Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

— Трябва да поговоря с вас, Père Abbè — каза брат Антоан. Отец Филип седеше в кабинета си и чу през вратата молбата на монаха. Или изискването му. Обикновено до него достигаше почукването на стария железен прът по дървото, но тук вече нищо не беше същото. Железният прът бе обявен за оръдието, убило брат Матю, и бе отнет.

Носеше се и слух, че приорът бил жив, когато Симон го открил. Получил последно причастие, докато още бил жив. Тази вест носеше на отец Филип огромна утеха. Макар че се чудеше защо Симон не го бе споменал досега.

После разбра.

Матю бил не просто жив, а проговорил. Казал една дума. На Симон.

Хомо.

Отец Филип бе смаян като всички останали. Ако на брат Матю му е била дадена една-единствена последна дума на този свят, защо бе избрал точно "хомо"?

Знаеше какво подозират монасите. Че Матю е имал предвид своята сексуална ориентация. Че е молил за прошка. За някакво спешно миропомазване. Но абатът не вярваше в това. Както не вярваше, че Матю е бил хомосексуален. Не че беше невъзможно. Но отец Филип бе негов изповедник от много години и Матю никога не го бе споменавал. Можеше, разбира се, тази негова ориентация да е имала латентна форма. Да е била погребана дълбоко и да е изригнала на повърхността след удара по главата.

Хомо.

Според Симон Матю се прокашлял, опитал се да каже нещо и накрая дрезгаво прошепнал "хомо".

Абатът пробва. Прокашля се. Произнесе думата.

Повтори я. Отново и отново.

Докато не реши, че е разбрал. Какво е направил Матю. Какво е казал Матю. Какво е имал предвид.

Но точно тогава влезе брат Антоан и леко се поклони на абата.

— Да, синко, какво има? — Отец Филип се изправи на крака.

— Става дума за брат Себастиен, нашия гост. Казва, че бил изпратен от Рим веднага щом чули за убийството на приора.

— Да? — Абатът кимна към близкия стол и брат Антоан седна.

Капелмайсторът изглеждаше разтревожен и говореше съвсем тихо.

— Не разбирам как е възможно това.

— Какво искаш да кажеш? — попита абатът, макар че се сещаше.

— Вие кога съобщихте на Ватикана?

— Не съм съобщавал на Ватикана. Позвъних на монсеньор Дюсет в Монреалската архиепархия. Той е уведомил квебекския архиепископ, който от своя страна, предполагам, е известил Рим.

— Но кога точно позвънихте?

— Веднага след като се обадихме в полицията.

Брат Антоан се замисли за момент.

— Това ще рече около девет и половина вчера сутринта.

А това, помисли си абатът, бе първият му нормален разговор с брат Антоан от месеци. И осъзна колко много му бе липсвал този монах. Творческата мисъл, страстта, разговорите им за литература, за Библията. За хокея да не говорим.

Но сега всичко това изглеждаше поправено. Двамата отново намираха общ език покрай смъртта на Матю. И появата на доминиканеца.

— И аз си го помислих — призна отец Филип и се загледа в огъня, запален в малката камина в скромните си покои. Новата геотермална система им осигуряваше централно парно отопление, но абатът бе човек на традициите и предпочиташе отворения прозорец и топлината на камината. — Местното време в Рим е с шест часа напред — каза абатът. — Дори да са реагирали мигновено, струва ми се невъзможно брат Себастиен да успее да дойде толкова бързо.

— Именно, mon рérе — каза Антоан. Отдавна не бе наричал отец Филип така. През последните няколко месеца използваше по-надутото, по-официално и по-хладно Père Abbè. — И двамата знаем, че архиепархията се движи с темпото на материците, а Рим — с бързината на еволюцията.

Абатът се усмихна, после отново доби сериозно изражение.

— Е, защо е дошъл тогава? — попита брат Антоан.

— Ако не е заради смъртта на брат Матю ли? — Отец Филип задържа тревожния поглед на Антоан. — Не знам.

Но за пръв път от много време насам абатът усети покой в сърцето си. Усети как пукнатината, която му бе причинила толкова много болка, започва да се затваря.

— Бих искал да чуя мнението ти за нещо, Антоан.

— Разбира се.

— Брат Симон твърди, че Матю е казал една дума, преди да издъхне. Сигурен съм, че вече си я чул и ти.

— Чух я.

— Казал е "хомо". — Абатът изчака да види реакцията на капелмайстора, но такава не последва. Монасите се учеха и с течение на времето свикваха да крият мислите и чувствата си. — Знаете ли какво може да е имал предвид?

Брат Антоан замълча и отмести поглед встрани. Там, където хората бяха привикнали на мълчание, очите говореха много. Отместването на погледа беше много красноречиво. Ала очите му успяха да намерят обратния път към абата.

— Братята се чудят дали не е имал предвид собствената си сексуална ориентация…

Брат Антоан очевидно искаше да каже още нещо, така че абатът сложи ръце в скута си и зачака.

— И се питат дали това не е намек за конкретни отношения с вас.

Очите на абата леко се разшириха от прямотата на думите му. Но миг по-късно той кимна.

— Разбирам посоката на мислите им. С Матю бяхме много близки години наред. Обичах го силно. И винаги ще е така. А ти, Антоан? Ти какво мислиш?

— И аз го обичах. Като брат. Лично аз никога не съм имал основание да вярвам, че е изпитвал нещо по-различно — било към вас или към когото и да било другиго.

— Струва ми се, че знам какво може да е казал Матю. Симон спомена, че се прокашлял, преди да заговори, после казал "хомо". И аз пробвах няколко пъти…

Брат Антоан изглеждаше едновременно изненадан и впечатлен.

— … и ето до какъв извод стигнах в крайна сметка. Какво може би се е опитал да каже Матю.

Абатът се прокашля, или поне се престори, че го прави, после каза "хомо".

Антоан го погледна изумен.

— Bon Dieu[84], мисля, че сте прав.

Той самият също пробва, прокашля се, после каза "хомо".

— Но какво е имал предвид брат Матю с това? — попита брат Антоан.

— Не знам — отвърна абатът.

Отец Филип протегна дясната си ръка с дланта нагоре. А брат Антоан, след кратко колебание, я пое. Абатът положи лявата си ръка върху нея и задържа младата длан на монаха, сякаш бе птичка.

— Ала знам, че всичко ще бъде наред, Антоан. И всичко ще бъде както трябва.

— Oui, mon père.

Гамаш втренчи поглед в очите на доминиканеца.

Там се четеше любопитство. Огромно любопитство. Но нямаше и следа от тревога, помисли си Гамаш. Изглеждаше като човек, който знае, че отговорът ще дойде, ако просто потърпи.

Гамаш харесваше този монах. Всъщност харесваше повечето от тях. Или поне не го изпълваха с неприязън. Но този млад доминиканец притежаваше някакво обезоръжаващо качество. Гамаш знаеше, че е мощно и опасно и би било изключително глупаво от негова страна да му се поддаде.

Доминиканецът излъчваше спокойствие и привличаше доверие.

Тогава главният инспектор проумя защо новодошлият едновременно го привлича и го кара да стои нащрек. Същите методи използваше и той при разследването на престъпления. Ако главният инспектор разследваше поведението на монасите, монахът доминиканец разследваше поведението на Гамаш. И Гамаш знаеше, че единствената действаща защита в подобни ситуации бе, колкото и странно да звучеше, пълната откровеност.

— Ето откъде е мелодията, която си тананиках по време на вечерята.

Гамаш разгърна томчето с молитви, което след убийството винаги носеше със себе си, и подаде пожълтелия пергамент на брат Себастиен.

Монахът го взе. Младите му очи нямаха нужда от помощ, за да прочетат написаното, дори на слабата светлина. Гамаш за миг откъсна поглед от монаха и се обърна към Бовоар.

Жан Ги също наблюдаваше доминиканеца, но очите му изглеждаха почти стъклени. Може би заради светлината. Очите на всички изглеждаха странно в това тясно скривалище. Главният инспектор отново се обърна към брат Себастиен. Устните на доминиканеца се движеха без звук.

— Къде го намерихте? — попита накрая монахът и за миг отклони поглед от пергамента.

— Върху тялото на брат Матю. Открихме го свит на кълбо около това.

Монахът се прекръсти. Направи го автоматично, но успя да насити този жест със смисъл. После брат Себастиен пое дълбоко глътка въздух. И кимна.

— Знаете ли какво е това, господин главен инспектор?

— Знам, че са невми. — Детективът плъзна показалец по древните музикални ноти. — А думите са на латински, макар че нямат особен смисъл, доколкото ми е известно.

— Нямат, така е.

— Някои от гилбертинците смятат, че думите са преднамерено обидни — каза Гамаш. — А невмите като мелодия са пародия на песнопение. Сякаш някой е взел формата на грегориански псалм и умишлено го е превърнал в карикатура.

— Думите са глупави, но не са обидни. Ако този текст по някакъв начин омаловажаваше вярата, бих се съгласил, че е оскърбителен, но в случая не е така. Дори забелязвам, че в тези слова нито веднъж не се споменава Бог, Църквата или религията. Сякаш авторът, който и да е той, се е старал да страни от тях.

— Защо?

— Не знам. Но със сигурност знам, че това не е ерес. Ако вашата специалност е разкриването на убийства, господин главен инспектор, моята е да разпознавам ерес. Това е едно от нещата, с които се занимава Конгрегацията за доктрината на вярата. Преследваме ереста и еретиците.

— И преследването ви доведе тук?

Доминиканецът се замисли над въпроса или по-скоро над отговора си.

— Пътят е дълъг десетки хиляди километри и е отнел стотици години. Отец Клеман правилно е решил да замине. В архивите на Инквизицията има заповед, подписана лично от самия Велик инквизитор, за разследване на гилбертинците.

— Но защо? — попита Бовоар и се постара да се съсредоточи. Струваше му се същото като да разследваш зайчета или котенца.

— Защото основателят им е Гилберт от Семпрингам.

— Искали са да ги разследват заради крайна безличност? — попита Бовоар.

Брат Себастиен се засмя, но веднага се овладя.

— Не, заради крайна преданост. Това е един от парадоксите на Инквизицията. Крайната вяра и преданост ставали подозрителни.

— Защо? — попита Бовоар.

— Защото не могат да бъдат контролирани. Хората, които силно вярвали в Бог и били предани на своите ордени и абати, отказвали да се огънат пред волята на Инквизицията или инквизиторите. Били твърде силни.

— Значи Гилберт е станал подозрителен, защото е защитил своя архиепископ? — попита Гамаш, опитвайки се да следва лабиринта на църковната логика. — Но това се е случило шест века преди Инквизицията. А Гилберт е защитавал Църквата от мирската власт. Редно е Църквата да го обяви за герой, а не за заподозрян. Макар и векове по-късно.

— Шестстотин години са нищо за организация, изградена върху хилядолетни събития — каза Себастиен. — А всеки, който се изправя в нечия защита, става мишена. Вие би трябвало да го знаете, господин главен инспектор.

Гамаш го погледна внимателно, но лицето на монаха си остана безизразно. В думите му нямаше скрит смисъл. Или предупреждение.

— Ако гилбертинците не бяха изчезнали, вероятно щяха да хванат пътя на катарите[85].

— И кой е той? — попита Бовоар. Но още щом видя изражението на началника, разбра, че едва ли ставаше въпрос за ваканция в "Клуб Мед"[86].

— Били са изгорени живи — отвърна брат Себастиен.

— Всичките? — попита Бовоар. Лицето му сивееше на бледата светлина.

Монахът кимна.

— Всички. До последния мъж, жена, дете.

— Защо?

— Църквата ги смятала за свободомислещи, за твърде независими. Започнали да стават все по-влиятелни. Катарите били известни като "добрите хора". А добрите хора са голяма заплаха за недотам добрите.

— И затова Църквата ги е убила?

— Но преди това се опитала да ги върне обратно в кошарата — каза брат Себастиен.

— Вашият основател свети Доминик не твърдеше ли, че катарите не са истински католици? — попита Гамаш.

— Но заповедта за унищожаването им е издадена едва няколко века по-късно. — Монахът се поколеба и когато отново заговори, гласът му звучеше тихо, но ясно и отчетливо. — Мнозина от тях били осакатени и върнати обратно, за да плашат останалите, но това само укрепило решителността на катарите. Водачите им се предали, за да умилостивят Църквата, но не се получило. Всички били убити, дори онези, които случайно се намирали в този район. Невинни хора. Когато един от войниците попитал как да ги различи от катарите, му отговорили да убива всички подред, а после Господ ще се погрижи.

Брат Себастиен изглеждаше така, сякаш го виждаше. Сякаш бе присъствал. А Гамаш се запита от коя страна на манастирските стени би се намирал този монах от Конгрегацията за доктрината на вярата.

— Значи Инквизицията би постъпила по същия начин и с гилбертинците? — попита Бовоар. Вече не изглеждаше замаян. Този монах бе успял да го изтръгне от унеса му.

— Не може да се каже със сигурност — каза Себастиен, макар че думите му звучаха по-скоро като самозалъгване, отколкото като реалност. — Но отец Клеман постъпил мъдро и заминал. Постъпил мъдро и потънал в неизвестност.

Брат Себастиен отново пое дълбоко глътка въздух.

— Това не е ерес. — Той погледна към листа в ръцете си. — Говори се за чорапи, а припевът е Non sum pisces.

Гамаш и Бовоар го погледнаха с недоумение.

— Аз не съм риба — преведе доминиканецът от латински.

Гамаш се усмихна, а Бовоар изглеждаше все така объркан.

— Ако не е ерес, какво е тогава? — попита началникът.

— Една удивително красива мелодия. Песнопение, макар и не грегориански хорал. Използвани са всички правила, но са леко изменени, сякаш това — той посочи с пръст към пергамента — е напълно нова структура, изградена върху старата основа.

Той вдигна поглед, първо към Бовоар, после към Гамаш. Очите му светеха от вълнение. На лицето му отново грейна усмивка.

— Мисля, че това далеч не е карикатура на грегориански псалм, а точно обратното — уважение, отдаване на почит. Възхвала дори. Композиторът е използвал невмите, но по начин, какъвто не съм виждал никога досега. Тук те са толкова много.

— Брат Симон направи копия, за да може заедно с останалите монаси да транскрибира невмите в ноти — обясни Гамаш. — Той предполага, че тези невми са предназначени за повече гласове. За напластяване на гласове. За хармонизиране.

— Хмм… — каза брат Себастиен и отново потъна в музиката. Пръстът му полегна някак нелепо върху конкретно място на страницата. Когато монахът най-сетне го отмести, Гамаш забеляза, че пръстът бе покрил малка точица в самото начало. Преди първата невма.

— Старо ли е? — попита Гамаш.

— О, не. В никакъв случай. Авторът се е постарал да го състари, но едва ли е писано преди повече от няколко месеца.

— От кого?

— Ето това вече не съм в състояние да кажа. Но е логично да е човек, който знае много за грегорианските псалми. За тяхната структура. И за невмите, разбира се. Но латинският му куца. — Той погледна към Гамаш с неприкрито удивление. — Вие може би сте първият човек на земята, чул съвсем нова музикална форма, господин главен инспектор — каза брат Себастиен. — Сигурно е било вълнуващо.

— Честно казано, да — призна Гамаш. — Макар че нямах никаква представа какво точно чувам. Но след като го изпя, брат Симон спомена нещо във връзка с латинския. Каза, че макар да е просто низ от нелепи фрази, текстът всъщност е смислен в музикално отношение.

— Прав е — кимна монахът в съгласие.

— Какво имате предвид? — попита Бовоар.

— Думите и сричките съответстват на нотите. Като в поезията. Ритъмът трябва да е спазен. Тези думи пасват на музиката, но иначе, като текст, нямат никакъв смисъл.

— Защо тогава са там? — попита Бовоар. — Трябва да значат нещо.

Тримата се вторачиха в листа с музиката. Ала отговор не откриха.

— Сега е ваш ред, mon frére — каза Гамаш. — Ние ви казахме за музиката. Ваш ред е да ни кажете истината.

— Да ви кажа защо съм дошъл?

— Точно така.

— Смятате, че не е заради смъртта на приора, така ли? — попита доминиканецът.

— Сигурен съм. Времево е невъзможно. Няма как да дойдете толкова бързо от Ватикана — каза Гамаш. — А дори и да можехте, реакцията ви при пристигането не беше скръб, споделена със събратя монаси. А радост. Поздравихте тези монаси така, сякаш отдавна ги търсите.

— Отдавна ги търся, така е. Църквата ги издирва. Споменах за архивите на Инквизицията, където открих заповедта за разследване на гилбертинците.

— Oui — каза Гамаш и застана нащрек.

— Вижте, това разследване никога не е приключвало. Десетки мои предшественици в Конгрегацията са прекарали целия си живот в търсене на гилбертинците. Когато единият умирал, друг поемал щафетата след него. От момента на изчезването им не е минала нито година, нито ден, нито час, в който да не сме ги търсили.

— Божиите хрътки — каза Гамаш.

— C'est çа. Ловджийски хрътки. Никога не се отказваме.

— Но оттогава са минали векове — каза Бовоар. — Защо продължавате да търсите? Какво значение има?

— Защото Църквата не обича мистерии освен онези, които са нейни творения.

— Или Божии творения? — попита Гамаш.

— Към тях Църквата се отнася снизходително — призна монахът с познатата обезоръжаваща усмивка.

— А как успяхте да ги откриете точно сега? — попита Бовоар.

— Можете ли да предположите?

— Ако исках да предположа, щях да го направя — тросна се Бовоар. Тясното пространство започваше да му лази по нервите. Имаше чувството, че стените се събират около него. Чувстваше се притиснат — от манастира, от монаха, от Църквата. Искаше само едно — да излезе навън. Да подиша свеж въздух. Имаше чувството, че се задушава.

— Записът — каза Гамаш след кратко мълчание.

Брат Себастиен кимна.

— Точно така. Изображението върху обложката на диска. Стилизиран монах в профил. Почти като анимация.

— Робите — каза Гамаш.

— Oui. Черни роби с малко бяло за качулката и нагръдника и наметка върху раменете. Никой друг орден не носи такива.

— Мор някакъв ни стига — цитира Гамаш. — Може би това е морът.

— Музиката? — попита Бовоар.

— Модерните времена — отвърна брат Себастиен. — Това е застигнало гилбертинците.

Началникът кимна.

— Векове наред те са пеели своите псалми в неизвестност. Но новите технологии са им дали възможност да ги разпространят до света.

— И до Ватикана — каза брат Себастиен. — И Конгрегацията за доктрината на вярата.

Инквизицията, помисли си Гамаш. Гилбертинците най-сетне бяха открити. Предадени от собствените си псалми.

Разнесе се звън на камбани, който проникна между стените на Крилото.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Бовоар, когато тримата излязоха от малката стаичка. — Ще ви намеря по-късно.

— Добре — каза Гамаш и изпрати с поглед Жан Ги, който забърза обратно по пътеката през Светия храм.

— Ето къде сте били.

Комисар Франкьор енергично се запъти към тях. Усмихна се на монаха и хладно кимна на Гамаш.

— Не искате ли да седнем заедно? — предложи Франкьор.

— С удоволствие — отвърна монахът и се обърна към Гамаш. — Ще се присъедините ли към нас?

— Мисля да седна ей там и да помълча.

Франкьор и брат Себастиен седнаха на една от пейките най-отпред, а Гамаш се усамоти няколко реда зад тях.

Съзнаваше, че постъпва неучтиво. Но му беше все едно. Вторачи се във Франкьор. Очите му пронизваха тила на комисаря. Радваше се, че Жан Ги предпочете тоалетната пред молитвата. Една среща с Франкьор по-малко.

"Бог да ми е на помощ", молеше се наум Гамаш. Дори тук, на това спокойно място, кипваше от гняв само при вида на Силвен Франкьор.

Продължаваше да се взира втренчено в тила му, а комисарят, сякаш усетил погледа му, раздвижи рамене. Франкьор не се обърна. За разлика от доминиканеца.

Брат Себастиен извърна глава и погледна Гамаш право в очите. Началникът отмести поглед от Франкьор към монаха. Двамата мъже се гледаха втренчено известно време, после Гамаш отново насочи вниманието си към комисаря. Ненатрапчивата молба на монаха не го разколеба и за миг.

Накрая Гамаш затвори очи и пое дълбоко въздух. После издиша. Няколко пъти. Отново усети мириса на "Сен Жилбер", така познат, но и леко различен. Смесица от традиционния тамян и още нещо. Мащерка и бергамот.

В този уединен манастир се сливаха естественото и ръкотворното. Покой и гняв, тишина и песни. Гилбертинците и Инквизицията. Добрите и недотам добрите.

Щом чу камбанния звън, Бовоар едва не получи световъртеж. Тръпнеше в очакване.

Най-после. Най-после.

Излезе от Светия храм, изтича до les toilettes, облекчи се, изми си ръцете и си наля чаша вода. Извади от джоба си малкото шишенце с таблетки, отвори го — тук нямаше капаче със защита от малки деца — и тръсна две хапчета в дланта си.

Със заучено движение Бовоар вдигна ръка към устата си и усети как миниатюрните таблетки кацат върху езика му. Глътка вода и заминаха надолу към стомаха.

Щом излезе от тоалетната, младият инспектор спря в коридора. Камбаните все още кънтяха, но вместо да се върне в Светия храм, Бовоар бързо закрачи обратно към кабинета на приора. Затвори вратата и я подпря отвътре с новия стол.

Все още чуваше камбаните.

Седна на бюрото, придърпа лаптопа към себе си и го рестартира.

Камбаните бяха спрели, навсякъде цареше тишина.

Дискът със записа тръгна. Бовоар намали звука. Не искаше да привлича внимание. А и носеше саундтрака, запечатан в главата си. Винаги.

Образите се появиха отново.

Гамаш отвори очи, когато в Светия храм се появиха първите ноти заедно с първия монах.

Брат Антоан сложи върху поставката на олтара простия дървен кръст, който носеше пред себе си. После се поклони и зае мястото си. След него се точеха в колона останалите монаси, покланяха се на кръста и заемаха местата си. Песента им не стихваше. От зори до мрак.

Гамаш хвърли поглед към профила на брат Себастиен. Доминиканецът се взираше в монасите. В отдавна изгубените гилбертинци. После брат Себастиен затвори очи и килна глава назад. Сякаш изпадна в транс. И напусна реалността. Докато грегорианските псалми и гилбертинците постепенно изпълваха храма.

Бовоар чуваше музиката, но глухо, от много далеч.

Мъжки гласове, които пееха заедно. Присъединяваха се още гласове и музиката звучеше все по-силно. В същото време на екрана виждаше как неговите колеги и приятели, агентите, с които работеше, падаха, улучени от куршуми.

Под звуците на грегорианските псалми Бовоар видя как самият той пада прострелян на земята.

Монасите пееха, докато началникът го влачеше към безопасно място. После го заряза. Стовари го там като — как го бе описал Франкьор? Като нещо, от което вече нямаше полза.

И за да боли още повече, преди да тръгне, Гамаш го бе целунал.

Целувка. По челото. Нищо чудно, че го наричаха кучката на Гамаш. Всички бяха видели тази целувка. Всичките му колеги. А сега се присмиваха зад гърба му.

Докато в Светия храм пееха грегориански псалми, главен инспектор Гамаш го целуна. После си тръгна.

Гамаш отново хвърли поглед към доминиканеца. От състоянието на транс брат Себастиен сякаш бе преминал в състояние на екстаз.

Тогава в храма влезе брат Люк и очите на доминиканеца рязко се отвориха. Той едва не се хвърли напред от мястото си. Нещо го дърпаше към този млад мъж с божествен глас.

Такъв глас се срещаше веднъж на милиони. Веднъж на хилядолетие.

Мъртвият приор го знаеше. Сегашният капелмайстор го знаеше. Абатът го знаеше. Дори Гамаш го знаеше въпреки ограничените си познания.

А сега го знаеше и Конгрегацията за доктрината на вярата.

Жан Ги Бовоар натисна бутона за възпроизвеждане, после паузата. После отново гледаше. И отново.

На екрана, за пореден път, отново и отново като литания[87], като литургия Бовоар виждаше как пада прострелян. Виждаше как го влачат като чувал с картофи през фабриката. Влачеше го Гамаш.

Някъде на заден план монасите пееха.

Господи, помилуй. Алилуя. Слава на Бога.

А в кабинета на приора Бовоар умираше. Сам.