Красива мистерия

ГЛАВА ТРИЙСЕТА

След вечернята, последното богослужение за деня, отец Филип отведе Гамаш настрана. Абатът не беше сам. За изненада на главния инспектор го придружаваше брат Антоан.

Никой не би предположил, че тези двама мъже, застанали един до друг, бяха врагове. Или поне противници след разкола.

— С какво мога да помогна? — попита Гамаш.

Отец Филип ги бе отвел в един от ъглите на Светия храм. Църквата беше празна. Единствено доминиканецът продължаваше да седи на мястото си, вторачен пред себе си като в ступор.

От комисар Франкьор нямаше и следа.

Гамаш застана с гръб към ъгъла, за да държи под око сумрачния храм.

— Става въпрос за последните думи на брат Матю — каза абатът.

— Хомо — допълни брат Антоан. — Нали така?

— Така твърди брат Симон, oui — отвърна Гамаш. Монасите се спогледаха за миг, после отново се обърнаха към детектива.

— Смятаме, че сме наясно какво е имал предвид — каза абатът. Той се прокашля доста шумно, после каза: — Хомо.

— Oui — съгласи се Гамаш и остана загледан в отец Филип като го чакаше да продължи. — По всичко изглежда, че това е била последната дума на приора.

Абатът го направи отново. Този път се прокашля толкова мощно, че Гамаш се разтревожи за здравето му.

— Хомо — повтори отец Филип.

Гамаш се почувства напълно объркан. Забеляза, че и брат Себастиен, доминиканецът, вече гледаше към тях. Ако звукът от гърлото на абата се бе сторил висок на Гамаш, то изумителната акустика го бе поела и превърнала в нещо чудовищно.

Абатът се взираше настоятелно в Гамаш, сините му очи го пронизваха, сякаш се молеха детективът да проумее нещо, което явно му убягваше.

Сетне и брат Антоан се прокашля. Гърлен звук, изпълнен с отчаяние.

— Хомо — каза той.

И тогава главният инспектор най-сетне започна да схваща, че те искаха той да разбере не думата, а звука. Но смисълът все още му се губеше.

С усещането, че е тъп като галош, той отново се обърна към абата.

— Désolé, mon père, но аз наистина не разбирам.

— Ecce homo.

Тези думи не дойдоха нито от абата, нито от брат Антоан, а от Светия храм, сякаш самата църква бе проговорила.

После иззад една от колоните се появи доминиканецът.

— Явно това имат предвид абатът и капелмайсторът. Прав ли съм?

Двамата мъже се обърнаха към брат Себастиен, после кимнаха. Стреснатите им погледи, ако не откровено войнствени, бяха крайно недоброжелателни. Ала вече беше твърде късно.

Неканеният гост от Ватикана беше там. Той всъщност успяваше да бъде навсякъде.

Гамаш отново се обърна към изправените рамо до рамо гилбертинци. Това ли беше мостът, който най-сетне бе хвърлен над пропастта помежду им? Общ враг? Този приятен, ненатрапчив монах в бяла роба, който седеше толкова тихо, а заемаше толкова много пространство?

— Ние смятаме, че приорът всъщност не се е прокашлял — каза брат Антоан, когато отново отмести поглед към Гамаш, — а е казал две думи. Ессе и homo.

Гамаш се ококори от изненада. Ессе. Е-ке. Но с гърленото латинско произношение. Напълно възможно.

Абатът го повтори — така, както би го произнесъл приорът. Мъчително. Като умиращ човек, прегракнал, с дума, заседнала в гърлото.

Ecce homo.

Гамаш знаеше тези думи, но не можеше да си спомни какво означаваха.

— Какво значи?

— Това е фразата, която Пилат Понтийски казал на тълпата — отвърна брат Себастиен, — когато извел окървавения Исус, за да им покаже.

— Какво да им покаже? Какво значи тази фраза? — повтори Гамаш, докато местеше поглед от доминиканеца към гилбертинците.

— Ecce homo — каза абатът. — Ето човека.

Беше почти девет вечерта, късен час по манастирските стандарти, затова брат Себастиен остави тримата мъже и тръгна към килиите. Брат Антоан изчака минута, за да даде преднина на доминиканеца, а после набързо се поклони на абата и също си тръгна.

— Обстоятелствата се промениха — отбеляза Гамаш.

Вместо да започне да отрича, че изобщо е имало проблем, отец Филип просто кимна и изпрати с поглед по-младия мъж, който крачеше към вратата в другия край на храма.

— От него ще стане чудесен капелмайстор. Може би по-добър и от Матю. — Абатът отново обърна поглед към Гамаш. — Брат Антоан обича песнопенията, но повече обича Бог.

Главният инспектор кимна. Да. Това лежеше в основата на тази загадка. Не омразата. А любовта.

— А приорът? — попита Гамаш, докато изпращаше абата до покоите му. — Той какво обичаше повече?

— Музиката — незабавно и без колебание отвърна абатът. Но всъщност не е толкова просто. — Той се усмихна. — Както вероятно сте забелязали, малко неща тук са наистина прости. Гамаш се усмихна. Беше забелязал.

Крачеха по дългия коридор, който водеше към кабинета и килията на абата. Макар първоначално коридорът да изглеждаше съвършено прав от единия до другия си край, сега му се стори, че забелязва съвсем лека извивка. Отец Клеман сигурно бе начертал права линия, но строителите му вероятно бяха допуснали малка грешка. Както знаеше всеки, който бе сглобявал библиотечен шкаф или се бе опитвал да следва подробна карта, незначителната, грешка, допусната в самото начало, водеше до сериозни последици.

Тук дори коридорите, мислеше си той, не бяха толкова прости и прави, колкото изглеждаха.

— Матю не делеше музиката и вярата. За него те бяха едно цяло — каза абатът. Беше забавил крачка и сега двамата пристъпваха едва-едва в мрачния коридор. — Музиката укрепваше вярата му. Водеше я до висоти, граничещи с екстаз.

— Висоти, които малцина постигат?

Абатът мълчеше.

— Висоти, които вие самият не сте постигали никога? — настойчиво продължи Гамаш.

— Аз съм по-консервативен тип човек — каза абатът, загледан право пред себе си, докато вървяха по леко извития коридор. — Не съм роден за полет.

— Но и не падате отвисоко, нали?

— Всички можем да паднем — отвърна абатът.

— Но вероятно не толкова тежко, не толкова бързо и не от толкова високо, колкото онези, които прекарват живота си в полет.

Абатът отново потъна в мълчание.

— Вие очевидно обожавате грегорианските псалми — каза Гамаш. — Но за разлика от приора, ги отделяте от вярата си, прав ли съм?

Абатът кимна.

— Не се бях замислял, докато не се случи това, но да, така е. Ако утре музиката ми бъде отнета по някакъв начин. Ако се случи така, че вече не мога да пея или да слушам псалми, моята вяра в Бог ще остане непроменена.

— Но с брат Матю не беше така, нали?

— Не съм сигурен.

— Кой беше негов изповедник?

— Аз, до неотдавна.

— А кой беше новият му изповедник?

— Брат Антоан.

Сега и двамата спряха.

— Можете ли да споделите с мен какво казваше брат Матю в изповедите си пред вас? Преди да смени изповедниците.

— Знаете, че не мога.

— Въпреки че приорът е мъртъв?

Абатът внимателно се вгледа в Гамаш.

— Сигурен съм, че знаете отговора. Случвало ли се е някога някой свещеник да наруши тайната на изповедта заради вас?

Гамаш поклати глава.

— Не, mon père. Но никога не губя надежда.

Абатът се усмихна.

— Кога започна приорът да се изповядва при брат Антоан?

— Преди около шест месеца — смирено отвърна абатът. — Вижте, не бях напълно откровен с вас — каза той и погледна Гамаш в очите. — Съжалявам. Двамата с Матю наистина имахме разногласия във връзка с псалмите, а това прерасна в спор относно посоката на манастира и братството.

— Той е искал да направите още един запис, а манастирът да стане по-отворен към външния свят.

— Oui. А аз смятам, че не бива да променяме пътя си.

— Здрава ръка на щурвала — каза Гамаш и кимна одобрително. Макар и двамата да знаеха, че ако корабът се насочеше към скалите, рязката промяна на курса беше наложителна. — Но има и още един наболял въпрос — продължи той, докато крачеха бавно към затворената врата в края на коридора. — Основите. След поредната крачка Гамаш внезапно осъзна, че абатът не е до него. Обърна се и видя, че отец Филип е спрял и го гледа с изумление.

Гамаш очакваше да чуе поредната лъжа, но докато си поемаше дъх, преди да отговори, абатът явно промени решението си.

— Вие знаете за това?

— Брат Реймон казал на инспектор Бовоар. Значи е вярно?

Абатът кимна.

— Някой друг знае ли? — попита Гамаш.

— Не съм казвал на никого.

— Дори на приора?

— Преди година или година и половина щях да му кажа веднага. Но не и сега. Запазих го в тайна. Казах на Бог, но Той, разбира се, вече знаеше.

— А може би Той сам е сложил тези пукнатини там — предположи Гамаш.

Абатът го погледна, но не каза нищо.

— Затова ли слязохте в подземието вчера сутринта? — попита Гамаш. — Не за да проверите геотермалната система, а за да огледате основите?

Абатът кимна и двамата бавно продължиха напред. Никой не бързаше да стигне до вратата.

— Изчаках брат Реймон да излезе. До гуша ми е дошло от безкрайното му дрънкане за неминуемата катастрофа. Просто исках да огледам на спокойствие.

— И какво видяхте?

— Корени — отвърна той съвършено безизразно. Монотонно, с гласа си за църковни песни. Без интонация. Без емоция. Просто го заяви като факт. — Пукнатините се влошават. При последния ми оглед преди около седмица бях отбелязал докъде са стигнали. Разширили са се.

— Може би имате по-малко време, отколкото очаквахте?

— Може би — призна отец Филип.

— И какво правите по въпроса?

— Моля се.

— И толкова?

— А вие, господин главен инспектор, какво правите, когато всичко изглежда изгубено?

Приеми Своето чадо.

— И аз се моля — отвърна той.

— И има ли полза?

— Понякога — отвърна Гамаш. Жан Ги не загина в онзи ужасен ден във фабриката. Беше целият в кръв, стенеше от болка. Очите му молеха Гамаш да остане. Да направи нещо. Да го спаси. Гамаш се бе помолил. И Бовоар не беше отнет. Но не се и завърна. Или поне не напълно. Продължаваше да стои заклещен между два свята.

— Наистина ли няма друг изход? — попита той абата. — Брат Реймон вярва, че още един запис ще донесе на манастира достатъчно пари за ремонт на основите. Но трябва да се действа бързо.

— Брат Реймон е прав. Но също вижда само пукнатините. Аз виждам цялото абатство. Цялото братство. Каква полза да оправим пукнатините, ако така ще изгубим истинските си основи? Нашите обети не подлежат на компромис.

И тогава Гамаш видя онова, което виждаше брат Реймон. Което може би бе видял и приорът. Един непоклатим човек. Твърд като канара. Той, за разлика от манастира, нямаше пукнатини. И нямаше да помръдне от мястото си при никакви обстоятелства. Поне по този въпрос.

Ако последният гилбертински манастир се нуждаеше от спасение, то това щеше да се случи единствено с Божествената намеса. Всъщност, както вярваше брат Реймон, чудото вече им бе предложено, но абатът, заслепен от гордостта си, не го забелязваше.

— Искам да ви помоля за услуга, Pérе Abbé.

— И вие ли ще искате да дам съгласието си за още един запис?

Гамаш едва не се засмя.

— Не. Това го решавайте с вашия Бог. Но бих искал лодкарят да дойде утре сутринта, за да отведе инспектор Бовоар заедно с веществените доказателства, които събрахме.

— Разбира се, ще позвъня. Това ще е първата ми задача утре сутрин. Ако мъглата се вдигне, Етиен ще е тук малко след закуска.

Бяха стигнали до затворената врата, осеяна е дупчици от столетията монашески молби за достъп до покоите на абата.; Но тези времена бяха приключили. Железния прът го нямаше;. Утре завинаги щеше да напусне манастира заедно с Бовоар. Гамаш се запита дали монахът ще го замени с нов.

— Е — каза отец Филип, — лека нощ, синко.

— Bonne nuit, mon père — отвърна Гамаш. Тези думи звучаха толкова странно. Собственият му баща бе починал още в ранното му детство и оттогава насам рядко бе наричал някого така.

— Ессе homo — каза Гамаш, когато отец Филип отвори вратата.

Абатът застина.

— Защо брат Матю е казал тези думи? — попита Гамаш.

— Не знам.

Гамаш се замисли за момент.

— А защо ги е казал Пилат Понтийски?

— Искал е да докаже на тълпата, че в техния Бог няма нищо божествено. Че Исус е човек като всички тях.

— Merci — отвърна Гамаш, поклони се леко и тръгна обратно по коридора. Потънал в размисли за Божественото, за човека и за пукнатините между тях.

"Скъпа Ани" — написа в тъмното Бовоар. Не включи лампата, за да не забележи някой, че още е буден.

Лежеше на леглото си облечен. След края на вечернята се бе прибрал в килията си, а сега чакаше всички да заспят, за да се върне обратно в кабинета на приора.

Бе получил съобщение от Ани. Безгрижно описание на вечерта й, прекарана със стари приятели.

"Обичам те", пишеше накрая.

"Липсваш ми."

"Връщай се по-скоро у дома."

Замисли се за вечерята й с приятели. Беше ли им разказала за него? За подаръка му. За плунжера. Ама че тъпотия. Дебелашка шега, просташки подарък. Сигурно всички се бяха смели. На него. На глупака, който не бе успял да измисли нищо по-добро. Защото бе твърде беден, твърде стиснат или твърде голям пън, за да й купи истински подарък. Да отиде до "Холт Ренфрю", "Огилви" или някой друг шибан лъскав магазин по авеню "Лорие" и да й вземе нещо хубаво.

А той взе че й подари плунжер за тоалетна.

И бе станал за смях.

Сигурно и Ани се бе смяла. На тъпия дръвник, с когото се чукаше. Просто за забавление. Представи си блясъка в очите й.

Онези очи, които толкова често го гледаха през последните няколко месеца. През последните десет години.

Погрешно бе смятал, че от очите й струи топлота, дори любов. Сега разбираше, че е било само забавление.

"Ани" — написа.

"Скъпа Рен-Мари" — написа Гамаш.

Беше се върнал в килията си, след като потърси Бовоар в кабинета на приора. Вътре беше тъмно и нямаше никого. Главният инспектор прекара там половин час, нахвърли някои записки, преписа други на чисто. Подготви пакета с веществените доказателства, които Бовоар щеше да отнесе сутринта.

Беше единайсет. Краят на един дълъг ден. Угаси лампите и отнесе пакета в килията си, но преди това почука на вратата на Бовоар. Не получи отговор.

Отвори вратата и надникна. За да е сигурен, че Жан Ги е там. Както и очакваше, видя очертанията на фигурата му върху леглото и чу тежкото му равномерно дишане.

Дълбоко вдишване. Дълбоко издишване.

Доказателство за живот.

Необичайно бе за Жан Ги да си легне и да заспи, без последен обзор в края на деня. Още по-голямо основание, помисли си Гамаш, докато се приготвяше за лягане, да го изпрати у дома колкото се може по-скоро.

"Скъпа Рен-Мари" — написа.

"Ани. Денят мина нормално. Нищо особено. Разследването върви добре. Благодаря за интереса. Радвам се, че си се забавлявала с приятели. Добре сте се посмели, предполагам."

"Скъпа Рен-Мари. Иска ми се да беше тук, за да обсъждаме разследването. Всичко се върти около грегорианските псалми и тяхното значение за тези монаси. Би било грешка песнопенията да се разглеждат просто като музика."

Гамаш спря да пише. Осъзна, че дори писменото общуване с Рен-Мари му помага да проясни мислите си, все едно чуваше гласа й и виждаше топлите й жизнени очи.

"Появи се неканен гост. Доминиканец от Ватикана. От канцеларията, която преди е била самата Инквизиция. Оказа се, че са търсили гилбертинците почти четиристотин години. И днес ги откриха. Монахът твърди, че е дошъл само за да отметне тази нерешена задача, но мен ме глождят съмнения. Мисля, че както с повечето неща в това разследване, истината е някъде по средата. Ще ми се да виждах всичко по-ясно.

Лека нощ, любов моя, и сладки сънища.

Липсваш ми. Скоро ще се прибера у дома.

Je t'aime

"Скоро ще се чуем" — написа Жан Ги.

После натисна бутона за изпращане и втренчи поглед в мрака.