Дъщерите на Пандора

Глава 11

Поредният ден на мъчения за Рикардо Деванес.

Мегън отчаяно искаше да прескочи бруталните подробности, но описанието на изтезанията се преплиташе с въпросите и отговорите. Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. Щеше да си даде почивка от няколко минути. Първата част от доклада не беше чак толкова лоша, защото съдържаше предварителното разследване на семейство Деванес. Прилежни, щателни доклади на местни свещеници, на които е било поръчано да шпионират Хосе Деванес и всичките му близки и далечни роднини. Някои от сведенията се повтаряха, сякаш бяха писани за едно и също лице. Непрекъснато се говореше за огромното богатство на фамилията, преразказваха се историите на селяните за странните им способности, внимателно документирани от Трибунала, готов за действие.

„Странни способности, наистина“, помисли си Мегън. Голяма част от историите вероятно бяха изфабрикувани. Човек, който може да променя вида си и се превръщал в звяр при пълнолуние; лечители; четци на чужди мисли; жена, чието докосване накарало някаква старица да полудее; дете, което можело да открива вода в пустинни местности. При такива безумни, невероятни разкази, нямаше нищо чудно, че семейството се е намирало в опасност. А семейство Деванес бяха благи хора, които обичаха да помагат на ближните си, живееха в мир с всички, макар и склонни да се затварят в себе си, и все пак тяхната благост пораждаше подозрения. Бяха обвинени в измама и в притежаването на скрити дяволски сили.

Докладът ставаше едва ли не непоносим, след като свещениците залавяха Рикардо Деванес. Той беше понесъл цели три дни нечовешки изтезания и мъки, преди да се пречупи и да им каже, че семейството е успяло да избяга от Испания. Беше спряла да чете точно когато той беше започнал да говори за членовете на семейството и за техните демонични сили. За Хосе, който можел да види бъдещето и да каже дали дадено начинание ще има успех; за Изабел, дъщеря му, която можела да отглежда цветя в места, където няма нито слънчева светлина, нито дъжд; за брат си Диего, който можел да стъкне огън само с желанието си пламъците да лумнат. Дали това беше истина, или Рикардо просто им казваше, каквото искаха да чуят, за да престанат да го мъчат? Нямаше значение. Мегън трябваше да довърши четенето на доклада. Но щеше да опита само да прегледа останалото, да види дали има нещо, за което да може да се хване. До този момент Рикардо не беше споменал нито един Слушател сред членовете на семейството.

Отвори очи и отново започна да чете. Да, трябваше само да го прехвърли, а не да попие целия този ужас.

Беше стигнала до точката, когато Рикардо говореше невъздържано, изливаше душата си. Списъкът с психичните способности беше наистина удивителен, а Рикардо даваше имена и примери. Ако някои от тези хора бяха заловени от агентите на Торкуемада, без съмнение щяха да бъдат изгорени на кладата.

Едва на последната страница Рикардо започваше да говори за сестра си, Роза, която била Слушател. Мегън замръзна, погледът й бързо обходи параграфа.

Мегън замръзна, спомените я заляха, заплашваха да я удавят. Нощта в пещерата — нощта, в която майка й умря.

Не съм Пандора. Не съм Пандора. Не съм Пандора.

Молино, който разпитваше Едмънд.

Разкажи ми за жените, известни като Пандора.

Тъмно проклятие? Каква, за бога, може да е природата на проклятието, за което пишеше свещеникът? А и докладът не беше пълен, по дяволите. Съществуваха и последните две страници, които Грейди все още не й беше дал.

Скочи на крака, отиде с широки крачки до вратата между двете стаи и заблъска силно по нея. Той отвори и тя каза:

— Искам последните две страници. Искам да знам за тези Пандори.

— Ще получиш страниците. Но искам да съм при теб, за да ти дам отговорите. Описанието на Трибунала на Пандорите е цветисто, но едва ли е обективно. — Отстъпи встрани. — Влез. Ще ти дам чашка кафе и ще поговорим.

— Не искам да говоря… Да, напротив, искам. — Мина покрай него и седна на шезлонга до прозореца. — Дай ми кафето.

Той й напълни чашка от гарафата, оставена на страничната масичка, и й я подаде.

— Аз съм на твоите услуги. Започни да задаваш въпросите си.

— Свещеникът говори за двойно проклятие, от което страдат жените Слушателки. Аз знам, че не чувам демони, така че това са пълни глупости. Каква е другата ми способност? Какво друго би трябвало да може един Слушател?

— Не се отнася за всички Слушатели.

— Не се отклонявай от темата. Рикардо казва, че повечето Слушателки са също… Пандори. Какво могат те?

Той мълча няколко секунди. Избираше думите си.

— Според интерпретацията на Трибунала на признанията на Рикардо, Пандора е демон, който убива или полудява.

Тя замръзна.

— Това очевидно също са пълни глупости.

— Не напълно. — Добави: — Свещеникът също така цитира точните думи на Рикардо, който твърди, че жена Пандора не е демон, а само отворена врата.

— Какво?

— Пандорите са Помагачи. Те имат силата да освобождават дремещите психични сили на хората около тях. Ако даден човек има дори най-малкия психичен талант, една Пандора би трябвало да може да го освободи.

Тя го гледаше така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Как?

Той сви рамене.

— Рикардо не знаел. Повярвай ми, свещениците положили много усилия, изтезавали го дълго време с надеждата, че той ще проговори. Мислели, че ще открият демон в лицето на Роза Деванес. Но единственото, което успели да изтръгнат от него, било, че тя трябва да ги докосне. — Направи пауза. — Но понякога нещата се обърквали. Понякога човекът, на когото Роза се опитвала да помогне, да свали бариерите, полудявал. Веднъж намерили мъртъв човека, посетен от нея.

Мегън смръщи вежди.

— Но защо би се случило това?

— Двамата с Майкъл сме го обсъждали. Мислим, че има вероятност някои умове просто да не могат да го понесат. Няма как да се подбере психичната способност. Може да се освободи само наследствеността. И макар обектът да мисли, че иска да притежава силата, когато тя дойде, той полудява. Идва му прекалено много, прекалено скоро. Като да дадеш свръхдоза хероин на някого, който не го е опитвал преди.

Тя потрепери.

— И защо Роза би искала да отключва психичните способности на другите?

— Очевидно хората са искали това, предлагали са се доброволно, а имало и успехи. Рикардо казал, че Роза успяла да помогне на братовчедката му, Мария, да стане страхотен Откривател. А само след няколко дни с нея, чичо й, Франко, изведнъж се сдобил със същия талант да предсказва, който притежавал Хосе.

— Тогава, щом имало и добра, и лоша страна, защо са я наричали Пандора? Според митологията Пандора отворила кутия и пуснала от нея змиите, които били олицетворение на всички беди на земята.

— Зависи колко дълбоко ще вникнеш в мита — каза Грейди. — Според писанията на Хезиод, Пандора получила подаръци и блага от всички богове, затова и се казвала Пандора, което означава „всички блага“. Хермес й дал остроумие, смелост и чар, Афродита й дала красота, Аполон — музикални способности и дарбата да лекува, Хера я дарила с любопитство. И тогава се намесил Зевс, който я дарил с дяволитост и глупост. — Той се усмихна. — Но има учени жени феминистки, които спорят, че според по-ранни митове Пандора била богинята, която направила възможни живота и културата. Според тях обвинението, че Пандора е отговорна за пускането по света на всички беди, които правят мъжете нещастни, е само още един опит за всичко да бъдат обвинени жените. Има дори няколко сравнения с Ева от Райската градина. — Направи пауза. — Но всички са съгласни, че в отворената от нея кутия имало и надежда. Ако надеждата присъствала, защо нямало и други добри духове?

— Защото това е мит, и то написан от мъж. — Тя сви устни. — И е било много лесно да се сравни бедната Роза Деванес с Пандора, да бъде обвинена, че освобождава злите сили. Въпреки че Роза се е опитвала да помогне на хората.

— Роза не била първата Пандора в семейството. Според Рикардо, по времето на Инквизицията този талант се предавал в семейството поне стотина години. Но не се проявявал във всяко поколение, понякога прескачал три, дори четири. Но Помагачът винаги бил жена и тя често била и Слушател.

— Рикардо е издал на свещениците всичките тези подробности?

— Казах ти, свещениците мислели, че са открили демон, враг, в лицето на Роза Деванес. Преследвали я, искали да знаят как да се борят с демона. Дълго време разпитвали Рикардо за всичките характеристики, които обикновено се срещат у жена Пандора.

— И какви са те?

— Висока енергия, удивителна съпричастност, долавяне чувствата на другите, дълбока емоционалност. — Направи пауза. — Много силна чувственост. Последното качество особено я принизявало в очите на Торкуемада. Рикардо казал, че семейството обикновено прощавало на Пандорите този недостатък, защото се пораждал от дълбоката емоционалност, обаче извинението не било приемливо за Трибунала.

— Това ли е всичко? Нямало ли и нещо друго в доклада?

— Остава само осъждането на семейство Деванес и твърдото решение да бъдат открити и унищожени демоните и еретиците сред тях.

— Защо, тогава, не ми даде тези страници, както и останалата част от ръкописа? Защо искаше сам да ми разкажеш за това?

— Мисля, че знаеш. — Повтори тихо: — Висока енергия, удивителна съпричастност, долавяне чувствата на другите, дълбока емоционалност, силна чувственост. Звучи ли ти познато?

Разбира се, познато й беше.

— Твърдиш, че аз съм Пандора. — Тя поклати глава. — Дори да вярвах в идеята за Пандора, това не означава, че съм една от тях. Нямат ли подобни характеристики и Слушателите?

— Да. Но в по-малка степен.

— А можем ли да сме сигурни, че точно тази част от признанията на Рикардо не е изфабрикувана? В психичните дарби на Помагачите е по-трудно да се повярва, отколкото в останалите.

— Да, те предизвикват страх. Отговорността може да бъде плашеща. Докосваш някого и създаваш Франкенщайн. — Усмихна се. — Или майка Тереза.

— Аз съм лекар. Докосвала съм много хора в живота си и нито един не се е превърнал в чудовище или в ангел. Затова мисля, че тази дарба ме е подминала.

— Може би. Дори семейството не било напълно сигурно как се проявявала тя. Рикардо казал, че тя не се проявява, докато жената не навърши поне двайсет и пет. Възможно е още да не си достигнала необходимото ниво. А може би определени обстоятелства трябва да отключат дарбата.

Мегън поклати глава.

— Правиш догадки. За мен е достатъчно да приема, че съм Слушател. Няма да ти позволя да ми вмениш и това, без да има доказателства. Не съм Пандора.

— Така казваше и майка ти — каза той тихо. — Всъщност това беше последното, което ми каза. Бореше се с признанието за това до края.

Не съм Пандора. Не съм Пандора. Не съм Пандора.

— И ти си го знаела. — Той я гледаше с присвити очи. — Така мислех и тогава. Затова и не исках да прочетеш тази част от доклада сама.

— Тя умираше. Защо би…

— Защото беше Пандора, макар да не искаше да го признае. Ако приемеше, че е Пандора, трябваше да приеме, че и ти вероятно ще се превърнеш в такава. Да си Слушател, е достатъчно лошо, но да си Пандора е голям проблем. Тази дарба вече беше унищожила живота й.

— Как?

— Молино. Уби сина му.

Мегън поклати глава:

— Не!

— Тя го направи, Мегън. Не го прободе, нито го застреля, но го уби. — Задържа погледа й. — Никой не заслужаваше смъртта повече от него. Казах ти, че беше изнасилена, докато беше пленничка. Направи го синът на Молино — много, много пъти и абсолютно брутално. Последната нощ я издърпал до лагерния огън и започнал да я изнасилва пред погледите на Молино и останалите мъже.

— Вече ми го каза — прошепна тя с треперещ глас. — Не искам да слушам подробностите. Боли… ме.

— И аз не искам да ти ги разказвам. Но трябва да го сторя. Време е, Мегън.

— Няма да слушам. Не мога да понеса мисълта…

Нямаше значение какво иска тя. Нямаше значение и нейната собствена болка. Говореха за майка й. Трябваше да чуе всичко. Стегна се.

— Продължавай.

— Няма още много. За нея сигурно е било като да е била заобиколена от глутница вълци. Мъжете викали и се смеели, а тя страдала, изпитвала унижение и болка. Била изнасилвана от него и преди, но този път било още по-отвратително. Не знам защо, дали от нарастването на ужаса в нея, но тя не можела да търпи повече. Нещо се пречупило в Сара. Тя изпищяла. После сграбчила ръката на сина на Молино, за да му попречи да я докосва, и отново изпищяла. Всички й се присмивали. За тях това било просто шега. — Направи кратка пауза. — А после Стивън Молино започнал да вика. Скочил на крака и побягнал от Сара така, сякаш била заразна, болна от чума. Викал, пищял, ругаел невъздържано. Избягал в джунглата. Когато го открили след час, все още бягал, все още се опитвал да се отдалечи от Сара. Върнали го в лагера и Молино уредил да дойде хеликоптер, който да ги вземе. Стивън бил напълно откачил и шептял неща, които мисли. После започнал да изразява в думи мислите и на баща си, и на останалите мъже.

— Четец на мисли — прошепна Мегън.

Грейди кимна.

— Очевидно имал дарба, която дремела в него. Но избухнала със страшна сила, когато Сара го стиснала за ръката. Молино наблъскал сина си в хеликоптера, закарал го в Найроби, за да получи медицинска помощ. Слезли от хеликоптера и Молино се разсеял за миг — повел разговор с лекаря, който бил там, за да ги посрещне. — Сви рамене. — Била необходима наистина само секунда. Стивън Молино се обърнал и се втурнал в задната перка на хеликоптера. Немного красив начин да срещнеш смъртта.

— Добре! — каза тя ожесточено. — Иска ми се да съм била там, за да довърша работата с мачете.

— Така ми се искаше и на мен, когато успях да им отмъкна Сара и чух какво се е случило от един от хората на Молино, когото взехме в плен. Но не е било необходимо никой от нас да е там. — Направи пауза. — Сара се беше погрижила за себе си.

— Само защото синът на Молино е полудял и се е самоубил? Това е много неубедително доказателство за предполагаемия талант на майка ми. — Опитваше се да мисли трезво, логично. — Възможно е да е изпитал чувство за вина, а може и без друго да е бил шизофреник.

— Може би.

— Ти обаче не го вярваш.

— Втората страница, която не ти дадох, съдържа доклада на Майкъл за майка ти. Той е отпреди смъртта на сина на Молино. Нейните ДНК тестове потвърждават, че е свързана с основното ядро на семейството.

— Откъде знаеш?

— Хосе Деванес бил погребан в имението си в Испания след самоубийството му. — Изкриви устни. — Не в свещена земя, но не вярвам да е имал нещо против, като се имат предвид обстоятелствата. Не знам с какви връзки е разполагал Майкъл, но успял да извлече ДНК проба от останките на Хосе.

— Дори да е била от семейство Деванес, това не означава, че би могла да унищожи някого само с едно докосване. Историята на Роза може да е измислена.

— Но може и да е истина. Свидетелите на смъртта на онзи кучи син бяха повече от сигурни, че Сара го е убила.

— И се предполага, че аз трябва да повярвам на банда садисти и негодници, които са се радвали, когато майка ми е била изнасилвана?

— Ще повярваш в онова, в което трябва да повярваш. Моята работа беше да ти изложа фактите. Ако си дъщеря на Пандора, трябва да бъдеш подготвена. — Добави грубо: — Майка ти те остави да се блъскаш в живота невежа, сляпа. Проклет да съм, ако позволя това да продължава.

Тя стисна здраво чашата.

— Предпочиташ през целия си живот да се ужасявам, че мога да убия някого случайно?

— Невежеството поражда страх. Ако съществува опасност, ти трябва да знаеш за нея, трябва да можеш да я контролираш. Ако е било необходимо неколкократно изнасилване, за да избухне дарбата на Сара, то тя не се проявява толкова лесно. Доколкото знам, това не се е случвало никога друг път с нея. Тя не искаше дарбата, опитваше се да я избегне. Отказваше да признае, че я притежава.

— А може би не е било така. Може би Пандорите не съществуват.

Той поклати глава.

— Господи, твърдоглава си като майка си. Независимо дали искаш да повярваш или не, осъзнай факта, че Молино вярва. Видял е какво се е случило със сина му, видял е как Сара го подлудява. И когато е откраднал докладите от библиотеката на Майкъл, е направил връзката. О, да, Молино вярва, че Пандорите съществуват. Смята ги за олицетворение на злото на земята.

— „Присмял се хърбел на щърбел“ — каза тя с горчивина. — За Бога, той е толкова лош, колкото и свещениците, заловили Роза и решили, че тя е демон, изпратен да унищожи света.

— Не, той е по-лош от тях. Свещениците поне са вярвали, че имат причина да се страхуват от дарбата на Роза. Ако се помага на всички хора да отключват стаените си психични таланти, това може да доведе до катастрофа. Трябва да има подбор. Ами ако Хитлер е имал дарбата да вижда бъдещето? Би ли могъл да го промени и да спечели войната? Ами ако Саддам Хюсеин е имал дарбата да чете мисли? Дали щеше да успее да обедини арабския свят срещу Запада? Помисли.

— Не искам да мисля за това.

— Въпреки това го направи. Възможно е и други хора да имат желанието на Молино да те унищожат, ако са убедени, че можеш да се превърнеш в шахматната царица на противника. — Направи пауза. — А е възможно и да бъдеш убита, защото някакви си идеалисти мислят, че така ще спасят света от заплаха.

— Аз? Смешно. — Помисли си обаче, че на света се срещат и по-невероятни истории от тази на Грейди. — Не ме окуражаваш особено.

— Ако дарбата е, както казва Рикардо, монета с две лица, тя може да бъде или отвратителна, или прекрасна. Тъй като нямаме конкретно доказателство за преимуществата и недостатъците, ти сама ще трябва да ги определиш. Ако не избереш да си затвориш очите, да пренебрегнеш истината, както направи Сара.

— Майка ми беше щастлива, направи и мен щастлива. Може би в това е истината.

Той се усмихна.

— Не ме засипвай с тези глупости. Не те виждам като човек, който бяга от реалността.

Онова, което той наричаше реалност, беше смущаващо, предизвикваше страх. Тя не искаше да се крие, но имаше нужда от време да свикне с идеята, да реши на каква част от казаното ще повярва и какво ще предприеме. Изправи се и протегна ръка.

— Дай ми последните две страници.

— Не ми вярваш? — Той отиде до бюрото и взе листовете от факс машината. — На всяка цена ги прегледай внимателно.

Тя вярваше, че казаното от него е истина.

— Трябва да се уверя сама. Понякога интерпретацията променя всичко. Да прочета сама, е единственият начин да поема информацията. — Взе листовете и се обърна към вратата. — Лека нощ, Грейди.

— Ако имаш нужда от мен, ще бъда тук — каза той тихо.

— Благодаря ти.

Ако имаш нужда от мен. Тези същите думи щяха да имат напълно различен смисъл по-рано вечерта — в момента, когато се беше изгубила в лабиринта на сексуалността. Усмихна му се леко, едва доловимо, през рамо.

— Колко бързо се променят нещата.

— Никога нищо не се променя. — Произнесе думите твърдо, едва ли не грубо. — Всъщност. Окуражи ме само малко и ще те вкарам в леглото за секунда. Но не съм достатъчно глупав да мисля, че имам шанс, докато си така разтревожена. Мога да почакам.

Тя беше шокирана.

— Очевидно ти давам прекалено явни доказателства за чувствителност.

— Чувствителност? Долавям ясно всяко твое чувство. Господи, как ми се иска да те утеша! Но ти се пазиш от мен, защитаваш се от мен като от враг. Не искаш да приемеш утехата ми. Така че ще взема това, което мога. Ти обичаш секса. Това ме устройва чудесно. Мили боже, даже повече от чудесно!

Тя изведнъж си спомни описанието на Пандорите, направено от Рикардо.

— Не вярвай на всичко, което четеш. Аз не съм Пандора и сексуалността ми е нормална и здравословна.

Той направи гримаса.

— Виждаш ли? Защитаваш се. Страхувах се, че точно така ще стане, след като прочетеш доклада на Трибунала.

— По дяволите, ти току-що ми каза, че е възможно да съм ходеща бомба, която може да избухне всеки момент. Имам право да се защитавам.

— Да, така е. Но не и с мен. Аз съм на твоя страна. Повярвай ми, освен че съществува възможността да си Пандора и да притежаваш нейните характеристики, мисля, че си красива и нормална във всяко едно отношение. Не ме интересува какво пише в онзи доклад. Но не мога да отрека факта — знам, че обичаш секса. Свързан съм с теб, усещам го. И каквото и да поискаш, ще ти го дам — добави, като подчерта всяка дума: — И е по-добре да излезеш, преди да съм започнал да мисля прекалено много за секс с теб. В момента границата между съчувствието и еротиката е доста неясна за мен.

Еротика. Пръстите на Грейди милват шията й. Тялото й се променя, напряга се, оживява.

— Не се тревожи. Излизам. Лека нощ.

Затвори вратата след себе си само след няколко секунди. Нямаше нужда сексуалността да се прибавя към ребуса. Беше едновременно объркана и разтревожена. Да, в известен смисъл, връщането към земните, житейски неща, й беше помогнало след разговора за Пандора и за ужаса, преживян от майка й. Дали пък намерението на Грейди не беше точно такова? Той беше умен, а и я познаваше много добре.

Не анализирай, не се опитвай да извиниш Грейди, помисли си. Трябваше да прочете последните страници и после да помисли какво означават те за нея. Дали щяха да й се сторят крайно невероятни? Да, но нали в началото смяташе за невероятно тя самата да е Слушател. Дали скептицизмът й не се базираше на страх? После се беше примирила с това. Грейди й беше казал, че успява да контролира психичните си дарби. В това имаше смисъл. Не можеше да се остави да бъде тероризирана от собствената си безпомощност. Беше победила страха от Слушането. Е, почти. Но щеше да го преодолее напълно.

А беше съмнително, че притежава дарбата на Пандора. Както беше отбелязала пред Грейди, като лекар тя беше докосвала много хора, но нямаше данни да е Помагач. Не биваше да се тревожи предварително, може би нямаше смисъл.

Господи, как само се надяваше това да е вярно!

— Хвани ги, татко! Мразя ги всичките. Защо още не си ги убил?

Поредният сън? Но синът му стоеше пред него и го гледаше обвинително.

— Опитвам се, Стивън.

— Мина прекалено много време. Трябва да убиеш всичките тези откачени. Виж какво ми причиниха.

Накъсаното на парчета лице на Стивън. Главата на сина му отхвръква от тялото и ужасът отново го завладява като вижда това.

— О, мили боже! — проплаква Молино. — Знам. Знам. Прости ми.

— Ще ти простя, когато убиеш откачените. — Стивън му се усмихва. — Аз ще ти помогна. Заедно можем да го направим. Ще ги заловим всичките. И ще ги заколим.

— Да. Заедно. — Завладява го увереност, радост. — Ще го направим, Стивън.

— Заповяда ми да те събудя, ако Фалбон се обади.

Молино отвори бавно очи и видя Сиена, застанал на прага. За миг си помисли, че сънува Сиена, а не Стивън.

— Какво има?

— Фалбон казва, че чартърният самолет се е приземил в Мюнхен. И той вече е тръгнал натам.

Молино седна в леглото и поклати глава, за да я проясни.

— Мюнхен. Кой от списъка със заподозрените живее в Мюнхен?

— Рената Вилгер. Едмънд Гилъм е бил видян с нея при последното си посещение в Германия.

— Тогава Грейди със сигурност търси нея. Кажи на Фалбон, че трябва да я намери първи. — Легна отново и затвори очи. — Искам докладът да е готов, когато се събудя сутринта.

Сиена изключи осветлението и затвори вратата.

Аз ще ти помогна, татко.

Да, помогни ми, Стивън. Молино изведнъж се изпълни с безгранична увереност. Кой знае, може би синът му можеше да пристъпи границите на смъртта и да се присъедини към него в опитите му да унищожи откачените, да му помогне? Откачените нямаха монопол върху силата, нали?