Дъщерите на Пандора

Глава 16

Бялата къща със стени, обшити с дъски, наета от Харли в покрайнините на Далтън, беше заобиколена от хълмове и скрита от шосето от малка горичка високи борове. Беше поне на седемдесет години, обгърната от всички страни от веранда и излъскани от употреба дървени стъпала.

— Не е особено впечатляваща — каза Харли. — Стара фермерска къща. Земята била продадена, семейството се преместило. То очевидно било голямо. Има четири спални, две бани и огромна кухня. Агентът по недвижима собственост каза, че ще остави ключа в кошницата, която виси от гредата до вратата.

— Така е. — Грейди бръкна в нея и извади ключа. — Храна?

— Ще отида до супермаркета в града. — Харли погледна Рената. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя сви рамене.

— Ако ти искаш. — Седна на предната седалка. — Аз също трябва да купя някои неща.

— Площадка за изстрелване на ракети?

— Как позна?

Мегън поклати глава, докато гледаше как колата се отдалечава по алеята.

— Тя може би не се шегуваше.

— Е, не, няма да търси точно това. — Отключи входната врата. — Не е толкова лесно да намериш такива неща в малък градец. А и Харли ще я наблюдава какво купува.

Нямаше преддверие, а мебелите във всекидневната бяха стари, някои дори изтърбушени, а и немного чисти.

Тя сбърчи нос.

— Надявам се, че спалните са по-добри.

— Няма да стоим тук дълго — каза той и тръгна към кухнята.

Тя го последва.

— Това е добре. Малко съм уморена от това да слушам как двамата с Рената се карате като малки деца. — В шкафа имаше стъклени чаши, тя взе една и я изми. — А и не разбирам защо го правите.

— Може би не ми харесва фактът, че тя се опитва да те използва — усмихна се той. — Вероятно мисля, че това е моя привилегия. — Вдигна ръка, когато тя отвори уста да проговори. — Просто се шегувах. — Усмивката му изчезна. — Знам, че не позволяваш да те използват. Но се промени след онази нощ, която прекара във фургона на Гилъм. Рената е свързана с него и този факт те кара да омекваш.

Тя не можеше да го отрече.

— Което обаче не пречи на преценката ми. — Завъртя кранчето на чешмата и изчака водата да се избистри. — Вода от кладенец. — Напълни чашата и отпи глътка. — Добра е. Помниш ли, че пиехме кладенчова вода онова лято на плажа? В нея имаше прекалено много желязо и косата ми стърчеше във всички посоки. Ти непрекъснато ми се подиграваше за това.

— Помня — каза той с надебелял глас.

Тя замръзна, погледът й се стрелна към лицето му. О, по дяволите. Отмести бързо поглед, но беше прекалено късно. Усещаше чувствеността му, страстта, познатото й желание. Нейното собствено тяло отговаряше на сигналите, които получаваше. Извърна се, допи водата и остави чашата на плота.

— По-добре да отида да разгледам спалните. Може би ще трябва да се изперат чаршафите…

— Шшш, тихо. — Той беше зад нея, дланите му обхванаха гърдите й. — Чаршафите могат да почакат. — Потриваше бавно тяло в нейното. — А ние не можем.

Мили Боже! Цялото й тяло беше живо, гореше. През него премина дълга тръпка. Горещина. Нужда, която заглушаваше всичко друго. Изви се в дъга към него.

— Това не трябва да се случва.

— Напротив, трябва. Казах, че ще ти дам време, обаче ти го искаш. — Дърпаше я надолу, към пода. — Нали?

О, да! Повече от вода в пустинята, повече от огън през зимата. Стисна го силно за раменете.

— Харли ще…

— Ще ни даде да разберем кога ще влезе в къщата. — Разкопчаваше блузата й. — По дяволите, липсваше ми.

— Смешно — отговори тя накъсано, дишаше тежко. — Не е минало толкова много време.

И все пак й се струваше цяла вечност. Знаеше какво иска да каже той. Гладът беше там, не можеше да бъде пренебрегнат, чакаше нетърпеливо.

— Това няма да промени нещата. Няма да го допусна.

— Ще взема, каквото мога. Ако мислиш, че след това ще можеш да си тръгнеш от мен, направи го. — Той съблече ризата си и я хвърли встрани. — Само не лъжи, който и да е от двама ни, че няма никакво значение. Всеки път има значение. — Дланите му я разтриваха, галеха. — Всяко докосване…

Лудост.

Дъхът й излизаше на пресекулки, докато се опитваше да разтвори пръстите си, които инстинктивно се забиваха в раменете му.

— Трябва да тръгвам. Трябва да…

Тя затвори очи. Не искаше да тръгва. Искаше да остане тук и да го прегръща, а после да го направят отново. Отблъсна го и седна.

— Харли и Рената ще се върнат скоро. — Грабна дрехите си и скочи на крака. — Ще отида горе да намеря някоя от баните.

Той не помръдна. Гледаше я как върви към вратата.

— Казвал ли съм ти някога, че имаш страхотен задник?

— Не.

— Вероятно съм бил зает с много по-важни наблюдения — каза той. — Като например начина, по който ме докосваш…

— Тихо. — Хвърли му поглед през рамо. — В случай, че не си забелязал, аз си отивам от теб, Грейди.

— Забелязах. — Усмихна се. — Сега знаеш, че можеш да го направиш. Нямам никаква тайна власт над теб. Тогава защо да не се забавляваме при всяка възможност? Животът е кратък и човек никога не знае какво го чака зад ъгъла.

Тя си помисли, че той има власт над нея. Само като го гледаше да лежи гол там, усещаше как кръвта й кипва във вените. Никога през живота си не беше виждала по-красив мъж, а и той можеше да прави с нея неща, които никой друг не можеше. Привличането между двамата беше прекалено силно, за да не му обръща внимание, затова трябваше да бъде предпазлива. След днешния ден нищо не беше ясно.

— Не? — Той я гледаше с присвити очи. — Правя всичко възможно да те накарам да победиш страха си. Помисли си. Имало е моменти, когато не съм контролирал нито теб, нито ситуацията, когато си ме карала да се чувствам слаб и възбуден като гимназист. Може би трябва да внимавам с теб.

Тя навлажни устни.

— Може би.

Той се усмихна.

— Ще рискувам. — Махна с ръка. — Отиди да се облечеш. Ще донеса куфарите ти и ще ги оставя в една от спалните. Ще се видим на вечеря.

— Добре.

Тя изтича бързо нагоре по стъпалата и тръгна по коридора, като отваряше вратите от двете страни. Накрая откри баня. Само след минути вече влизаше под душа и дърпаше найлоновата завеса. Студената вода беше истински шок за топлото й отпуснато тяло, направи го твърдо и стегнато. Искаше й се водата да може да я шокира и умствено, защото се укоряваше, че не беше предотвратила секса с Грейди.

Забрави. Желаеше Грейди и го получи.

Той беше прав — щом той имаше власт над нея, тя трябваше да осъзнае, че докосването й може да го направи слаб. Защо да не се забавляват… Така беше казал и Грейди. Опитваше се да я убеди или да я контролира? Беше прекалено опасно да избере убеждението, щом ставаше въпрос за човек, контролирал спомените й в продължение на толкова много години.

Обаче сексът си беше секс. Не изглеждаше да има нещо по-дълбоко, да е…

Не! Нямаше дори да се осмели да мисли за това. Щяха да заловят Молино, а после тя щеше да се потопи в собствения си живот, който беше избрала още преди да й се случи тази лудост. Господи, онзи живот й се струваше така далечен и чужд сега.

Чужд? Не, сегашното й съществуване беше странно и чуждо. Беше страшно, че не беше осъзнала този факт веднага. Грейди й беше казал, че се е променила, но тя все пак щеше да се върне към старото след приключването на всичко това.

Господи, надяваше се, че ще може да се върне.

Мегън излезе от банята и в коридора се размина с Рената, която носеше цял куп чаршафи.

— Ще ги сложа в пералната машина, а после и аз ще взема душ — каза тя. — Тази къща не е била наемана от години. Тъжно е, когато се замислиш. Като старица, която е била занемарена, и после, постепенно, забравена.

— Тъжно е. — Стори й се странно, че точно Рената прави това сравнение. — Харесва ли ти къщата?

— Да, особено верандата. Напомня ми една къща в Бостън. Живеехме в нея с мама. Бях само на пет или шест, но ми беше… уютно. — Сви рамене. — Или може би мислех така, защото не виждах много често мама. Непрекъснато пътувах между Щатите и Германия, където живееше баща ми. Онази година беше наистина щастлива за мен. — Тръгна към стъпалата. — Взех втората спалня вляво, защото забелязах куфарите ти в първата. — Хвърли поглед през рамо. — Само твоите куфари. Няма ли да спиш с Грейди тук?

— Не. Но това не е твоя работа.

— Просто се питах дали няма да се наложи да ходим на пръсти около ситуацията. — Направи гримаса. — После реших, че не е трябвало да проявявам тактичност и да отида на покупки с Харли.

— Тактична? Ти?

— Мога да бъда тактична. Мисля, че правиш грешка, като спиш с Грейди. Той е Контрольор и не знам как можеш да му имаш доверие. Но той ти доставя удоволствие, значи искам да го имаш.

— Благодаря — каза Мегън сухо.

— Вероятно казах нещо погрешно. Никога няма да предположиш, че ме смятат за особено красноречива в офиса.

— Не, наистина не бих предположила.

— Но в офиса е, все едно че съм актриса върху сцена. По-лесно е. — Тръгна надолу по стъпалата. — Ще сложа чаршафите в пералнята, а после ще приготвя руло Стефани, преди да взема душ. Харли каза, че ще приготви любимия си десерт.

— Баумкушен.

— Точно така. Трябваше ми цяла вечност да намеря всички необходими за него продукти.

— Тогава, предполагам, не си имала време да купиш площадка за изстрелване на ракети? — пошегува се Мегън. — Грейди каза, че и без това ще ти е трудно да намериш такова съоръжение в Далтън, Джорджия.

— Ако наистина исках, щях да намеря. Марк щеше да ми намери източник.

— Братовчед ти трябва да е удивителен човек.

— Удивителен? Да, би могъл да се нарече и така. — Извика през рамо: — Ти ще направиш салатата. О’кей?

— Добре.

Мегън подсуши косата си, докато вървеше към спалнята. Срещата с Рената й се беше отразила добре. Беше я върнала към състоянието на нормалност, не всичко се въртеше около Грейди и чувствата й към него. Имаше и други хора на света, други гледни точки, други цели. Съществуваха и спомените от детството, веранди, които създаваха уют, и братовчедът Марк, който все още беше загадка.

Ако имаше късмет, щеше да успее да се концентрира върху всички тези периферни фигури и поне тази вечер да забрави Грейди.

Не се получи.

Не би могла да усеща по-остро присъствието му по време на вечеря. Долавяше ясно всяко негово движение, всяка интонация на гласа му. По дяволите, надяваше се, че това не е очевидно за Харли и Рената. Беше смешно да се чувства така.

Избяга веднага след десерта. Измърмори неясно някакво извинение и изтича на верандата, от която Рената беше така очарована. Луната беше почти пълна, светеше ярко над горите в далечината. Пое си няколко пъти дълбоко въздух. Да, така беше по-добре.

— Мегън.

Вцепени се. Не се обърна.

— В момента не искам да разговарям с теб, Грейди.

— Така си и мислех. — Той застана до нея. — И това е добре. — Извади мобилния си телефон. — А искаш ли да говориш с Молино?

Тя го погледна втренчено.

— Сега?

— Каза, че ще говориш с него. Моментът и сега е подходящ като всеки друг.

— Просто не очаквах да бъде толкова скоро. — Тя бавно протегна ръка и взе телефона. — Не и тази вечер.

— Толкова си разтревожена, че дори Молино не би могъл да те разтревожи повече. — Изкриви устни. — Повярвай ми, предпочитам аз да бъда причината за безпокойството ти, но искам това с Молино да приключи. Той ще се опита да те нарани по всички възможни начини.

Тя поклати глава.

— Ще се справя. Имаш ли номера му в момента?

— Да. — Взе телефона обратно от ръката й. — Ще трябва аз да го избера. Първото, което Молино ще предположи, е, че искаме да го проследим. Ще те свържа и дори ще те представя на онова копеле. Ще е по-безопасно за теб, ако разговаряш с него само няколко минути. — Набра бързо номера и изчака отсреща да отговорят. — Молино? Не? Сиена, тук е Нийл Грейди. С мен е Мегън Блеър. Тя иска да разговаря с Молино. Не, не затваряй. Знам, страхувате се, че ЦРУ ще ви проследят посредством сателит, затова ще сложа край на разговора. Ако Молино иска да разговаря с Мегън, може да ни се обади от телефон, който той смята за безопасен. Тя ще бъде на телефона в продължение само на три минути. След изтичането на това време ще затвори. — Сложи край на разговора. — А сега ще чакаме.

— Мислиш ли, че ще се обади?

— О, да. Не ми се иска да го призная, но Рената е права по отношение на този кучи син…

Телефонът звънна и той го подаде на Мегън.

— Разговаряй с него.

— Това е неочаквано удоволствие, кучко — каза Молино. — Макар че ако ще ми се молиш да те оставя да живееш, няма да се случи.

— Няма да те моля. Защо да го правя? Хората ти са некадърници. Не успяха дори да ме докоснат.

Да го накарам да побеснее от гняв, помисли си. Рената вероятно беше права. Добави преднамерено:

— И ти ли си толкова непохватен като тях?

Той мълчеше, но Мегън усещаше гнева му.

— Майка ти не мислеше така — каза той тихо. — Знаеш ли колко много мъже я изнасилиха, докато я държахме в плен?

Заляха я шок и отвращение.

— Синът ти, Стивън.

— Но той беше такова великодушно дете. Обичаше и удоволствията.

Болката се разрастваше в нея. Трябваше да я потисне. Грейди беше казал, че той ще се опита да я нарани. Не трябваше да позволи това да се случи. Трябваше да намери неговата слабост. От какво се страхуваше Молино? И тогава разбра каква посока да следва.

— Той беше наказан за стореното от него, нали? Майка ми го накара да полудее. Трябваше само да го хване за ръката и всичката стаена в него лудост беше отключена. Било е толкова лесно за нея. Трябвало е да го направи по-рано. Чух, че синът плакал като невръстно дете. Бил е слаб, човек, който никога…

— Млъкни! — каза той с дрезгав глас. Започваше да се ядосва истински.

— След минутка. Нямам желание да говоря за неудачник като сина ти Стивън. Просто искам да знаеш, че няма да имаш шанс да ме убиеш, както стори с майка ми.

— Затова ли се обади?

— Да, исках също така да чуя гласа ти. Това ще ми помогне да се фокусирам.

— Да се фокусираш? — повтори той бавно.

— Уморена съм от опитите ти да ме заловиш. Искам да умреш, Молино. Но първо искам да се превърнеш в безмозъчен идиот като сина ти. — Добави тихо, със стаена в гласа злоба: — Искаш ли да ме подържиш за ръката, Молино? Лудостта трябва да е ужасна, отвратителна, щом синът ти е избрал да се самоубие, за да й избяга. Искаш ли да бъдеш като сина си?

— Откачена — каза той с дрезгав глас.

— Да. Ти знаеш, че съм дъщеря на майка си, в противен случай нямаше да се опиташ да ме убиеш. Само че пропусна своята възможност. Накара ме аз да те преследвам.

— Затвори — каза Грейди.

Тя кимна, но продължи да говори:

— А майка ми те откри, нали, Молино? Лагерът ти е бил насред джунглата и тя все пак го е намерила. Аз също мога да го сторя. Ти си също толкова безпомощен като сина си.

— Ще те убия! — Гласът на Молино беше тънък, пронизителен. — Откачена. Откачена. Двамата със Стивън ще те нарежем на парчета. Не можеш да ни избягаш.

Беше наистина побеснял, когато затвори телефона. А тя трепереше.

— Вярвам, вече няма съмнение, че Молино сам ще се впусне подире ми. Няма да се крие в Мадагаскар и да остави някой друг да ми пререже гърлото. — Подаде телефона на Грейди. — Молино май вече започва да полудява. Говореше за сина си така, като че ли е още жив.

— Казах ти, че е обсебен.

Тя потрепери.

— Никога не съм била по-близо до такава грозота в живота.

Той се усмихна безрадостно.

— И реши да се потопиш в нея.

— Искаме да го ядосаме. Трябваше да го ударя там, където го боли най-много. Той вярва, че майка ми е виновна за смъртта на сина му, затова реших да не споря с него.

— Ти самата не изглеждаш много убедена.

— Аз все още не съм убедена, че тя е била Пандора. Дори да се окаже, че е била, не мисля, че аз съм. Просто трябваше да накарам него да повярва. Той мрази откачените, но едновременно с това се страхува от тях. Трябваше да заложа на този страх. Прекъснах ли разговора, преди обаждането да може да бъде проследено?

Той кимна.

— Дадох ти малко време.

— И аз така реших. — Обърна се. — Сега мисля да си легна.

— Ела тук — каза той тихо и направи крачка напред. — И не се напрягай. Просто искам да те прегърна. Трепериш.

— Нямам нужда някой да… — Той я прегърна, а тя зарови лице в гърдите му. Господи, чувстваше се толкова добре, ужасът, който Молино беше внесъл в живота й, оставаше извън тази прегръдка, в тези мигове той не съществуваше. — Образно казано, след като трябваше да бродя сред дивите зверове в гората, сега ми даваш пилешка супа? — прошепна тя. — Не е необходимо, Грейди.

— За мен е. — Галеше я нежно по косата. — Гледах лицето ти, докато говореше с Молино. Аз самият имам нужда от утеха.

— Какъв егоист си! — възкликна тя.

— Нима това е нещо ново? Винаги съм бил такъв.

— Не се прояви като егоист онази нощ в пещерата, в която майка ми намери смъртта си. Помогна ми, макар да знаеше, че това няма да е лесно. Можеше да ме оставиш само с гласовете.

— Не, не можех. Опитах, но беше вече прекалено късно за мен. — Пръстите му разтриваха нежно слепоочията й. — Да, значи онова също е било проява на егоизъм.

— Не можеш да ме убедиш.

— Удивително. А ти подлагаш на съмнение намеренията ми. Нима омекваш, Мегън?

— Не. — Тя го отблъсна. — Просто вярвам, че хората не са бяло-черни. — Тръгна към вратата. — С изключение на Молино. Той е черен чак до дъното на душата си. Ще ми дадеш ли снимка на Молино? Щом той ме преследва, трябва да знам как изглежда. Няма да го позная, ако ме връхлети на улицата.

Той кимна.

— Ще се свържа с Винъбъл и ще го накарам да ми изпрати снимка на мобилния телефон или пък на компютъра.

— На Сиена — също. Той се наслаждаваше на измъчването на Едмънд Гилъм. Не се подчиняваше просто на заповедите на Молино.

— Не съм изненадан. Беше наемен убиец, преди да влезе в групата на Молино. Той е изключително жесток. Двамата с Молино са съгласни по някои въпроси, но по други мненията им се различават.

— Кога ще мога да имам снимките?

— Тази вечер. Ще се обадя веднага.

Тя отвори вратата, която водеше обратно в къщата.

— Чудесно.

— Свърши добра работа тази вечер, Мегън — каза той тихо.

— Дяволски си прав.

Тя влезе вътре и тръгна направо към спалнята си. Вече не трепереше, но все още беше силно разтревожена. Грозните, отвратителни нотки в онзи телефонен разговор сякаш все още звучаха край нея, заливаха я с мръсотията си.

— Добре ли си? — Рената я пресрещна на горната площадка на стълбите. — Обадила си се на Молино?

— Да, ти откъде знаеш?

— Излязох на верандата след Грейди. Реших, че ще те обезпокои, а ти беше вече достатъчно неспокойна.

Мегън повдигна вежди.

— И ти се канеше да ме защитиш от него?

Рената не проговори няколко секунди.

— Може би — каза после.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Рената.

— Обаче позволяваш на хората да те нараняват.

— Това е мой избор.

— Всичко зависи от гледната точка на човека. Животът се състои от различни сценарии, готови да бъдат задействани само от една-единствена дума или действие. Ако съм там, за да кажа тази дума или да предприема това действие, ти никога няма да бъдеш наранена.

Мегън я гледаше с нескрито удивление. После се засмя.

— Мили боже, това е най-изкривеното обяснение за желанието на човека да се бърка в чужди работи, което съм чувала.

Рената наклони глава на една страна.

— Така ли? Мога да кажа много по-изкривени неща без никакво усилие?

— Сигурна съм, че можеш. — Усмивката все още беше на устните й, макар и едва доловима, когато запита: — Защо аз? Защо избра да защитаваш мен?

— Не знам. — Тонът изведнъж се промени, издаваше неловкост. — Мисля… че те харесвам. — Добави бързо: — Разбира се, може би това е така, защото си член на семейството, а аз съм обучена да го защитавам.

— Да, възможно е това да е обяснението — каза Мегън тихо. — Но се надявам да не е. Аз нямам много приятели, Рената. Ще е прекрасно, ако се окажеш една от тях.

Рената извърна поглед.

— Ще се наложи да почакаме, за да разберем, нали? — Смени темата. — Какво ще ми кажеш за разговора с Молино?

— Беше му излязла пяна на устата, когато затворих. Накарах го да мисли, че съм Пандора и Откривател като майка ми. Той ми повярва.

— Той мисли, че откачените наистина са такива, не знае достатъчно за нас. — Направи пауза. — Можеше да му кажеш, че аз съм Откривателят. Така част от гнева му щеше да е насочена към мен.

— Ще е по-добре да има една главна цел, към която да е насочена параноята му. Така ти ще можеш да изчезнеш в сенките. Успяха ли вече ЦРУ да научат местонахождението му?

— Още не. Опитват се да проникнат в къщата му в Мадагаскар, а тя е много добре защитена.

— Е, предполагам, че той няма да се върне там, докато не се увери, че съм мъртва — каза Мегън сухо.

— Кипеше от гняв? — повтори Рената с усмивка.

— Беше като бясно куче. — Мегън тръгна към спалнята си. — С ударение на бясно. — Спря се на прага. — Искам да знам за Откривателите, Рената, какво да очаквам. Ще дойдеш ли в стаята ми да ми разкажеш за тях?

Рената кимна.

— Макар че няма кой знае какво да се знае. — Последва я в стаята и седна на перваза на прозореца. — Ти каза, че майка ти е била Откривател.

— Обаче не го знаех, докато Грейди не ми каза. Не знаех нищо за нейните таланти.

— Това ми се струва… странно. Винаги съм знаела за семейството и че повече от нас имат един или друг талант. Знаех, че съм Откривател, още на седемгодишна възраст. Не развих нито един друг талант по-късно.

— Не беше ли уплашена?

— Марк нямаше да позволи да се страхувам. Майка ми беше много заета и нямаше време да ме обучава, затова ми изпрати Марк. — Усмихна се. — Мисля, че понякога той нямаше търпение да се занимава с мен, но всичко се промени, когато Едмънд му каза, че ме е избрал за следващия Пазител на Книгата. Оттогава насетне никога не показваше, че съм бреме за него. Знаеше, че трябва да ме подготви.

— И обучението за Пазител на Книгата е било по-важно от нуждите на малкото момиченце.

Рената, усмихната, клатеше глава.

— Ти ме съжаляваш. Марк беше много добър с мен. Ти не разбираш.

— Така е — каза Мегън. — Но се опитвам да разбера. Разкажи ми какво е да си Откривател.

— Аз съм много добра в това. Марк мислеше, че талантът ми е ценен, и работеше заедно с мен.

— Как го правите?

— Първо трябва да имаш вещ на човека, когото се опитваш да откриеш. Това вече го знаеш. Предметът се нарича най-общо „котва“, защото е единственото нещо, което пази равновесието ти, докато си по следите на издирвания. После се концентрираш и виждаш дали можеш да направиш връзка.

— Връзка?

Рената смръщи вежди и се опита да обясни.

— То е нещо като… докосване. Но повечето време трябва да се стремиш да се приближи достатъчно, за да може да се включи обхватът. Едва тогава можеш да осъществиш връзката. Когато това стане, се чувстваш така, сякаш те теглят с въже, водят те.

— И това е всичко?

Тя кимна.

— Освен ако връзката не е достатъчно силна, та да ти позволи да видиш обекта. Понякога, след като осъществиш връзката, получаваш картина на обекта. Ако имаш късмет, тя може да ти осигури следа и няма да се наложи да разчиташ изцяло на „въжето“, за да намериш обекта.

— Значи ключът е в това да имаме някаква вещ на Молино?

Рената кимна.

— Дайте ми достатъчно силен предмет, който да използвам като „котва“, и мога да намеря всекиго.

— Е, да се надяваме, че Винъбъл ще успее скоро да ни изпрати такъв. — Мълча известно време. — И наистина ли се получава, Рената?

— Да. — Рената се усмихна. — Давам ти дума. Ако мога веднага да тръгна на лов, можем дори да се надяваме, че ще намеря Молино, преди да сме те изложили на опасност. — Изправи се. — Вдъхнах ли ти увереност?

Мегън кимна.

— Знанието винаги помага. Чувствам се така, сякаш опипвам пътя си в мрака.

— Поне имаш компания. — Тръгна към вратата. — Имаш характер, който кара хората да искат да споделят тъмните ти дни. Винаги ще има човек, готов да ти помогне, Мегън. Грейди, Харли, дори аз.

Затвори тихо вратата на спалнята след себе си. Мегън отиде до прозореца и се загледа в полята, облени в лунна светлина.

Молино беше някъде там, по света, разяждан от омраза, планиращ ходовете си срещу нея, действащ. Колко ли близо беше?

Снимката на Молино и Сиена беше под вратата, когато се събуди на следващата сутрин. Изпита истински шок, като я видя. Подсъзнателно беше очаквала снимки от типа на паспортните, но тази беше голяма и ярка и показваше двамата мъже, седнали заедно на една маса в открит ресторант. Бяха небрежно облечени и усмихнати, двама най-обикновени на вид мъже, навлезли в петдесетте си години, отпуснати, може би във ваканция. Молино беше с малко по-тежко телосложение, с изгърбен нос и гъста тъмнокестенява коса, обсипана със сребристи нишки. Беше облечен в риза на оранжево-кафяви райета и панталони в цвят каки. Светлокафявите очи на Сиена бяха повдигнати в ъгълчетата и леко наподобяваха котешки, лицето му имаше триъгълна форма, косата му беше руса и силно оредяваща. Ризата и панталоните му бяха безупречно ушити и създаваха впечатлението, че е крайно придирчив.

Тя все още гледаше втренчено снимката, когато след няколко минути Грейди почука на вратата.

— Исках да се уверя, че си ги получила — каза той. — Пристигнаха късно снощи. Изненадана ли си?

— Да. А вероятно не трябва да бъда. Не вярвам да е заради факта, че изглеждат напълно обикновени хора. Може би е заради самата снимка. Седят на слънце, пият вино, прекарват добре, като че ли го заслужават.

— Да.

— Но те не го заслужават. — Преглътна, за да премахне буцата, заседнала в гърлото й. — Те убиват, измъчват, продават деца на разни зверове, унищожават по различни начини човешки животи. Ако на света има справедливост, те ще горят в ада.

— Понякога справедливостта идва след дълго време.

— Да побързаме тогава, по дяволите. Не можем ли да направим нещо повече?

— Винъбъл използва всяка своя връзка във ФБР и местните сили в Тенеси, опитва се да открие Молино. Изисква време.

— А междувременно Молино и Сиена седят на слънце и животът им е прекрасен — каза тя с горчивина.

— Не и в момента — усмихна се той. — Мисля, че снощи го разтревожи достатъчно, че да не седи на задника си.

— Ако е така, добре.

— Имаме данни и за камиона, чийто притежател нападна Филип. Гумите били купени с кредитна карта от „Нешънъл кар сървис“.

— А разполагаме ли с име? — запита тя нетърпеливо.

— Тим Дарнел. Студент в университета в Джорджия. Двайсет и две годишен, умен, с приятна външност, няма полицейско досие.

— Тогава, възможно е нападателят да не е той — отбеляза тя разочарована.

— Но може и да е той. Израснал е във ферма в Южна Джорджия, бил луд на тема лов и оръжия. Родителите му били изключително бедни, но Дарнел, изглежда, има много пари. Полицията разпитала една от бившите му приятелки, тя не била сигурна в какво точно е замесен. Напуснала го, защото се страхувала от него.

— Не могат ли да го задържат за разпит?

— Ще го направят, ако го открият. Не се е връщал в апартамента си от дни. Дебнат наоколо, но без късмет.

— Мислиш, че се е присъединил към Молино?

Той сви рамене.

— Молино не е близък с никого, с изключение на един стар и доверен лейтенант. Познават се отдавна и добре, той изпълнява всичките му поръчки. Но ако успеем да заловим Дарнел, може би ще успеем да го убедим да ни помогне да поставим капан за Молино.

Тя предпазливо запита:

— Как?

Той повдигна вежди.

— Без мъчения. Макар че бих прибягнал дори до това, ако се наложи. Обаче може би ще е по-полезно да извадим торбата с фокусите — психичните трикове, по отношение, на които ти си толкова недоверчива все още. Аз съм Контрольор и не са много хората, върху които нямам влияние. Предполагам, че нямаш нищо против да накарам Дарнел да ни даде исканото от нас.

— Нямам.

— Вероятно трябва да съм благодарен и на малкото. — Той се обърна. — Понякога подозирам, че ти си толкова предубедена, колкото е и Молино, по отношение на „откачените“.

— Би било ирационално, тъй като съм една от вас.

— Малка част от теб обаче още се противи — подхвърли той през рамо, докато вървеше по коридора. — Харли приготвя закуска. Ще е готова след трийсет минути. Не закъснявай. Харли много се ядосва, ако приготвената от него храна изстине.

— Ще бъда точна, тогава. Господ да ме пази да не ядосам Харли!

Тя захвърли снимката върху нощното шкафче и тръгна по коридора към банята. Радваше се на новината за идентифицирането на Дарнел, защото тя донякъде уравновесяваше чувството за безнадеждност, което беше изпитала, докато гледаше снимката. Грейди беше успял да повдигне духа й, сега тя беше убедена, че не действат като в мъгла. Трудно беше просто да се изчаква развитието на нещата, да се надяват то да ги отведе до Молино. Така поне се виждаше, че правят малки крачки напред.