Дъщерите на Пандора

Глава 2

— Реших, че горещият шоколад, за който говорихме, ще ти помогне да се отпуснеш. — Филип стоеше на прага на спалнята в ръка с чаша, от която се вдигаше пара. — Тъй като при реката ти дадох кофеин, достатъчен да държи буден и слон.

— Съмнявам се, че ще успее да ме задържи будна. — Тя се усмихна, пристъпи към шезлонга до леглото и се отпусна тежко в него. — Чувствам се изцедена.

— Добре. — Той й подаде горещия шоколад. — Обикновено си така заредена с емоционална енергия след тежка нощ, че да си изтощена, на практика е терапия за теб.

— Терапия? — Тя направи гримаса. — Не използвай тази дума. И без това имам проблеми с хора от болницата, които ме мислят за леко нестабилна. — Поклати глава. — Може би са прави. Но аз не разбирам. Не мога да проумея защо те не чувстват това, което чувствам аз. Толкова много болка… Как могат просто да се плъзгат по повърхността? Скот също не изглежда да ги разбира, той е добър човек, Филип.

— Знам. — Той сведе поглед към чашката горещ шоколад в ръката си. — Ти си много чувствителна млада жена. Предупредих те, че лекарската професия може би не беше най-добрият избор за теб.

— Но от твоята уста това звучеше така, сякаш съм разглезена, негодна за нищо. Южняшката красавица. Изборът беше добър. Никога, през целия си живот, не съм искала да правя нещо друго. — Присви устни. — И съм много добра в професията, Филип. Ще трябва само да преодолея прекалената си чувствителност. Ще се справя.

— Нямам и най-малкото съмнение, че можеш да постигнеш всичко, което решиш. Само се надявам, че можеш да останеш хладна и трезвомислеща и да се откажеш, ако стане прекалено трудно за теб.

Тя наклони глава на една страна.

— Толкова спокойна и трезвомислеща, колкото си ти, когато любимият ти отбор губи?

Той се засмя.

— Господи, не, надявам се ти да се справиш по-добре! — Изправи се. — Сега ще те оставя да се наспиш. — Тръгна към вратата. — И не сънувай онова копеле, което се опита да те изблъска от моста. Не заслужава дори да мислиш за него.

— Напротив, не мога да не мисля за него — каза тя мрачно. — Такива пияници не трябва да се движат по шосетата. Надявам се полицията да успее да го проследи и спре.

— Аз също — каза Филип. — Но ти не се тревожи прекалено, окей?

Тя се усмихна.

— Така са казвали обикновено на южняшките красавици. Внимавай, Филип.

— Предполагам, че живея в Атланта прекалено дълго. — Той й намигна и затвори вратата след себе си.

Тя отново изпита прилив на обич към него. Остави чашата на нощното шкафче и изгаси нощната лампа. Причината Филип да остане в Атланта беше, че не искаше да откъсне Мегън от нейните корени след смъртта на майка й. Той беше само наполовина брат на майка й и нямаше никаква отговорност към Мегън. Но беше избрал да зареже удобния си живот в Сиатъл и да се установи тук с нея. Беше й казал, че като инженер на свободна практика би могъл да работи навсякъде и че винаги е харесвал атмосферата на Атланта. Когато говореше за това, караше го да звучи като приключение, а не като жертва.

— Хайде, заспивай. — Филип отново подаде глава през вратата. — Всичко ще бъде наред. Трябва само да работим, да се стараем.

— Аз трябва да го направя — поправи го тя. — Ти вече направи достатъчно за мен. Хайде, престани да се грижиш за мен и си почини.

— Да, мадам. — Той затвори тихо вратата.

Усмивката й изчезна. Тя се опита да се отпусне. Както беше казала на Филип, трябваше сама да се погрижи за проблемите си. А един от тях беше, че винаги имаше проблеми със съня след такива травмиращи нощи. А когато спеше, сънуваше. Странни, несвързани, ужасяващи сънища…

Надяваше се, дяволски се надяваше, че няма да бъде така и тази нощ.

Филип изчака да се увери, че Мегън е дълбоко заспала, преди да отиде във всекидневната и да извади мобилния телефон от джоба си.

Беше почти на зазоряване, но гласът на Нийл Грейди звучеше бодро. Филип си помисли, че копелето едва ли не е очаквало обаждането му.

— Възможно е да имаме проблем.

— Това не е изненада. След като не си ми се обаждал през последните три години. — Направи пауза. — Да не би да е станала тревожна или странно избухлива?

— Не, по дяволите, тя е добре.

— Да не би да долавям прекалено възражение в думите и гласа ти, Филип?

— Не, тя се справя, наистина.

Мълчание.

— Добре, може би е малко нестабилна на моменти, но само когато е изправена пред проблеми в болницата.

— Промени в настроенията?

— Не съм забелязал.

— А личният й живот? Знам, че всичките тези емоции могат да бъдат тълкувани и като силна чувственост.

— Не мисля така. По дяволите, не знаеш ли?

— Опитвам се да не знам.

— Е, тя не обсъжда тези неща с мен.

— А може би трябва да я убедиш да започне да го прави. Вие двамата трябва да разговаряте, да обсъждате всеки възможен признак на промяна. Знаеш, че трябва да си нащрек. Кошмари?

— Не много. Понякога, когато умре неин пациент. Нищо извън нормалното.

— Казах ти да я убедиш да не учи медицина.

— Опитах. Но е трудно да разубедиш Мегън, когато си е наумила нещо. Надявах се, че няма да успее да завърши медицинското училище. И там стресът е достатъчно голям да накара някои хора да се откажат, при това не така емоционални като нея.

— Трябваше да намериш начин. Можеше поне да я убедиш да не работи в спешното отделение. Да поговориш с нея за стреса. Казах ти, че трябва да си извънредно внимателен, когато ти предадох грижите за нея.

— Тя реши, че ще успее по-лесно, ако работи в спешното отделение. Успокой се, Грейди. Ти ми каза да се грижа за нея и мисля, че се справих страхотно. Нямам нужда да ме критикуваш ти, който спокойно си седиш на задника. Постави се на мое място, преди да ми кажеш какво да правя и какво — не. А сега мълчи и слушай. Не съм ти се обадил без причина.

— Разбрах. Прав си. Свърши наистина изключително добра работа. — Грейди направи пауза. — Но щом няма признаци за промяна, защо ми се обаждаш?

— Възможно е Молино да я е открил.

— Какво?!

— Не съм сигурен. Днес се опитаха да я избутат от моста. Някакъв камион. Полицията мисли, че е някой от местните, едва ли не мъртво пиян.

— Описание?

— Не успяла да види шофьора. Бил само силует, очертан на светлините на магистралата. Висок, слаб, облечен в дънки и с каубойска шапка.

— Възможно ли е полицията да е права?

— Да. Но той я ударил неколкократно, гонил я, за да повтори и потрети опитите си. Сякаш е бил твърдо решен да успее.

— А нейната реакция?

— Гняв. Възмущение. Вярва, че от полицията са прави. Просто пиян, който трябва да бъде спрян от движение. — Опита се да сдържи гнева си, да не допусне да проличи в гласа му. — Ти обеща, че това няма да се случи, Грейди. Каза, че няма да я намерят.

— Не би трябвало да могат да го сторят. Погребах, така да се каже, всички сведения за нея и Сара, преди да се срещна с теб.

— Е, да се надяваме, че си успял. Бих казал, че такава грешка от твоя страна прави моя неуспех да я отклоня от медицината нищожен. Какво ще предприемеш?

— Ще проверя. В момента съм в Париж. Веднага щом свърша работата си тук, ще се кача на самолета.

— Побързай. Не искам да рискувам живота й. — Филип добави, напълно преднамерено: — Време е да поемеш отговорностите си към нея.

— Нямаш представа какво съм извършил през годините.

— Пет пари не давам за теб. Загрижен съм за Мегън.

— Точно затова избрах теб да се грижиш за нея. Ти виждаш всичко в черно и бяло, Филип. За теб правилното е правилно, а грешното — грешно. А аз виждам прекалено много нюанси, светлосенки. И всичките в сиво. — Добави уморено: — Свърши наистина добра работа с нея. Може и да не съм ти се обаждал, но съм прочел всеки доклад, който си ми изпратил. Исках да чувам само добри неща за нея. Повярвай ми, исках да знам, че всичко, което правя, е оправдано. — Продължи да говори бързо: — А ако е Молино, той ще опитва отново и отново. Трябва да подсилиш охранителните мерки.

— Няма нужда да ми го казваш. Ще направя всичко, за да остане жива. Но е по-добре и ти да си готов. Защото в тази област ти ще й бъдеш по-полезен.

Затвори телефона и се облегна назад. Беше свършил работата си, беше казал на Грейди за заплахата, но не знаеше дали това го кара да се чувства по-добре.

Грейди беше истинска загадка за него. Да, Филип му беше благодарен, но това благородно чувство не изключваше възмущението. Имаше доверие в способностите му да се справи, но никога не беше сигурен как ще реагира при дадени обстоятелства. Може би инстинктивно отхвърляше силата, която усещаше у Грейди. Господ му беше свидетел, достатъчно често му се беше налагало да живее с прояви на подобна сила — всъщност през по-голямата част от съзнателния му живот. Грейди беше просто по-добър пример за това, беше го видял да прави невероятни неща за времето, през което се познаваха.

В момента обаче Филип не можеше да се тревожи за това, какво би могъл да направи или да не направи Грейди. Той беше този, който трябваше да е готов на всичко необходимо, за да защити Мегън.

Стана от стола и закрачи към бюрото в другия край на стаята. Отвори най-горното чекмедже. Извади автоматичния пистолет и го провери. После седна зад бюрото и отново се облегна тежко назад. Както беше обещал на Грейди, щеше да стои буден цяла нощ, за да пази Мегън. Имаше лошо чувство за случилото се тази нощ. Не притежаваше психичните способности на Грейди и на другите като него, но инстинктите му бяха силни. А те му подсказваха, че приближават силни бури.

Спи спокойно, Мегън. Наспи се добре. Може да имаш нужда от силите си.

Гадсден, Алабама

Камионът щеше да избухне всеки момент. Тим Дарнел се отдалечи от заляното с газ превозно средство и загледа как пламъците запълзяват от предната седалка към резервоара.

Прекалено лошо. Защото камионът беше хубав, макар и леко повреден заради сблъсъците с джипа на Мегън Блеър. Вероятно по него дори имаше боя от нейния автомобил. Табелата беше фалшива и нямаше да отведе полицията доникъде, но той пак не искаше да рискува да го остави така. Дали щеше да успее да накара Молино да го замени с друг? Не беше вероятно. Молино не обичаше неуспехите и щеше да има късмет, ако вземеше уговореното. Нямаше дори да се опита да вземе нещо над него. Извади мобилния телефон от джоба си и набра Питър Сиена от офиса на Молино.

— Надявам се, че се обаждаш да потвърдиш изпълнението на задачата — каза Сиена. — Очаквах да се обадиш още преди няколко часа.

— Трябваше да прекося границата на щата Алабама, за да мога да унищожа камиона. — Той се поколеба. — Нещата не се развиха добре. Ще имам нужда от още малко време.

Сиена не проговори веднага.

— Нима ми казваш, че тя е още жива?

— Да. — Побърза да добави: — Но ще се погрижа. Опитах се да го направя така, че да изглежда като злополука. Очаквах тя да намери смъртта си, но не се получи. Шофираше така, сякаш беше на състезанията в Дейтона. Ще трябва да опитам нещо друго. Още ден или два. Това е всичко, обещавам.

— Мистър Молино пет пари не дава за твоите обещания. Той искаше веднага да се погрижиш.

Дарнел кисело си помисли, че няма да му е лесно с тези задници. Щеше да го прати по дяволите, ако нямаше такава спешна нужда от пари.

— Наблюдавах я непрекъснато през последната седмица. Няма да ми е необходимо много време да измисля друг начин да свърша работата. Ще се погрижа мистър Молино да не бъде разочарован.

— Той вече ще бъде разочарован — каза Сиена. — Два дни. След което ще се наложи да те заменим. — И той сложи край на разговора.

Това копеле се отнасяше с него сякаш беше най-голямото нищожество на земята, някакъв гнусен червей. Молино и другите като него, мислеха, че могат да получат всичко, което искат, само защото имат власт и пари. Добре, но той беше по-умен от тях двамата, взети заедно. Всеки прави грешки. Откъде можеше да знае, че тази Блеър ще остане хладнокръвна? Та тя беше само жена, а и я беше видял да се разпада емоционално същата нощ в болницата, когато и той беше на смяна.

Естествено, беше готов и за най-лошия сценарий. Беше покрил добре следите си и беше скрил другия камион в храстите до гората тук, в Гадсден. Само след секунди този, първият, щеше да бъде унищожен.

Идеята да качи бездомното момче на магистрала 20 също беше проява на неговия гений. Дори да откриеха камиона, щяха да помислят, че шофьорът, опитал се да изблъска Мегън Блеър от пътя, е загинал при експлозията на двигателя. Момчето лежеше проснато върху кормилото, а Дарнел се беше погрижил ударът по главата да прилича на получен при катастрофата.

Дарнел смръщи вежди, като го видя да се размърдва на седалката. Не, по дяволите, ако успееше да слезе от камиона, щеше да провали добре скроения му план. Дали да не се опиташе да…

Камионът избухна, защото пламъците бяха достигнали до резервоара!

Да!

Гледаше със задоволство как пламъците ближат, поглъщат камиона. Как ти се струва това като прикритие на деянието, Сиена? Щяхте ли двамата с Молино толкова чисто и ефективно да скриете следите? Тръгна към другия камион, спрян по-нататък по пътя.

Също толкова ефикасно щеше да се отърве и от Мегън Блеър. Първия път просто не се беше постарал достатъчно. Все още имаше шанс да инсценира злополука. Винаги беше предпочитал да работи по този начин. Не беше като глупаците на Молино, които рискуваха вратовете си, използвайки ножове. Не и ако можеше да го избегне. Той имаше бъдеще и някой ден щеше да има повече власт и от Молино.

Щеше да стои далеч от нея в продължение на двайсет и четири часа, за да й позволи да възстанови спокойствието си, а и споменът да избледнее леко. Щеше да се върне към лекциите в щата Джорджия, да си подсигури алиби за през нощта, като прекара няколко часа с любовницата си.

После, на следващия ден, щеше отново да се впусне след Мегън Блеър.

Сиена се обърна към Молино.

— Прецакал е работата. Дава какви ли не извинения и обещания, но основното е, че тя е още жива. Да изпратя ли някого другиго?

Молино се замисли.

— Не още. Той обикновено работи добре и бързо. Уби детето в Орландо миналата година без никакви проблеми за нас. — Добави подигравателно: — Изненадан съм, че въобще предложи да изпратим този младеж. Той посещава някакъв изискан колеж — точно като теб. А това означава, че е по-умен от невежа като мен.

Изражението на Сиена не се промени.

— Образованието е ценно, но не може да замени опита. Ако не може да свърши работата, ще трябва да го заменим.

Молино раздразнено си помисли, че Сиена звучи като някой проклет адвокат. Обикновено успяваше да проникне под тази негова лакирана и излъскана повърхност, но напоследък Сиена успяваше да се сдържа и не обръщаше никакво внимание на забележките му. Вероятно мислеше, че нито едно мнение, освен неговото, няма значение. Обърна се и тръгна към френските прозорци.

— Не бързаме. Знам къде е тя.

След дванайсет дълги години, най-после бяха открили кучката. Грейди им беше предоставил поне дузина фалшиви следи и разочарованието за тях през изминалите години никак не беше малко.

— Освен това, понякога ми се иска сам да свърша работата.

Усещаше как омразата го разяжда. Глупак. Ние почти свършихме с нея, Стивън. Точно както ти обещах.

— Някакви доклади по отношение на Грейди?

— Бяхме съвсем близо до него в Рим. Но не успяхме да го заловим. Знаем, че също не е открил търсеното, защото иначе нямаше да продължава да търси. Мислим, че е в Париж.

Молино с горчивина си помисли, че Грейди винаги е по петите му, непрекъснато му диша във врата. Колко ли още ще може да тича пред него? Дали ще стигне първи до наградата?

Но сега трябваше да забрави за Грейди. Накрая щяха да хванат и него. А в момента трябваше да се концентрират върху врага, който стоеше пред портите им.

Мегън Блеър.

Париж

Нямаше нужда от това, по дяволите. Грейди остави телефона след разговора с Филип, отиде до прозореца и зарея поглед над покривите на Сен Жермен. Изкушаваше се. Как би могъл да устои на изкушението, щом всеки път се срещаше с разочарованието? Опитваше се да изхвърли Мегън Блеър от мислите си през последните дванайсет години, а ето, че тя пак беше връхлетяла в живота му. Уж беше успял да се отърве от нея, надяваше се тя да остане скрита в малката къща в Атланта. Но не се получаваше.

Знаеше, че през последната година тя се променя, израства. Не се налагаше да разчита на докладите на Филип, защото беше осъществил връзка с Мегън в нощта след смъртта на майка й. Единственият начин да я контролира беше наблюдението. Само така можеше да й помогне да остане стабилна. Тя беше израснала с обичта и доверието към Филип, които се бяха появили още след първата година, прекарана под неговите грижи. Животът й беше станал много по-спокоен. Той беше успял да се дистанцира, да запази връзката, без тя да бъде натрапчива и да доминира над всичко в живота им.

Но не и напоследък. Имаше моменти на интензивност. Майка й беше достигнала зенита си в средата на двайсетте си години, а сега Мегън беше на двайсет и седем. Ако беше толкова силна, колкото той смяташе, че е, нямаше да може повече да отлага достигането върха на способностите й.

Дори заплахата, приела образа на Молино, да не съществуваше, много скоро щеше да му се наложи да направи нещо. А сега времето бързо изтичаше.

Набра номера на Джед Харли в Маями, Флорида.

— Тръгвам от Париж тази вечер. Искам и ти да потеглиш веднага към Атланта.

— И да оставя тези слънчеви плажове и полуголи жени, които сънуват тялото ми? Трябва да имам добра причина за това, Грейди.

— Молино е открил Мегън Блеър.

— По дяволите! Това е лошо.

— Много лошо. Мислех, че няма никога да се случи.

— Чакай малко. Минаха дванайсет години. Тя не е направила нищо погрешно, нали?

— Не и според Филип. Тя е типичното здравомислещо американско момиче, умно, работливо, привързано към животните, мило с болните. Накратко, тя е истинско чудо.

— И ти не му вярваш?

— Вярвам му. Но Филип много я обича и е възможно да е станал сляп за недостатъците й. Той не иска тя да бъде Пандора. — Устните на Грейди се изкривиха. — По дяволите, никога не съм се опитвал да го убедя в противното, защото исках да бъде неин пазител. Филип беше идеалният избор — всичко, което аз не бях. Съществува дори възможност да е бил прав.

— Говориш в минало време.

— Така ли?

— Какво планираш, Грейди?

— Осигурих дванайсет години спокойствие на Мегън Блеър, Харли.

— И това означава?

— Ако е готова да експлодира, защо да не я оставя да намери онова, което търся, и така да пратя Молино по дяволите?

— Мен ли питаш? Аз бях вече вън от играта, когато ти отвлече майката на Мегън от Молино и я скри в Северна Каролина. Не знам какъв е залогът, но дори и да знаех, едва ли щях да го разбера. Не съм като теб. Аз съм абсолютно обикновен — като ябълков пай. И така ми харесва. Не бих сменил и всичкия чай на Китай за товара, който носиш. — Засмя се приглушено. — Е, може би щях да успея да се справя, ако бях император. И ако оцелеех. Но компенсацията ще трябва да е изключително щедра.

— Ще се справиш.

Познаваха се вече години наред и през това време не се бяха изправяли срещу ситуация, в която Харли да не може да се справи. Той беше един от най-ценните войници в Специалните сили, в които Грейди беше служил като „консултант“. След като се беше освободил от военните и се беше захванал с други неща, те продължиха да поддържат връзки. Той беше изключително умен, с богат опит, упорит и издръжлив. Много издръжлив.

— Обаче няма достатъчно добра компенсация на цялата планета, Харли. Повярвай ми.

— О, вярвам ти. В противен случай нямаше да сме приятели толкова години. Всъщност намирам психическите ти способности за доста очарователни… но от разстояние. И какво трябва да правя аз в Атланта?

— Да наблюдаваш Мегън Блеър, докато аз дойда там. — И той издиктува домашния й адрес.

— Отегчително.

— Може и да не е толкова скучно, колкото мислиш. Възможно е хората на Молино отново да предприемат нещо. И е много възможно да прережеш нечие гърло.

— Това е вярно. Знаеш как да внесеш радостен лъч в живота ми. Тръгвам. — И той затвори.

Грейди натисна червения бутон. Не беше сигурен какви действия да предприеме, докато те не се оформиха като думи при разговора му с Харли. По дяволите, как да не съм знаел!, помисли си със силно раздразнение. Просто току-що си беше изяснил какво трябва да направи самият той. През годините, в които двамата бяха свързани, беше опознал Мегън много по-интимно от всеки друг. Което не беше лесно решение. Да, добре, изборът беше направен. И сега трябваше да пусне тигъра от клетката.

Свикни с мен, Мегън. Ние ще станем много, много близки.

Не трябваше да се бави. Всяка секунда беше от значение. Трябваше да опакова багажа си и да потегли към летището. Тя спеше и това щеше да му даде възможност нежно и незабележимо да я доведе до състояние, в което тя щеше да го приеме. А докато беше в самолета, щеше да се концентрира в това бавно да опита да накара Мегън да го разпознава на подсъзнателно ниво и така да заздрави връзката между тях.

И нека Господ помогнеше и на двама им.

Господи, колко добре се чувствам, помисли си Мегън, докато пристъпваше под топлата струя на душа. Умът й беше бистър, кипеше от енергия. Може би заради допълнителните часове сън. Беше спала цели десет часа, което беше доста необичайно за нея. Може би инцидентът предната нощ я беше разтревожил повече, отколкото беше помислила. Тогава изпитваше единствено гняв, а по-късно и чувство за безпомощност, което пък подклаждаше още повече раздразнението й.

Престани да анализираш и забрави за това. Онзи идиот, който се беше опитал да я изблъска от шосето, със сигурност не се тревожеше за случилото се. Полицията щеше да се погрижи за него. А тя си имаше своя живот и беше твърдо решена той да е добър, по дяволите.

Отиде в кухнята, където беше Филип. Той вдигна поглед и й се усмихна.

— Изглеждаш пълна с енергия и щастлива. — Изучаваше я. — И оптимизъм?

— Защо не? — Тя напълни една купа с овесени ядки. — Снощи всичко ми изглеждаше мрачно и безрадостно, но не мога да практикувам медицина така, както другите го искат от мен. Правя онова, което сметна за необходимо и което вярвам, че е правилно за пациентите ми. Ако от болницата ме изритат, защото не отговарям на техните разбирания, ще отида доброволно да лекувам болните от СПИН в Африка. Пет пари не давам какво мислят другите.

— Аз бих помислил на твое място. — Подаде й чашата с мляко. — Просто изглеждаше леко потисната снощи. Не очакваш да се възстановиш така бързо. Не си склонна на бързи промени в настроението. Поне аз не съм забелязал. Не си, нали?

Тя поклати глава.

— Имаш ли кошмари?

— Не. — Тя сви рамене. — Казват, че сънят успокоявал. Със сигурност спах достатъчно този път. — Започна да се храни. — Ако не побързам, ще закъснея да взема Дейви. Имам свободен ден и обещах да го заведа в зоопарка след училище. Мога ли да взема твоята тойота, докато си уредя кола под наем?

— Разбира се. — Подаде й ключовете за колата. — Но ще е добре да си починеш още малко. Преуморяваш се през последните две седмици. Можеш да се огънеш.

— Не искам повече почивка. Напоследък Дейви не получава достатъчно внимание нито от Скот, нито от Жана. Те са много заети с тежката задача да направят брака си сполучлив. — Поклати глава. — Скот се опитва да пренебрегне факта, че Дейви е син на друг мъж, но не успява напълно. А Жана е добра майка, но в момента иска да бъде добра съпруга.

— И ти ще играеш ролята на майката за момчето.

— Не, то си има майка. Не бих се опитала да заменя Жана. Не е необходимо любовта да има име или титла. Дейви е сладко дете, а четиригодишните нямат проблеми с приемането на обичта, когато я намерят в някого.

— Би трябвало да имаш собствено дете.

— Ще бъде хубаво, да. — Сведе поглед към купичката с овесени ядки. — Може би след десетина години или там някъде. Ако открия подходящия мъж.

— И какво точно означава „подходящ“? Какво се случи с младия мъж, с когото излизаше, докато беше в медицинското училище? — Той смръщи вежди. — Как му беше името…?

— Джулио Медера.

— А, да. Той буквално те задушаваше. Не можеше да свали ръцете си от теб. От типа страстни латиноамериканци, добри любовници. Това ли те привлича?

— Страстта е привлекателна за повечето жени. — Любопитният й поглед се спря на лицето му. — Не си спомням, преди да си ме питал за любовния ми живот. Да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

— Няма начин.

— Вече завърших и мога да си наема апартамент близо до болницата. Вероятно трябва да помисля за това.

— Да не си посмяла. Не искаш да оставиш сам старец като мен, нали? Аз вероятно просто ще изчезна, ще се слея със залеза. — Усмихна й се нежно. — Ние сме семейство, Мегън. Ако настъпи моментът, в който ще поискаш да си тръгнеш, ще ти помогна. Но не бързай. Тези години трябва да са добри и за двама ни.

Тя кимна.

— Просто се питах защо говориш за любов, брак и бебета. Не е обичайно за теб.

— Може да съм решил, че трябва повече да говорим за онова, което мислим. И за това, как се чувстваме.

Тя направи гримаса.

— Филип, аз говоря прекалено много за това, как се чувствам по отношение на различни неща. Досаждам ти. Реших вече да не се оплаквам.

— Но ти никога не се оплакваш.

— Казваш го, защото ме обичаш. — Усмивката й изчезна.

— Слава богу. Казвала ли съм ти някога колко много означава твоята обич за мен? Ето за какво трябва да разговаряме. — Бутна стола си назад. — И за твоя личен живот. Ако си спомням правилно, не си излизал на среща, откакто започнах практиката си в болницата.

Той се усмихна.

— Но аз имам извинението на напредналата си възраст.

— Глупости. — Той се засмя. — Надявам се да си права. — Усмивката му изчезна. — Какво се случи с твоя Джулио?

— Беше прекалено напрегнат. — Обърна се към вратата, но хвърли поглед през рамо. — За какво са всичките тези въпроси? Кошмари. Промени в настроението. Несъществуващият ми любовен живот. Не си бил така любопитен от първите години на грижата ти за мен. Защо си така настойчив сега?

— Уплаших се снощи — каза той тихо. — Едва не те изгубих. Предполагам, хрумнало ми е, че трябва да се интересувам повече дори от най-дребните неща в живота ти. — Усмихна се. — Реших, че може би занемарявам задълженията си.

Тя изпита прилив на топла привързаност и обич към него.

— Дългът нищо не означава. Ти ми даваш любов, което е хиляди пъти по-важно.

Махна му и излезе. Усмивката й изчезна, докато вървеше по алеята към колата. Не искаше да създаде впечатление, че избягва въпросите му, но все още й беше трудно да говори за Джулио. Беше го наранила и все още изпитваше вина. Той беше сбъркал страстта с любов, а тя трябваше да внимава повече. Разкаянието й беше така силно, че й беше попречило да се втурне презглава към следващата връзка. Беше се изкушавала няколко пъти, защото беше открила, че сексът е незаменим отдушник, който отнема болката и напрежението и дори прекалените емоции. Обаче не беше честно да взема, когато това причинява болка на онзи, който дава.

Първо правило: не причинявай вреда.

Първото правило на Хипократовата клетва, която беше произнесла съвсем наскоро. На устните й разцъфна усмивка, когато започна да изкарва колата на заден ход от алеята. Независимо как и къде прилагаше това правило, честта си е чест.

Но сега трябваше да забрави за Филип и за неочаквания разговор за любовния й живот. Малкият Дейви я чакаше и това беше единственото важно нещо днес.