Дъщерите на Пандора

Глава 13

— Рената е отседнала в малка вила в края на града — каза Харли, когато Грейди вдигна телефона на другия ден. — Веднага щом слънцето изгря, започнах да търся място наблизо за теб. Наех вила на около миля от нейната. — Издекламира набързо адреса. — Ще я държа под око, докато дойдеш. А после наблюдението ще поемеш ти, за да мога да подремна. — И сложи край на разговора.

— Къде е тя? — запита Мегън веднага щом се показа от спалнята си.

— В покрайнините на града. Харли е уредил жилище за нас наблизо. Съгласна ли си?

Тя кимна.

— Ще отида да взема куфарите си. — Спря на прага, смръщи вежди. — Този Майкъл Травис води записки за всички видове психични таланти, нали?

Той кимна.

— А познава ли лечители?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво мислиш, че искам да кажа? — Беше рязка, едва ли не груба. — Става дума за Филип. Готова съм да опитам всичко.

Той поклати глава.

— Никога не съм попадал на истински, способен лечител. Не вярвам Майкъл да е имал по-голям успех. Преди десетина години помислил, че е открил такъв в Бразилия, но се оказало, че онзи е шарлатанин. Очевидно този талант се среща много рядко.

— По дяволите! — Стисна устни. — А единствено тази дарба би ми била полезна в тази бъркотия. Аз съм лекар. Бих дала зеницата на окото си, за да имам тази дарба и да помагам на хората, да помогна и на Филип. Имам ли шанс да се превърна в лечител? Каза, че майка ми имала и други таланти, освен че била Слушател. Била е още Откривател. Не би ли могло аз… — Той клатеше глава. — Защо не, по дяволите?

— Шансовете са против. Откривателите са изключително редки. Сара беше просто изключително добра. А лечителите са едва ли не несъществуващи. Няма почти никакви шансове да развиеш тази дарба.

— Аз съм лечител. Лекар съм, при това добър. Просто искам да съм по-полезна на хората. — Сви рамене. — Може би ти грешиш. Такова прахосничество е да премина цялото това медицинско обучение само за да мога да чувам ехото от нещастията по света.

— Надявам се да греша. Не искам да те разочаровам. Ако зависеше от мен, бих ти дал всичко, което искаш, да направя всичко, за което ме помолиш. — Срещна погледа й и добави тихо: — Всичко, Мегън.

Тя замръзна.

— Мили боже, Грейди.

— Откакто прочете доклада на Трибунала, ти знаеш всичко, което зная и аз. — Той се усмихна. — А това означава, че можеш да престанеш да сдържаш дарбите си. Слава богу. И за мен беше нехарактерно да държа нещо в тайна от човек, който има психична дарба. Време е играта да започне.

Тя не отговори веднага, но бузите й пламнаха.

— Звучи така, сякаш произнасяш слово за откриването на Олимпийските игри.

— Може би използвах грешни думи. Нека това бъде началото на развръзката. И двамата отдавна, много отдавна, искаме това да се случи. Няма да намерим покой, докато това не стане. Има и нещо друго. И двамата знаем, че няма да намерим покой, докато нещата между нас не станат ясни, докато не вкусим страстта. Или може би докато не се опознаем напълно. — Виждаше пулсациите в ямката на гърлото й — така неудържимо биеше сърцето й. — Добре. Почувствай го. Ела при мен. Почувствай ме. Няма да те докосна. Ти трябва да направиш първата стъпка.

За миг помисли, че тя ще я направи. После тя се обърна и затвори вратата след себе си. По дяволите. Той направи крачка към вратата, преди да може да се спре. Не, беше близо до победата и нямаше да съсипе всичко само защото беше така възбуден, че беше готов да експлодира. Трябваше да бъде търпелив.

Търпелив? Нямаше начин.

Мегън се облегна на вратата. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да не я отвори и да не отиде при него. Ето я отново тази непоносима сексуалност — гореща, първична, жареща, отнемаща дъха й. Емоционален и физически отговор на тялото, който не й оставя никакъв шанс.

Престани да трепериш. Преодолей го. Приготви куфарите си, напусни хотела и отиди да намериш Рената.

Още не. За всичко е необходимо време. Ако го види през следващите няколко минути, не би могла да е сигурна, че ще излязат от спалнята, да не говорим за хотела.

Вилата беше малка, с покрив от тръстика и цветя в сандъчета по прозорците.

— Като сцена от филм е — прошепна Грейди, докато й държеше отворена вратата на колата. — Едва ли не очакваш да видиш Джули Андрюз да тича от къщата към абатството.

Тя поклати глава.

— Няма планини. Само гора. А аз предпочитам да видя Рената да тича към нас. — Не обърна внимание на протегнатата му ръка, а слезе сама от колата. — Тук ли ще се срещнем с Харли?

— Да. Ключът е под камъка до вратата. — Тръгна към вилата. — Той каза, че трябва да подремне. Наблюдава я, откакто се е настанила в нейната вила миналата нощ. Ще ти помогна да се настаниш и после ще отида да поема наблюдението над Рената.

— Чудесно. Това ме устройва.

— Сигурен съм, че е така — каза той сухо. — Колкото е по-голямо разстоянието между нас, толкова си по-доволна. Отнасяш се с мен така, сякаш съм болен от заразна болест.

Вярно беше. По време на пътуването дотук тя много внимаваше да не го докосне дори случайно. Но и да седи до него беше достатъчно трудно, присъствието му я провокираше. Усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му, долавяше лекия му мирис.

— Така ли? — Не го погледна. — И това те дразни?

— Не, дори ми харесва. Така знам, че имам въздействие. Най-лошият възможен отговор е липсата на такъв. — Спря пред вратата. — Идваш ли?

Тя се поколеба, после тръгна към него.

— Мислиш, че знаеш много за мен. Аз не съм Пандора, а дори и да бях, не бих приела да ме напъхват в клише. Аз съм си аз, а това означава моят характер, моите настроения, моята душа. Върви на майната си, Грейди.

Той се усмихна широко.

— Точно това възнамерявам и аз. — Наведе се и извади ключа изпод камъка. — И се надявам, че няма да се превърнеш в Пандора. Не бих пожелал такова главоболие на никого. — Отключи вратата и се обърна с лице към нея. — Това ще ти причини болка. А аз няма да позволя нищо да те нарани, Мегън. Нито дори аз.

По дяволите, не можеше да диша. Виеше й се свят, сякаш се топеше.

— О, по дяволите — каза той неспокойно. — Помниш ли, казах ти, че ти трябва да направиш първата крачка?

Тя кимна.

— Готов съм да водя преговори. Само кажи думата. Каквато и да е дума. Но да е различна от „не“.

Обаче трябваше да каже „не“. Не можеше да мисли ясно, а в такава неуправляема ситуация трябваше да ръководи логиката. Трябваше да бъде целомъдрена, да контролира желанията на тялото си, които я правеха слаба. А можеше да мисли единствено за Нийл Грейди, който беше неин приятел и учител онова лято до морето. Приятел и учител… И обект на страстта на младото момиче. Първата страст в живота. Той й беше казал, че я желае от години. А откога го желаеше тя? Дали желанието беше замряло, неподхранвано от спомените, или просто гореше тихо, спотаено? Струваше й се невъзможно то да затихне, да бъде нещо различно от нуждата, която изпитваше в момента.

Благоразумието можеше да върви по дяволите. „Протегни ръка и го вземи.“

— Вътре — каза тя с треперещ глас. — Сега.

— Това ми стига. — Той я сграбчи за ръката и отвори вратата. — О, стига ми! Хайде да намерим легло!

Ръката й гореше, трепереше при докосването му.

— Побързай. Пет пари не давам за леглото.

— Добре.

Той включи осветлението и я притисна до входната врата. Тялото му се отъркваше бавно в нейното, той наклони главата й назад. Устните му се притиснаха сластно до ямката на гърлото й.

— Не мисля, че бих могъл да чакам. — Вече разкопчаваше блузата й, езикът му изгаряше кожата на шията й. — Господи, ръцете ми треперят толкова силно, че дори не мога да те съблека.

— Аз ще го направя. — Отдръпна се от него и бързо се съблече. — Нямам ти доверие. Ако имаш време да размислиш, можеш да измислиш някоя глупава причина да не… — Спря да говори и си пое рязко дъх, защото ръката му я галеше между краката. — Или може би не.

Той вече я дърпаше надолу към пода.

— В момента въобще не мога да мисля.

Съблече ризата си и я захвърли встрани. Възседна я и тя почувства грубия плат на дънките му да гали нежната вътрешна страна на бедрата й. Усещането беше странно еротично. Всичко в него беше еротично — слабият мирис на тялото му, ръцете му между бедрата й, зачервеното му лице над нейното.

— Как го искаш? — запита той с дрезгав глас. — Кажи ми. Всичко, което пожелаеш, Мегън.

Ръцете му я подлудяваха. Изви тяло в дъга, дръпна го силно към себе си.

— Просто го направи, по дяволите. Няма значение как…

— Предполагам, че трябва да намерим спалнята. — Дланите на Грейди обхванаха нежно гърдите й. — Или душа. — Заигра се със зърната й. — Или пък кухнята.

— Защо?

Господи, колко силно го желая, осъзна с изненада. Колко пъти се бяха любили през последните няколко часа? Бяха се любили неистово, трескаво, с почти животинска страст.

— Не искам да помръдна.

— Казах ти, че не искам да бъдеш наранена. — Разтриваше нежно задните й части. — А виж, дупето има синини от твърдия под.

— Може би. Рани, получени в битка.

— Сега, когато уталожихме най-силната страст, мисля, че можем да станем от пода. — Изправи се, хвана я за ръката и я дръпна, за да й помогне да се изправи. — Хайде. Първо душът, мисля.

— Искаш да вземеш душ?

— Не, искам да продължим да правим онова, което правихме допреди малко, но на различно място. — Дърпаше я през всекидневната. — Предполагам, че докато дойде моментът да се почувствам виновен и се обадя на Харли да му кажа, че съм готов да го сменя в наблюдението, вече ще сме правили любов на всяко местенце в тази къща. Харли има късмет, че вилата е толкова малка.

Правили любов. Не чукали или някоя още по-груба дума. Каза си, че това са просто думи. Че нищо не означават. Защо тогава изпита внезапен прилив на топлина? Нали уж случилото се нямаше нищо общо със страстта и любовта?

— Какво е мнението ти за секс върху кухненската маса? — запита Грейди.

— Интересно. Никога преди не съм се любила върху маса.

— Добре. Ще трябва да се опитам да направя преживяването незабравимо за теб. Не искам да останеш разочарована…

— Трябва да се обадиш на Харли — каза тя и се претърколи в леглото. — Ще се чуди защо още не сме се обадили.

— Ще предположи правилно. Харли е наблюдателен и досетлив. — Притисна бузата й към рамото си. — А в този случай няма кой знае каква нужда да бъде досетлив. И слепец може да види как се чувствам по отношение на теб.

— Хм. Трудно е да се скрие сексуалното желание.

Той се засмя приглушено.

— Слабо казано. За мъжете това е физически невъзможно. — Протегна ръка към телефона си, оставен на нощното шкафче. — Сигурна ли си, че не мога да те убедя да забравиш Харли за още един час?

— Да.

— Трийсет минути?

— Не.

— Петнайсет? Обещавам да направя така, че времето да си струва.

Тя беше сигурна, че ще го направи. Последните няколко часа бяха почти непоносимо страстни. Господи, щеше да полудее! Никога досега не беше имала такова интензивно преживяване. Изкушаваше се дори сега да го възседне и отново да се отдаде на удоволствието.

— Петнайсет? — прошепна той.

Тя го погали по гърдите. Той беше топъл и жив, сърцето му биеше ритмично под дланта й. Можеше да го възбуди. Можеше да накара мускулите му да се свият, дишането му да се учести. Власт. Това беше женската власт над мъжа. Обаче той можеше да направи същото с нея. И така, заедно, щяха да подклаждат страстта и да й се отдават пак и пак… О, Господи, май прекалено много се отдаваше на чувствата. Това беше страст, да, но в същото време не беше само страст. Какво ми става?, помисли си, изпаднала в паника.

— Не мисля. — Седна и спусна крака на пода. — Обади се на Харли. Той чака вече достатъчно дълго. — Стана, отиде до края на леглото, вдигна захвърленото там одеяло и се загърна в него. — А аз ще взема душ.

— Отново? — Той се усмихваше. — По-добре е с компания.

— Но е по-безопасно да си сам. — Тръгна към банята. — Ще се видим по-късно.

— Мегън. — Тя се обърна и го видя да я гледа с присвити очи. — Бягаш.

— Може би. Или може би се опитвам да подредя перспективно нещата. Ти каза, че трябва да разрешим миналото, защото, в противен случай, то ще остане с нас завинаги. И ние ще го направим, Грейди.

— Да, по дяволите. Аз още нищо не съм разрешил. Просто искам още секс. — Направи пауза. — А точно сега „завинаги“ не ми звучи толкова зле.

— Е, а мен ме плаши. — Отиде в банята и затвори вратата. В следващата минута беше под горещата струя на душа.

Трябваше да измие от себе си мириса на тялото му, усещането за него. Може би тогава щеше да може да мисли спокойно, трезво, за случилото се.

Май не беше много вероятно. Винаги, когато мислите й се насочеха към Грейди, си го представяше на плажа с развяна на вятъра коса. Или пък как я държи в прегръдките си в чакалнята на болницата, след като й бяха съобщили лошата новина за състоянието на Филип. Или гол над нея, твърд и силен. И тръпнещ.

Плашеше я това, че сексуалните спомени винаги идваха последни. А трябваше да са първи, тъй като телата им се бяха разделили току-що. Беше важно обаче, че по-нежните и по-сладки спомени очевидно имаха по-голямо значение за нея.

Страстта беше хубаво нещо. Но всяко друго чувство щеше да я направи слаба, а той вече й беше показал колко безмилостен може да бъде. Той винаги контролираше ситуацията, а тя искаше да запази и физическата, и умствената си независимост. И всеки път, когато беше с него, сякаш се топеше. Да се влюби в Грейди, би било катастрофално.

Той я чакаше пред вратата напълно гол — така, както тя го беше оставила преди трийсет минути.

— Ти заключи вратата.

— Исках да остана сама.

— Страниш от мен.

Тя го погледна право в очите.

— Да. Ти имаш навика да надделяваш, да обсебваш. В момента нямам нужда от емоционална връзка. Според проклетия доклад на Трибунала, Слушателите се характеризират със силни и необуздани емоции. Но дори да вярвам в тези глупости, това не означава, че ще се поддам.

— Така е. — Той се усмихна. — Но, от друга страна, можеш да гледаш на мен като на терапия, която те освобождава от нервното напрежение. Аз с радост ще играя тази роля.

Силното привличане беше уталожено за момента, но чарът му я беше завладял с пълна сила още преди толкова много години. Той стоеше пред нея гол, напълно спокоен и дори весел и така дяволски красив, че тя не можеше да откъсне поглед от него. Направи го с мъка, погледна встрани.

— Не се приема. Не искам нищо да ме разсейва, Грейди.

— Аз обаче няма да престана да опитвам. — Мина покрай нея и влезе в банята. — Беше прекалено хубаво. Малко разсейване, разтоварване е добре за душата. Ще съм излязъл след трийсет минути. Дотогава Харли ще е тук. — Вратата се затвори след него.

Тя си пое дълбоко дъх. Очевидно нямаше да е лесно да се отдалечи от Грейди. Това не я изненадваше. Нищо в техните отношения не беше лесно още от самото начало. Трябваше да е заета с нещо. Отвори куфара си, извади чисти дрехи и започна да се облича. Трябваше да се съсредоточи върху Молино и Книгата и да не позволява на Грейди да я разсейва. Ето кое беше важно и за двамата. Грейди беше обсебен от книгата от години, още преди тя да е узнала за съществуването й. Да, нещата щяха да се нормализират и тя щеше да успее да се освободи от тази объркваща я смесица от чувства и страст.

Щеше да отиде в малката кухня и да си направи кафе. Обу меките чехли и отвори вратата на спалнята. А дотогава Харли щеше да е вече тук и щяха да…

— Вече сложих кафето. Ще е готово след няколко минути.

Мегън се спря рязко, ококори очи. Рената Вилгер седеше в люлеещия се стол до прозореца, преметнала през дръжката единия си крак.

— Макар да се питах дали някога ще излезеш от онази спалня. Не ми каза, че двамата с Грейди сте любовници.

— Не сме. Просто се… случи. — Тя смръщи вежди. — А ти какво правиш тук? — Смътно си спомни, че Грейди беше заключил вратата, след като бяха излезли от кухнята и преди да влязат в спалнята. — Как влезе?

— Отворих с шперц. Беше прекалено лесно. Имахте късмет, че влязох аз, а не Молино. — Изправи се. — Хайде. Да пием кафе. Харли скоро ще бъде тук, а аз дойдох да говоря с теб. Не с него, нито с Грейди.

— Защо само с мен? — Последва я в кухнята. — И защо не с Грейди?

— Ти си семейство. Имам доверие на семейството. — Рената отиде до кафе машината, поставена на барплота, и наля черната течност в двете чашки, които беше приготвила предварително. — Ти, щом искаш, вярвай на Грейди. Предполагам, че е трудно да не вярваш на човек, с когото се любиш. Щом му вярваш с тялото, вероятно му вярваш и с душата.

— Не непременно. Но наистина имам доверие на Грейди. — Пое чашката, която Рената й подаде. — Но ако имаш предвид, че съм част от семейство Деванес, то аз само преди няколко дни не знаех за съществуването му. Не мога да твърдя, че изпитвам роднински чувства към някого от вас.

— Напротив, близка си с Едмънд. А връзката е тук, съществува. Ние сме от една и съща кръв. — Погледна Мегън над ръба на чашката. — А мисля, че ти изпитваш роднински чувства. Не може да бъде по друг начин. То се корени в нас от векове.

— Снощи като че ли не мислеше, че си заслужава да ми се довериш — каза тя сухо. — Не искаше дори да ни кажеш къде ще отседнеш.

Рената се усмихна слабо, едва доловимо.

— Знаех, че ще разберете, от бръмбара, който Харли ми сложи.

— Знаела си за него?

— Не съм без знания по тези въпроси. Братовчед ми Марк ме обучава още от дете. Въпросът беше какво ще направите вие с информацията, щом веднъж разберете къде съм се настанила. Дали Молино щеше да ме нападне? Дали пък нямаше да ме посети Грейди? Той иска Книгата и ми прави впечатление на безмилостен човек.

— Да, може да бъде такъв. — Тя смръщи вежди. — Това беше някакъв вид тест?

Рената сви рамене.

— Трябваше да съм сигурна. Ако само ме наблюдавахте и чакахте, значи можех да ви имам доверие.

— А ако бяхме така наречените лоши момчета, щеше да означава, че си се поставила в опасност.

Рената отново поклати глава.

— Бях готова за вас. — Усмихна се и отново отпи от кафето. — Онова, което не очаквах, беше, че ще се наложи да чакам тук, докато двамата с Грейди се забавлявате. — Огледа кухнята. — Трябваше да поставя всички столове около масата, преди да приготвя кафето.

Мегън почувства как горещина изгаря бузите й. Смени темата.

— Как разбра къде да ни намериш?

— Използвах устройство, чрез което да проследя мобилния телефон на Харли посредством най-близката кула. Мислех, че той ще се свърже с вас.

— А как излезе от вилата, без Харли да те забележи?

— Във вилата има мазе, свързано с тунел, който излиза по-нататък, зад хълма.

— Можеше да му кажеш, че идваш тук.

— Можех. — Очите й неочаквано заблестяха. — Но исках да му натрия носа. Той е толкова самоуверен! Мисли, че бръмбарът ще му позволи да ме държи под око.

— Все още не си ми казала защо дойде. — Направи пауза. — Ще ни позволиш ли да използваме Книгата?

Рената поклати глава.

— Но ще ви позволя да използвате мен.

— Какво?

— Възможно е Молино да знае, че Едмънд ми е дал Книгата. Изпрати Фалбон, все пак. Ако се върнете, ще трябва да се престорите, че не сте ме открили. Той ще мисли, че Книгата е все още в мен и ще ме проследи — така, както направи с Едмънд.

— Мили боже, Рената!

— Ще трябва да изпратя Книгата на сигурен човек, ако нещо се обърка. Вече избрах заместника си. Едмънд ми каза, че трябва да го направя, когато ми даде Книгата.

— Братовчед ти Марк?

Рената поклати глава.

— Не, но и не мисля, че мога да ви кажа. Дори няма значение дали ви имам доверие. Става въпрос за Книгата. Но щом веднъж тя е в безопасност, ще можете да използвате мен.

— Не — каза Мегън спокойно, но категорично. — Няма да те предадем в ръцете на Молино. Преживях достатъчно с Едмънд.

— А аз няма да позволя Молино да живее след онова, което причини на Едмънд. И без това беше само въпрос на време. Той тихо, но непрестанно, избива хората с психически дарби, които успее да открие. Прави го от години. Преди две години беше проследена и убита млада жена в Аризона. Миналата година момче от Орландо се удави в езерото. Дори не съм сигурна дали Молино е знаел, че са от семейство Деванес. Но бяха хора с психически дарби и за него само това имаше значение. Само Господ знае колко смърти може да причини той. — Стисна здраво чашата. — Обаче знам точно колко хора ще избие, ако Книгата попадне в ръцете му.

— Тогава, за бога, унищожи я — каза Мегън ожесточено. — Ако не може да открие хората, чиито имена са записани там, не може нищо да им причини. Не позволявай Книгата да стане причина за толкова много нещастие.

— Не мога. Да не би да мислиш, че е някаква древна и странна традиция да се пази и води Книгата? Някои от хората, записани там, дори не разбират, че са част от семейството. Опитваме се да им осигурим спокойствие и възможност да живеят необезпокоявани живота си. Но някои от тях имат дарби, които не могат да контролират. Някои ще развият дарбите си по-късно и ще трябва да им помогнем. — Направи пауза. — А трети ще трябва да бъдат спасявани от хора като Молино, които не са малко по света. Нима мислиш, че той е първото чудовище, което иска Книгата? Подобен тип хора винаги са кръжали на хоризонта. Докладът на Трибунала бил официален документ векове наред. За повечето хора бил пример за издевателствата на Инквизицията, записки, излезли направо от устата на нейните жертви. Но имало и други… — Остави чашката на плота. — Знаеш ли, че прапрадядо ми е бил затворен в Аушвиц?

Мегън кимна.

— Религиозни гонения?

— Не, и без това е щял да завърши живота си там. Бил изпратен в Аушвиц, за да бъде разпитан. Хитлер, а и другите членове на Нацистката партия, се интересували от окултните науки. Хитлер имал свои собствени астролози и гадатели. Дори символът на нацистите датирал от времето на езотеричните традиции на шотландските масони и рицарите тамплиери и други подобни общества — свастиката, орелът, червеният, черният и белият цвят. Хитлер вярвал, че е избраникът на боговете, които са го дарили с невероятни психични способности. — Направи пауза. — Бил също така абсолютно убеден в изгряването на новата раса от супер хора. Очаквал някакви мутации в хомо сапиенс, достигане на по-високо равнище на съзнание. Затова бил така обсебен от чистотата на арийската раса.

— Чела съм за неговия опит да стане родоначалник на расата на господарите.

— Тогава можеш да си представиш от каква радост е бил обзет, когато е попаднал на доклада на Трибунала. Това означавало, че няма да се наложи да изчака хода на еволюцията. Можел сам да създаде своята раса от господари. Смятал себе си ако не за бог, то поне за богоподобен. Искал бе да открие членовете на семейство Деванес и да ги застави да се сношат със синеоките арийци. Искал, също така, да използва дарбите на семейството, за да подсили диктатурата си, да я направи несъкрушима. — Поклати глава. — Бил готов дори да рискува чистотата на кръвта, за да постигне умственото превъзходство на бъдещата раса. Разбира се, това означавало да намери разпръснатите по целия свят членове на семейство Деванес. Затова изпратил Химлер на лов за вещици. Той трябвало да разследва миналото на всеки човек, надарен с психични способности, за да разберат дали е свързан със семейство Деванес. Химлер открил документи, които го отвели до моя прапрадядо Хенрих Шнайдер. — Устните й се изкривиха в горчива гримаса. — За нещастие, той не бил добър за разплод. Бил евреин, което увеличавало риска от замърсяване на расата. Но имало шанс да знае къде са другите, по-приемливите, членове на семейството. Арестували го. Не само него, но и цялото му семейство, и ги изпратили в Аушвиц. Убили съпругата и двете му деца пред очите му, защото отказвал да издаде местонахождението на Книгата.

— Мили Боже!

— Той не знаел къде е тя. Не бил нейният Пазач. Години наред бил подложен на глад и мъчения. Когато го освободили от лагера в края на войната, бил в такова лошо състояние, че починал след няколко месеца. Но през военните години ние успяхме да изведем по-голямата част от семейство Деванес вън от Германия, в сравнителна безопасност. Шестстотин двайсет и пет души пресякоха границата, намериха нов живот в други страни. — Добави преднамерено: — Защото ние знаехме имената и адресите им. Защото имахме Книгата. По света винаги ще има хора като Торкуемада, Молино и Хитлер. Ние просто трябва да сме готови за тях. — Поднесе чашката към устните си. — За да можем да смачкаме тези копелета като хлебарки.

— Струва ми се, че ти бягаш от тези хлебарки.

Тя сви рамене.

— Права си, с това също имам проблем. Обещах на Едмънд, че няма да рискувам Книгата. И ще удържа обещанието си. — Добави: — Но няма да позволя на Молино да живее след онова, което причини на Едмънд. Така че, използвайте ме, за да вкарате кучия син в капана.

— Не.

— Помисли си. — Остави чашката на плота. — Ще ти дам ден или два, за да промениш решението си. Знаеш къде да ме намериш.

— Ако не решиш отново да избягаш през мазето — каза Харли някъде иззад Мегън. — Позволих си да вляза, след като изчаках достатъчно. Дискретно. Тя очевидно искаше да разговаря с теб насаме. — Погледна от Рената към Мегън. — Свършихте ли с обсъждането? Ще я изпратя обратно до вилата.

Рената наклони глава.

— Знаел си за прохода, който води вън от мазето?

— Повечето от тези вили имат такива проходи. Говорих с човека, който ми даде под наем тази вила, и той ми каза, че твоята е много интересна. Затова и избрах такова място, откъдето да можех да наблюдавам и главния вход, и изхода на тунела.

— Много умно от твоя страна — каза тя бавно.

— Да, понякога имам проблясъци. — Той погледна Мегън. — Ти не ми отговори.

— Вярвам, че Рената каза всичко, което искаше да каже.

— Тогава ще я заведа у дома й. Не мисля, че трябва да помолим Грейди да наблюдава вилата й. Няма кой знае каква полза. Влязох вътре, след като я видях да идва тук, там има достатъчно техническо оборудване и оръжия дори в сравнение с филмите за Джеймс Бонд.

Мегън вдигна вежди.

— Братовчедът Марк?

— Разбира се — отговори Рената простичко. — Той вярва, че човек трябва да е готов за всякакъв случай. Той ме обучава, откакто родителите ми умряха.

— Обучава те как да пазиш Книгата?

— И как да оцелея, да се пазя от хора като Молино. — Тръгна към входната врата. — Снощи, след като се прибрах във вилата, се свързах с Марк и го помолих да открие кого ще използва Молино сега, след като Фалбон е мъртъв. — Отвори вратата. — Молино вероятно вече е изгубил търпение и ще действа прибързано. — Погледна през рамо към Мегън. — А в бързината е възможно да допусне грешки. Вероятно няма търпение да сложи ръце върху мен. И така дава възможност на нас.

Мегън поклати глава.

— Няма да рискувам живота ти.

Рената поклати гневно глава.

— Ти не разбираш. Аз го искам.

Мегън отново поклати глава.

— Упорита си. — Мълча няколко секунди. — Чувствам се… развълнувана от твоята загриженост, но тя донякъде ми пречи. Много отдавна никой не се е грижил за мен, не се е опитал да ме защити. — Посочи Харли с пръст. — Ако ще дойдеш с мен, да вървим. И ако отново се опиташ да влезеш във вилата ми, докато ме няма, ще се изненадаш неприятно. Лесно е да поставя някакъв капан. Преди не те предупредих, но сега си предупреден.

— Така е. — Харли тръгна след нея. — Ще се върна след няколко минути, Мегън.

Мегън загледа как вратата се затваря след тях. По дяволите, Рената беше труден човек, а и не искаше да им сътрудничи. Беше нарекла Мегън упорита, но тя самата беше буквално твърдоглава. Искаше всичко да се развива според нейните желания, нямаше намерение да се вслуша в гласа на разума. А ако послушаха Рената, тя щеше да попадне право в ръцете на Молино. Защо не позволеше на Мегън и Грейди да вземат Книгата и да я използват, вместо да поставя себе си в опасност? Животът е скъпоценен, все пак.

Мегън обаче започваше да разбира страстта и предаността, от които се ръководеше Рената. Историята за смъртта на прапрадядо й в Аушвиц беше хвърлила светлина върху размерите на гоненията и нуждата да се защити семейство Деванес. Нещата не се бяха променили много, въпреки че от времето на Инквизицията бяха минали векове. Бяха спасили живота на стотици хора, защото бяха водили съвестно Книгата, защото бяха успели да я опазят. Какви ли други истории за саможертва и спасение бяха свързани с Книгата? Рената вероятно ги знаеше всичките. Тя живееше със семейство Деванес още от детството си. Едмънд беше умрял заради Книгата. За него тя не беше просто абстрактна идеалистическа идея. Той искаше да спаси живота на много хора и Книгата беше ключът за това.

— Мръщиш вежди. Какво има?

Вдигна поглед и видя Грейди, застанал на прага. Тъмната му коса беше мокра от душа, той изглеждаше превъзходно в дънките и тъмнозелената риза. Заля я вълна на удоволствие, като го видя. Не беше го виждала едва от трийсет минути, а тялото й вече отговаряше на появата му.

— Рената беше тук. — Обърна се и извади чашка и за него от шкафчето. — Седни и ще ти разкажа всичко.