Дъщерите на Пандора

Глава 21

— Как е той?

Мегън се обърна и видя Рената, застанала на прага на болничната стая на Филип.

— Не е добре. — Тя сви уморено рамене. — А може би не е толкова зле. Все още трябва да направят много тестове, но специалистите тук не вярват състоянието му да се е влошило непоправимо, докато е бил в плен на Молино. Само че аз се надявах Гарднър да е прав и да видя някакви признаци, че той излиза от комата.

— Няма такъв късмет?

Мегън поклати глава.

— Но може би ще излезе по-късно. Кой знае дали Филип е разбрал нещо от онова, което му се е случило. Възможно е да е изпитал шок, който да е забавил подобрението.

— Правиш смели предположения, нали? — запита тихо Рената.

Мегън стисна ръката на Филип. Почувствай ме, приятелю, знай, че аз съм тук. Нека преминем заедно през това.

— Да. Обаче надеждата може да прави чудеса. Виждала съм го. Беше чудо и това, че Дейви успя да се отърве от ръцете на Молино, без той да му причини нищо. — Смени темата. — Къде са Грейди и Харли? Все още ли са в дома на Молино? Грейди ме остави тук и каза, че ще се върне при Винъбъл. Опитвам се да извлека някаква информация за бандитите, с които Молино е работил, от файловете и папките му.

Рената кимна.

— Харли също е там. Казах му да гледа за записки, касаещи жертвите на Молино. Трябва да намеря Адиа.

Мегън имаше болезнен спомен за розовата рокличка, принадлежала някога на момиченцето.

— Разбира се, трябва да я намерим. — Направи пауза. — Исках да ти благодаря, че рискува страници от Книгата, за да ми дадеш време с Молино. Знам, че ти е било трудно.

— Не, не беше.

Мегън я гледаше втренчено, не вярваше на ушите си. Рената се усмихна.

— Е, щеше да ми е трудно, ако бяха автентични.

Мегън ококори очи.

— Но ти каза, че са.

— Когато станах Пазителка на Книгата, накарах Марк да направи две нейни копия. В тях не бяха записани истински имена и адреси, но хартията беше обработена така, че да даде положителен резултат, когато се тества за автентичност. Мислех, че Едмънд вероятно нямаше да умре, ако имаше какво да даде на онези копелета и така да спечели време, докато успее да избяга. — Сви рамене. — Взех едно от копията със себе си, когато тръгнахме от Мюнхен, в случай че намеря начин да поставя капан на Молино.

Мегън изведнъж си спомни как Рената не даваше на никого да пипне куфара й.

— Но не ни каза.

Рената направи гримаса.

— Вече установихме, че не обичам да споделям вещите си с никого.

— О, не знам. Мисля, че можеш да свикнеш дори с това. — Изведнъж й хрумна нещо. — Изненадана съм, че семейството не е записало Книгата на компютърен диск. Няма ли да е по-безопасно?

— Зависи как ще погледнеш на това. Достъпът до компютърните продукти е по-лесен. Ако бъдат откраднати, те могат да бъдат копирани за пет секунди, а е възможно ние да не разберем навреме за това, за да спасим семейството. Едмънд започна опити да запише Книгата на диск, но процесът е истински кошмар. Единственият, който има достъп до Книгата, е Пазителят.

— Което ще рече, че зависи от теб?

Рената кимна.

— Ще се опитам да го направя, но това не е номер едно в списъка с приоритетите ми. Не можем да я сканираме, защото е писана от различни хора с различни почерци и е възможно да има неясни петна и несъответствия. Налага се да унищожаваме хард диска всеки път, за да сме сигурни, че не са останали дори фрагменти от данните. Не можем да се доверим на софтуера, за който се предполага, че изчиства хард диска. А и Книгата не се състои само от един том. Семейството се разраства от векове. — Направи гримаса. — И те уверявам, че като Пазител имам и други неща, които трябва да свърша, освен да седя и да вкарвам данни в компютъра. Достатъчно е, че успявам да водя истинската Книга.

— Звучи наистина като кошмар. — Мегън изучаваше лицето й. — А какво щеше да стане, ако в куфара ти беше оригиналната книга? Щеше ли да я използваш?

— Не. — Тя навлажни устни. — Иска ми се да ти кажа, че щях да я използвам, но ще излъжа. Не мога да го направя. Ти ме интересуваш, но не бих поела…

— Престани да се измъчваш. Всичко е наред, Рената — каза тихо Мегън. — Не се опитвах да те притисна в ъгъла. Винаги съм знаела, че това е твоя привилегия.

— Щях да намеря друг начин. Нямаше да позволя на Молино…

— Ти намери друг начин.

— Винаги съм мислела, че всяко решение, свързано с Книгата, ще е просто, черно-бяло. Но вече нищо не е черно-бяло.

— Добре.

— Не и за мен. За мен ще е много по-трудно. — Направи гримаса. — И вината е твоя. Ти ме накара да подложа на съмнение неща, в които съм вярвала през целия си живот. — Погледът й се премести върху Филип. — Наистина ли си струваше да рискуваш толкова много, след като той може никога да не се върне към живота?

— За мен — да. Обичам Филип.

Рената поклати глава.

— Няма разум. Просто чувство.

Мегън се усмихна.

— А ти си цялата разум и нито капка чувство. Поне се опитваш да бъдеш такава. Обаче невинаги успяваш, нали?

— Ще се върна към онова, което смятам за правилно. — Прекоси стаята и застана до Мегън. — Трябва да тръгвам. Марк ми се обади и каза, че ще е умно да изчезна заедно със залеза. Прекалено много хора вече знаят, че съм свързана с Книгата.

— Само ЦРУ.

— ЦРУ се състои от хора, които имат мнения, амбиции и техни собствени приоритети.

— Ти им нямаш доверие.

— Нямам право да се доверявам на никого. Сега книгата е по-изложена на опасности, отколкото преди стотици години.

— И трябва да бъде защитена.

— Ти не го разбираш?

— Разбирам, че ти също имаш право на собствен живот.

— Аз няма да се откажа от живота си. Просто трябва да направя някои… промени. — Направи пауза. — Както ще направиш и ти. Ти си Слушател. От време на време ще чуваш гласове и ще трябва да избираш дали да не им обърнеш внимание, или пък да им помогнеш, както стори с Едмънд.

— В момента не искам да мисля за това.

Рената замълча.

— Тогава мисли за факта, че си Пандора.

Мегън поклати категорично глава.

— Казах ти, Молино беше откачен. Искаше смъртта на Сиена и измисли сценарий, който да отговаря на фантазиите му.

— Харли каза, че Молино бил много уплашен, когато си го заплашила да го докоснеш там, на скалата.

— Това беше единственото оръжие, с което разполагах — усмихна се безрадостно Мегън. — А той като че ли вече си беше загубил ума. Стори ми се подходящ край за него да намери смъртта си поради собствените си заблуди. Все едно че майка ми най-после успя да си отмъсти.

— Сигурна ли си, че ти самата не градиш свой собствен сценарий?

Мегън замръзна.

— Аз съм практична и разумна. И ти, най-вече ти от всички хора на земята, би трябвало да оцениш това.

Рената клекна до стола й.

— Мегън — каза нежно, — трябва да поговорим.

Грейди посрещна Мегън, когато хеликоптерът се приземи на площадката до къщата на Молино два часа по-късно.

— Какво има? Казах ти, че ще дойда при теб веднага щом…

— Тя не можа да изчака. — Рената скочи от пилотското място на земята. — Опитах се да я убедя, че още няколко часа няма…

— Рената, може би съм намерила следа, която води до Адиа. — Към тях вървеше Харли. — Винъбъл се запознал подробно с всички файлове и папки. Имало една огромна папка, която Молино държал заключена в сейфа си и която се отнасяла до дейностите, свързани с Хеда Киплер. Ти каза, че тя занесла въпросната рокличка на Молино като трофей?

— Точно така.

— Е, ако Грейди успее да вземе папката от Винъбъл, аз вероятно бих могъл да проследя…

— По-късно — намеси се категорично Мегън. — Ела с мен. Не искам да се натъкна на някого от хората на Винъбъл.

Тя се обърна и тръгна към малкия заслон, който беше на няколко метра от площадката за хеликоптера. Включи единствената гола крушка, която висеше от тавана.

— Искам това да приключи бързо.

— Филип? — запита тихо Грейди.

— Той е още жив. Ако състоянието на кома може да се сметне за живот. Но не за това съм тук.

Грейди я гледаше с присвити очи.

— Развълнувана си. Напрегната си, на практика усещам… Какво има?

— Нещо добро, за разнообразие. — Дланите й се свиваха в юмруци, после се отпускаха. — Рената, покажи.

Рената вече разкопчаваше блузата си. Свали презрамките на сутиена от раменете си.

— Добре, че не притежавам фалшива скромност. Малко се уморих от…

— Мили боже! — прошепна Грейди.

Мегън направи крачка напред и докосна рамото на Рената.

— Няма рана. Няма белег. Кожата е гладка като коприна. Като че ли никога не е била улучвана от куршум.

Харли подсвирна тихо.

— Какво се е случило? Какво, за бога, си направила, Мегън?

— Нищо. — Мегън направи пауза. — Ти го направи, Харли.

Той я гледаше втренчено, изумен. Поклати глава.

— Глупости.

— Това казах и аз, когато Рената ми показа рамото си в „Белхейвън“. Търсих какво да е обяснение, което да не води към теб. — Добави мрачно: — Повярвай ми, не исках да си ти, Харли. Защото това щеше да означава, че трябва да приема неприемливото.

Той отново поклати глава.

— Рената — каза Мегън.

Рената сви рамене.

— Ти беше този, който превърза рамото ми онзи следобед, Харли.

— Хайде. Правил съм това безброй пъти през последните няколко дни — възрази Харли.

Рената кимна.

— Този път обаче, час след като тръгнах от скалата, започна да ме сърби. Започнах леко да разтривам белега около раната, но го усещах… странно. Затова отместих превръзката, за да го погледна. — Направи пауза. — Белегът изчезваше, а раната… — Тя вдигна рамене. — Сам видя. Напълно е зараснала.

— Тогава, направила си го ти, не аз — каза Харли, сякаш да се защити. — Та нали ти притежаваш психически сили.

Рената поклати глава.

— Аз не съм Лечител.

— Нито пък аз. Не се опитвай да ми кажеш, че аз…

Рената се засмя тихо.

— Страхуваш се. Питах се дали няма да си уплашен, да.

— Не се страхувам. Само смятам всичко това за небивалици. — Погледна Мегън. — Какво се опитваш да ми направиш?

— Спокойно. — Грейди мръщеше замислено вежди. — Скалата, Мегън?

Мегън кимна рязко.

— Така предположи и Рената. Не знам как точно се проявява талантът на Пандора, но може би се включва под влиянието на силни чувства. Бях ужасно уплашена, когато Харли ме хвана. Беше въпрос на живот и смърт.

— А беше ядосана и много се страхуваше, когато Сиена стисна ръката ти.

— Все още няма да призная, че съм причинила лудостта на Сиена. Възможно е Молино да си измисля.

— А може и ти да си била причината той да намери смъртта си — каза смело Рената. — Престани да си криеш главата в пясъка.

— Няма да има полза, ако ме притискате да го призная. Имате ли нещо против да забравя тази грозота поне за миг? — Погледът й се беше спрял нетърпеливо на Харли. — Дяволски си прав, че съм развълнувана, Грейди. Това е първото положително нещо, което се е случило от началото на тези събития. Харли, трудно е да се приеме и дори ние не знаем как точно се проявява твоят талант, но аз ще ти помагам. Ние всички ще ти помагаме.

— Не, няма. Защото не е вярно. — Харли мръщеше вежди. — Знам, че съм толкова нормален, колкото съм бил през целия си живот. Не съм като вас…

— Откачените? — подсказа му Мегън. Усмихна се. — То е, като да гледаш в огледалото. Аз реагирах по същия начин.

— Задръж си огледалото. — Харли понечи да се обърне. — Щастлив съм такъв, какъвто съм и няма да ви позволя да ме убедите…

— Какво? — Усмивката на Мегън изчезна. — Защо се държиш по този начин? Това е нещо прекрасно. След като помислих по въпроса, осъзнах, че лечителството никак не е чуждо на твоята природа. Всеки път, когато съм с теб, аз усещам някаква странна… утеха. Само присъствието ти беше достатъчно да ме излекува, така да се каже, когато съм разтревожена.

— Въображение. — Устните на Харли бяха стиснати, издаваха твърдоглавие. — Аз не виждам нищо прекрасно в това.

Мегън не можеше да повярва. Беше очаквала леко съпротивление, но не тотално отхвърляне. Защо той не виждаше неограничените възможности?

— А нима мислиш, че на мен ми харесва да съм Слушател или Пандора? Последното в света, което бих пожелала, е да бъда Пандора. Нима мислиш, че ми харесва да се страхувам да докосвам хората? Вече знам, че мога да причиня лудост и дори смърт. Обаче те докоснах и ти не полудя, а ето, че сега притежаваш талант, за който бих дала всичко на света. — Добави простичко: — Ти си моето спасение, Харли. Ти си доказателството, че като Пандора аз успявам да внеса малко добро в света.

— Но аз не искам да бъда твоето спасение — каза Харли грубо. — Мили боже, цял живот съм бягал от отговорност. А сега вие се опитвате да сложите въже около врата ми. Благодаря, но не. Изчезвам оттук.

— Тогава аз ще те последвам — каза Мегън. — Нямам време да те чакам половин или цяла година да свикваш с идеята, че си Лечител. Филип има нужда от теб сега.

— Филип?

— Тази беше първата ми мисъл, когато Рената ми каза за излекуваната си рана.

— И аз трябва да го докосна и да го накарам да се върне в този свят?

— Трябва поне да опиташ.

Изражението на Харли се промени за секунда, омекна.

— Съжалявам, Мегън. Не мога да бъда това, което вие искате от мен. Дори да вярвах във всичките тези глупости, не бих могъл… — Обърна се и се отдалечи.

Мегън гледаше след него с разочарование. Не можеше да повярва нито на очите, нито на ушите си.

— Тръгвам след него.

— Не го притискай — прошепна Рената. — Защото ще се отдръпне още повече. За него това е шок, трябва му време да свикне. — Погледна Грейди. — Говори с нея. Тя също е в шок. Отрича, че е Пандора, но бърза да приеме, че Харли е Лечител. — Обърна се и тръгна към къщата.

— Но той просто си тръгна — каза Мегън. — Има шанс за Филип. Харли трябва да ми повярва.

— Ще ти повярва. Дай му малко време. — Грейди я хвана за ръката. — Той ще преодолее първия шок, след което ще се прояви любопитството му. Едва след това ще повярва, че вече не е нормален. Първата му реакция беше съвсем типичната за него. Какво прави търкалящият се камък, когато е принуден да спре и светът сякаш прилепва към него?

— Изпитва страх и побягва — отговори мрачно Мегън. — Но аз няма да му позволя да го направи.

— Желанието трябва да бъде негово, Мегън. — Дръпна я вън от заслона. — Хайде. Да отидем в къщата, за да те представя на Винъбъл и да прегледаме данните за жертвите, върху които работеше Харли.

— Успокояваш ли ме, Грейди?

— Опитвам се. Как се справям?

— Не толкова добре. Ще дам малко време на Харли да свикне с мисълта, но няма да позволя да ме разубедите. — Направи крачка към него. — Но ти благодаря за усилието.

— За мен беше удоволствие. — Целуна я нежно по слепоочието. — Истинско удоволствие.

След малко повече от час Мегън чу шума от въртящите се перки на хеликоптер. Вдигна рязко глава, сведена над папките, които преглеждаше.

— Какво беше това? Рената…

Обаче имаше чувството, че не Рената е в хеликоптера. Скочи на крака и побягна вън от къщата. Рената стоеше и гледаше към хеликоптера, който току-що беше излетял.

— Той тръгна.

— Харли? Защо не го спря?

— Не го притискай и той ще се върне у дома, като размахва опашка — каза Рената. — Макар всъщност да не съм сигурна за второто. Така обаче имаш повече шанс, отколкото ако хукнеш след него.

— Няма как да го знаеш със сигурност — каза Мегън отчаяна.

— Така е, но съм много добра в изчисляването на причинно-следствените връзки и прогнозирането на крайния резултат. — Усмихна се. — Ако греша, ще ти помогна да го намериш и да го върнеш. В това също съм добра. — Хвана Мегън за ръката. — Хайде, да отидем да видим дали ще открием нещо за Адиа в тези купища папки.

— Харли не отговаря на позвъняванията — каза Грейди, когато срещна Мегън в коридора пред стаята на Филип. — Опитах всички възможни начини да се свържа с него. Сякаш е потънал вдън земя.

— Защото така иска. — Мегън поклати глава. — Рената твърди, че сам ще пожелае да се върне, но на мен ми е трудно да бъда търпелива. Минаха три дни, Грейди.

— Но нали каза, че все още трябва да се проведат тестове върху Филип?

Тя кимна.

— Казват, че Молино не е успял да влоши състоянието му, но не са сигурни. — Добави несигурно: — Обаче той не дава никакъв отговор, както е сторил с Гарднър. Прегледах бележките на Гарднър, наистина е записано, че има слабо подобрение. Но дали не е лъжа?

— Скот обади ли ти се?

— Да, беше леко скован, но иска да отида да видя Дейви, когато имам възможност. Мисля, че всичко ще е наред между нас. — Обърна се към вратата на стаята на Филип. — Искам да се върна при него. Продължавам да се надявам…

— Чудеса? — запита Грейди. — И аз се надявам, Мегън. — Направи пауза. — Но няма да съм тук, за да видя дали ще успееш да направиш чудо.

Тя се обърна с лице към него.

— Какво?

— О, ще се върна. Няма да се отървеш така лесно от мен. Но Винъбъл ще замине за Северна Африка, за да се опита да проследи децата жертви, за които открихме данни в папките на Молино.

— И ти ще отидеш с него?

Грейди сви рамене.

— Може да свършим добра работа, ако му помогна. — Срещна погледа й. — А и ти не ме искаш тук в момента. Правя опити да остана на заден план, но не се получава. Тревожа те, нося ти безпокойство. Не искаш да мислиш сега за нас двамата. — Добави рязко: — По дяволите, и преди като че ли не можеше да свикнеш с мисълта за мен. Ако те притисна сега, може да избягаш, както направи Харли.

— Аз приключих с бягането.

Обаче осъзна, че изпитва облекчение. Дори в момента усещаше топлината, която тялото му излъчваше. Достатъчно беше само да го погледне, за да изпита желание. Да, той й причиняваше емоционално и физическо безпокойство, а в момента тя нямаше нужда от това. Чувствата й бяха в безпорядък, защото все още имаше проблеми с това да се примири, че е Пандора, и с липсата на подобрение в състоянието на Филип. Той изучаваше изражението й.

— Виждаш ли?

— Не ми харесва, когато се окажеш прав.

— Трябва да свикнеш с това. — Целуна я бързо, но страстно. — Ще бъда разбиращ и благороден месец, не повече. След това ще се върна и отново ще ти причинявам безпокойство.

Тя изпитваше такова и в момента, докато го гледаше как се отдалечава по коридора. Възможно е да успееше да потуши ефекта, който Грейди извикваше у нея, на съзнателно ниво, но не и на подсъзнателно — той винаги беше там, дълбоко, чакаше.

Е, щеше да се наслади на спокойствието и пространството, които можеше да получи. Върна се в стаята на Филип.

Белхейвън

Две седмици по-късно

— Дойдох да се сбогувам с теб. — Рената стоеше на прага на стаята на Филип. — Можеш ли да го оставиш за няколко минутки?

— Защо не? Може би така ще му липсвам поне малко. — Последва Рената вън от стаята. — Напоследък съм склонна да опитам всичко.

— Трябва поне за малко да се откъснеш от това. — Рената тръгна към просторното преддверие. — Седиш затворена тук от седмици. Тревожа се за теб. — Направи пауза. — Грейди също се тревожи за теб.

Мегън замръзна.

— Говорила си с Грейди?

— Преди два дни. Те напредват с издирването на жертвите. Двамата с Винъбъл са открили четирийсет и пет от тях живи досега. Каза, че ще отиде в Танзания, защото натам водела следата на Адиа. Мисли, че вождът на племето е променил името й.

— Но е жива?

— Така се твърди в записките. — Върна се на първоначалната тема. — Прекарваш прекалено много време тук. Имаш нужда от почивка.

— Страхувам се, че няма да съм тук, когато Филип излезе от комата. Какво ще стане, ако това се случи, а мен ме няма? И да сме изгубили една възможност, може да има и друга. Трябва да се надявам. — Опита се да отвлече вниманието й от тази тема. — Мислех, че ще тръгнеш още миналата седмица.

— Марк иска да си тръгна. Според него не е добре да се сближавам толкова много с теб. И вероятно е прав. — Сви рамене. — Обаче не мога през целия си живот да постъпвам така, както желае Марк. Трябва сама да вземам решенията си. Не исках да тръгна, преди да съм сигурна, че ти… Аз бях тази, която те накара да приемеш, че си Пандора. Можех да запазя в тайна излекуването на раната. След случилото се със Сиена не исках да решиш, че си един вид Франкенщайн. — Усмихна се леко. — Аз избрах да вярвам в положителния мит за Пандора — онзи, в който тя пуска по света не само злото, но и добродетелите.

— Права си била да решиш така. Трябваше да знам. Не мога непрекъснато да лъжа себе си. — Мегън се облегна на стената и загледа моравата и дърветата отпред — пейзаж, който навяваше спокойствие. — А и ти искаше само да бъдеш мила. Как ми се иска Харли… Ти каза, че той ще се върне, но не стана така. Аз просто не го разбирам.

— Защото ти никога няма да престанеш да даваш — такава е природата ти. Но не много хора са като теб. Ти даде на Харли дарбата. Но е негов избор дали ще я използва или не.

Мегън направи гримаса.

— Иска ми се талантът ми на Пандора да не беше така неуправляем, да можех да избирам. Каква е ползата за човечеството, ако талантът принадлежи на някого, който не иска да го използва?

Рената поклати глава.

— В Книгата са записани стотици случаи на използване на дарбите, но и стотици на пренебрегването им. Трябва да я прочетеш някой път.

— Като че ли ще позволиш тя да бъде далеч от теб, да се изплъзне от ръцете ти.

— Права си. Е, може би някой ден. — Обърна се. — Ще те уведомя, ако науча нещо повече за Адиа. Довиждане, Мегън.

— Това не е достатъчно добре.

Рената спря, смръщи вежди.

— Какво?

Мегън направи крачка напред и я прегърна.

— Грижи се за себе си. Ще ми липсваш… приятелко.

Рената не помръдна секунда-две, после прегърна Мегън за части от секундата и отстъпи назад.

— Да, ти на мен също — каза неловко.

Мегън я загледа как бързо излиза от преддверието. И то изведнъж потъмня без яркото й жизнено присъствие.

Филип.

В момента нямаше у него нищо жизнено, той живееше в мрачен свят. Трябваше да се върне при него.

Застина в шок, когато отвори вратата. Харли се беше отпуснал на стола за посетители до леглото на Филип. Вдигна поглед, когато тя влезе в стаята.

— Здравей, какво ново? — Мили боже, държеше се така, сякаш току-що се бяха разделили.

— Нищо. — Тя отиде до леглото и хвана ръката на Филип. — Просто стоя тук при своя стар приятел.

Харли мълча известно време, гледаше втренчено Филип.

— Може и да не се получи, Мегън. Такива неща не се случват непрекъснато.

Сърцето й заби тежко.

— Ти откъде знаеш?

— Направих малко експерименти. — Изкриви устни. — Първо се опитах да се скрия в черупката си, да забравя за всичко това. После реших, че трябва да докажа на себе си, че съм нормален. И предложих помощта си в „Сейнт Джуд“ в Мемфис.

— Детската болница?

— Да, обичам децата. Реших, че няма нищо лошо да помагам в отделенията. Разбира се, грешах. Изпитвах болка. Няма нищо друго, което може да разкъса сърцето ти така, както видът на болно дете. — Срещна погледа й. — Успехът ми беше около осемдесет и два процента. Разбира се, не мога да потвърдя случаите. Не можех да помоля за рентгенови изследвания или за нещо друго. Господ да ми беше на помощ, ако някой разбереше, че съм откачен, който се бърка в лечението на децата.

— Да — съгласи се тя несигурно.

— Е, състоянието на повечето от тях се подобри значително. Едно от момиченцата със сигурност се излекува. Трябваше да му направят изследвания два дни след отиването ми в болницата. Изследванията нищо не показаха, беше напълно здраво. — Смръщи вежди. — Лекувам по-успешно отворените рани, отколкото болестите. Една нощ работих в спешното отделение и тогава успехът ми беше деветдесет и три процента.

— Това е прекрасно.

— Аз не мисля така. Мразя дарбата си. Знаеш ли как се чувствам, когато мога да излекувам едно дете, а друго — не.

Тя кимна.

— Аз съм лекар. На мен това ми се случва непрекъснато. А аз не мога да разчитам на нищо друго, освен на знанията и опита си.

Той смръщи вежди.

— Не това искам от живота. Какво ще стане, ако някой открие на какво съм способен? Ще ме задушат, ще се опитат да ме провъзгласят за светец.

— Ти очевидно имаш проблем. Какво е твоето решение?

— Присмиваш ли ми се?

— О, не, смея се, защото съм щастлива. — Тя се усмихна лъчезарно. — Смея се, защото за първи път имам надежда. Направих нещо правилно, прекрасно и сега тази цялата работа с Пандора може би ще се окаже полезна за мен. — Повтори: — Какво е твоето решение?

Той сви рамене.

— Ще се върна към живота си такъв, какъвто беше преди. Но може би няма да ми навреди, ако прекарвам по няколко дни в седмицата в болницата. Това би трябвало да е достатъчно да помогна в критичните случаи. Както казах, обичам децата.

Тя усещаше сълзите, които напираха в очите й.

— Не, не мисля, че това ще ти навреди. — Харли отново погледна Филип.

— Не мога нищо да обещая, Мегън. Не знам как се получава това. Преди да влезеш, поставих длан на слепоочието му, отговор не последва. Разбира се, понякога ми бяха необходими дни с децата.

— Просто опитай, Харли.

Той кимна.

— Ще направя всичко, на което съм способен. Но не и ако ти кръжиш непрекъснато около мен. И без това се чувствам странно, когато лекувам. Ти ме объркваш допълнително.

— Обърквам те? Трудно е да се повярва.

— Просто замини някъде за няколко дни. Ще ти се обадя, ако имам новини.

— Искам да остана тук.

Той поклати глава.

— Аз оставам, ти заминаваш. — Усмихна се. — Отиди в Танзания. Рената ми каза, че е възможно Грейди да има нужда от помощ.

— Рената? — Направи пауза. — Рената ли те доведе тук тази вечер?

Той кимна.

— Тя ме преследваше като хрътка. Мислеше, че ще съм достатъчно любопитен да изследвам възможностите и се обаждаше на всяка болница в район от три щата. Каза, че съм пропилял достатъчно от времето й и че трябва да оправя нещата, които са близо до дома. — Направи гримаса. — Добих впечатлението, че ако не направя това, което иска тя, ще сложи край на прикритието ми в болницата и ще ми организира интервю с Опра на тема лечители светци през последните десетилетия.

Мегън се усмихна.

— Какво дяволче е тя!

— Танзания — настоя той.

Грейди щеше да е в Танзания. Не беше го виждала повече от две седмици, а той не беше направил опит да се свърже с нея. По дяволите, може би изпитваше облекчение сега, когато между тях имаше известно разстояние. Тя не беше единствената, която трябваше да вземе важни решения, откакто се бяха срещнали. Може би трябваше да изчака той да направи следващата крачка.

Да чака? Напоследък като че ли целият й живот беше спрял и тя можеше само да чака. Филип, медицинската й кариера, изследването и приемането на таланта на Пандора. И, по дяволите, трябваше да изясни отношенията си с Грейди, преди отново да се впусне в някоя област и да продължи живота си. Кимна бавно.

— Определено ще отида в Танзания.