваше и отекваше.

— Не! — прошепна тя. Сви се на топка на пода. — Те нараняват нас, Едмънд. Не си струва. Кажи им…

Какво можеше да е толкова важно, че да го кара да мълчи при такива изтезания? Но явно, че беше достатъчно важно за него. Той вече говореше, но продължаваше да им отказва, нямаше да им даде онова, което искаха. Тя си помисли, някак неясно и между другото, че той е смел човек. И добър. А добрите хора не бива да бъдат измъчвани така.

Господи, как й се искаше да заглуши всички гласове.

Чувстваше се свързана с Едмънд и болката беше непоносима. А не можеше да го направи. Нямаше сили. Бяха свързани и тя усещаше ужасната му самота.

— Всичко е наред, Едмънд. Няма да те оставя сам. — Протегна рязко ръка и заключи вратата, преди да зарови глава в ръцете си. — Нека сцената се разиграе отново. Ти не си сам този път. Аз ще остана с теб… до края.

Той трябваше да влезе там. Даденото обещание можеше да върви по дяволите. Грейди заби нокти в дланта си, после стисна юмруци. Болката помиташе Мегън със силата на торнадо.

— Какво става? — Към него вървеше Харли. — Изглеждаш така, сякаш се каниш да разрушиш фургона.

— Щях да го направя, ако можех. Тя заключи проклетата врата.

— И й нямаш доверие, че ще излезе оттам сама?

— Боли я. Ще се върна в колата и ще взема железен лост.

— Това ще отнеме време. Да видим какво мога да направя аз. — Наведе се и огледа ключалката. — Казвал ли съм ти, че съм бил и шлосер?

— Не.

— Добре, защото щеше да е лъжа. Но в ранната си младост се занимавах с разбиването на сейфове.

— Побързай! — каза Грейди с дрезгав глас.

Усмивката на Харли изчезна.

— Още няколко секунди.

Ключалката поддаде. Грейди отвори рязко вратата и нахълта във фургона. Мегън лежеше, свита на кълбо, на пода. Беше в безсъзнание. Или мъртва? Не, отвори едното си око.

— Трябваше да остана, докато свърши. То… приключи… нали?

— Да.

— Радвам… се. — Отново затвори очи. — Толкова много го болеше…

Той не знаеше дали отново не е изпаднала в безсъзнание, но нямаше намерение да чака, за да разбере. Взе я на ръце и я изнесе от фургона.

— Ще я закарам обратно в хотела, Харли. Ти заключи фургона, ще се срещнем там.

Харли кимна.

— Ще карам десет минути след теб.

Грейди седеше до леглото й, когато Мегън отвори очи.

— Ти… не ми каза, че са го измъчвали — прошепна тя.

— Не бях сигурен дали е така.

— Но си подозирал.

— Мислех, че има голяма вероятност. Молино иска Книгата.

— Да, така е. — Тя навлажни устни. — Той направи на Едмънд неща, за които не ми се говори. Молино и някакъв мъж на име Сиена.

— Сиена е първият по ранг след Молино.

— Мисля, че Молино се наслаждаваше на мъченията. Те продължиха дълго. Той непрекъснато го наричаше откачен и му обясняваше какво точно ще е следващото мъчение. Искаше той да се страхува, да очаква с ужас поредното изтезание. — Потрепери силно. — Той е ужасен човек.

— Това го знаеше и преди.

— Да, знаех разни неща за него, но не го познавах. Двамата с Едмънд бяхме изгубени сред тази мръсотия, не можехме да се измъкнем.

— Едмънд и ти?

— Така ми изглеждаше. Беше различно отпреди. Исках да го изоставя, но не можех. Щеше да е съвсем сам, когато умре. Знаех, че не мога да направя нищо, но това нямаше значение. — Поклати глава. — Трудно ми е да обясня.

— Не трябваше да заключваш вратата.

— Не исках да ни прекъсват. Реших, че ще усетиш болката ни.

— Не Гилъм го болеше, а теб, по дяволите.

— И двамата изпитвахме болка. — Вдигна глава и разтри слепоочията си, които продължаваха да туптят. — Ти беше прав, Едмънд е бил добър човек. Заслужавал е по-добра участ от тази насилствена смърт. Трябвало е да живее дълго и щастливо.

— Какво искаш да кажеш с това, че ви е боляло и двамата?

— Открих и някои данни за Слушателите, които можеш да предадеш на приятеля си, Майкъл Травис. Първо, дори Едмънд да говореше на езика зулу, пак щях да го разбера. Предават се чувствата. Второ, дори не се налагаше те всичките да говорят. Знаех какво чувстват, какво мислят. — Затвори очи, защото емоциите от нощта отново я връхлетяха. — И особено добре знаех какво преживява Едмънд. Той не искаше да умре.

Той мълча известно време.

— По дяволите, чувствам се безпомощен. Искам да ти помогна. И как мога да го направя? Искаш ли аспирин? Господи, колко нелепо звучи това!

Тя отвори очи.

— Боли ме навсякъде. Не мисля, че аспиринът ще ми помогне. — Погледна към прозореца, през който струеше силната утринна светлина. — Колко е часът?

— Почти единайсет. Беше там почти седем часа. И аз много се уплаших.

— Добре. А сега трябва да се успокоиш. — Седна в леглото. — Ти ме изпрати в онзи фургон. Аз самата много се страхувах. — Спусна краката си на пода. — А сега ще взема душ, ще си измия зъбите и ще се преоблека. Всичките тези рутинни, ежедневни неща, които съставляват живота ни. Трябва да се освободя от Едмънд и Молино и от случилото се във фургона.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Не, не можеш. — Тръгна към банята. — Ще говорим отново по-късно. Поръчай вечеря в твоята стая. Трябва да помисля, а и да поема нещата, преди да мога да говоря с теб.

Но той й зададе въпроса.

— Беше ли с него накрая?

Тя се спря, но не се обърна.

— Имаш предвид онзи момент, в който той осъзна, че не може да издържи повече, а трябваше да се увери, че те няма да стигнат до Книгата?

— Да.

— Дяволски си прав, там бях — отговори тя неспокойно. — Те решиха, че е в безсъзнание, и го оставиха сам в стаята. Огледалото беше единственото му оръжие. И той го използва.

Затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Завладя я тъга. Не бива да се разпадаш сега. Беше успяла да преживее нощта и щеше завинаги да пази спомена за нея, но това не трябваше да намалява силите й. Едмънд не беше слаб човек. Беше страдал и умрял, но не беше позволил на онази измет да получи каквото искаше. Стегна се и отиде да вземе душ.

— Ще преживеем всичко това, Едмънд — прошепна. — Молино няма да нарани никого другиго. Обещавам ти, че той няма да спечели.

Телефонът на Грейди звънна, когато вратата на банята се затвори след Мегън.

— Тя дойде ли вече в съзнание? — запита Харли, след като той отговори.

— Преди около петнайсет минути.

— Добре ли е?

— Не, изпитва болка. Но ти какво очакваше? Тя е преминала през ада за една нощ.

— Спокойно. Не си го изкарвай на мен. Помни, аз не съм като вас, така че не знам какво да очаквам. Всеки обикновен, нормален човек не би видял нищо повече от това, което видях аз.

— Съжалявам.

— Няма проблеми. Тя ще се оправи ли?

— Може би. Тя е… различна.

— Как? По какъв начин?

Грейди не беше сигурен. Той не знаеше какво да очаква, когато Мегън дойде в съзнание. Можеше само да се моли тя да не бъде увредена трайно. Все още беше възможно това да е така, но той да не е способен да го долови. При влизането й във фургона той беше доловил объркване и страх. А когато беше дошла в съзнание, около Мегън имаше някаква аура, тя беше някак си по-мъдра, по-силна… по-завършена. И той усещаше чиста стомана под тази нейна сила.

— Ще се наложи да почакаме и да видим. Мисля, че в момента тя самата си обяснява нещата. Ти откри ли човека на Молино в района на цирка?

— Жена — поправи го Харли. — На име Мари Леду, акробатка, изпълнява номер на трапец. Заклета комарджийка, а напоследък пръскала много повече пари, отколкото получавала като заплата. Тази сутрин беше изключително любопитна и задаваше въпроси. Непрекъснато питаше къде е Пиер, къде е прекарал нощта.

— А ти каза ли й?

— Не, но той ще й каже, както и всичко друго, което тя поиска да узнае. Защото му е любовница.

— Наглеждай я. Тя вероятно няма да се свърже с Молино, докато не напусне Пиер. А това ще ни даде малко време.

— Точно така. — Харли затвори.

Но не много време, помисли си Грейди. Щом Молино узнаеше къде са, щеше да изпрати човек след тях. Щеше да направи опит да отвлече Мегън.

Но не още. Имаше странното усещане, че опитите на Молино ще приличат на това да тревожи красива пеперуда, докато тя се излюпва от какавидата. Тя не беше увредена през изминалата нощ и той нямаше да рискува това да стане сега. Мегън имаше нужда от време и той щеше да й го даде.