Дъщерите на Пандора

Глава 14

— Тя е права. — Грейди беше свел поглед към черната течност в чашката си. — Това може да се окаже възможност.

Мегън замръзна.

— Какво искаш да кажеш? Няма да я използваме, Грейди.

— Обзалагам се обаче, че тя иска да използва нас. Тя не е жертва.

— Няма причина да й помогнем, дори идеята да е нейна. А тя може и да се окаже в ролята на жертвата, ако нещо се обърка. Обсебена е от Книгата точно като Едмънд. Не вярва, че Молино може да излезе победител от тази игра, но ако има избор, никога не би му позволила да има Книгата. — Потрепери. — Би си прерязала гърлото с парче нащърбено стъкло точно като Едмънд. И страшното е, че започвам да разбирам защо.

— Забрави го — каза той остро. — Започваш да се идентифицираш със семейството. По дяволите, точно от това се страхувах.

— Не се идентифицирам. Просто разбирам.

— Нека нещата останат по този начин, тогава. — Протегна ръка през масата и хвана нейната. — Чуй ме. Емоционалният ти отговор е необичайно силен дори в обикновени ситуации. Представи си какво ще бъде, ако приемеш, че си една от семейство Деванес. С всичко, следващо от това. Дори непознати, поставени в опасност, ще те наранят. Когато простреляха Филип, ти беше в агония. А съчувствието към членовете на семейството може да те побърка.

Тя поклати глава.

— „Семейство“ е просто дума. Не познавам никого от тях, освен Рената.

— Но вече те боли заради тях. — Ръката му се стегна около нейната. — Не се оставяй да бъдеш въвлечена прекалено дълбоко, Мегън.

Тя се усмихна леко.

— Обаче ти беше този, който ме въвлече в това. Ти ме изпрати да взема Книгата. А тя е в семейството и очевидно не мога да я взема, ако не общувам с тях.

— Дистанцирай се. Този е единственият начин да… — Спря да говори и поклати глава. — Какви ги говоря? Ти не знаеш как да се дистанцираш. Това противоречи на характеристиките ти. Имаш проблеми дори с това да убедиш самата себе си, че трябва да се дистанцираш от мен.

Тя сведе поглед към ръцете си. Чувстваше се добре, когато той я докосваше — в безопасност. Той беше прав, тя не искаше да се лиши от силата му. Но сега, преднамерено, отдръпна ръката си.

— Но мога да го направя. Говориш така, сякаш съм емоционално заредена батерия. Мога да се справя с всичко, с което се наложи. Мога да се измъкна от всичко, когато поискам.

— Но те боли повече, отколкото обикновените хора — каза той тихо. — Ти светиш, ти блестиш, ти гориш. Аз съм стоплен дори само от присъствието ти.

Мегън не знаеше какво да каже. И тя се чувстваше стоплена отвътре, сякаш се топеше — нещо, което не й се беше случвало досега. Искаше й се да протегне ръка и да го докосне. И тогава щеше да се озове на същото място, където беше едва преди малко, когато беше станала от леглото му.

— Говорехме за Рената.

— Да. — Той се облегна назад. — Искаш да говорим на неутрални теми. Но между нас няма такива, всичко е прекалено лично. Нима още не си го разбрала? Започваме да говорим практично, разумно, а после всичко отива по дяволите. Ти се питаш дали няма да те докосна. Не, не в момента. Мога да се сдържа, защото виждам, че в момента си прекалено натоварена с емоции. Но ще се случи. Не мога вечно да се сдържам. — Той се усмихна. — Ще се опитам обаче да се отдръпна за малко, за да можеш да дишаш.

— Колко мило! — каза тя сухо, преди да промени темата. — Няма да позволя на Рената да рискува живота си, а тя няма да ни позволи да използваме Книгата за примамка. Може би ще се намери някакво разрешение.

— От теб разбрах, че или ще бъде така, както тя иска, или въобще няма да бъде.

Мегън стисна устни.

— Тогава ще се наложи тя да промени решението си.

Той се засмя тихо.

— Господи, в този момент определено долавям семейни прилики. Не знам нищо за рода Деванес, но вие двете спокойно можете да сте сестри.

— Това е смешно. Ние въобще не си приличаме.

— Ти се бориш с всички сили да я защитиш. Харесваш я.

Да, тя харесваше Рената. Въпреки твърдоглавието й, Мегън усещаше уязвимостта й и инстинктивно искаше да я защити. От ранното й детство насам, за Рената нямаше кой да се грижи, освен братовчед й Марк, който очевидно се концентрираше върху това да опази живота й, а не й даде усещане за дом и семейство.

— Естествено е да искам да й помогна. И двете щяхме да сме в едно и също положение, ако нямах Филип. Тя си няма никого на света.

— Е, очевидно липсата на близки хора ви е тласнала в различни посоки. Ти си лекар, а тя се е превърнала в някакво подобие на Джеймс Бонд. — Той махна с ръка, когато тя отвори уста да проговори. — Не я подценявам. В нея има много черти, които уважавам. — Усмихна се. — Но уважавам, също така, и Джеймс Бонд. Както и да е, ще трябва да приемеш, че Рената никога няма да се поколебае да дръпне спусъка. Докато ти ще агонизираш и ще се опитваш да намериш начин да не го направиш. Тя обаче ще прецени възможностите си за части от секундата и после ще направи това, което трябва да бъде направено. — Поднесе чашката към устните си. — И това не е непременно разлика в характера или възпитанието. Възможно е да е заради дарбата. Твоята дарба се базира на емоционална отзивчивост и дава отражение върху всяка страна на живота ти. Дарбата на Рената е доста по-абстрактна. Тя вижда моделите и връзките в ситуации, което й позволява да предвижда следващата стъпка, а понякога и крайния резултат. Дарбата й е по-скоро умствена, интелектуална, отколкото емоционална.

Мегън направи гримаса.

— Бих предпочела да вярвам в нормалната личност и въздействието на околната среда. Защото всичко друго би придало прекалено голямо значение на тези психични дарби.

— Господ да ни е на помощ! — измърмори той.

Тя не обърна внимание на подигравателната нотка в гласа му.

— Но можем да се възползваме от всичко, с което разполагаме. — Тя смръщи вежди. — Макар да не виждам как един Слушател може да помогне Молино да падне в капана.

— Ти намери Рената — отбеляза той.

— Но нямаме полза, щом не можем да я убедим да ни даде Книгата — каза тя бавно. — Макар да си прав. Може би ще имаме възможност да превърнем плячката в ловец. Само дето Рената не може да е плячката.

Той замръзна.

— Това не ми харесва. — Изучаваше внимателно изражението й. — Въобще не ми харесва.

— И защо не? Нали все говориш за разни възможности. — Обърна се към вратата. — Трябва да помисля. Ще изляза да се поразходя.

Той стана.

— Ще дойда с теб. — Поклати глава. — Знам, че не искаш компания. Но това няма значение. Няма да те изпусна от поглед. Не знаем колко знае Молино, какви са позициите му в момента. Ще трябва да се примириш с мен.

Тя не го искаше. Той й причиняваше безпокойство. Дори само като го погледнеше.

— Ще се наложи да свикнеш с това — прошепна Грейди.

— Да. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — Засега.

— Фалбон е мъртъв — каза Сиена. — Бил е намерен убит на „Онщад“ в Мюнхен снощи. Удар, който е разцепил черепа му. Той ни се обади в девет и каза, че Рената Вилгер ще бъде в ръцете му преди изтичането на нощта. Изглежда, е сгрешил. Грейди?

— Вероятно. — Молино се замисли. — Което не означава, че Книгата е вече в него. Едмънд Гилъм беше извънредно упорит, а ние го измъчвахме дълго. Грейди би се поколебал да използва същите методи. Ако действаме бързо, можем да му я отмъкнем изпод носа. — Направи кратка пауза. — А Мегън Блеър все още ли е с него?

— Предполага се. Тя беше в самолета за Мюнхен.

„Това е добре“, помисли си той със задоволство. Ако Рената, Грейди и Мегън бяха заедно, можеше да ги избие с по-малко усилия.

— А Фалбон даде ли ни информация, която бихме могли да използваме, за да открием Рената Вилгер?

— Успял е да научи номера на мобилния й телефон. Може би бихме могли да използваме сателит, за да открием местонахождението й, ако телефонът й не е изключен.

— Направи го.

— Вече работя по въпроса. Прекалено близо сме до Книгата, за да правим грешки сега. — Сиена наклони глава. — Мислех, че ще си по-разтревожен от смъртта на Фалбон.

— Не, това няма значение в дългосрочен план. Просто трябва да съм търпелив. Накрая ще държа всички в ръцете си.

— Радвам се, че си толкова уверен. — Сиена се обърна и излезе от стаята.

Сиена не е така сигурен като мен, че ще успеем, помисли си Молино. Щеше да го остави да се съмнява. И той щеше да види, че Молино е прав.

Аз ще ти помогна. Ще ги избием всичките, татко. Ще изтребим от лицето на земята тези откачени.

Усещаше сълзите, които напираха в очите му.

— Да, Стивън — прошепна той. — Знам…

До леглото стоеше тъмна фигура! Ръката на Рената се плъзна под възглавницата. Къде беше оръжието й? Ахна, после се наведе и заби главата си в корема на мъжа. Чу изсумтяването му и ръката й се стрелна към слабините му.

— По дяволите! — Той я хвана за раменете и я хвърли обратно на леглото. — Не съм тук, за да ти причиня зло.

Грейди. Беше се приготвила да се впусне напред, но замръзна на мястото си.

— Въобще не трябва да си тук. — Светна нощната лампа. — Не ми харесва, когато някой нахлуе в жилището ми. Имаш късмет, че си още жив.

Седна в леглото.

— Как влезе?

Грейди седна на стола срещу леглото.

— Имаш предвид поставените от теб умело замаскирани бомби? Беше като да напредвам в лабиринт, но Харли е изключително добър в обезвреждането на тези малки играчки.

— Не, не това имам предвид. Не разбрах, че си тук, докато не стана почти прекалено късно. Всъщност дори си успял да измъкнеш пистолета ми изпод възглавницата, преди да се събудя. Обикновено не съм толкова уязвима. — Гледаше го втренчено, право в очите. — Чух, че си добър, но аз съм обучена да блокирам Контрольорите.

— От кого?

Тя не отговори.

— Ако това ще ти донесе утеха, не успях да постигна вмешателство в ума ти, докато беше будна. Да, трудно е човек да те контролира. Трябваше да изчакам да заспиш.

— Ако си искал да говориш с мен, можеше да ми се обадиш по телефона.

Той направи гримаса.

— Да, това със сигурност щеше да е по-лесно. Трябваше да открия коя си и доколко ще мога да ти въздействам.

Тя поклати глава.

— Няма да можеш.

— Струваше си да опитам. — Облегна се назад. — А сега те познавам по-добре.

Тя спусна крака на пода.

— Но не толкова добре, колкото познаваш Мегън. Тя вероятно може също толкова успешно да те блокира. Кажи ми, нима намери за необходимо да спиш с нея, за да можеш да я контролираш.

Язвителността й като че ли не стигна до него — той остана невъзмутим.

— Не, онова беше удоволствие. А и много се ядосвам, когато някой друг се опита да контролира Мегън.

Тя замръзна, май трябваше да внимава.

— Предполага се, че това се отнася и за мен?

Той кимна.

— Ти имаш силен ефект върху Мегън и го упражняваш при всяка ваша среща.

— Аз не съм Контрольор.

— Знам. Но си много интелигентна, всъщност си гений. Талантът ти предполага изучаване на причините и следствията.

— Когато става въпрос за ситуации, не за хора.

— Не вярвам, че можеш да теглиш разделителна черта между двете.

— Можеш да вярваш, в каквото поискаш.

— О, така и ще направя — каза той тихо. — Например, вярвам, че си се предложила за жертва, защото си знаела, че така ще предизвикаш Мегън да те защити. Ти си много умна и знаеш, че тъй като тя е силно емоционална, ще изпита съчувствие към теб и ще поиска да те защити, всъщност ще направи всичко възможно предложеното от теб да не се случи. — Направи пауза. — Дори това да означава да постави себе си в положението на жертвата.

Тя го гледаше безизразно.

— Не съм предложила размяна на ролите.

— Защото, както казах, си много умна.

— Какво каза тя, когато сподели с нея, че ме подозираш?

— Аз не съм глупав. Никога няма дори да й намекна за твоите хитрости. Тя те харесва. Печелиш нейните чувства и като член на семейството. Тя мисли, че те познава и че ти няма да се опиташ да я манипулираш.

Рената не проговори известно време.

— Аз също я харесвам.

— Това обаче няма да те спре да я манипулираш.

Тя вдигна вежди.

— Това е твое мнение, основано на твърде малко доказателства. Не ме познаваш достатъчно, та да можеш да ме съдиш.

— Не успях да те контролирам, но мога да усетя достатъчно, за да направя достатъчно добра преценка на характера. Запознат съм с различните видове мании, а ти очевидно си обсебена. Това се излъчва от теб на вълни. Мисля, че би направила всичко, за да защитиш Книгата от Молино.

— Никога не съм го отричала.

— Обаче ще се наложи да убиеш Молино, за да запазиш Книгата. В това се крие опасността. Ако рискуваш себе си, ще трябва да предадеш Книгата в ръцете на друг Пазач. Хората, които са обсебени, никога не искат да предадат обекта, от който са обсебени. — Изучаваше я с поглед. — А не те виждам мъченица като Гилъм.

— Ще си сляп, ако е така. Аз не съм Едмънд.

— Обаче Мегън мисли, че ако се стигне до избор, ти ще вземеш същото решение.

Рената поклати глава.

— Мегън обикновено има отлични инстинкти. Може и да се изненадаш.

— Ти току-що каза, че тя не може да прозре какъв човек съм аз. Не можеш да твърдиш две коренно противоположни неща.

— Разбира се, че мога. Ти си сложен характер, а тя вижда други измерения, различни от моите. — Изправи се и остави оръжието на нощното шкафче. — Ще те оставя да спиш сега. Ще се видим утре сутринта.

— Чакай. Защо, по дяволите, дойде тук? Това някаква заплаха ли е?

Той се усмихна.

— Може би исках да разбереш, че не си толкова неуязвима, за колкото се мислиш.

„И успя“, помисли си тя с горчивина. Не се беше чувствала толкова неспокойна от момента, в който беше започнала обучението си при Марк.

— Нищо не доказа. Никога не съм мислила, че съм неуязвима. Но успях да прекъсна контрола ти и да се събудя, докато ти искаше да продължа да спя.

— Така ли мислиш?

Тя изведнъж изпита съмнение. Дали той не беше прекъснал контрола си над нея? Изучаваше с поглед лицето му.

— Блъфираш. Аз успях да те надвия.

Той се засмя тихо.

— Права си. Изплъзна ми се. Накрая.

Тя не очакваше подобно признание от него.

— Тогава, със същия успех, можеше и да не идваш.

Усмивката му изчезна.

— Дойдох, за да те накарам да проумееш, че няма да съм доволен, ако Мегън пострада заради теб. Всъщност ще съм толкова ядосан, че ще те нарежа на парченца. — Говореше тихо, едва ли не просто така, обаче това не омаловажаваше заплахата.

По дяволите, да, той представляваше заплаха, опасност. Тя не беше свикнала със страха, но в този момент се страхуваше от Нийл Грейди. Не биваше да му позволи да види това.

— Изчезвай оттук, Грейди.

— Тръгвам. — Той кимна. — Лека нощ.

В следващия миг вратата се затвори след него.

Тя си пое дълбоко дъх от облекчение. Искаше й се Марк да е при нея, за да й каже колко смешно се държи. Той винаги беше твърдял, че страхът е най-опасният враг, пред когото можеш да се изправиш. Веднъж тя се беше засмяла и му беше отвърнала, че не е оригинално да цитираш чужди мисли. Намек за Уинстън Чърчил. Беше вероятно идиотска грешка да се страхува от Грейди, след като трябваше да се страхува от Молино.

Вина? Може би. Не се чувстваше доволна от сегашното си поведение, нито от онова, което щеше да й се наложи да направи в бъдеще. Но какво значение имаше как се чувства тя? И Едмънд не се беше чувствал добре в мига, в който си беше прерязал гърлото. Човек винаги прави онова, което трябва. А тя трябваше да защити Книгата. Грейди беше прав, за нея това не беше свещена отговорност — такава, каквато беше за Едмънд. За нея това беше дълг и обсебване.

Не биваше да позволи на Грейди да я спре да направи онова, което трябваше. Тя се колебаеше, изчакваше да дойде моментът, в който ще може да задуши всеки намек за съжаление и разкаяние, ще може да бъде такава, каквато са я учили да бъде. Обаче Грейди не изпитваше никакви колебания, затова тя трябваше да действа бързо.

Протегна ръка към мобилния си телефон. И набра номера, който Марк й беше дал предишната вечер.

„Къде, по дяволите, е той?“, запита Мегън, изпитала силно разочарование. След като двамата с Грейди се бяха върнали във вилата, тя се беше прибрала директно в спалнята си. Час по-късно беше чула Грейди да излиза. Нямаше го вече от часове. Къде ли беше? Това всъщност нямаше значение. Грейди беше в състояние да се грижи за себе си. Нямаше смисъл тя да изпадне в паника, защото този глупак не беше сметнал за нужно да й каже къде е отишъл в момент, в който над тях тегне заплахата от Молино.

Беше се опитала да не обръща внимание на страха, да заспи отново, да работи върху записките си, да се забавлява с лаптопа. Нищо не беше помогнало.

Накрая седна във всекидневната като съпруга, която чака неверния си съпруг. Беше почти сутрин, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Обзе я облекчение, което много скоро беше изместено от гнева. Той вдигна вежди, като я видя.

— Здравей. Нима си толкова ядосана, колкото ми се струва на мен?

— Трябваше да ми кажеш, че излизаш.

— Защо? Ти не искаше моята компания. Избяга като подплашен заек, когато се върнахме във вилата.

— И ти излезе, защото знаеше, че ще се разтревожа? За да ме накажеш?

Той стисна устни.

— Господи, как можеш да говориш такива глупости! Не съм дете. Не бих се държал така само защото няма да ме пуснеш в леглото си. Знаех как ще реагираш на заплаха като мен. Знаех, че ще изпаднеш в паника, че ще те боли. Такава е природата ти. Може и да не съм любимият ти човек в момента, но със сигурност изпитваш чувства към мен. Никога не бих ти причинил това, ако можех да го избегна.

Да, беше се държала глупаво. Ако не беше реагирала прекалено емоционално, никога нямаше да каже тези думи. Грейди наистина не беше дете, а интелигентен зрял мъж.

— Защо, тогава, не ми каза, че ще излезеш?

— Надявах се да си заспала. Ти се научи да ме блокираш толкова добре, че вече не мога да кажа дори кога си будна. Изчаках един час, преди да тръгна. Имах да свърша някои неща.

— Какви неща?

— Обадих се в полицията, за да разбера дали знаят нещо повече за нападението върху Филип. Обработили са следите от гуми и са открили, че са на камион „Шевролет“, произведен между 1995 и 1998 г.

— И колко хиляди камиона са били продадени в този период?

— Възможно е да успеят да стеснят кръга. Гумите били нови, износването показвало, че са ползвани едва два месеца. Полицията ще разпита всички търговци на гуми в Атланта.

— Това може да отнеме доста време.

Той кимна.

— А може и да извадят късмет и да открият отговора още в първия ден.

— Защо не ми се обади оттам? — Тя го изгледа с присвити очи. — Едно обаждане щеше да трае минути, не часове. Това не е единственото, с което си бил зает, нали?

— Да.

— И няма да ми кажеш.

— Точно така. Не е нещо, което трябва да знаеш на всяка цена. То няма да попречи, също така, на общата ни цел. — Извърна се. — А сега ще легна на дивана, освен ако не промениш мнението си за спането в едно легло. Само ме покани и ще съм до теб след две минути. — Усмихна се. — Нямам гордост, когато става въпрос за секс.

Така беше и с нея. През изминалата нощ бяха отишли доста отвъд гордостта. Тя не искаше нищо повече от това да го докосне. Господи, дали не беше седяла тук и го беше чакала толкова дълго точно заради това? Тревога, да. Но гладът също присъстваше, трябваше да го признае. Гладът да го види, да го докосне, да почувства дланите му по кожата си.

— Покани ме — повтори той тихо и погледът му задържа нейния. — Няма да съжаляваш.

Нямаше да съжалява тази вечер. Но щеше да съжалява само часове преди той да се затвори за нея и да откаже да й се довери. Всичко, което той правеше, започваше да придобива огромно значение за нея. Не можеше да е сигурна, че няма да издаде всичко, че няма да бъде измамена. Завъртя се на пети.

— Лека нощ, Грейди.

— Наспи се добре, Мегън.

Нямаше присмехулност в тона му, но тя нямаше да спи добре и той вероятно го знаеше. Изключи нощната лампа и втренчи поглед в мрака. Щом не можеше да спи, можеше да прави планове. Да мисли за Молино. И за Книгата. И да не мисли за Грейди, който лежеше на дивана само на няколко метра от нея.

Четири часа по-късно все още не беше заспала. Звънна мобилният й телефон, оставен на нощното шкафче до нея.

— Изчезвай веднага оттам! — каза Рената. Гласът й беше настоятелен. — Веднага! Не знам с колко време разполагате. По дяволите, не знам с колко време разполагам самата аз. Молино не би изпратил само един човек. Не и след случилото се с Фалбон.

Мегън седна рязко в леглото.

— Какво става? Защо…?

— Ти какво мислиш? Молино. Проследил ме е. Щом е намерил мен, вероятно знае, че вие сте едва ли не на прага ми. Не мога да говоря повече. Трябва да тръгвам.

— Чакай. Ще се обадя на Грейди и…

Рената вече беше затворила. Мегън отметна завивките и скочи на крака.

— Грейди! — Грабна дрехите си и започна да се облича. — По дяволите, Грейди, къде си?

— Тук. — Грейди стоеше на прага. — Какво има? Кой беше на телефона?

— Рената. — Седна и обу обувките си. — Облечи се. Тя каза, че Молино може би вече е изпратил хората си за нас. Проследил ни е. Искаше да ни предупреди.

— Тя откъде знае?

— Не знам. Тя затвори. Каза, че Молино не би изпратил само един човек след случилото се с Фалбон. Много бързаше. — Грабна якето си. — Трябва да отидем там и да се уверим, че тя е добре.

— Чакай. — Той се обърна и тръгна към банята. — Ще се облека само за няколко минути. Ще се обадим на Харли, той ще отиде при нея.

— Аз тръгвам. Няма да те чакам.

— Напротив, ще чакаш, освен ако не искаш да тръгна след теб гол. — Обличаше се набързо. — Не искам да излезеш през входната врата без мен. По дяволите, въобще не искам да минеш през входната врата без мен. Ще излезем през прозореца на спалнята, в случай че хората на Молино ни чакат отпред. — Извади мобилния си телефон от джоба. — Ти се обади на Харли. Той е на бързо набиране.

— Как е успял Молино да я проследи? — запита тя, докато търсеше името.

— Живеем в технически свят и почти всеки може да бъде проследен, ако имаш подходящото оборудване. — Грабна едно яке и я задърпа към прозореца на спалнята. — Свърза ли се с Харли?

Тя кимна и му подаде телефона.

— Кажи му да побърза. Рената звучеше… Просто му кажи да побърза.

Рената смътно осъзна, че кърви. „Не обръщай внимание. Продължи да вървиш.“ Чуваше ги зад себе си в гората. Бяха поне двама и не бяха свикнали да се движат сред гора. Вдигаха шум като слонове, газещи шубраци. Смъртоносни слонове. Единият от тях, по-високият, беше успял да я улучи с куршум от разстояние повече от двеста ярда, като я видя да се скрива в гората. Нямаше да може още дълго време да не обръща внимание на раната. Продължаваше да кърви, а не можеше да рискува да припадне или да бъде прекалено слаба, когато я заловят. Трябваше да намали крачка, да намери място, където да се скрие. И да ги изчака. Може би щеше да намери минутка, в която да превърже рамото си. А може би нямаше. Приближаваха се. Нямаше време за нищо, освен да чака те да я подминат. После да нападне втория така, както я беше учил Марк. Нападението трябваше да е бързо и тихо, за да не разбере другият какво става.

Което означаваше, че ще трябва да използва ножа. Господи, как само мразеше ножовете! Но нямаше избор. Засили темпото при завоя на пътеката. Горе. На няколко метра пред нея пътеката правеше още един завой. Огромният дъб щеше да й осигури достатъчно прикритие.

Скри се зад него и се опита да си поеме дъх. Чуваше ги. Приближаваха се. Взеха завоя и тя вече ги виждаше. Водеше по-ниският, вървеше на около осем метра пред другия, тялото му беше гъвкаво, както и походката му. Трябваше да изчака да вземат и втория завой. По-високият, онзи, който я беше прострелял, вече я подминаваше. Трябваше да се движи тихо, както я беше учил Марк. Беше ранена и не можеше да разчита на физическите си сили. Мъжът беше прекалено висок, за да може да пререже гърлото му, затова трябваше да разчита на точно пробождане в сърцето.

Бързо. Тихо. Сега.

Ножът влезе в сърцето му, той издаде само тих стон и се свлече на земята. Беше мъртъв. По ръцете й имаше кръв. Господи, как само мразеше ножовете!

Другият мъж. Извади пистолета от джоба си и се скри в шубраците.

— Остани тук. Остави ме аз да свърша работата.

Обърна се рязко и видя Джед Харли да тича по пътеката към нея.

— Всичко е наред — каза той тихо, когато стигна до нея. — Аз ще се погрижа за него, а ти се погрижи за себе си.

Тя гледаше, замаяна, как той се скрива зад завоя. Чувстваше как адреналинът, който до този момент й помагаше да стои на крака, се отдръпва от кръвта й. Облегна се на близкото дърво. Да, щом Харли казваше, че ще очисти копелето, значи така щеше да бъде. Познаваше вече уменията му и можеше да му има доверие.

Започваше да се чувства слаба, виеше й се свят. Трябваше да спре изтичането на кръвта, преди да е изгубила още сили. Да направи превръзка. Трепна от болка, когато съблече якето си и започна да разкопчава ризата си.