Дъщерите на Пандора

Глава 18

Харли пристигна в мотела, докато Мегън все още шиеше раната на Рената.

— Ц-ц — поклати глава той. — Всичките ми усилия да ти окажа първа помощ не струват нищо само защото си толкова невнимателна. — Направи гримаса, като видя зейналата рана. — Изглежда по-зле отпреди. Надявам се, че няма отново да ме помолиш да я превържа. Не обичам да си губя времето.

— Не бих и помислила — каза Рената. — Винаги съм знаела, че ти прилошава, като видиш рана.

— Вярно е. Къде е Грейди?

— Заведе Хеда Киплер на паркинга на няколко пресечки оттук, за да я предаде в ръцете на федералните агенти, изпратени от Винъбъл за нея — отговори Мегън.

— Добра идея. Каза ми по телефона, че ще се погрижи името на Рената да не бъде споменато. — Бръкна в задния си джоб и извади кафява кожена калъфка за очила. — Донесох ти подарък, Рената. Това тук беше в жабката на камиона, каран от Дарнел. И тъй като ти си Откривател, реших, че можеш да се опиташ да намериш Дарнел.

— Остави я на спокойствие — каза Мегън. — Можеш да говориш с нея, след като свърша.

Обаче Рената вече държеше калъфката.

— Този Дарнел е човекът, убил Гарднър, Джордън и сестрата?

— Да.

Тя погали нежно кожата.

— Той не е наблизо. Придобивам само смътно впечатление. Той е… щастлив. Едва ли не екзалтиран.

— С Молино ли е?

— Не знам. Казах ви, усещанията ми са смътни.

— Възможно е и да е с Молино. — Мегън приключи с шевовете и започна превръзката. — Ако ще им предаде Филип.

— Не ми харесва тази „смътна“ работа, Рената — каза Харли. — Звучиш като участник в онези така популярни психарски телевизионни шоу програми. Мислех, че дарбата ти е истинска. — Въздъхна. — Започвам да губя вяра в теб. Може би тези ваши дарби са просто измислица.

— Което ти и без това подозираш — каза сухо Рената. — Няма защо да се защитавам пред теб, Харли. — Стана и облече блузата си. — Можеш да бъдеш недоверчив. Просто не ми пречи.

— Ще остана смирено на заден фон, докато ти душиш и виеш като хрътка, пусната по прясна следа. Обаче се надявам, че няма да имаш нищо против и аз да съм наоколо. Може да се наложи някой да замени Мегън, когато стане време да се смени превръзката ти.

— Можеш да дойдеш. — Погледът й се насочи някъде встрани. — Ако Винъбъл успее да ме снабди с онова, което искам. Но може би той няма да има успех. Възможно е Молино да е преместил вещите си някъде другаде.

В гласа на Рената имаше нотка, която Мегън не беше чувала никога преди. Тя изучаваше изражението й с поглед. Виждаше обичайната за Рената увереност, но и нещо друго.

— Какво има? Не искаш да правиш това, нали?

Рената не отговори направо.

— Нямаше да ви кажа къде да намерите проклетата вещ, ако не исках да го направя. — Тръгна към вратата. — Тръгвам за Редуинг. Ако има шанс да открия Молино или Дарнел, преди Мегън да се срещне с тях утре вечер, ще го направя. Ще взема и калъфката за очила, за да проверя дали там някъде наблизо няма да има повече вибрации. Ако Винъбъл се обади, обади ми се. — Изгледа Харли. — Идваш ли?

— Разбира се, как бих могъл да устоя на една толкова топла покана? — измърмори Харли. — Ще те следвам с моята кола.

— Опитваш се да ме държиш вън от развитието на нещата, Рената — каза Мегън. — Няма да ти позволя да го сториш.

— Напротив. Можеш да дойдеш, ако смяташ, че ще помогнеш. Ако не, остани тук с Грейди и ни остави да свършим черната работа. Твоето задължение ще е да ме свържеш с Винъбъл. — Не изчака отговор, а излезе.

— Аз ще я наглеждам, Мегън. — Харли направи неопределена гримаса. — Макар и от разстояние около шест крачки.

— Това не ми харесва. Има нещо нередно в начина… — Гласът й заглъхна, на лицето й се изписа разочарование. — Ще бъдем в Редуинг утре. Не позволявай да й се случи нещо, Харли.

— Няма. Може и да нямам дарба на вуду, но съм много умен и имам богат опит. — Той също тръгна към вратата. — А желанието да оцелееш, за да се бориш и на следващия ден, е особено ценно. И ти трябва да усвоиш тази философия. Забелязах, че имаш склонност да атакуваш първа, и едва по-късно да се тревожиш какви ще са последствията. Ще се видим утре, Мегън.

Тя загледа с чувство за безпомощност как вратата се затваря след него. Тя трябваше да е тази, която да преследва Молино. Филип беше нейна отговорност и причината да е в това положение беше фактът, че Молино беше успял да напипа ахилесовата й пета и да я използва срещу нея.

Мегън се обърна и започна да намества медицинската си чанта. Изненада се, че Рената, макар и с ранено рамо, беше успяла да се справи с Хеда Киплер. Не, всъщност това не беше изненадващо. Рената притежаваше решимост и издръжливост, каквито Мегън рядко беше виждала преди. Тя никога не би се предала и би преодоляла всички препятствия на пътя си.

— Смръщила си вежди. — Грейди отвори вратата и веднага спря поглед на лицето й. — Какво има сега?

— Аз самата съм причината за тревогата си — отговори тя спокойно. — Изглежда, че не съм способна да преследвам Молино. Рената и Харли ще летят за Тенеси, а аз трябва да седя тук. Да, просто не трябва да им преча.

— Което веднага те подтиква да направиш обратното.

— Да. Но ще се подчиня, защото те са прави. Аз не съм Откривател. Не съм и Контрольор. Не съм и войник като Харли. Имам талант, който обаче няма да помогне ни най-малко на Филип. — Затвори рязко медицинската си чанта. — Затова ще стоя настрани и ще оставя другите да действат, докато не намеря начин да помогна.

— Да, това е най-умното решение.

— Умно, да. — Тя се обърна рязко към него. — Единственото. Говорих с Молино и го предизвиках да ме преследва, полудял от злоба, едва ли не с пяна на уста. Знаеш ли какво може да се случи, ако Молино победи?

— Вината не е твоя. Ти постъпи, както смяташе за редно.

— Аз мислех, че той ще ни преследва — по-точно, ще преследва мен. Кой, по дяволите, би могъл да повярва, че Молино ще успее да ни измъкне Филип под носа? Умряха хора, защото подцених Молино. Няма да позволя това да се случи отново. Няма да поставя никого другиго в опасност. Какво каза Винъбъл?

— След няколко часа ще влязат в апартамента на Молино в Маями. Личната вещ, от която Рената има нужда, ще ни бъде доставена до осем часа утре сутринта. — Погледна часовника си. — Това ни дава поне шест часа сън. Предлагам да се настаним за през нощта, какво ще кажеш?

— Все ми е едно — отговори тя уморено. — Всяко място ще свърши работа.

— Ще спя с теб тази нощ. — Поклати глава, когато тя понечи да отвори уста да възрази. — Ще спим. Нарече ме безчувствен преди, но дори аз си имам своите граници. — Направи трите крачки, които ги деляха, и я взе в прегръдките си. — Много си напрегната. В момента си крехка и уязвима — каза с дрезгав глас. — Изпълнена си с тъга, тревога и чувство за вина и аз усещам всеки нюанс на тези твои чувства. Това ме подлудява. Ако ми позволиш, мога да те освободя от товара, да ти помогна да забравиш. Ти обаче няма да ми позволиш, нали?

Тя поклати глава.

— Няма.

Той отнемаше част от безпокойството й само като я прегръщаше, даваше й да разбере, че не е сама. Ръцете й го обгърнаха, тя зарови глава на гърдите му. Гласът й беше приглушен, когато каза:

— Благодаря ти. Сега се чувствам по-добре. Всъщност не съм… уязвима. И ти го знаеш, Грейди.

— Да. — Целуна я леко по слепоочието. — Да се престорим тази вечер, че си. Така ще почувствам, че правя нещо. Нека те подържа в прегръдките си, Мегън.

Нека те подържа в прегръдките си. Нека споделя товара ти. Нека бъда част от теб. Сладки мисли, още по-сладка реалност.

— Добре — прошепна тя. — Само тази вечер.

— Ето. — Грейди влезе в мотелската стая на следващата сутрин и хвърли на леглото едно дипломатическо куфарче. — Агентът на Винъбъл го донесе преди петнайсет минути. — Направи пауза. — Изглеждаше нетърпелив да се отърве от него.

Тя спусна крака на пода.

— Ще се обадя на Рената и ще й кажа, че и ние тръгваме. Колко е часът?

— 07:20. — Той тръгна към банята. — Трябва да сме на път след петнайсет минути.

— Точно така. — Тя вече набираше номера на Рената. — Получихме пратката — каза, когато се свърза с нея. — Ще сме при вас след няколко часа.

Мълчание.

— Имате лична вещ на Молино?

— Да, казах ти. Винъбъл ни я изпрати. Успяхте ли да постигнете напредък със слънчевите очила на Дарнел?

— Не, вибрациите са по-силни, но все още неопределени. Ако Молино е тук, в тази област, това означава, че Дарнел не е с него.

— Е, може би ще имаш повече късмет с личната вещ на Молино.

— Може би.

— Къде да се срещнем с вас?

— Има път от другата страна на Редуинг, малко след като задминете ресторантчето „Роудкил“.

— Господи, какво име! Ще го запомня. На този път ли ще ни чакате?

— Аз ще бъда там. — И Рената затвори.

Мегън бавно натисна червения бутон. Ето отново онази странна нотка, която се усещаше, когато Рената говореше за личните вещи в апартамента на Молино в Маями. Напрежение? Страх? Погледът на Мегън се спря на куфарчето върху леглото.

Изглеждаше нетърпелив да се отърве от него.

Защо агентът на Винъбъл би искал да се отърве от куфарчето? Протегна бавно ръка и го дръпна към себе си.

Рената се беше облегнала отстрани на джипа, но изправи гръб, когато Мегън спря колата.

— Къде е Грейди? Не трябваше да ти позволява да дойдеш сама.

— Непосредствено зад мен е. Казах му, че искам да разговарям с теб. — Грабна куфарчето и скочи от колата.

Рената замръзна с поглед, прикован в него.

— Това ли е?

— Да. Да се поразходим.

Рената не помръдна.

— Защо?

— Престани да ми задаваш въпроси. — Мегън не я погледна, а тръгна пред нея по пътя. — Аз самата имам няколко.

— Просто ми дай куфарчето.

— По-късно.

Рената се изравни с нея след минутка.

— Отворила си го, нали?

— Да.

— Какво има в него?

Мегън спря и се обърна с лице към нея.

— Нима не знаеш?

Рената поклати глава.

— Хеда Киплер каза, че чекмеджето било претъпкано. Би могло да е какво ли не.

— Ти обаче беше сигурна, че ще успееш да го използваш, каквото и да е.

Рената навлажни устни.

— Какво има в него?

Ръцете на Мегън трепереха, докато го отваряше.

— Розова детска рокличка. Накъсана, избеляла, вероятно е принадлежала на момиченце на не повече от седем или осем годинки. — Извади рокличката и я подаде на Рената. — Толкова малко нещо да разтревожи закоравял агент от ЦРУ. Грейди каза, че нямал търпение да се освободи от куфарчето.

— Не е толкова малко нещо. — Рената не взе розовата рокличка. — Сигурно е знаел какво е.

— И какво е то, Рената? Какво е имало в чекмеджето? Държиш се странно, изглеждаш силно уплашена, когато говорим за това.

Тя наклони глава.

— Не се страхувам.

— Тогава вземи роклята.

— Да. — Не помръдна няколко секунди, после рязко грабна памучната материя, която някога е била детска рокличка. Потрепери: — О, Господи!

Изтича отстрани на пътя и повърна.

— Рената. — Мегън застана до нея и постави ръка на рамото й, за да я успокои. — За бога, Рената!

— Съжалявам — отговори задъхано тя. — Не исках… Скоро ще съм по-добре.

— Седни. — Мегън нежно я побутна да седне на земята и да облегне гръб на един от високите борове, които растяха от двете страни на пътя. — Какво има? Какво не е наред?

— Очевидно е, нали? Прилоша ми.

— Защо?

Рената сведе поглед към рокличката, която продължаваше да стиска.

— Може би не харесвам розовия цвят.

— Тогава нека я взема обратно. — Мегън издърпа рокличката от ръката й. — Не се налага да използваш точно тази вещ. Ще получим и нещо друго.

— Не. — Обаче сега, като не държеше вече рокличката, дишаше по-лесно. — Трябва да бъде тази вещ. Или нещо подобно.

— Защо? Какво е това?

— Мисля, че знаеш.

— Предположих, когато я видях. И едва не повърнах — като теб. — Стисна здраво материята. — Да не би да е принадлежала на някое от момиченцата, които Молино е предал в робство?

Рената рязко кимна.

— Хеда Киплер ми каза, че Молино обичал да събира трофеи. В онова чекмедже имало всичко — от части от тела на мъже, изпречили се на пътя му, до кичури коса на деца, които е изнасилил и убил. — По бузите й бавно се стичаха сълзи. — Особено обичал роклите, които момиченцата носели в деня, в който били заловени. Дори клиентите и бандитите, на които били продавани децата, му изпращали трофеи. Каза, че го е виждала да седи зад бюрото си, да се усмихва и да гали тези свои любими вещи.

Ужасът беше непоносим.

— И ти все пак ни каза да ти донесем… това.

— Искаш да заловим Молино, нали? Така ще съм сигурна, че ще го открия.

— Ти дори не можеш да докоснеш роклята, без да повърнеш.

— Напротив, мога. Просто ми дай малко време. — Протегна колебливо пръст и докосна памучната материя. Потрепери, но не отдръпна ръка. — Обикновено не съм такава страхливка. Но сега просто виждам момиченцето.

— Така ли?

— А също и Молино. Образите се смесват пред очите ми. Страхувах се, че ще е така. Случвало ми се е и преди. Не съм като теб. Аз… не мога да се справя с такива чувства. Чувствам се така, сякаш съм пребита от бой. — Пое си дълбоко, но накъсано, дъх. — За него важни са били не само парите. Усещал е чувство за власт, когато е погубвал тези малки момиченца. Обичал да гали рокличките и да мисли за това.

— Чудовище!

Рената кимна.

— Тези трофеи изпращат най-силните сигнали. Това тук е същността на онзи кучи син. Ще успея да го открия, дори да е на хиляда мили оттук.

— Каза, че образът е смесен с този на малкото момиченце.

— Когато свикна с нея, ще успея да изолирам него — каза тя с дрезгав глас. — Тя е била толкова уплашена, Мегън. Името й е било Адиа, тя бягала и бягала, но бандитите яздели коне и я хванали. Тя плачела, но никой не се интересувал от нея…

— Може би ще успеем да я намерим, Рената…

— Може би. Ако е още жива. — Очите на Рената блестяха от сълзи. — Но първо трябва да заловим Молино. — Тя изправи гръб и избърса бузите си с опакото на дланта. — Съжалявам, сега съм добре.

— За бога, няма нищо нередно в…

Думите й не достигаха до Рената. Мигът на слабост беше отминал и тя се отдръпваше, затваряше се в себе си. Защо да приеме това? Сега се чувстваше по-близо до Рената и тя просто трябваше да се научи да се справя с привързаността. Мегън преднамерено я хвана за ръката.

— Мисля, че нещо с теб не е наред, щом се подлагаш на всичко това, но те уважавам. — Изправи се. — Ако мога да помогна, кажи ми. Какво ще предприемеш сега?

— Просто ще шофирам наоколо и ще видя къде ще ме отведе следата. — Рената се усмихна несигурно. — Ще се опитам непременно да открия Молино, преди да падне нощта. Заради теб, Мегън.

— Знам, че ще се постараеш с всички сили. Но ако не успееш, стой далеч от гробището. Чу ли?

Рената не отговори.

— Наистина го искам. Не знам какво да очаквам, но не искам Молино да се обади на някого, който ще нарани или дори убие Филип.

— Ще си помисля. И без това няма да има смисъл точно там да се опитам да осъществя връзка с Молино. Това няма да е мястото, където той държи Филип. А и връзката ще се разпадне, когато той увеличи достатъчно разстоянието между нас. Какъв е планът?

— Харли ще огледа гробището, за да сме сигурни, че Молино няма подкрепления. Грейди ще остане в прикритието на дърветата със снайпер, насочен в Молино.

Рената се замисли.

— Предполагам, че това е най-безопасният план.

— Тогава ми обещай, че ще останеш далеч от гробището.

— Ако успея преди това да открия Молино, няма да се стигне до това.

— Обещай.

Рената смръщи вежди.

— Обещай.

— Не, по дяволите.

Обърна се рязко на пети и тръгна към колата.

22:45

— Харли твърди, че в близките околности е чисто — каза Грейди. — Има четирима от хората на Молино в гората от другата страна на пътя. Не очаквах той да поеме риска да дойде сам. — Посочи с ръка на юг. — Ще се скрия сред дърветата там и ще насоча снайпера в Молино. Харли ще обиколи и ще наблюдава хората му в гръб, за да е сигурен, че няма да те нападнат. Разбра ли?

Тя кимна с поглед, насочен към върха на хълма.

— Разбрах.

Гробището в Редуинг беше от времето на Гражданската война и това му личеше. Разядени и изгнили дървени кръстове, каменни плочи, ерозирали с течение на времето и с избелели надписи, избуяла трева.

— Не се приближавай много до него. Трябва да мога да се прицеля.

— Не можеш да го застреляш. Филип е в ръцете му, а Рената все още не е успяла да разбере къде го държи.

Той постави оптическия мерник на снайпера.

— Ако трябва да направя избор, той няма да бъде Филип — каза мрачно.

— Молино не иска да ме убие. Не още.

Харли излезе от близките храсти.

— Молино е тук. Двамата със Сиена изкачват хълма от северната страна.

Тя замръзна.

— Тогава по-добре да отида при него. Не искаме да стане нетърпелив, нали?

Тя чу Грейди да изругава тихо в мига, в който тръгна нагоре по пътеката. Той се чувстваше безпомощен, не можеше да контролира ситуацията, а тя знаеше, че той мрази да се намира в подобно положение. Е, щеше да му се наложи да се справи с това. Тя самата се чувстваше безпомощна в момента.

Луната беше пълна и светеше ярко. Тя ясно видя Молино и Сиена, застанали на върха на хълма. Забави крачка за миг, поколеба се, през нея мина тръпка на страх и дори ужас. Не биваше да изпитва напрежение. Те бяха чудовища, но дори чудовищата можеха да бъдат унищожени.

Молино й се усмихваше.

— А, Сиена, ето я. Казах ти, че ще дотича, за да спаси тази отрепка Филип. Майка й беше същата. Каквато майката, такава и дъщерята.

Сиена сви рамене.

— И нито една от тях не е особено умна. Губиш си времето. В ръцете ти е, убий я.

— Какво ще кажеш за това, Мегън? — запита Молино. — Непрекъснато повтарям на Сиена, че си добър противник, но той не иска да ми повярва. Мисли, че трябва да се концентрирам върху бизнеса.

— Щом наричаш мръсотията, в която си потънал, бизнес — каза Мегън спокойно, когато се изравни с тях. — Кажи ми как мога да си върна Филип.

— Веднага.

— Жив ли е още?

— Да, но не мога да набера номера му и да го накарам да говори с теб. — Засмя се. — Той не може да общува в момента. Знам, Гарднър много се вълнуваше, че стиснал ръката му, обаче ние не се впуснахме да правим изследвания в тази посока. — Наклони глава. — Мен ме интересува повече какво ще се случи, ако ти стиснеш ръката на Сиена.

— Какво? — Сиена обърна рязко глава и втренчи поглед в Молино. — Какво си замислил, по дяволите?

— Няма за какво да се тревожиш, нали, Сиена? Винаги си се съмнявал, че синът ми Стивън стана жертва на курвата, родила тази пепелянка. Виждах с какво презрение се отнасяше към мен и моите налудничави идеи. Ако си прав, можеш да го докажеш сега. Позволи й да те хване за ръката.

— Не искам да го докосна — каза Мегън. — Той е мръсен като теб.

— Но се хвалеше как ще ме превърнеш в подобие на растение. Грозна заплаха. Блъфираше ли?

— Не искам да го докосна — повтори тя.

— Обаче аз настоявам. Затова сме тук. Трябва да знам пред какво съм изправен в твое лице и какво мога да очаквам от откачените, записани в Книгата. Хвалеше се, че можеш да ме откриеш, но това не се случи. Хвалеше се, че притежаваш сили като майка си, но за това също няма доказателство. — Усмихна се. — Докажи ми, Мегън.

— Не се налага нищо да ти доказвам.

— Налага се, ако не искаш да се обадя и да изключат животоподдържащите системи на Филип.

Тя сви рамене.

— Добре, признавам. Не съм Пандора. Просто исках да те ядосам.

— Докажи ми — повтори той тихо.

— Върви по дяволите! — каза Сиена. — Няма да се примирявам повече с тези глупости.

— Страхуваш ли се? — запита Молино. — Защо? Както каза, това са глупости. Моят Стивън полудя просто така, без никаква причина.

— Не ставай задник — каза Сиена. — Просто не искам да играя играта ти.

— И се страхуваш от тази красавица. Боже мой!

— О, за бога.

Сиена направи една широка крачка и се озова до Мегън. Протегна ръка.

— Да приключваме с това.

Тя не помръдна.

— Хвани го за ръката — каза Молино. Извади мобилния си телефон. — Ще ти дам трийсет секунди, преди да се обадя.

Тя го изгледа гневно.

— Защо не хвана теб за ръката, Молино?

— Защото Сиена заслужава съдбата си заради съмненията си в мен. А и винаги ми е харесвала идеята за древните египтяни, чиито роби отпивали първи от отровата. В това има нещо истинско. Петнайсет секунди.

Тя хвана Сиена за ръката. Дланта му беше голяма, топла и мека, а тя мислеше за това, как същата тази ръка беше измъчвала Едмънд Гилъм.

— Стисни я — каза Молино. — Силно.

Тя се подчини. Господи, как смразеше това!

— По-силно — настоя Молино.

Тя отново се подчини.

— Глупости — каза Сиена. — Продължават прекалено дълго. — Ръката му се сключи болезнено около тази на Мегън.

Болка. Гняв. Омраза.

После Сиена пусна ръката й и отстъпи назад.

— Доволен ли си? — запита рязко Молино. — Едва не й счупих ръката. Искаш ли отново да го направя?

Облекчението завладя Мегън с такава сила, че й се зави свят. Нищо не се беше случило. До този момент не съзнаваше колко се страхува.

— Не. — Молино изучаваше изражението на Мегън. — Вярвам, че съм разочарован. Признавам, надявах се да дадеш урок на Сиена. Може да не се окаже така интересно да те убия, както се надявах. Очевидно няма да се окажеш предизвикателството, за което те мислех.

— Казах ти, че не съм Пандора.

— Но си дъщеря на Пандора и това трябва да е достатъчно за мен. — Извърна се. — Ела, Сиена. Да се върнем в къщата и да посетим Блеър.

Мегън се напрегна.

— И какво ще му сторите?

— Ще се уверим, че е все още жив в мазето. — Направи пауза. — А после, утре вечер, ще спра системите.

— Не!

— Да. — Гледаше я втренчено, право в очите. — Ако искаш да го получиш, ще трябва да ми дадеш нещо в замяна. Мисля, че знаеш условията, които ще приема. Ако искаш Филип Блеър, аз трябва да получа теб. Няма да видиш Филип жив, освен ако утре вечер не дойдеш тук сама, без Грейди, Харли или оная откачена Рената Вилгер да са наблизо. — Огледа се из гробището. — Хората ми казаха, че си дошла с Грейди и Харли. Сигурен съм, че все още са някъде наблизо. Исках да се чувстваш в безопасност тази вечер. Утре ще е различно. Искам да се чувстваш уязвима. Не, уплашена. Искам да вкуся страха ти. Стивън се страхуваше в нощта, в която умря. Хленчеше, плачеше, викаше.

— Обещаваш ли, че ще пуснеш Филип?

— Казах ти, че ще го направя при определени обстоятелства.

— Готова съм да направя размяната, но няма да рискувам живота си за нищо. — Навлажни устни. — Доведи Филип в онова открито поле северно от гробището, а аз ще уредя хеликоптер да го вземе и да го закара обратно в „Белхейвън“ в Атланта. Можеш да дойдеш и да ме вземеш след излитането на хеликоптера.

— Това не ме удовлетворява — каза Молино.

— По дяволите! — възкликна Сиена. — Престани да се пазариш. Какво те интересува Филип Блеър? Имаш Мегън, нали нея искаше. Да сложим край на това.

— Колко си нетърпелив — каза Молино. — Сиена, не знам дали си така ядосан, защото те накарах да рискуваш разсъдъка си, или просто си нетърпелив да вкараш Мегън в леглото си. — Усмихна се на Мегън. — Обещах му, че ще може да те изнасили. Така и ти ще имаш какво да очакваш през следващите двайсет и четири часа.

— Изпрати Филип в полето, за да го вземе хеликоптер.

Молино мълчеше.

— Много добре. Сиена е прав. Всъщност не ме интересува никой, освен теб. — Обърна се и тръгна надолу по хълма. — Да вървим, Сиена. — Добави злобно: — Кажи ми: вие ти се свят или главата ти е замаяна от успеха? Някакви халюцинации?

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам — отговори сухо Сиена. — Чувствам се нормално, както винаги. Цялата тази психарска история няма никаква почва, а тя е просто измамница.

Усмивката на Молино изчезна.

— Майка й обаче не беше. Стивън също беше напълно нормален, преди тя да отрови ума му.

— Щом казваш.

— Да, твърдя го. — Молино погледна отново Мегън. — Радвам се, че стигнахме до споразумение. Сигурен съм, че Филип също щеше да го оцени, ако не беше жив труп.

— Поддържай системите му — отговори тя. — Ако е в по-лошо състояние, когато го видя, ще се кача в хеликоптера с него.

— А аз ще сваля хеликоптера. Не ме заплашвай.

Тя загледа как той се отдалечава. Никога преди не беше срещала такава грозота, както тази вечер. Сведе поглед към ръката си, която още тръпнеше от болка. Бруталността на Сиена беше най-малката съставка на ужаса, който беше преживяла в тези няколко минути. Подозираше, че Молино е нестабилен психически, но тази вечер това беше станало очевидно. Злобата и порочността му я бяха разтърсили повече от жестокостта на Сиена.

— О, току-що се сетих за нещо, което вероятно те интересува. — Молино се беше обърнал и я гледаше, без да премигва. — Обадиха ми се малко преди да дойда на гробището.

Тя замръзна. Беше решила, че е приключило. Но не беше. Злобното му изражение й подсказваше, че не беше дошъл краят на ужаса. Той извади къс хартия от джоба си и го пусна на земята.

— Казах ти, че не разбирам как е възможно да бъдеш привлечена в мрежата ми от онова подобие на жива твар. — И отново тръгна надолу по хълма.

Тя гледаше след него шокирана. Какво беше намислил? Изтича и вдигна късчето хартия от земята. Всъщност това беше снимка. Включи джобното си фенерче.

Не!

Затича по хълма след Молино.

— Спри, копеле!

Той се обърна и се усмихна.

— О, заболя те, нали? Реших, че това ще е много по-добра застраховка от Блеър. Такова прекрасно малко същество.

— Казваш, че Дейви е в ръцете ти?

Гласът й трепереше. Цялото й тяло трепереше. Чувстваше се така, сякаш в стомаха й се беше забил с всичка сила железен юмрук.

— Това е лъжа. Получих електронна поща от баща му вчера, той щеше да ми каже, ако нещо не е наред.

— Хората ми го отвлякоха тази вечер. Влезли през прозореца на спалнята му, докато спял. Имаме голям опит в тези неща. Родителите му дори не знаят, че го няма. — Добави тихо: — Обади им се. Кажи им къде ще прекара нощта малкото момченце.

— Ти, кучи сине! Да не си посмял да го докоснеш и с пръст.

— Мисля да те оставя да се тревожиш. Макар да предпочитам малките момиченца, може да се насиля, за да…

— Ще те убия!

— Не, ще дойдеш в полето утре и ако имаш късмет, ще ти предам и мъжа, и детето.

— И двамата. Няма да се пазаря само за единия. — Направи пауза. — А ако нараниш Дейви, няма да преговарям.

— Повредена стока? — Той смръщи вежди. — Да, разбирам, че щетите намаляват цената на стоката. Ще си помисля. — Обърна се и заслиза с широки крачки по склона.

— О, Господи! — прошепна тя.

Нека това се окаже лъжа, моля те, Господи! Набра номера на Скот. Чу сигнала свободно седем пъти, преди той да отговори.

— Какво си мислиш, Мегън? — Звучеше така, сякаш го е изтръгнала от дълбок сън. — По-добре да е нещо важно. Трябва да съм в болницата в шест сутринта.

— Надявам се да не е важно. Моля се да се окаже лъжа. Виж, Скот, направи ми услуга и отиди да видиш как е Дейви.

— Изглеждаш така, сякаш те е прегазил булдозер. — Грейди я пресрещна още преди да е слязла по хълма. — Какво ти е сторил, по дяволите?

— Дейви също е в ръцете му. — Сълзите се стичаха свободно по лицето й. — Това копеле е отвлякло и Дейви!

Грейди изруга.

— Сигурна ли си?

— Надявах се да е лъжа. Молино си играеше с мен. Каза ми новината, когато вече си тръгваше. Но се обадих на Скот и… Те дори не знаеха, че Дейви е отвлечен. Молино ме остави аз да им съобщя. Скот и Жана са изплашени до смърт. Аз също. Знаеш ли какво причинява на децата този кучи син? Да, разбира се, знаеш. Та нали ти ми каза.

— Този път може да не…

— Не се знае. — Сви ръце в юмруци. — Може да го изнасили, Грейди. Позволих му да види колко съм уплашена. Не биваше да го допускам. Единствената ми надежда е фактът, че той гледа на децата като на стока, която бива продавана и купувана, а повредената стока не струва нищо. Не разбира защо искам да спася Филип. В неговите очи той вече не е човек. По-добре да повярва, че няма да се предам в ръцете му, ако нарани Дейви. — Каза накъсано: — Чувствам се така дяволски безпомощна! Трябва да намеря начин да им помогна.

— Ще измислим начин. — Той направи крачка към нея с протегната ръка. — Трябва да има начин…

— Не ме докосвай.

Знаеше, че той иска само да я успокои, но чувстваше, че всеки момент ще се разпадне на парченца като счупен кристал. Не можеше да рискува да прояви слабост.

— Не сега.

Той отпусна ръце покрай тялото си.

— Добре, разбирам. С какво мога да ти помогна? Какво друго се случи там, на хълма?

— Казах на Молино, че трябва да доведе Филип в полето на север от гробището, за да го отведа с хеликоптер обратно в болницата. Когато ми съобщи за Дейви, му казах, че той също е включен в сделката.

— А самата сделка?

— След като Филип и Дейви отлетят, Молино ще ме вземе от мястото.

— По дяволите, няма да стане! — В гласа на Грейди вибрираше стаено насилие. — Няма начин.

— Това е единственият начин да бъда сигурна, че Филип и Дейви са в безопасност, че Молино няма да ги използва, за да ме нарани. Те не бива да участват в събитията оттам нататък.

— И ще заложиш живота си?

— Да. И ти трябва да се погрижиш размяната да протече гладко. Няма да ме убие веднага. Ако искаше това, нямаше да отвлече Филип и Дейви. — Тръгна по-бързо. — Обаче нямам намерение да се оставя да бъда изнасилена и измъчвана. Няма да можеш да се доближиш до мен веднага след отвличането ми, затова ще трябва да знаеш къде отиваме. Рената твърди, че ще успее да го открие.

— Тя имаше възможност, но не го откри днес — каза той мрачно.

— Каза, че има проблеми да отдели единия образ от другия.

— И ти разчиташ, че ще успее да реши проблемите си? Знам колко е трудно за един Откривател да се фокусира. Може и да си мъртва, когато Рената установи местонахождението му.

— Тогава измисли алтернативно решение. Аз ще се погрижа Филип и Дейви да останат живи. Това е моя работа. Всичко останало зависи от вас.

— А моята задача е да те опазя жива.

— Не така започна всичко. Ти искаше Книгата, искаше смъртта на Молино.

— Приоритетите ми се промениха.

— За мен сега са важни само двама души. Филип и Дейви. Останалото е…

— Защо разтриваш непрекъснато ръката си? — прекъсна я той.

Тя не беше осъзнала това. Беше просто чисто автоматичен рефлекс.

— Боли ме леко. Всъщност чувствам я така, сякаш е попаднала в преса. Молино искаше Сиена да играе ролята на опитно зайче. Мисля, че му харесва идеята Сиена да се превърне в безмозъчна твар. Беше силно разочарован, че, както се оказа, аз не съм Пандора.

— А ти си изпитала облекчение.

— Никога не съм мислила, че ще се радвам толкова. — Стисна устни. — Макар че бих била доволна да нараня Сиена, независимо по какъв начин. Той е боклук като Молино. И двамата заслужават наказание. Но не, Молино все пак е номер едно в списъка на мръсниците. — Тръгна към дърветата, където беше паркирана колата. — Нека Винъбъл уреди хеликоптера. Утре ще бъда в полето северно от гробището.