Дъщерите на Пандора

Глава 7

Докато гледаше как вратата се затваря след нея, Грейди си помисли, че тя вероятно ще открие всичко много по-бързо, отколкото е удобно за него. Той просто имаше късмет, че в момента доста неща занимават ума й, главното, от които беше Молино. Щеше да е забавно да застави събитията да се развиват толкова бързо, че тя да няма време да спре и да помисли. Не беше сигурен каква част е усетила в онази пещера при смъртта на майка си и колко неща е успяла да разбере чрез болката. Беше невероятно, че се беше съгласила отново да преживее толкова много болка.

Не, не беше чак толкова невероятно. Той беше разчитал на силата и решителността й, когато беше решил да я помоли за помощ. Никой не познаваше Мегън така добре като него. От момента, в който я беше срещнал в къщата на плажа, той беше почувствал връзка с нея, която се беше задълбочила и станала по-силна още през онова лято. Беше се опитал да я запази непокътната. Опитваше се да изпитва към нея братски чувства, но това никога не му се беше удавало. Тя още тогава беше зряла за възрастта си и така дяволски жива, излъчваше блясък, който привличаше. Беше дяволски трудно да не протегнеш ръка към нея, да не я докоснеш.

Спомни си как една сутрин я беше видял да вдига лице към слънцето. Беше извила дълга грациозна шия, а вятърът я беше погалил. Господи, шията и раменете й бяха много красиви. Той беше млад тогава, но не беше без опит. И така отчаяно я желаеше, че едва успяваше да скрие това. В онзи момент трябваше буквално да избяга, да се скрие у дома си.

Колко пъти му се беше наложило да бяга от Мегън през онова лято? Усещането беше чувствено, нежно и сладко-горчиво. А след осъществяването на психическата връзка той се беше почувствал така, сякаш беше част от нея.

Да, разбира се. Ако тя беше част от него, значи той беше мазохист, щом искаше от нея да преживее онова, което я очакваше в Париж. Той щеше обаче да бъде само страничен наблюдател. Тя щеше да страда. Трябваше да приеме този факт и да продължи нататък. Извади телефона от джоба си и бързо набра номера на Винъбъл от ЦРУ.

— Възможно е да имам нужда от помощ — каза веднага щом му отговориха. — Мегън Блеър е мишена на Молино и не знам какво може да се случи. Искам да бъдеш готов.

— В Атланта?

— Не веднага. Вероятно в Париж. Ще търсим Книгата.

— По дяволите. Не можеш ли да не я замесваш в това?

— Не, Книгата ми трябва. Интуиция, Винъбъл?

— По дяволите, да. Винаги съм се питал дали не можех да предотвратя онзи кошмар със Сара в лагера в джунглата. Вероятно можех да направя нещо различно. Но бях много млад и нетърпелив, действах като по учебник.

— И двамата бяхме млади. Аз също съм имал своите съмнения през годините.

— Но не достатъчно, та да се откажеш да използваш дъщеря й.

— Преследваш Молино от много време — толкова отдавна, колкото и аз. Имаме шанс да намерим и него, и Книгата. И имам нужда от Мегън, която ще успее да направи това. — Направи пауза. — Не ти се обадих, за да обсъждаме това. Ще ми помогнеш ли, когато имам нужда от помощ?

— Разбира се, по дяволите. — И той затвори.

Беше странно, че Грейди беше този, който се канеше да използва Мегън Блеър и да й причини болка вместо Винъбъл, който години наред вече работеше за ЦРУ. Не, всъщност не. Онзи епизод със Сара беше оставил отпечатък върху всички тях. Винъбъл беше прекрасен агент и вероятно нямаше нещо, което да може да се направи по друг начин в онази нощ, в която бяха извършили нападението. Грейди мислеше, че е направил всичко, на което е способен, но то също не се беше оказало достатъчно.

Това обаче нямаше да се случи този път. Никакви грешки, по дяволите.

Бързо набра друг номер.

Мегън се спря изненадана на прага на кухнята.

— Какво, за бога, правиш тук, Харли?

— Наглеждам те. — Джед Харли се усмихна широко и се изправи. — И възстановявам дишането си. Грейди не ми даде много време да стигна тук. — Погледът му се спря на малкия куфар, който тя носеше. — Ще пътуваш с малко багаж.

— В това куфарче е компютърът ми. А медицинската ми чанта е в коридора. Нямам намерение да пътувам в разкош. Къде е Грейди?

— Тръгна напред, за да подготви нещата. Каза ми да се погрижа да стигнеш в безопасност и безпрепятствено до Париж. — Поклони се леко. — Трябва да те доставя там във физическо здраве и емоционално спокойна. Какви са шансовете ми да сторя това според теб?

— Откъде да знам? Вероятно не са много добри. Може би петдесет на петдесет. Напоследък не може да се каже, че съм спокойна.

— Тогава ще трябва да разчитам поне да те опазя жива. — Взе куфарите й. — Да вървим. Не мисля, че си особено доволна от факта, че замествам Грейди и движението може да попречи на гнева ти да избухне. Моите чувства са нежни и лесно биват наранявани.

Прав беше. Беше изпитала разочарование, когато беше влязла в стаята и видяла Харли да седи на стола, обикновено заеман от Грейди. Предполагаше, че всъщност трябва да изпитва облекчение. Времето, което беше прекарала с Харли в чакалнята на болницата, се беше оказало най-спокойното напоследък. Той й въздействаше благотворно. Изразяваше съчувствието си по ненатрапчив начин, успокояваше я. От друга страна, нямаше нищо такова при Грейди. Беше напрегната непрекъснато, когато беше с него. Вечно се колебаеше между съмнението и крехкото доверие. Господи, да, по-добре беше да се колебае. Той вече беше признал, че не й е казал цялата истина. Но разочарованието все още беше там, макар и не толкова силно. Може би защото всеки миг с Грейди беше предизвикателство.

Харли въздъхна.

— Да, няма да ме погалиш по главата и да изразиш съчувствие. Нежните чувства обикновено извикват по-ентусиазиран отговор у хората.

— Глупости. — Тя се усмихна. — Нямаш нужда някой да те гали по главата. Няма да знаеш как да се държиш, ако това се случи.

— Бих могъл да се науча. Не ти минават тези? Предполагам, че ще трябва да опитам нещо друго. Остави ме да помисля. — Хвана я за ръката. — На път за Стокхолм.

— Стокхолм? Мислех, че отиваме в Париж.

— Така е. Но ще минем през Стокхолм. Грейди има нужда от малко време, за да ни прокара път, така да се каже.

— И не искате Молино да знае къде отиваме, в случай че ни следи?

— О, да, той ни следи. Но няма да е за дълго. В Стокхолм ще се смесим с тълпата и ще изчезнем. Хайде, ще изтървем полета си, ако не побързаме. — Той й се усмихна и я хвана за лакътя. — Обещавам да направя полета интересен. Още не съм имал възможност да покажа остроумието си, защото в чакалнята на болницата бях зает да бъда мил и да предлагам утеха.

— Свърши добра работа.

В момента също вършеше добра работа. Тя осъзна, че откакто е с него, вече не е така нервна и се страхува по-малко от бъдещето. Харли не само отвличаше вниманието й от проблемите и неприятностите, но лекият жест, с който я побутваше към вратата, я успокояваше също толкова, колкото и думите и поведението му в чакалнята на болницата.

— Трябва обаче да се придържаш към това, в което си добър. В момента за мен ще е изтощително да се възхищавам на нечие остроумие.

— Какво облекчение! Огромна тежест се смъкна от раменете ми.

Тя осъзна, че вече не се чувства напрегната. По време на дългия полет щеше да има възможност да мисли за всички неща, преобърнали живота й така внезапно. Щеше да има и много, много часове да се подготви за следващата си среща с Грейди. Дали Грейди не преследваше точно тази цел, като беше уредил Харли да я заведе до Париж? Възможно беше.

— Да вървим. — Тя тръгна пред Харли към вратата. — Колкото по-рано тръгнем, толкова по-скоро ще приключим с това.

— Тя лети към Стокхолм — каза Питър Сиена, обърнал се с лице към Молино. — Дарнел ме информира, че самолетът е излетял преди четирийсет минути.

— Заедно с Грейди ли?

— Не, Грейди е излязъл от къщата й почти два часа преди тя да тръгне за летището. Дарнел е решил, че ти ще предпочетеш той да остане на поста си и да наблюдава Мегън Блеър. Качила се е в самолета с Джед Харли — мъжа, който беше с нея и в болницата.

Молино изруга тихо.

— Което е все едно, че е с Грейди. Харли работи за него през последните четири години. Кои са нашите хора в Стокхолм?

— Още нямаме такива. Но Макс Уидър е в Берлин. Да му се обадя ли и да го изпратя в Стокхолм?

Молино кимна.

— Искам да е на летището, когато техният самолет пристигне. Възможно е направо оттам да вземат друг самолет, а аз искам да знам накъде са тръгнали. — Направи гримаса. — Освен това трябва да следим и Грейди. Това сигурно е негова работа.

— Опитва се да я защити?

— Може би. Но не се налага да я изведе от страната, за да стори това. Обзалагам се, че работи по въпроса с книгата.

— Работи?

— Ако тя е като майка си, може да му помогне да я намери.

— О, разбирам.

Изражението на Сиена остана спокойно, но Молино усещаше скептицизма му. Долавяше още и насмешка. Той знаеше, че Сиена не вярва на всичките тези психически глупости, както ги наричаше. Дяволски искаше и той да може да си позволи да не вярва. Дори когато Стивън беше умрял, Сиена беше помислил, че смъртта му е естествена. Но какво знаеше той? Беше в Маями, когато Стивън беше убит. Но Молино знаеше, че го е убила онази кучка. Беше видял как го беше направила.

Болката, макар и стара, отново го завладя. Кучка. Кучка. Кучка. Беше се погрижил тя да гние в ада, но дъщеря й беше още жива. И другите откачени, които бяха с нея.

Но не задълго.

Нямаше да обърне внимание на скритото презрение на Сиена, както продължаваше да прави през всичките тези години. Възмущаваше се, но не можеше да го обвини, че не вярва във факта, че Стивън беше станал жертва на онази вещица. Понякога, когато се събудеше посред нощ, Молино също не вярваше в това. То обаче беше вярно и щеше да остане истина, докато той не успееше да го превърне в лъжа. Докато не изтребеше от лицето на земята тези откачени. Докато не убиеше Мегън Блеър и не намереше Книгата.

— Следят ни. — Погледът на Харли беше прикован в огледалото за обратно виждане. Бяха наели кола на летището в Стокхолм. — Черно „Волво“. Един човек, мисля. Това обикновено означава наблюдение, няма да последва опит за убийство.

— Каква утеха! — прошепна Мегън. — Мога ли да отбележа, че в камиона, който се опита да ме изблъска от магистралата, имаше само един човек?

— Да, но аз не бях с теб — усмихна й се той. — Моята репутация е добра. Извиквам ужас в сърцата на враговете.

— Аз не те намирам за толкова страшен.

— Защото потискам агресивната си натура в твое присъствие. — Отново погледна в огледалото за обратно виждане. — Ще трябва да се погрижа той да ни изгуби. Не искам да е по петите ни, когато стигнем на пристанището?

— Пристанище?

— Ще вземем бързоходна моторна лодка до частно летище на крайбрежието. А оттам ще вземем самолет до Париж. — Натисна педала на газта. — Дръж се здраво.

Тя си помисли, че съветът му е добър, защото скоростта се увеличи многократно, улицата беше тясна и стръмна, после завиха рязко вляво и излязоха на булеварда.

— Все още е зад нас — измърмори Харли. — Доста е добър. Ще трябва да вложа малко повече умение, ако искаме да му избягаме. Какво удоволствие…

Удоволствие? През следващите петнайсет минути Мегън се чувстваше така, сякаш се беше качила на панаирно влакче на ужасите. Когато пристигнаха на пристанището и Харли изказа удоволствието си, че са изгубили волвото, на Мегън й се виеше свят и беше напълно дезориентирана.

— Нямат ли пътна полиция в Стокхолм? — запита тя, когато слезе от колата. — Изненадана съм, че не ни спряха.

— Всъщност жителите на Стокхолм силно почитат реда и закона, затова и движението тук е много стриктно. Затова и трябва веднага да скочим в лодката и да побързаме да напуснем града. Сигурен съм, че за нас са докладвали поне дузина пъти. — Помогна й да се качи на борда. — Не мисля, че Грейди би искал да се забавим.

— Трябваше да помислиш за това, преди да започнеш да шофираш така, сякаш си на пистата в Индианаполис.

— Не, пилотите там са майстори, но не притежават никаква спонтанност. Аз съм много по-добър за шофиране по градските улици от тях. Споменах ли, че веднъж бях шофьор каскадьор в Холивуд?

— Не, не си. Какво друго?

— О, бил съм много неща — каза той, без да уточни нищо, когато лодката потегли. — Обичам промяната. — Хвърли й бърз поглед. — Не съм като Грейди и теб, не се интересувам от човешката психика. Правя каквото ми харесва и оставям на другите тежкото бреме.

— Колко е добре това за теб. Аз обаче нямам намерение да се подчинявам на нищо, освен на собствената си воля; избрах медицината и точно с това имам намерение да се занимавам.

— Браво на теб! — Той увеличи скоростта на лодката. — Тогава ми остава да съжалявам само за Грейди.

Грейди ги чакаше, когато чартърният самолет се приземи на малкото летище в Шантили, близо до Париж. Мегън почувства как познатото напрежение стяга мускулите й, докато го гледаше как върви към тях с широки крачки. Вятърът караше дънките и ризата му да прилепват по стройното му мускулесто тяло и тя усети нещо… различно в него. Преди той създаваше впечатление за сдържана сила, а сега походката му беше заредена с енергия. Силата бликаше от него, той не правеше усилие да я сдържа. Тя беше готова да се възпламени. И тя инстинктивно се стегна, сякаш щеше да й се наложи да се бори с енергията му.

— Всичко е наред — каза Харли, докато изучаваше лицето й с поглед. — Можеш да се справиш с него.

Разбира се, че можеше. А и беше възможно промяната в поведението на Грейди да е просто игра на въображението й. Кимна, стана и тръгна към изхода.

— Не се и съмнявам. Той просто изглежда зареден с енергия.

— Защото е в режим на действие, така да се каже. При него обикновено е така. — Харли я последва по пътеката между седалките. — Но може би друг път не е чак толкова…

— Някакви проблеми? — Грейди запита Харли, докато помагаше на Мегън да слезе от самолета.

— Опашка в Стокхолм. Отървах се от него.

— Шофираше като герой от филм на Стив Маккуин — каза сухо Мегън.

— По-добър съм от всички каскадьори, участвали в неговите филми — възрази Харли. — Те никога не биха успели да се отърват от опашката. Онзи беше наистина добър. — Погледна Грейди. — Какво следва оттук нататък?

— Направих резервация в близкия хотел. Двамата с Мегън ще останем в стаите си, докато ти не провериш всичко.

Харли кимна.

— Тръгвам веднага. Ще наема кола и ще тръгнем още тази вечер. — Тръгна към терминала в края на пистата. — Тя трябва да се нахрани. Хапна само фъстъци по време на полета от Атланта. — Усмихна се през рамо на Мегън. — Не искам никой да си помисли, че не съм те запазил във върховна форма. Обикновено се гордея с работата си.

— Каквато и да е тя? — Направи гримаса. — Сега се държиш като кокошка майка. А не мисля, че до този момент си имал възможност да бъдеш такава.

— Господи, не. Това вече е страшно. Прекалено голяма отговорност.

Тя откри, че се усмихва, докато го гледа как върви към терминала. Харли беше странен, не приличаше на нито един от познатите й, но тя се чувстваше много по-спокойна с него, отколкото с хора, които познаваше от години.

— Харесваш го. — Погледът на Грейди не се отделяше от лицето й. — Това не ме изненадва. Повечето хора просто гравитират около Харли.

— Гравитират? Странна дума.

Грейди сви рамене.

— Но приляга съвсем точно за случая. Привлича хората към себе си, както слънцето планетите.

— Мисля, че той би се засмял на това сравнение — усмихна се тя. — Или може би не. Вероятно ще бъде поласкан, ще го приеме като нещо, което му се полага.

— Имала си възможност да го опознаеш по пътя дотук. — Хвана я за лакътя и я поведе към чакащата кола. — Мисля, че малко ревнувам.

Тя му хвърли скептичен поглед.

— А аз мисля, че ме лъжеш. Защо?

— Защото усещам някаква интимност между вас. А през последните дванайсет години само аз съм интимен с теб. — Гледаше я право в очите. — И не искам никой друг да се приближава толкова до теб.

Тя почувства как я залива топлина — бавно, на вълни. Думите му бяха неочаквани за нея, изненадаха я. Както и отговорът й.

— Ти може и да се чувстваш интимен с мен, но това е само от твоя страна. Нима мислиш, че не съм имала истински интимни връзки с мъже през всичките тези години?

— О, да. Беше влюбена през първата си година в колежа. Но това въобще не ме тревожеше. Втората ти връзка беше с младия латиноамериканец. Как се казваше той? Джулио някой си. — Устните му изтъняха. — Тогава се тревожех, защото често си лягаше с него. Чувстваше прекалено много. Беше нещо средно между това да се побъркам и своего рода еротично воайорство. Беше обезпокоително като дявола. Дори се наложи да намеря начин да се затварям за теб по време на интимните ви моменти.

Бузите й пламнаха.

— Опитваш се да ме накараш да изпитвам смущение? Престани да говориш така. Ти си едва ли не непознат за мен.

— Едва ли не. — Отвори й вратата на колата. — Обаче тази е ключовата дума. Познаваше ме доста добре онова лято на плажа.

— Така мислех. — Тя влезе в колата. — Какви ги вършиш, Грейди? Какво си намислил?

— Мили боже, колко си подозрителна. Каза, че искаш да бъда честен с теб. Аз просто ти се подчинявам.

И упражняваше чара и сексапила си, които я бяха привлекли към него преди толкова много години.

— Защо сега?

— Защото ще бъдем много близки през следващите няколко седмици. Искам всичко да е ясно, за да можеш да се концентрираш. Не искам нищо да ти пречи. Има само един елемент, който може да предизвика незабавен проблем. — Влезе в колата и запали двигателя. — Не бива да има никакви подмолни течения, които да отвличат вниманието ти. Понякога те могат да бъдат по-лоши от… — Млъкна, защото трябваше да изкара колата на заден ход от паркинга. — Не искаш да слушаш подобни неща, затова ще ги съкратя. Искам да правя секс с теб. Искам да ти направя всичко, което ти стори онзи недорасъл Медера, че и повече. От момента, в който те видях в зоологическата градина, искам това да се случи. По дяволите, даже може би преди това.

Тя не можа да проговори веднага.

— Прав си — каза накрая несигурно. — Не искам да слушам.

— Почти свърших. Ако те гледам така, сякаш искам да ти скоча, то е, защото наистина го искам. Няма нужда да си задаваш въпроси или да се тревожиш, да се питаш какво ли ще направя, ако ми дадеш възможност. Тази част от мен е примитивна и егоистична. — Колата влезе в уличното платно. — От друга страна, основното, което ме привлича към теб, не се намира между краката ти. Няма да си легна с теб, ако това ще ме лиши от помощта ти.

Тя се опита да запази спокойствие.

— Свърши ли?

— Да. Достатъчна ли ти е тази искреност?

Повече от достатъчна, помисли си тя. Чувстваше се като във вътрешността на нагорещена пещ. Грубостта на думите му можеше и да я обиди. Но не, беше възбудена. Гореше, не й достигаше въздух, тялото й вече беше готово. Спомените за онзи Грейди, когото познаваше през онова лято, се смесваха с реалността на този нов Грейди — по-мургав, по-опасен, по-опитен.

— Напълно ми е достатъчна.

Тъмните му очи блестяха, погледът му задържаше нейния. Майка й го беше сравнила с принц от Ренесанса и точно този образ виждаше сега тя. Чувствената извивка на устните му, хлътналите бузи, изражението, което подсказваше сексуално желание. Побърза да извърне поглед.

— Това, че искаш да си легнеш с мен, не ме тревожи, освен ако не ме изнасилиш. А ако се опиташ, ще съжаляваш. А сега може ли да говорим за нещо друго?

— На всяка цена. — Сведе поглед към долната половина на тялото си и направи гримаса. — Този разговор ме кара да се чувствам доста неудобно. Но чувствах необходимост да прочистя въздуха, преди да продължим. Прекалено си емоционална да не усетиш какво чувствам.

Да прочисти въздуха? Въздухът между тях беше така зареден с електричество, че тя едва си поемаше дъх.

— За бога, можем ли да престанем да говорим за сексуалните ти желания и да изясним защо съм тук? Вярвам, че този въпрос е малко по-важен.

Той я погледна изненадано, отметна назад тъмнокосата си глава и се засмя.

— Съжалявам. — Очите му блестяха. — За мъжете е най-важно сексуалното им желание. То доминира в нашия свят. — Колата се вля в магистралата. — Но отсега нататък ще се опитвам да не те отегчавам с този въпрос. Наблизо има ресторант. Предлагам да спрем и да хапнем. Какво ще кажеш? Харли се тревожеше, че не си се хранила доста време. Сигурен съм, че ще ме запита дали съм се погрижил за теб, когато се обади да докладва.

Беше се променил за секунди, сексуалността му вече не струеше от него — сякаш беше лампа, която трябваше да изгаси, защото свети прекалено ярко. Сексуалността все още беше там, но вече можеше да бъде игнорирана.

— Бих могла да хапна нещо. Бях неспокойна по време на полета от Стокхолм.

— Знам.

Колата излезе от главното платно и спря пред „Льо Пти Шат“, дълга дървена постройка с прозорци във формата на диаманти.

— Затова и реших да пътуваш с Харли, а не с мен.

— Предполагам, че си имал своите причини. — Тя неочаквано и рязко се обърна към него. — Разумът ти е преценил така, нали? Каква част от това е нормално и каква — не?

— Дали мога да чета мислите ти? Не. Но съм изключително чувствителен към онова, което чувстваш. Абсолютно ясно долавям усещанията и чувствата ти. Ти инстинктивно се научи да блокираш контрола ми над теб, но чувствителността ми за теб остана. — Слезе от колата, заобиколи я и й отвори вратата. — Но дори да нямаше връзка между нас, щях да знам, че искаш за известно време да избягаш от мен. Интуиция, не здрав разум.

— Истината ли ми казваш?

— Да. Може и да съм пропуснал да ти кажа нещо, но ще бъде глупаво да те лъжа. — Усмихна се. — Защото ти също си изключително чувствителна по отношение на мен. Връзката е двупосочна.

— Така ли? Нямам повече нужда да блокираш гласовете. Не можеш ли просто да прекъснеш връзката?

— Не знам. Не знам точно как се получава тя. Никога преди не съм бил свързан с никого. Затова и не исках да го правя онази нощ в пещерата. Но нямах избор. — Помогна й да слезе от колата. — Така че, възможно е да сме принудени да останем свързани.

— Няма да приема това.

— И защо не? Ти дори не ме усещаше през последните дванайсет години.

Да, но сега го усещаше прекалено ясно. А не можеше да отдели физическото от психическото, миналото от настоящето. Но усещаше, обезпокоително ясно, връзката.

— Това не ми харесва. Дори да не можеш да четеш мислите ми, не ми харесва някой да долавя ясно чувствата ми. Те са също толкова лични, колкото и мислите ми, по дяволите.

— Ще се опитам да го запомня. — Отвори вратата на ресторанта. — А междувременно, можеш да упражниш френския си, като прочетеш менюто и като изслушаш келнера, който най-вероятно ще ни изреди кои са специалитетите на деня.

Специалитетът на деня беше сьомга и беше приготвена с типичното за галите съвършенство.

— Десерт? — запита Грейди, когато тя преглътна и последната хапка и се облегна назад. — Сигурен съм, че Харли би го одобрил. — Той се усмихна. — Макар че ти вероятно нямаш нужда от него. Яде колкото шофьор на камион.

— Храната беше превъзходна. А и бях гладна. — Поклати глава. — Но ще откажа десерта. Може би само кафе.

Той направи знак на келнера.

— Cafe, s’il vous plait.

— Аз също успях да разбера какво казва келнерът — каза Мегън, когато той се отдалечи. — Но защо се налага да разбирам френски? Ти го говориш напълно свободно. Издиктува менюто, сякаш си роден и израснал във Франция.

— Защото не знам как точно става чуването на гласовете, какво точно означава да си Слушател.

— Какво? — Тя повдигна вежди. — Има нещо, което не знаеш за цялата тази странна работа с психиката?

— Няма нужда да проявяваш сарказъм. Слушателите са изключително рядко явление. Дори групата на Майкъл Травис не знае много за тях. — Добави: — А има страшно много неща на света, които не знам.

— Например?

— Дали ако гласовете говорят на италиански, френски или немски, ехото, което Слушателят чува, е също на тези езици. Или ехото е просто предаване на чувствата и се превежда на езика на Слушателя.

— О, за бога! — Тя смръщи вежди. — Нима трябва да разбирам, че не само трябва да чуя проклетите гласове, но и да преведа какво казват?

— Ще разберем това, когато се опиташ да ги чуеш. — Не проговори, докато келнерът наля кафето им, а после се оттегли дискретно. — Но независимо от всичко, трябва да опиташ.

— Не се налага нищо да правя. Изборът ще бъде мой. — Вдигна чашката към устните си. — Сключихме сделка. Ако това ще ми помогне да стигна до Молино, ще се опитам.

— Да, това ще ти помогне да стигнеш до Молино.

— И кого трябва да чуя?

— Едмънд Гилъм.

Тя навлажни устни.

— А той… мъртъв ли е?

— Да, предполага се, че се е самоубил преди шест седмици.

— Предполага се?

— Мъртъв е. Вероятно е самоубийство. Но трябва да знам при какви обстоятелства.

— Защо?

— Търся една Книга. Вярвам, че той знаеше къде е.

— И мислиш, че аз ще успея да открия местонахождението й?

— Има голяма вероятност. — Направи пауза. — В противен случай нямаше да те карам да преминеш през всичко това. Защото ще е грозно.

— Предупреждаваш ме.

— Да. Това, че имам огромно желание да ми помогнеш, не означава, че искам да си с вързани очи. Бъди подготвена, Мегън.

Тя сведе поглед към кафето в чашата си.

— Тази Книга трябва да е много важна за теб.

— Важна е за доста хора. Искаш ли да ти разкажа за нея?

Тя се замисли. После поклати категорично глава.

— Не искам да знам нищо за това. Не искам да съм замесена в делата ти. Искам да открия това, което търсиш, а после да преследвам Молино.

— А, разбирам. Искаш да останеш встрани, докато не дойде времето да убиеш?

Тя трепна.

— Ако настояваш да се изразиш така.

— Нещата са такива, каквито са. — Той сви рамене. — И не мога да те обвинявам. Все още се страхуваш да стъпиш в подвижните пясъци, стоиш на ръба и се опитваш да не паднеш в тях. Напълно естествено е да искаш да се защитиш. — Направи знак на келнера. — Готова ли си да тръгнем? Хотелът е на около двайсет мили оттук и ми се струва удобен. Но както и да е, ще прекараме там само една нощ. Ако Харли свърши своята работа и успеем безопасно да те настаним.

— Защо трябва да е безопасно?

— Просто обичам да съм сигурен. Има вероятност Молино да наблюдава мястото.

— Не мога да повярвам, че той очаква Слушател. Това е прекалено странно.

— Не, той очакваше мен. Но успях да пристигна и да си тръгна от Рим, без той дори да разбере, че съм бил там.

— А сега къде отиваме?

Той остави пари на масата и се изправи.

— В цирка.