Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Жан Ги Бовоар крачеше из коридорите на Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Търсеше някого.

Монасите, които го срещаха, по навик спираха да го поздравят с обичайния си поклон. Но щом приближеше, отстъпваха настрана. Махаха се от пътя му.

И изпитваха облекчение, когато ги подминеше.

Жан Ги Бовоар бродеше из коридорите на манастира. Надникна в зеленчуковата градина. Погледна в animalerie, при козичките и при кокошките "Шантиклер".

Слезе в подземието. Брат Реймон не се виждаше, но гласът му ехтеше из дългите хладни коридори. Пееше псалм. Думите звучаха замазано, а от гласа му, макар и все тъй великолепен, лъхаше по-малко на Божествено и повече на бренди и на бенедиктин.

Бовоар хукна обратно нагоре по каменните стъпала и спря задъхан в Светия храм. Огледа се.

Монасите, облечени в черните си роби, стояха встрани от танцуващите светлини и го наблюдаваха. Но той не им обърна внимание. Не тях търсеше. Издирваше другиго.

Обърна се, втурна се през вратата и излезе. Коридорът бе пуст, а вратата в дъното — затворена. И заключена.

— Отворете — извика той.

Брат Люк веднага дотърча. Масивният ключ изтрака в ключалката, завъртя се, резето се вдигна и миг по-късно вратата се отвори. Бовоар, облечен в черно като монасите, излезе от манастира.

Люк бързо затвори. Изкушаваше се да отвори прозорчето и да погледне навън. Да види какво ще се случи. Но не го направи. Брат Люк не искаше нито да вижда, нито да чува, нито да знае. Върна се в малката си стаичка, сложи на коленете си голямата книга и потъна в псалмите.

Бовоар веднага откри каквото търсеше. На брега на езерото.

Без да мисли, без да разсъждава за последствията — отдавна бе прекрачил тази граница, — Бовоар хукна колкото му държаха краката.

Тичаше така, сякаш животът му зависеше от това.

Тичаше така, сякаш и чужд живот зависеше от това.

Право към човека в мъглата.

Докато тичаше, нададе звук, изтръгнат от дълбините на вътрешностите му. Звук, който потискаше месеци наред. Звук, който бе преглъщал, крил и заключил дълбоко в себе си. Но сега бе изригнал навън. И го тласкаше напред.

Комисар Франкьор се обърна секунди преди Бовоар да му се нахвърли. Отстъпи половин крачка встрани, за да избегне челния сблъсък. Двамата паднаха върху камъните, но Франкьор успя да омекоти удараq за разлика от Бовоар.

Измъкна се изпод инспектора и посегна към оръжието си точно когато Бовоар се претърколи, скочи на крака и също посегна към оръжието си.

Ала беше твърде късно. Франкьор го изпревари и насочи пистолета си към гърдите му.

— Гадина — изкрещя Бовоар, сякаш не забелязваше оръжието. — Гад. Ще те убия.

— Ти току-що нападна старши по чин — отвърна потресен Франкьор.

— Нападнах един мерзавец и ще го направя пак. — Бовоар крещеше колкото му глас държи в лицето на комисаря.

— Защо е всичко това, по дяволите — кресна в отговор Франкьор.

— Прекрасно знаете защо. Видях лаптопа след вас. Видях какво сте гледали, преди да вляза.

— Мамка му — изпъшка Франкьор и погледна смутено към Бовоар. — Гамаш видя ли?

— Какво значение има, по дяволите? — изкрещя Бовоар, после се наведе и подпря ръце на коленете си, за да си поеме въздух. После вдигна поглед. — Аз го видях.

Вдишай дълбоко, помоли се той на тялото си. Издишай дълбоко.

Господи, само не припадай.

Вдишай дълбоко, издишай дълбоко.

Главата му се замая.

Мили боже, нека не припадам точно сега.

Бовоар пусна коленете си и бавно се изправи. Отстъпваше по ръст на човека срещу себе си. Човекът, насочил пистолет към гърдите му. Но Бовоар стоеше максимално изправен. И се взираше в тази твар.

— Вие сте пуснали видеото в интернет.

Гласът му се бе променил. Звучеше дрезгаво. Накъсано. Всяка дума беше издишана от дълбините на тялото му.

Вратата към тайната му стая бе взривена, а с нея навън излетяха и думите.

И намерението.

Той щеше да убие Франкьор. Точно сега.

Бовоар не изпускаше от поглед комисаря. Със замъгленото си периферно зрение виждаше пистолета. И знаеше, че ако скочи напред, Франкьор ще натисне спусъка поне два пъти. Преди Бовоар да успее да стигне до него.

И започна да пресмята, че стига да не го улучи в главата или сърцето, щеше да успее да го докопа. И щяха да му стигнат силите и волята да събори този човек на земята. Да хване един: камък. И да му строши черепа.

В един кратък безумен миг се сети за приказката, която баща му непрекъснато му четеше. За влакчето[74].

Мисля, че мога. Мисля, че мога.

Мисля, че мога да убия Франкьор, преди да ме убие той.

Макар че и той самият щеше да умре. Но не и преди Франкьор. Мили боже, не и преди него.

Напрегна се и се наведе напред, съвсем леко, но Франкьор седеше нащрек и вдигна пистолета, съвсем леко. Бовоар застина.

Щеше да чака. Търпеливо щеше да чака онази частица от секундата, в която Франкьор ще се разсее.

Това е всичко, което искам.

Мисля, че мога. Мисля, че мога.

— Какво? Мислите, че аз съм пуснал видеото? — попита комисарят.

— Спрете с шибаните си игрички. Предадохте приятелите ми. Собствените си подчинени. Те загинаха. — Бовоар усети как изпада в истерия, едва не се разхлипа и положи усилие да се стегне. — Те загинаха, а вие пуснахте в интернет шибаното видео със смъртта им.

Гърлото му се сви, гласът му звучеше като писък. Едва си поемаше въздух.

— Превърнахте случилото се в цирк, вие… вие…

Не успя да каже нищо повече. Изпълниха го видения от полицейската акция във фабриката. Как Гамаш води екипа им. Как полицаите от Sûretè нахлуват вътре след своя началник. За да спасят отвлечен полицай. Да спрат стрелеца.

Жан Ги Бовоар стоеше на тихия бряг, а чуваше пукота от изстрелите. Чуваше как куршумите улучват бетона, пода, стените. Приятелите му. Усещаше парливия мирис на пушек, примесен с циментов прах. Усещаше как сърцето му блъска в гърдите от прилива на адреналин. И от страх.

Но въпреки всичко последва Гамаш. Все по-навътре и по-навътре във фабриката. Всички го бяха последвали.

Атаката бе заснета от камерите, закрепени на шлемовете на всички агенти. А после, месеци по-късно, записите бяха откраднати, редактирани и пуснати в интернет.

Бовоар се бе пристрастил и към видеото, и към болкоуспокояващите. Болкоубийци — двете половини на едно цяло. Първо болката, после убийците. Отново и отново. Докато видеото не се превърна в живота му. Да гледа как приятелите му умират. Отново и отново. И отново.

Ала въпросът оставаше. Кой бе пуснал видеото в интернет? Бовоар знаеше, че е дело на вътрешен човек. Сега вече знаеше кой е.

Сега всичко, което искаше, бе да остане в съзнание достатъчно дълго, за да убие човека пред себе си.

Задето предаде собствените си подчинени. Агентите на Гамаш. Приятелите на Бовоар. Смъртта им бе достатъчно мъчителна сама по себе си, но да го види на запис в интернет… За да го гледат милиони хора по цял свят. И цял Квебек.

И хората гледаха.

Лапаха пуканки и гледаха, отново и отново, как разстрелват полицаите в изоставената фабрика. Гледаха смъртта им като на кино, за забавление.

Гледаха го и семействата на загиналите. Видеото се превърна в интернет сензация и измести от челните места котенцата в кашони.

Бовоар се взираше в очите на Франкьор. Нямаше нужда да гледа оръжието. Знаеше, че е там. Очакваше изстрела всеки момент и знаеше какво ще е усещането при срещата на куршума с плътта му.

Познаваше това усещане. Помнеше удара, шока, пронизващата болка.

Беше гледал толкова много военни филми, толкова много уестърни. Бе видял толкова много трупове. Истински. Застреляни. И някак се бе заблудил, че знае какво е усещането.

Грешеше.

Беше по-силно от болката. Ужасът, кръвта. Безумното желание да се докопа до нетърпимото парене, но болката бе твърде силна и не позволяваше.

Беше се случило преди по-малко от година. Трябваше му много време, за да се възстанови. Повече, отколкото на началника. Гамаш се посвети изцяло на лечението си. Физиотерапия. Тежести, ходене, упражнения. Психологически консултации.

Бовоар знаеше, че сега Гамаш възприема по-интензивно всяка гледка, всеки мирис, всеки звук. Все едно живееше за петима. За себе си и за още четирима агенти.

Сякаш в него се бе вселила нова енергия.

Ала на Бовоар атаката и загубата на човешки живот му оказаха противоположно въздействие.

Опита се. Положи огромни усилия. Ала болката бе твърде дълбока. Агонията — твърде мъчителна. А болкоуспокояващите — твърде ефикасни.

После видеото отново се появи и болката се завърна с пълна сила. Изгаряща и дори по-дълбока. Нужна бе още по-голяма доза болкоуспокояващи. И още. И още. За да притъпи болката. И спомените.

И тук се намеси началникът. Гамаш го бе спасил в онзи трагичен ден във фабриката. И няколко месеца по-късно го спаси отново, когато го накара да потърси помощ. Помощ за хапчетата и образите, които се рояха в главата му. Накара го да се подложи на интензивна терапия. Рехабилитация. Накара го да спре да бяга и да се обърне. Да се изправи лице в лице със случилото се.

Гамаш го накара да обещае и че никога повече няма да гледа това видео.

И Бовоар спази обещанието си.

— Биха дали всичко, за да са тук сега — каза Гамаш в един пролетен ден, докато двамата с Бовоар се разхождаха в парка срещу апартамента на Гамаш в квартал "Отремон". Бовоар веднага разбра кого имаше предвид. Виждаше как Гамаш поглъща с поглед всичко около себе си, сякаш за да го сподели с мъртвите си агенти. После началникът спря, за да се наслади на огромния, стар люляков храст в пълен разцвет. Сетне се обърна към Бовоар и каза: — Нали знаеш, че е противозаконно да късаш люляк в парка?

— Само ако те хванат.

Бовоар се премести от другата страна на храста и видя как клоните му се клатят, все едно се заливаше от смях, докато Гамаш късаше ароматните цветове.

— Интересен поглед към правосъдието — извика главният инспектор. — Грешиш, но само ако те хванат.

— Може би предпочитате да ви арестувам? — Бовоар откъсна още няколко клонки. И чу как началникът му се засмя.

Бовоар знаеше какво бреме лежи сега върху плещите на началника. Да живее за още няколко души. В началото му идваше тежко и се олюляваше, но с времето заякна.

А с всеки изминал ден след спирането на лекарствата Бовоар се чувстваше все по-добре. Далеч от таблетките и от образите, които бе надянал отгоре си като власеница.

След разходката им началникът връчи крадения букет люляк на мадам Гамаш и тя го сложи в бяла кана на масата. После сложи във вода и малкото букетче на Бовоар, за да го отнесе свежо у дома след вечеря. Но то, разбира се, не стигна до неговия малък апартамент.

Подари букета на Ани.

Тъкмо бяха започнали да се срещат и той за пръв път й подаряваше цветя.

— Крадени са — призна, когато тя отвори вратата и той й поднесе букета. — Под влиянието на баща ти, опасявам се.

— Това не е единственото нещо, което откраднахте, мосю — засмя се тя, отстъпи встрани и го покани в дома си.

Отне му известно време да разбере какво имаше предвид Ани. Мълчаливо наблюдаваше как слага цветята във ваза на кухненската маса и се опитва да аранжира букета в по-пухкав вид. Онази нощ остана при нея. За пръв път. А сутринта се събуди от аромата на люляк и осъзна, че сърцето на Ани е в гърдите му. А неговото — в нейните. И там щеше да е в пълна безопасност.

Бовоар бе спазил обещанието към началника си — бащата, на Ани. Че никога повече няма да гледа онова видео. До този момент. Докато не откри какво правеше комисар Франкьор в кабинета на приора. На компютъра.

Франкьор бе донесъл видеото със себе си. И го гледаше.

Ето как Бовоар бе чул и гласа на началника. Докато раздаваше заповеди. Командваше. Водеше своите агенти все по-навътре и по-навътре в онази проклета фабрика. В преследване на стрелеца.

Бовоар бе открил файла с видеото в лаптопа.

Когато го отвори, знаеше какво ще види. И, да му прости Господ, пожела да го види отново. Беше се затъжил за предишното си страдание.

Бовоар не изпускаше от поглед Франкьор, който стоеше срещу него на мъгливия бряг. Бе внесъл тази чудовищна гадост в манастира. За да омърси последното място в Квебек, последното място на земята, където все още никой не бе виждал тези кадри.

И в този момент Бовоар разбра защо тук — въпреки необичайната обстановка, странните монаси и влудяващото еднообразие на безконечните псалми — усещаше такова неописуемо спокойствие.

Защото тези мъже, единствени в Квебек, не знаеха. Не бяха виждали видеото. Не гледаха на него и на Гамаш като на ранени и непоправимо травмирани хора. Приемаха ги като напълно нормални мъже, които по нищо не се различават от тях самите. Нормални мъже, които просто си вършат работата.

Но изведнъж от небето бе паднал Франкьор с тази проказа.

Бовоар обаче щеше да сложи край на заразата още тук. И сега. Този човек бе навредил достатъчно. На Гамаш, на Бовоар, на паметта на загиналите и на техните семейства.

— Аз съм разпространил видеото, така ли? — повтори Франкьор.

— Сигурен съм — изпъшка Бовоар. — Кой друг е имал достъп до необработения запис? Кой друг би могъл да влияе върху вътрешното разследване? Цял отдел в Sûretè, занимаващ се с киберпрестъпления, се опитва да разгадае кой е пуснал видеото, и накрая всички единодушно решават, че някакъв незнаен хакер е извадил луд късмет?

— Вие не вярвате ли? — попита Франкьор.

— Разбира се, че не вярвам.

Бовоар пристъпи напред, ала спря, когато Франкьор се прицели по-добре.

Щеше да има и по-подходящ момент, каза си Бовоар. След малко. Когато Франкьор се разсее. Едно мигване, толкова му трябваше.

— Гамаш вярва ли?

— В теорията за хакера? — Бовоар за пръв път се почувства объркан. — Не знам.

— Разбира се, че знаеш, боклук такъв. Кажи ми. Гамаш вярва ли?

Бовоар не каза нищо, просто стоеше и го гледаше право в очите. Един-единствен въпрос занимаваше цялото му съзнание. Сега ли е моментът?

— Гамаш разследва ли изтичането на записа? — изкрещя Франкьор. — Или е приел официалния доклад? Трябва да знам.

— Защо? За да убиете и него?

— Да го убия? — попита Франкьор. — Кой според теб е пуснал това видео?

— Вие.

— Божичко, ти наистина си тъп. Защо според теб съм го взел със, себе си? За да се наслаждавам на майсторската си работа? Това нещо е отвратително. Повдига ми се само като се сетя за него. А да го гледам е… — Франкьор вече трепереше, клокочеше от гняв. — Естествено, че не вярвам на доклада от шибаното разследване. Абсурдно е. Очевидно е димна завеса. Някой вътрешен човек е пуснал видеото, а не митичен хакер. Някой от нас. Взех със себе си шибания запис, защото го гледам при всяка удобна възможност. За да не забравям. За да помня защо продължавам да търся.

Гласът му звучеше различно. Акцентът бе станал по-силен, бронята на изискаността се разпадаше на парчета и Бовоар видя под нея човека, израснал недалеч от собствените му баба и дядо.

Франкьор бе свалил дулото на пистолета. Съвсем леко.

Бовоар забеляза. Франкьор се бе разсеял. Моментът беше настъпил.

Но той се поколеба.

— Какво търсите? — попита Бовоар.

— Улики.

— Не ми пробутвайте тези глупости — каза Бовоар. — Пуснали сте видеото, а сега, след като ви хванах, дрънкате глупости.

— Защо да го пускам?

— Защото…

— Защо? — изрева Франкьор, почервенял от гняв.

— Защото…

Но Бовоар не знаеше защо. Защо главният комисар на Sûretè би пуснал в интернет видеозапис от акция, в която убиват собствените му агенти? Нямаше логика.

Но Бовоар знаеше, че причина имаше. Някъде.

— Не знам — призна той. — И не е нужно да знам защо. Просто знам, че сте вие.

— Велик детектив, няма що. Не ти ли трябват улики? Не ти ли е нужен мотив? Просто обвиняваш и заклеймяваш? На това ли ви учи Гамаш? Изобщо не съм изненадан. — Франкьор гледаше Бовоар така, сякаш инспекторът бе казал някаква изключителна, грандиозна глупост. — Но си прав за едно, проклет глупако. Някой от нас тримата е пуснал в интернет онзи запис.

Бовоар се ококори и едва не зяпна от изненада.

— Сигурно се шегувате. — Той отпусна ръце и намерението да атакува изчезна след думите на Франкьор. — Нима твърдите, че главен инспектор Гамаш е пуснал записа?

— А кой друг би имал полза?

— Полза? — прошепна втрещен Бовоар. — Та той едва не умря тогава. Той ги нае на работа, той ги обучи. Той би умрял за…

— Но не умря, нали? Гледал съм записа. Познавам всеки кадър. Видях и суровия материал. Още по-показателен.

— Какво се опитвате да кажете?

— Гамаш разследва ли изтичането на записа в интернет? Попита отново Франкьор.

Бовоар мълчеше.

— Разследва ли го? — Франкьор не просто викаше, а крещеше с пълно гърло към Бовоар. — Така си и мислех — тихо каза накрая. — Защо му е? Той знае чие дело е. Иска всички въпроси да заглъхнат.

— Грешите. — Бовоар беше гневен и объркан. Този човек го обърна наопаки, с краката нагоре, с главата надолу, и вече нищо не разбираше. Франкьор звучеше като дядо му, но изричаше ужасни неща.

Комисарят свали оръжието и го погледна така, сякаш се чудеше как изобщо се е озовало в ръката му. После го прибра в кожения кобур, закопчан на колана му.

— Знам, че му се възхищавате — тихо каза той. — Но Арман Гамаш не е човекът, за когото го мислите. Той превърна тази спасителна операция в кървава баня. Четирима агенти от Sûretè бяха убити. Самият вие едва не загинахте. Зарязаха ви ранен на пода, където щяхте да кървите до смърт. Човекът, когото толкова уважавате, на когото толкова се възхищавате, ви заведе там, а после ви остави да умрете. Виждам го всеки път, когато гледам записа. Той дори ви целуна за сбогом. Като Юда.

Гласът на Франкьор звучеше спокойно и убедително. Звучеше познато, успокояващо.

— Нямаше друг избор — дрезгаво отвърна Бовоар. Беше останал без сили.

Вече не изпитваше желание да нападне Франкьор и да му разбие главата с камък. Нямаше капчица енергия. Искаше само да се свлече на земята. Да седне на каменистия бряг и да остане там, докато мъглата не го погълне.

— Всички имаме избор — каза Франкьор. — Защо е пуснал видеото? И двамата знаем какъв провал бе тази полицейска атака. Четирима млади агенти загинаха. Това по никакви стандарти не може да се нарече успех…

— Беше спасен живот — каза Бовоар със сетни сили. — Животът на стотици хиляди хора. Благодарение на главния инспектор. Смъртта на тези агенти не беше по негова вина. Той получи погрешна информация…

— Той ръководеше атаката. Той носеше отговорност. И след позор като този кой се оказва герой? Благодарение точно на това видео. Можеше да бъде монтирано и така, и иначе. Можеше да покаже всичко. Да покаже истината. Защо тогава бе монтирано така, че Гамаш да изглежда като герой?

— Това не е негово дело.

— Е, със сигурност не е и мое. Аз знам какво се случи всъщност. Вие също. — Франкьор впери поглед в Бовоар. — Бог да ми е на помощ, но аз бях принуден да му дам и медал за храброст заради силния обществен натиск. Направо ми се гади, като си помисля.

— Той не го е искал — каза Бовоар. — Ненавиждаше цялата церемония по награждаването.

— Тогава защо го прие? Винаги имаме избор, Жан Ги. Наистина.

— Той си заслужи медала — каза Бовоар. — Спаси живота на повече хора, отколкото…

— Отколкото отне? Да. Може би. Но не спаси теб. Можеше да те спаси, но избяга. Ти го знаеш. Аз го знам. Той го знае.

— Не можеше да постъпи иначе.

— Да, да, знам. Нямал е друг избор.

Франкьор погледна внимателно Бовоар, сякаш се опитваше да вземе някакво решение.

— Възможно е да ви харесва. Както харесва колата си или удобен костюм. Вие сте му удобен. Има полза от вас. — Франкьор замълча. — Но това е всичко. — Говореше тихо, убедително. — Никога няма да бъдете негов приятел. Никога няма да бъдете нещо по-различно от удобен подчинен. Кани ви в дома си, държи се с вас като с роден син. А после ви оставя да умрете. Не се заблуждавайте, инспекторе. Никога няма да станете член от семейството му. Той е от "Отремон". А вие? От Източен Монреал, нали? Балконвил? Той е учил в Кембридж и университета "Давал". Вие сте завършили някакво скапано държавно училище и сте играли хокей на улицата. Той цитира поезия, а вие не я разбирате, нали?

В тона му имаше топлота.

Бовоар кимна неохотно.

— Нито пък аз — каза Франкьор с лека усмивка. — Знам, че след онази злополучна атака сте се разделили с жена си. Съжалявам, че навлизам в толкова лична тема, но се чудех… — Гласът му заглъхна и лицето му доби почти засрамено изражение. После улови погледа на Бовоар и го задържа за момент. — Реших, че вече имате нова връзка. — Щом видя реакцията на Бовоар, Франкьор веднага вдигна ръка. — Знам, не ми влиза в работата. — Но продължи да го гледа в очите и заговори още по-тихо: — Внимавайте. Вие сте добър полицай. Смятам, че можете да направите успешна кариера, ако ви бъде дадена възможност. Ако се откъснете от опеката му. Виждал съм ви как пишете съобщения и се стараете той да не ви види.

Последва дълго мълчание.

— На Ани Гамаш ли пишете?

Възцари се пълна тишина. Птиците млъкнаха, листата застинаха, вълните в езерото замряха. Светът изчезна, останаха само двама мъже и един въпрос помежду им.

Накрая Франкьор въздъхна.

— Надявам се да не съм прав.

Той тръгна обратно към манастира, взе железния прът и похлопа.

Вратата се отвори.

Но Бовоар не виждаше нищо. Стоеше с гръб към Saint-Gilbert-Entre-les-Loups и се взираше напред, където можеше да се намира притихналото езеро, ако не беше изчезнало в мъглата.

Светът на Жан Ги Бовоар се бе обърнал с главата надолу. Надвиснаха облаци, небето посивя. И единственото познато нещо бе болката, стаена в недостъпните дълбини на цялото му същество.