Дъщерите на Пандора

Глава 3

Господи, прекрасна е!, помисли си Грейди.

Мегън стоеше до Дейви пред клетката на слона. Беше се навела и шепнеше нещо в ухото на детето. Беше наистина красива, достигнала зенита на красотата, притежаваща всичко, което на младини беше само обещание. Усмихваше се и сякаш привличаше всичката светлина на облачния ден. На петнайсет тя беше слаба и плоска като дъска, но усмивката й беше същата — изразяваше едновременно дяволита палавост и бездиханно предчувствие. Сега тялото й беше зряло, а усмивката й беше топла и изразяваше съчувствие.

Той виждаше как й отговаря малкото момченце. То се смееше и се притискаше в нея. Кой би могъл да го обвини?

Трябваше да престане да стои и да я гледа втренчено, да си спомни коя е Мегън и каква е значимостта й в момента. Да помисли също и за това, какво би могла да бъде за него. Да, човек винаги трябва да прави това, което трябва, нали?

— Може ли да пояздя слона? — запита Дейви. — Обзалагам се, че ще ме хареса.

— Сигурна съм, че ще е така. — Мегън му предложи пуканки. — Но не мисля, че позволяват на малките момченца да яздят животните. Може би трябваше да отидем в зоологическата градина за домашни любимци.

— Искам слона. Тук има само скучни кози и други подобни животни. — Дрезгавото, но въпреки това нежно гласче на Дейви беше изпълнено с отвращение. — Няма дори горила.

— Ужасно, нали?

Тя се опита да помисли за алтернативите. Обикновено, Дейви не се оплакваше и не хленчеше, но можеше да бъде доста упорит и дори твърдоглав, когато в главата му се родеше някаква идея.

— Не знам защо не са наели Кинг Конг заради теб. Какво ще кажеш да се повозим на влакчето?

— Предполагам, че ще ми хареса. — Погледна с копнеж слона. — Ако си сигурна, че няма да ми позволят да яздя…

— Сигурна съм. — Тя го побутна нежно към влакчето. — Но ще говорим с майка ти и ще видим какво можем да направим…

Обгърна я мрак, който сякаш се завъртя пред очите й.

Гласове. Гласове. Гласове.

— Мегън?

Дейви я дърпаше за пуловера и я гледаше, смръщил вежди.

— Няма ли да се качим на влакчето?

Тя тръсна глава, за да я проясни. Гласовете си бяха отишли. Странно. Не, някак си не беше… странно. Беше й страшно, ужасяващо познато.

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направим. — Сложи го на седалката и седна до него. Сърцето й биеше бързо, учестено. Какво й ставаше, по дяволите?

Мама.

— Погледни тюлените, Мегън. — Дейви се беше навел нетърпеливо напред. Минаваха покрай открития басейн. — Гледах филм за тюлените. Беше забавен.

— Животните могат да бъдат и забавни. Но и хората могат да бъдат такива, Дейви. Единствената разлика е, че понякога не разбираме, че сме…

Гласове!

По-силни. По-високи. Пищящи.

Неразбираеми викове, ехо.

Гласове. Гласове. Ехо. Ехо.

Не!

Тя се сви на седалката, когато болката я връхлетя. Дейви изпищя. Трябваше да стане. Дейви беше силно уплашен. Трябваше да се погрижи за… Гласовете затихнаха, след това съвсем заглъхнаха. Смътно осъзнаваше, че до нея стои униформеният кондуктор, който й говореше нещо със загрижено лице… Бавно, седна отново. Дейви плачеше. Тя инстинктивно го прегърна и го притисна към себе си.

— Всичко е наред… — Говореше завалено, неясно. Опита се да артикулира звуковете по-добре. — Всичко е наред, Дейви.

— Искате ли да ви заведа до центъра за първа помощ, мис? — казваше в този момент кондукторът. — Има ли някой, на когото искате да се обадя?

— Не, добре съм.

Обаче не съм добре, помисли си, обзета от паника. Мили Боже, гласовете… Ами ако ми се случи отново? Дейви. Трябваше да защити Дейви.

— Може би ми е малко лошо. Ако можете да уредите кой да остане за малко при мен, само докато се обадя на майката на Дейви, за да дойде да го вземе. — Протегна ръка към телефона. — Ще се обадя на майка ти, Дейви. Вероятно това при мен са първите симптоми на грип. — Погали го нежно по главата и го притисна към себе си. — Помниш ли как се чувстваше преди няколко месеца, когато се разболя? Чувстваше се страхотно само след няколко дни, но все пак онези, в които беше болен, никак не бяха приятни, нали?

— Да — съгласи се той и зарови глава в нея. — Не искам да си болна.

— Не съм много болна. Лекар съм, така че знам как да се погрижа за себе си, забрави ли? Утре ще съм добре. — Целуна го по челото. — Ще ми помогнеш ли, като ме хванеш за ръката и стоиш мирно и тихо? Понякога и това помага на хората да се почувстват по-добре…

— Рано се прибра. — Филип вдигна поглед още щом тя застана на вратата. — Очаквах те чак след два часа. На Дейви не му ли хареса… — Млъкна, защото видя лицето й. — Какво има?

— Нищо. — Тя навлажни устни. — Много силно главоболие. Извиках Жана в зоологическата градина, за да вземе Дейви. Нямаше смисъл да му провалям деня.

— Никога не си имала главоболие.

— Е, сега имам. — Тръгна към банята. — Ще се опитам да поспя. Ще се видим след два часа.

Затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Мразеше лъжите и особено когато се налагаше да лъже Филип. Винаги бяха честни един към друг, още след онзи първи ден, когато той я взе след погребението на майка й.

Нищо не помагаше. В момента не можеше да понесе никого. Искаше да си легне и да се свие като ранено животно в пещера.

Пещера.

Каменоломна.

Мама.

Мъж… Тъмни очи, които приковават погледа й. Страхът нараства. Страхът умира.

Дали не полудяваше? Не, мама беше казала… Не можеше да си спомни какво. Споменът беше неясен — като гласовете, като болката…

Трябваше да поспи. Да остави сънят да отмие всичко. А след като се събуди, ще мисли трезво и ще може да планира как да се справи с тези странни неща.

Сви се на кълбо под завивките. Всичко щеше да бъде наред. В момента не можеше да се справи с това, което й се случва. Имаше нужда от време, за да й се проясни главата и да реши какви действия да предприеме.

И да се моли гласовете да стоят далеч от нея.

— Искам да я видя — каза Грейди, когато Филип отвори вратата след два часа. — И не искам никакви спорове или приказки, че ти ще я защитиш по-добре, Филип.

Филип замръзна.

— Защо да споря? Аз ти се обадих, помниш ли?

— Но съм сигурен, че вече мислено ме проклинаш и обмисляш възможността да се справиш по-добре без моето вмешателство.

— Може би.

— Може ли да вляза?

Осъзна, че Филип не иска да го пусне. Грейди се беше променил през изминалите години. Когато беше убедил Филип да се грижи за Мегън, той беше млад двайсет и пет годишен мъж. А сега трябва да беше в средата на трийсетте и макар че беше все още слаб и строен, все още тъмнокос и красив, под лъскавата си външност криеше травмите и белезите на жизнен опит, за който Филип можеше само да предполага. Дори когато беше по-млад, той излъчваше сила и увереност, които стряскаха и плашеха околните. Сега, когато силата беше по-изчистена, по-малко доловима, но затова пък още по-мощна.

Филип сви рамене и отстъпи встрани.

— Не мога да те спра, нали?

— Така е. Но можеш да ме застреляш. — Влезе в къщата и затвори вратата. — Което няма да бъде умно. Може и да не съм това, което искаш за Мегън, но не би искал да изгориш мостовете си. — Огледа всекидневната. — Хубаво. Уютно.

— На нас ни харесва — каза Филип. — Двамата с Мегън избрахме мебелите, когато се преместихме тук след смъртта на майка й. Беше ново начало и за двама ни и аз исках тя да се чувства съвършено удобно.

— Сигурен съм, че е така. Ти наистина се грижиш добре за нея, като за родна дъщеря. Ти също си имал нужда от сигурност, когато си бил млад.

Филип застина на място, когато схвана намека.

— Искаш да кажеш, че сега, след като е вече възрастна, тя няма нужда от сигурност. Грешиш. Всеки има нужда да се чувства сигурен.

— Но понякога не получаваме това, което искаме или от което имаме нужда. Къде е тя?

— Лежи, почива си. Не се чувства добре. — Изгледа го обвинително. — Ти имаш ли нещо общо с това?

— Да. — Погледна часовника си. — Мога да й дам още трийсет минути почивка. Мога да се намеся и да й помогна, но тя ще се почувства по-добре, ако излезе сама от това състояние. Защо да не изпием по чашка кафе, докато чакаме?

— Не изпитвам гостоприемство. — Но посочи към кухнята. — Можеш сам да си направиш.

— Както и да е. — Грейди тръгна към кухнята. — Ще направя и за теб.

Филип го последва, застана на прага и го загледа как отваря и затваря вратите на шкафчетата. Накрая намери кафето.

— Какво си й сторил?

— Направих малък експеримент. — Изсипа малко кафе в кафе машината.

— Трябваше да видя колко може да понесе.

Филип замръзна.

— Какво искаш да кажеш?

— Вдигнах бариерата, преустанових контрола. — Погледна напълно спокойно Филип. — Оставих гласовете да я нападнат. Реших, че зоологическата градина е добро място, защото има много хора, а това означава и вероятност ударът да не е прекалено тежък. Не исках да е като обсебена от дяволи, но исках да е сигурна, че гласовете са там.

— Върви по дяволите.

— Да, не очаквах друга реакция от теб — сви рамене той. — Помислих, че е необходимо. Трябваше да съм сигурен, че все още е толкова силна, колкото беше като дете.

— Като я нараниш?

Той кимна.

— Да, като я нараня.

— И какво откри?

— Че е хиляди пъти по-силна. Молино ще открие, че за него ще е изключителен успех, ако успее да я убие. Тя не само е дъщеря на майка си, но е много, много по-силна от нея. — Добави нетърпеливо: — Знам, че не искаш да чуеш това. Прекалено е лошо. Трябва да се признават фактите. Молино или вече е по следите й, или скоро ще я открие. Ще е по-добре тя да е подготвена. Ако ние сме подготвени. — Включи кафе машината. — А тя може и сама да си помогне. Има талант. И аз ще го използвам.

— Майната ти! Няма да ти позволя да я доближиш.

— Филип — заговори тихо Грейди, — нямаш избор. Ти не си неин чичо. Тя е моя. Аз само ти я дадох назаем. И сега ще си я взема обратно.

— Глупости. Тя е човешко същество и не принадлежи на никого.

— Принадлежи на мен, докато не намеря Книгата. След това може да си отиде и да продължи да живее живота си. И двамата можете да изчезнете, да се слеете със залеза. — Направи пауза. — Трябва да я намерим, Филип. Знаеш, че е така. Да рискуваш един човешки живот, е дори много малка цена.

— Но аз не желая да поема този риск. Не и ако е заложен животът на Мегън.

— Казах ти, че може да се стигне дотук, когато се съгласи да се грижиш за нея.

— Не мислех… Всичко ми се струваше толкова абстрактно. Сега тя е моето семейство.

— Тогава съжалявам за теб — каза уморено Грейди и се настани до масата. — Има други хора, които ще умрат, ако не рискуваме Мегън.

— Не е честно. Молино е просто един луд кучи син. Тя вероятно е само Слушател. Не Пандора.

— Надявам се да не е така. Но ако тя е Слушател, тогава е един от най-силните таланти, на които съм попадал. И все още може да ни помогне, ако успеем да канализираме уменията й. Имам нужда само от знак, от пътека, по която да тръгна. Но непрекъснато се блъскам в празни стени и времето ми изтича.

— Тя си има свой собствен живот.

— И може да продължи да го живее, след като ми даде онова, което искам.

Филип поклати глава.

— Не мога да повярвам, че си толкова твърд.

— Не съм достатъчно твърд. Ако бях, щях да позволя на твоята Мегън да се самоубие или да полудее в онази пещера, вместо да я нося на гръб дванайсет години. — Сведе поглед към чашката си. — Вярвам, че грешиш. Мисля, че тя е Пандора.

— Това не означава, че трябва да бъде застреляна като бясно куче.

— Кажи го на Молино.

— Тя заслужава да й се даде шанс.

— Вече го получи. Дадох й го. Не ми беше лесно. — Вдигна чашката към устните си. — И сега е време тя да си плати.

— Като майка си — каза Филип с горчивина.

— Възможно е. Не давам обещания. — Изпи кафето си и се изправи. — Отивам да видя Мегън. Ако искаш да ме спреш, по-добре е да вземеш пистолета, който държиш в горното ляво чекмедже на бюрото си. Мислиш за него с копнеж през последните десет минути.

По дяволите.

— Съжалявам. Не подслушвах преднамерено. Уважавам те и мога да разбера загрижеността ти — каза Грейди. — Всъщност аз не съм Четец на Съзнанието. Но понякога долавям мислите.

— Мразя всичките тези психически глупости — процеди Филип през зъби.

— Но се възползваш от тях, когато имаш нужда. — Махна с ръка, когато Филип понечи да проговори. — Не се опитвах да те вкарам в капана на вината. Никога не съм искал твоята благодарност. А и ти не си сам. По-голямата част от света се чувства неспокойно, когато се заговори за психиката. Както и Молино. Той е подтикван не само от омразата и жаждата за отмъщение. Страхува се от нас и едновременно с това ни завижда. Той гледа на таланта като на оръжие на силата и не иска никой да го притежава, ако е възможно. — Изкриви устни в грозна гримаса. — Молино определено се интересува от силата и властта.

— Не сме сигурни, че шофьорът на камиона е един от хората на Молино. Проверих в полицията. Още не са го открили.

— Щом не са го заловили, има голяма вероятност да не е просто някой пиян глупак. Джед Харли е в града и ще държи Мегън под око. Ще я пази и ще се опита да събере полезна информация. Досега обаче не е успял. — Добави: — Следователно, ще те помоля да държиш пистолета под ръка в близко бъдеще. — Тръгна към спалнята на Мегън. — Ще имам нужда от поне час насаме с Мегън. За нея ще е по-добре да не се намесваш. Ще има достатъчно неща, с които да се справи.

Филип се страхуваше, че това е вярно. Изпълни се с гняв. Безсилен гняв. За Мегън щеше да е истински кошмар да се справи с Грейди. Той нямаше да е внимателен, а в момента тя беше изключително уязвима.

— По дяволите, не я наранявай.

Грейди не погледна назад и отговори разсеяно, защото мислите му вече бяха насочени към Мегън.

— Не, ако мога да го избегна.

Пещера.

Каменоломна.

Гласове. Гласове. Гласове.

Ръце, които я притискат надолу. Тъмни очи, впити в нейните, заглушават гласовете.

Мама!

— Спокойно, Мегън. Всичко това е минало.

Не, гласовете още са тук. Винаги са тук.

— Отвори очи. Погледни ме и това ще свърши.

Да, накарай ги да си отидат.

— Не, ти трябва сама да си помогнеш. Отвори очи.

Тя отвори бавно очи и видя Нийл Грейди да седи до леглото й.

Той ми напомня за принц от Ренесанса…

Принц? Грейди? Сигурно още е в лапите на съня. Не познава никакъв Грейди. Не, това е просто един непознат. Но той седи съвсем спокойно на стола, в стаята й. Седна в леглото — бързо и рязко.

— Кой си ти, по дяволите?

— Не съм заплаха за теб.

— Не ме баламосвай! Излез от стаята ми!

— Веднага. — Изправи се. — Да ти донеса ли чаша вода?

— Не искам вода. Искам да се махнеш оттук. Къде е Филип?

— Чака отвън. И ще чака, докато не му кажа, че може да влезе.

— Той знае, че си тук? — Изведнъж си спомни загриженото изражение на Филип. — Ти лекар ли си? За бога, добре съм. Нямам нужда от лекар.

— Не си добре. — Наведе се напред. — И за нещастие, ще станеш много по-зле, преди да получиш подобрение. И, не, не съм лекар. Казвам се Нийл Грейди. — Кимна, когато долови промяна в изражението й. — О, да, срещали сме се и преди. Започваш и сама да си спомняш. Това е много обещаващо… и малко страшно. Не би трябвало да можеш да правиш такива пробиви.

— За какво говориш, за бога? — Отхвърли завивките встрани. — Ще отида при Филип.

— Съжалявам. Не можеш. Първо трябва да ме изслушаш.

— Мога да направя всичко, което…

Гласове. Пищят. Гласове. Болка.

— Не! — Зарови глава във възглавницата, обаче не можа да ги прогони.

Гласове. Агония. Писъци.

Мамо, помогни ми. Мамо, помощ.

— Тя не може да ти помогне. Знаеш го. Но аз ще ги накарам да си отидат — каза Грейди грубо. — Мислиш ли, че ми харесва да ти причинявам това? Но трябва да ми позволиш да разговарям с теб. Ще останеш ли тук да ме изслушаш?

— Прогони… ги.

— Ще си отидат само след няколко секунди. Отпусни се. Прекалено си напрегната.

Да се отпусне? Той сигурно беше луд. Как би могла да се отпусне, когато болката… Гласовете си отидоха.

Обзе я толкова силно облекчение, че крайниците й омекнаха. Пое си дълбоко дъх. Трябваше да престане да трепери.

— Махни се оттук! — каза тя неуверено. — Не знам какво ми причини, но искам да…

— Знаеш какво ти причиних — каза Грейди. — Просто не искаш да си го признаеш. — Направи гримаса. — Или може би вината е моя? Трудно ми е да вдигна контрола само отчасти, когато си била с мен толкова дълго. Обикновено е или всичко, или нищо.

— Не знам за какво говориш. — Изгледа го гневно. — И не искам да знам. Искам просто да си тръгнеш.

— Обаче не искаш да рискуваш да изтичаш при Филип. Защото знаеш, че гласовете ще се върнат. — Облегна се назад. — Предполагам, че просто трябва да те оставя сама и бързо да попиеш всичко. Да започнем с това да върнем спомените ти за мен. Ти беше на петнайсет. Живееше с майка си в малка къща на крайбрежието в Северна Каролина. Двете бяхте много близки. Онова лято наех друга малка къща в съседство с вашата и двете с майка ти бяхте много любезни с мен. Станахме добри приятели. Яздехме заедно по плажа. И играехме на карти вечер.

Нийл се смее на Мегън, когато тя се опитва да блъфира на покер. Майка й клати глава развеселена, когато минава край тях на път за кухнята.

Спомените се върнаха изведнъж, заприиждаха, обгърнаха я.

Нийл помага на Мегън с домашната работа по латински за курса по кореспонденция.

— Ти всъщност никога нямаше нужда от помощ — каза тихо Нийл Грейди. — Просто ти харесваше да имаш компания. Винаги си била много мила и си имала нужда от много любов. Понякога се чувстваше самотна, докато живеехте там, на плажа.

— Не бях самотна — възрази ожесточено тя. — Двете с мама бяхме там една за друга. Така ни харесваше.

— Самотни бяхте. Но тя постъпваше така, както смяташе, че е най-добре за теб. Разкъсваше се между желанието си да ти осигури нормален живот и да се опита да те защити. — Направи пауза. — Защото нито една от двете ви не беше съвсем нормална. И двете бяхте малко… различни.

Мегън почувства как всеки мускул в тялото й се стяга.

— Не, това е лъжа.

— Сара те учеше да отговаряш така. Трябваше да отричаш пред всеки, който те запита. Само така тя можеше да те защити. Тя излъга дори теб и ти каза, че гласовете, които чуваш, са причинени от проблеми в мозъка, нали така?

— Не те слушам.

— Напротив. Сара беше много надарена психически и предаде тази си дарба на теб. Тя обаче смяташе това не за дарба, а за проклятие. Не искаше този тормоз и в твоя живот, затова отричаше, че съществува.

Паниката започна да я завладява.

— Не трябва да се пазиш от мен — поклати глава той. — Или може би трябва. Но не и от истината. Никой не е по-наясно с тази дарба от мен.

Тя поклати глава.

— Не знам нищо за подобни психически глупости.

— Тогава е добре, че аз знам много, нали? По света има много психически таланти. Хора, които могат да четат мисли, да лекуват, да предсказват.

— Шарлатани.

— Някои от тях. Но другите са напълно автентични.

Тя навлажни устни.

— Не и аз. Аз не съм нищо от това.

— Не. Досега си показала само една дарба. Ти си Слушател.

— Какво?

— Чуваш ехо, отзвуци. Ако си поставена на място или в ситуация, в която се случва нещо силно стресиращо или трагично, ще можеш да разиграеш цялата сцена. — Тихо добави: — Само че има прекалено много трагедии, прекалено много човешки същества, които изпитват болка или мъка. Ехото те бомбардира, отзвуците се смесват, докато накрая станат един дълъг нескончаем писък.

Той греши, помисли си тя. Всеки писък е индивидуален и ясно определен, болката е неописуемо лична.

— А майка ти така и не те научи как да ги потискаш. Може би не знаеше как. Тя трябваше да се справя със собствената си дарба, а не беше сред други, надарени с такава. Беше чист, необработен талант, когато я срещнах. Огромен талант, какъвто никога не бях виждал. Беше едновременно изпитание и грешка, огромен товар и травма за нея. Опитах се да й помогна, но бях много млад и все още се борех със собствените си проблеми.

— Това е лудост — каза Мегън несигурно. — Нямаше нищо нередно у мама. Аз бях единствената с…

— Тя също чуваше гласовете. Просто се преструваше, че не е така.

— Не би ме излъгала.

— Тя не беше силен Слушател и вероятно е имало моменти, когато не е чувала това, което чуваш ти. Но знаеше какво са гласовете. Когато откри, че ти имаш същата дарба, можеше да контролира ума ти достатъчно, за да държи гласовете далеч от теб. Но никога не се опита да направи допълнителна стъпка и да ти помогне да поемеш контрола над тях. Тя отчаяно искаше ти да водиш обикновен живот. Вероятно щеше да го направи по-късно.

Просто ще забравим за това, бейби. Ела при мен, ако отново имаш този проблем.

— Тя те обичаше, Мегън — каза той тихо. — Беше объркана и правеше огромни грешки, но винаги те е обичала.

— Няма нужда да ми казваш това — отговори тя рязко. — Ти беше с нас само едно лято. Не знаеш нищо за нас.

— Знам, че когато тя се отказа, трябваше да се намеся аз и да поема контрола върху теб. В противен случай ти щеше да си отидеш с нея. — Направи пауза. — Обаче единственият начин, по който можех да запазя спокойствието ти, беше да променя някои от спомените ти.

— Какви спомени? — Тя прокара несигурно длан през косата си. — Господи, не мога да повярвам, че зададох този въпрос. Защото така признавам всичките тези глупости.

— Защото дълбоко в себе си знаеш истината. Аз можех да окажа само първа помощ, но чувството ти за самосъхранение свърши останалото. Сигурна ли си, че искаш да знаеш какво покриваше първата помощ? Мога да почакам.

Мълча известно време, бореше се да устои на изкушението. Защо не? Нямаше да си разреши да му повярва, но можеше поне да види колко далеч щеше да отиде той с тази невероятна история.

— Какви спомени?

— За теб беше най-добре да не помниш онази последна нощ с майка ти. За да имаш нормален живот, беше най-добре да не помниш нито гласовете, нито интерпретацията на майка ти за тях. Защото така само щеше да се съмняваш в нормалността си.

— Както в момента започвам да си мисля, че ти си луд.

Той се усмихна.

— Отново инстинктът за самосъхранение. Започваш да си спомняш… и да вярваш.

— Глупости. Аз съм лекар. Вярвам, че трябва да отида при уважаван психиатър и да обсъдя с него погребаните и потиснатите си спомени. Има логични и научни причини, които нямат нищо общо с физиката и… ехото.

Беше й трудно да произнесе последната дума. Ехо, писъци и гласове. Дори само мисълта за това беше достатъчна да предизвика паника. Опита се да придаде подигравателна нотка на гласа си.

— От думите ти разбирам, че ти си един от онези вуду, които имат контрол над психиката?

— Нямаше да мога да ти помогна, ако самият аз не притежавах талант. Но ти вероятно имаш потенциала да бъдеш много по-силна и да долавяш повече аспекти. По тази причина ще имам нужда от помощта ти.

— Тогава чукаш на погрешна врата. — Тя се поколеба, преди да зададе въпроса: — Защо не искаше да помня случилото се онази нощ?

Той я изгледа с присвити очи.

— Предлагам да оставим това за друг път.

Обзе я страх.

— Не, защо, по дяволите?

Той не отговори веднага.

— Защото щеше да ти се наложи да се справиш с убийството на майка си.

— Убийство? — Опита се да се засмее, но гърлото й беше свито. — Сега вече знам, че си луд. Майка ми падна по склона и си счупи врата. Беше нещастен случай.

— Вратът й беше счупен от мъжа, когото ти видя в подножието на хълма онази нощ. И когато тя умря, ти разбра, че е била убита. Усетих го в теб.

— Не. Никой не би искал да убие мама. — По бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Мили боже, колко грозно може да стане това?

— Много, дяволски грозно. — Той се изправи. — Мисля, че е по-добре да си тръгна и да те оставя да попиеш информацията. В момент на отричане си и ще ти трябва известно време, за да пренастроиш мисленето си. Едно от нещата, които трябва да знаеш, е, че не бива да се страхуваш, ако отново намаля контрола. Никакви гласове повече. Трябваше да те накарам да ме изслушаш, а това беше най-бързият начин да илюстрирам думите си.

— Най-бързият и най-жестокият — каза тя несигурно.

— Да, ще изпратя Филип да те успокои и да подържи ръката ти. Той е много добър в това.

— Не се присмивай на Филип — каза тя рязко. — Той е много по-добър човек, отколкото ти някога ще бъдеш.

— Не съм мислил по въпроса, но ти вероятно си права. Не бих го избрал, ако не изпитвах огромно уважение към него.

Тя смръщи вежди.

— Избрал?

— В живота ти трябваше да има човек, който да ти даде сигурност, а аз, Господ ми е свидетел, не мога да дам това никому. Изпратих Филип да свърши работата.

Очите й се разшириха от шока.

— Това не може да е вярно. Той е наполовина брат на майка ми. Той ми е чичо.

— Не, Филип Блеър никога не е виждал майка ти. Не й е брат дори наполовина. Но лъжата беше необходима. — Обърна се към вратата. — Платих му, но той щеше да го направи и без нищо. Филип е идеалист и има много топло сърце. Казах му каква нужда имаме и той предложи услугите си доброволно.

— Това не може да е вярно — прошепна тя отново. — Той не би ме излъгал.

— Попитай го.

Вратата се затвори зад него.

Мама. Филип. Всичко, което беше казал, беше шокиращо и болезнено, но й беше най-трудно да понесе последните няколко изречения. Затвори очи. Чувстваше се като след тежък побой. Лудост. Това беше истинска лудост.

Хората няма да разберат, Мегън. Ще кажат, че си луда. Ние и двете знаем, че това не е истина, бейби. Но ще си остане между нас.

Майка й никога не й беше говорила за психика, за необикновени таланти или някакви такива подобни глупости. Беше позволила на Мегън да мисли, че чуването на гласовете се дължи на болест, беше й внушила, че не бива да говори за това. Беше започнала да ги чува на седемгодишна възраст, но тогава те бяха слаби, едва доловими. Едва след като достигна пубертета, те започнаха да я нападат като акули. Но мама беше до нея, за да я утеши, и гласовете скоро заглъхваха.

Тя успяваше да контролира ефекта, наречен ехо.

Трябваше да се намеся аз и да поема контрола или ти щеше да умреш заедно с нея.

Какво от това беше истина? И какво — лъжа? Ако повярваше на Грейди, щеше да означава, че целият й живот е построен върху лъжи. О, Господи, имаше ужасното чувство, че започва да му вярва.