Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

Когато Гамаш и Бовоар пристигнаха в столовата, повечето монаси вече бяха там. Главният инспектор кимна на абата, който седеше начело на дългата маса, а столът до него беше празен. Абатът вдигна ръка за поздрав, ала не предложи свободното място. Но и главният инспектор не пожела да го заеме. И двамата имаха други планове.

Върху дървената маса бяха сервирани панери с пресни багети, подноси със сирена и бутилки сайдер, а монасите седяха около тях в черните си роби, със спуснати на гърба бели качулки. Гамаш осъзна, че комисар Франкьор така и не му каза защо Гилберт от Семпрингам бе избрал този единствен и неповторим дизайн деветстотин години по-рано.

— Това е брат Реймон — прошепна Гамаш и кимна към мястото на пейката между доктора, брат Шарл, и още един монах. — Той отговаря за ремонтите.

— Разбрах — каза Бовоар и бързо се придвижи до другата страна на масата.

— Нещо против? — попита той монасите.

— Ни най-малко — отвърна брат Шарл. Изглеждаше щастлив, почти до истерия, че вижда агента от Sûretè. Такъв радушен прием бе истинска рядкост по време на разследване на убийство.

Сътрапезникът на Гамаш, от друга страна, далеч не изглеждаше доволен да го види. Далеч не изглеждаше доволен да види и хляба и сирената. Нито слънцето в небето или птиците отвъд прозореца.

— Bonjour, брат Симон — каза Гамаш и седна до него. Но секретарят на абата очевидно спазваше стриктно свой личен обет за мълчание. А както изглеждаше, и обет за негодувание.

От другата страна на масата Бовоар вече водеше разговор с брат Реймон.

— Първите братя са си разбирали от работата — каза Реймон в отговор на въпроса на Бовоар за оригиналните архитектурни планове на абатството. Отговорът му изненада Бовоар. Не съдържанието, а гласът на монаха.

Говореше с протяжен, почти неразбираем, провинциален акцент. Носов изговор, излязъл от горите и мъничките селца на Квебек. Насаден от първите заселници и voyageurs[62] от Франция преди стотици години. Сурови мъже, приучени на най-важното за тези земи. Не politesse[63], а оцеляване. Аристократите, образованите администратори и моряците може и да бяха открили Новия свят, но жилавите селяни го бяха заселили. Гласовете им бяха пуснали дълбок корен в Квебек като вековен дъб. Непроменени в продължение на столетия. И ако историк разговаряше с тези квебекчани, можеше да добие усещането, че се е върнал с машина на времето в средновековна Франция.

През поколенията повечето квебекчани бяха загубили акцента. Но от време на време се случваше този глас да изникне от някое селце в долините.

Хората често се подиграваха с подобни акценти, и смятаха, че щом гласът е селски, то и мисленето е изостанало. Ала Бовоар знаеше, че не е така.

Собствената му баба говореше по този начин, докато заедно ронеха грах на разнебитената стара веранда. И му разказваше за градината си. И за сезоните. И за търпението. И за природата.

Речеше ли да си отвори устата, пресипналият му дядо също звучеше като селянин. Но мислеше и действаше като благородник. Никога не отказваше да помогне на съсед. Никога не пропускаше да сподели и малкото, с което разполагаше.

Не, Бовоар не смяташе да подценява брат Реймон и да страни от него. Точно обратното. Чувстваше се привлечен от този монах.

Реймон имаше дълбоки кафяви очи, а изваяното му тяло личеше дори и под робата. С източени жилави ръце, оформяни цял живот с упорита физическа работа. Бовоар предположи, че е петдесетина годишен.

— Построили са "Сен Жилбер" така, че да го бъде дълго — каза брат Реймон, протегна се към бутилката със сайдер и наля на Бовоар и на себе си. — Майсторска работа, това е. И дисциплина. Но след онези първи монаси? Истинска катастрофа.

После започна да опява как всяко поколение монаси бе съсипвало манастира посвоему. Не духовно. Това сякаш не тревожеше особено брат Реймон. А физически. Добавяли неща, махали неща. Пак ги добавяли. Променили покрива. Все катастрофи.

— И тоалетните. По-добре да не започвам темата за тоалетните.

Ала беше твърде късно. Брат Реймон я започна. И Бовоар взе да разбира почти истеричната радост на брат Шарл, когато някой седнеше между него и брат Реймон. Не заради гласа, а заради онова, което гласът говореше. Без прекъсване.

— Съсипаха ги — каза брат Реймон. — Тоалетните бяха…

— Катастрофа? — попита Бовоар.

— Exactement.[64] — Реймон разбра, че се намира в компанията на сродна душа.

Последните няколко монаси дойдоха и заеха местата си. Появи се и комисар Франкьор, който спря до вратата. Залата притихна с изключение на брат Реймон, който явно не можеше да спре пороя от думи.

— Лайна. Огромни ями с лайна. Мога да ви покажа, ако желаете.

Брат Реймон погледна с ентусиазъм към Бовоар, ала инспекторът поклати глава и насочи вниманието си към Франкьор.

— Merci, mon frére — прошепна той. — Но съм видял достатъчно лайна.

Брат Реймон изсумтя.

— Аз също.

И най-сетне млъкна.

Комисар Франкьор знаеше как да привлича вниманието. Бовоар проследи с поглед как монасите, един по един, се обърнаха към комисаря.

"И тях е успял да заблуди", помисли си Бовоар. Смяташе, че божиите хора със сигурност биха прозрели какво се крие зад фалшивата външност. Биха забелязали низостта, дребнавостта му. Биха си дали сметка какъв смърдящ боклук е. Бедствие.

Ала, изглежда, не успяваха. Също като мнозина от служителите на Sûretè. Бяха заблудени от перченето на Франкьор. От мъжествеността, от прекалената му самоувереност.

Бовоар лесно можеше да си представи как изпълненият с тестостерон свят на Sûretè бива засмукан от излъчването на този човек. Но не и тихите, деликатни монаси.

Ала и те очевидно благоговееха пред този мъж, който бе пристигнал толкова стремително. Долетял и кацнал почти отгоре им. У Франкьор нямаше нищо плахо, нищо колебливо. Той на практика бе паднал от небето. В тяхното абатство. В скутовете им.

И съдейки по изражението на лицата им, сякаш му се възхищаваха за това.

Но не всички, забеляза Бовоар. Берачът на боровинки от сутрешната разходка в гората, брат Бернар, гледаше Франкьор подозрително. Същото се четеше и в погледите на неколцина други монаси.

Може би не бяха толкова наивни, колкото Бовоар предполагаше. Но после проумя. Хората на абата гледаха Франкьор предпазливо. С вежливи, но непроницаеми изражения.

Хората на приора бяха тези, които го посрещаха с неприкрито вълнение.

Погледът на Франкьор се плъзна из помещението и спря върху абата. И върху празния стол до него. Въздухът сякаш се изпари от стаята, когато всички погледи се прехвърлиха от комисаря на празния стол. И обратно.

Отец Филип седеше съвършено неподвижен начело на масата. Не насърчаваше комисаря да се присъедини към него, но не го и отблъскваше.

Накрая Франкьор леко се поклони на монасите в знак на уважение и уверено тръгна покрай дългата маса. Към челото. И зае своето място, от дясната страна на абата.

Мястото на приора. Запълнено. Празнотата — запълнена. Вакуумът — запълнен.

Бовоар отново насочи вниманието си към брат Реймон и с изненада видя възхищението, изписано на слабото му обветрено лице, докато наблюдаваше комисаря.

— Мястото на приора, разбира се — каза Реймон. — Кралят е мъртъв, да живее кралят.

— Приорът ли беше кралят? Мислех, че тази роля принадлежи на абата.

Брат Реймон го изгледа преценяващо.

— Само на думи. Приорът бе нашият истински водач.

— Вие сте от хората на приора? — изненадано попита Бовоар. Беше решил, че този човек е верен на абата.

— Да, категорично. До гуша ми дойде от некадърност. Той — брат Реймон килна бръснатата си глава към абата — разрушава абатството. Приорът щеше да го спаси.

— Разрушава го? Как?

— Като не прави нищо. — Реймон се стараеше да говори тихо, но не успяваше да прикрие раздразнението си. — Приорът му предостави средство да спечели всички пари, с чиято помощ най-сетне да ремонтираме абатството, така че да издържи хиляда години, а отец Филип отказа.

— Мислех, че голяма част от работата е вече свършена. Кухните, покривът, геотермалната система. Не може да се каже, че абатът е седял със скръстени ръце.

— Но не правеше онова, от което наистина се нуждаехме. Спокойно можехме да я караме известно време без нова кухня и геотермална система.

Брат Реймон замълча. Сякаш в потока от думи внезапно бе зейнала бездна. Бовоар се взираше в него. И чакаше. Докато брат Реймон се колебаеше на границата. Мълчание. Или още думи.

Бовоар реши да му даде лек тласък.

— Без какво не можете да оцелеете?

Монахът сниши глас още повече.

— Основите са прогнили.

Бовоар вече не беше сигурен дали брат Реймон говори метафорично, както обикновено правеха les religieux, или буквално. Но реши, че този монах, с този акцент, вероятно не си падаше по метафори.

— Какво имате предвид? — също толкова тихо прошепна Бовоар.

— Какво мога да имам предвид? — попита на свой ред Реймон. — Основите са прогнили.

— Това сериозен проблем ли е?

— Шегувате ли се? Нали виждате сградата? Заминат ли основите, манастирът ще се срути.

Бовоар се вторачи в екзалтирания монах, който го пронизваше с поглед.

— Срути? Манастирът ще се събори?

— До основи. Не днес. Не и утре. Бих казал, че разполагаме с десетина години. Но толкова ще са нужни и за ремонта. Основите са поддържали тежестта на стените в продължение на стотици години — каза Реймон. — Удивителна работа са свършили онези първи монаси. Изключително напредничави за времето си. Но не са взели предвид ужасните зими. Циклите на замръзване и топене, както и последиците от това. И още нещо.

— Какво?

— Гората. "Сен Жилбер" си стои на едно място, но гората непрекъснато се мести. Към нас. Корените на дърветата пробиват основите. Пропукват ги, отслабват ги. После в пролуките влиза вода. Основите се ронят, прогнили са.

Прогнили са, помисли си Бовоар. Не беше метафора, но би могло да бъде.

— Когато дойдохме, забелязахме, че много от околните дървета наскоро са били отсечени. Това ли е причината?

— След дъжд качулка. Щетите са нанесени, корените вече са тук. Ще са нужни милиони за ремонта. И квалифицирани работници с различни умения. Но той — сега Реймон насочи ножа си към абата — си въобразява, че две дузини застаряващи монаси могат да свършат работата. Той е не просто некадърен, а умопобъркан.

Тук Бовоар трябваше да се съгласи с него. Наблюдаваше абата, който, изглежда, водеше любезен разговор с комисаря, и за пръв път подложи на съмнение здравия му разум.

— Какво отговаря той, когато му кажете, че е невъзможно сами да поправите основите?

— Казва ми да правя като него. Да се моля за чудо.

— А вие не вярвате, че ще се случи чудо?

Брат Реймон се извъртя към Бовоар, за да го погледне право в лицето. От гнева му, така очевиден само миг по-рано, вече нямаше и следа.

— Тъкмо обратното. Казах на абата, че може да спре да се моли. Че чудото вече се е случило. Бог ни е дал гласове. И най-прекрасните псалми. И епоха, в която те могат да се разпространяват по цял свят. За да вдъхновяват милиони, докато печелят милиони. Ако това не е чудо, не знам кое е.

Бовоар се облегна назад и се вгледа в монаха, който не просто вярваше в молитви и чудеса, а и че Бог вече им е изпратил чудото. Мълчаливият орден щеше да спечели пари с гласовете си и да спаси абатството.

Но абатът бе твърде сляп да прозре, че вече притежава онова, за което се моли.

— Кой друг знае за основите?

— Никой. Аз открих проблема едва преди няколко месеца. Направих проучвания, после казах на абата, като очаквах, че той ще сподели проблема с цялата общност.

— Но той не го направи?

Брат Реймон поклати глава и предпазливо се огледа, после сниши глас още повече.

— Той нареди да се отсекат дърветата, но каза на събратята, че са за огрев в случай на повреда в геотермалната система.

— Излъгал е?

Монахът сви рамене.

— Добра идея е да имаме резерв от дърва за огрев, за всеки случай. Но не това беше истинската причина. Никой от братята не знае. Само абатът. И аз. Той ме накара да обещая, че няма да кажа на никого.

— Смятате ли, че приорът е знаел?

— Ще ми се да е знаел. Щеше да ни спаси. Би било толкова лесно. Още един запис. И може би концертно турне. Щяхме да спечелим достатъчно, за да спасим "Сен Жилбер".

— Но после брат Матю беше погубен — каза Бовоар.

— Убит — съгласи се монахът.

— От кого?

— Хайде, синко. И двамата знаем отговора.

Бовоар хвърли поглед към челото на масата, където абатът тъкмо се бе изправил на крака. Последва шумолене на роби, докато останалите монаси се надигаха от местата си заедно с полицаите от Sûreté.

Абатът благослови на храната. Когато приключи, всички седнаха, а един от монасите се отправи към подиума, прокашля се и запя.

Ето пак, помисли си Бовоар с въздишка и погледна с копнеж към пресния хляб и сирената, така мъчително близо. Но най-вече си мислеше за простодушния и прям монах до себе си. Който бе един от хората на приора. И който смяташе абата за катастрофа. И нещо по-лошо. За убиец.

Когато монахът най-сетне спря да пее, други монаси донесоха на масата казани с топла супа, приготвена от зеленчуците, за чието прибиране бе помагал и Бовоар рано сутринта.

Бовоар си взе парче топла багета, намаза отгоре й разбито масло и се загледа как се топи. После си отряза "Бри" и синьо сирене от дъската със сирена и я подаде нататък. Докато брат Реймон продължаваше монолога си за грешките в манастира, Бовоар си гребна от супата — с моркови, грах, пащърнак и картофи, които се блъскаха в ароматния бульон.

И докато Бовоар се чудеше как да спре почти библейския словесен потоп от устата на събеседника си, той забеляза, че началникът едва успява да изкопчи някоя и друга дума от брат Симон.

Гамаш бе срещал много заподозрени, които отказваха да говорят. Седяха с враждебни физиономии и скръстени ръце зад очукана маса в някой далечен клон на Sûretè.

В крайна сметка всички проговаряха. Някои дори признаваха. Но болшинството казваха много повече, отколкото очакваха или възнамеряваха.

Арман Гамаш умееше майсторски да измъква от хората признания за прегрешенията им.

Но сега се чудеше дали не си бе намерил майстора в лицето на брат Симон.

Беше повдигнал темата за времето. После реши, че това може би е твърде досадно за секретаря на абата, и попита за света Чечилия.

— Открихме нейна статуя в килията на брат Матю.

— Светица покровителка на музиката — каза Симон, съсредоточен върху супата си.

Все пак бе някакво начало, помисли си детективът, отряза резен камамбер и го намаза върху парче топла багета. И една мистерия бе разгадана. Брат Матю всяка вечер се бе молил на светицата покровителка на музиката.

Усетил тясна пролука, Гамаш попита за Гилберт от Семпрингам. И за дизайна на робите.

Това успя да предизвика ответна реакция. Брат Симон го погледна така, сякаш инспекторът си бе изгубил ума. После продължи да се храни. Гамаш също.

Началникът отпи глътка от сайдера.

— Хубаво питие — каза той и остави чашата си на масата. — Разбрах, че разменяте боровинки за сайдер от един манастир на юг.

Със същия успех можеше да говори и на камамбера.

Да беше изключително неловко светско мероприятие, Гамаш щеше да се откаже и вероятно щеше да се обърне към монаха от другата си страна, ала разследваха убийство. Такава алтернатива не съществуваше. Затова главният инспектор отново се обърна към брат Симон, твърдо решен да пробие защитата му.

— "Червен Роуд Айланд".

Лъжицата на брат Симон се потопи в супата, а главата му бавно се обърна. За да погледне Гамаш.

— Pardon?. — попита. Великолепието на гласа му личеше дори и в една дума. Плътен. Мелодичен. Като гъсто кафе или отлежал коняк. С всичките му нюанси и дълбочина.

Гамаш изненадано осъзна, че за целия си престой тук не е чул от устата на секретаря повече от десетина думи.

— "Червен Роуд Айланд" — повтори Гамаш. — Великолепна порода.

— Какво знаете за тях?

— Ами имат удивително оперение. И според мен са твърде подценявани.

Гамаш, естествено, нямаше никаква представа какво говори, знаеше само, че звучи добре и може да предизвика интереса на този човек. Защото се бе случило малко чудо. Главният инспектор си бе припомнил едно-единствено изречение от всичките си разговори с абата.

Брат Симон имаше слабост към кокошки.

Гамаш, който нямаше слабост към кокошки, успя да се сети само за една порода. И точно преди да каже "Фогхорн Легхорн", се случи първото чудо и той се сети тъкмо навреме, че това бе персонаж от анимационно филмче, а не порода.

Camptown racetrack's five miles long.[65] За ужас на началника, любимата песен на анимационния герой се бе промъкнала в главата му. Дууда. Гамаш се опита да отбие атаката. Дууда.

Обърна се към брат Симон с надеждата, че остроумната му вметка е проработила. Дуу-да, дуу-да.

— Вярно е, че са с добър нрав, но внимавайте. Може да ви нападнат, ако ги дразните — каза брат Симон.

С тези три вълшебни думи — "Червен Роуд Айланд", Гамаш не просто бе пробил защитата на монаха. Портите на крепостта бяха широко отворени. И главният инспектор влезе с парадна крачка.

Гамаш обаче се зачуди какво ли би могло да подразни една кокошка. Може би същите неща, които дразнеха брат Симон и другите монаси, натъпкани в тесните си килии. Не можеше да се каже, че приличат на свободно отглеждани монаси. По-скоро на сардини в консерва.

— Имате ли такива?

— Червени "Роуд Айланд"? Не. Те са жилави, но засега сме открили само една порода, която вирее добре толкова далеч на север.

Секретарят на абата се бе обърнал изцяло към Гамаш. От необщителността му нямаше и следа. Монахът почти умоляваше Гамаш да му зададе въпроса. И главният инспектор, естествено, не чака втора покана.

— И коя е тази порода? — Гамаш се надяваше — молеше се! — брат Симон да не го кара да гадае.

— Ще се пукнете от яд, че не сте се сетили — каза брат Симон, почти замаян от радост.

— Сигурен съм.

— "Шантиклер"!

Брат Симон го каза толкова триумфално, че Гамаш едва не се пукна от яд, че не се е сетил, преди да загрее, че никога досега не е чувал за тази порода.

— Ама разбира се — каза. — "Шантиклер." Какъв съм глупак. Легендарна кокошка.

— Прав сте.

В продължение на десет минути Гамаш слушаше, а брат Симон жестикулираше, рисуваше скици с тумбестия си пръст върху дървената маса и не спираше да говори за "Шантиклер". И за собствения си многообичан петел — Фернандо.

— Фернандо? — не се стърпя Гамаш.

Симон се засмя, а монасите около него направо се смаяха. Едва ли бяха чували този звук от устата му досега.

— Честно ли? — попита Симон и се наведе към Гамаш. — Имах предвид песента на АББА.

Монахът изпя познатата мелодия, една-единствена фраза за барабани и тътен на оръжия. Гамаш усети как сърцето му подскача, сякаш иска да се намести в гърдите на този монах. Той имаше изключително красив глас. Докато другите гласове бяха великолепни заради чистотата си, този на Симон се отличаваше със своята тоналност, с плътността си. Извисяваше простичката популярна песен до нещо вълшебно. Гамаш осъзна, че му се иска брат Симон да има и кокошка на име Мама Миа.

Това бе човек, изпълнен със страст. Към кокошките — със сигурност. Беше друг въпрос дали питаеше страст към музиката или към Бог, или към монашеския живот.

От зори до мрак, дууда.[66]

— Вашият началник сякаш пожъна успех — наведе се брат Шарл към Бовоар.

— Oui. Чудя се за какво си говорят.

— И аз — каза докторът. — Никога не съм успявал да изтръгна от брат Симон нещо повече от сумтене. Макар че това го прави отличен пазач.

— Мислех, че брат Люк е пазачът.

— Той е portier, охранява портата. Симон има друга работа. Той е вярното куче пазач на абата. Никой не може да припари до отец Филип, без да получи одобрението на брат Симон. Той е много предан на абата.

— А вие? Вие предан ли сте му?

— Той е абатът, нашият водач.

— Това не е отговор, mon frére — каза Бовоар. Беше успял да се извърне от брат Реймон към монаха лекар, когато монахът техник се бе протегнал за още сайдер.

— Вие от хората на абата ли сте, или от хората на приора?

Погледът на лекаря, досега дружелюбен, изведнъж се изостри, докато изучаваше Бовоар. После той отново се усмихна.

— Аз съм неутрален, инспекторе. Като Червения кръст. Просто обгрижвам ранените.

— Много ли са? Говоря за ранените.

Усмивката на брат Шарл се изпари от лицето му.

— Достатъчно са. Разрив като този, в манастир с доскоро щастливи обитатели, наранява всички.

— Включително и вас?

— Oui — призна докторът. — Но аз наистина не вземам страна. Не би било уместно.

— А за другите уместно ли е?

— Никой не се е стремил към това — каза лекарят с нотка на раздразнение в иначе дружелюбния глас. — Не сме се събудили една сутрин с намерението да се разделим на отбори. Като в игра на "Али Баба". Случи се бавно и мъчително. Като да те изкормят, да ти извадят вътрешностите. Една гражданска война не може да бъде цивилизована. — Тогава погледът на монаха се откъсна от Бовоар и се насочи първо към Франкьор, настанен до абата, а сетне към Гамаш, от отсрещната страна на масата. — Което, предполагам, ви е известно.

Бовоар за малко да отрече, ала премълча. Монахът знаеше. Всички знаеха.

— Той добре ли е? — попита брат Шарл.

— Кой?

— Главният инспектор.

— Защо да не е добре?

Брат Шарл се поколеба, загледан в лицето на Бовоар. После сведе поглед надолу към собствената си спокойна ръка.

— Треморът. На дясната му ръка. — Той отново погледна към Бовоар. — Сигурен съм, че сте забелязали.

— Забелязал съм, но е добре.

— Не питам от нездраво любопитство, искам да сте наясно — настоя брат Шарл. — Подобен тремор може да е знак за някакъв сериозен проблем. Забелязал съм, че ту се появява, ту изчезва. Например точно в момента ръката му изглежда стабилна.

— Случва се, когато началникът е уморен или под стрес.

Лекарят кимна.

— Отдавна ли го има?

— Не — отвърна Бовоар, стараейки се да не звучи отбранително. Знаеше, че началникът му не се впечатлява особено дали някой е забелязал, че дясната му ръка трепери понякога.

— Значи не е паркинсон?

— Ни най-малко — отвърна Бовоар.

— Тогава къде е причината?

— Едно раняване.

— Ясно — каза брат Шарл и отново погледна към главния инспектор отсреща. — Белегът на лявото му слепоочие.

Бовоар мълчеше. Съжаляваше, че е обърнал гръб на брат Реймон и дългия списък от строителни и други катастрофи, причинени на абатството от некадърни абати, начело с отец Филип. Вече искаше пак да се обърне. Да слуша за артезиански кладенци, за септични ями, за носещи стени.

Всичко друго, само да не обсъжда раните на началника. И съответно онзи ужасен ден в изоставената фабрика.

— Ако му трябва нещо, в лазарета имам едно-друго.

— Той ще се оправи и сам.

— Не се и съмнявам. — Брат Шарл замълча и задържа погледа на Бовоар. — Но понякога всички имаме нужда от помощ. В това число и вашият началник. Имам релаксанти и болкоуспокояващи. Просто му предайте.

— Ще му предам — каза Бовоар. — Merci.

Бовоар продължи да се храни. Но думите на монаха не му даваха мира. Бавно се просмукваха в собствените му рани. Все по-дълбоко и по-дълбоко.

Релаксанти.

Накрая удариха дъното и се уталожиха в тайната стая на Бовоар.

И болкоуспокояващи.