Красива мистерия

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

След закуска Гамаш отиде при абата. Не за да обсъждат Псалтира и неговата стойност — засега не смяташе да повдига тази тема, а за нещо друго, което имаше неизмерима важност за самия главен инспектор.

— Свързахте ли се с лодкаря?

Той кимна.

— След няколко неуспешни опита брат Симон успя да говори с него. Чака мъглата да се вдигне, но храни надежда, че ще е тук по обяд. Не се тревожете — каза отец Филип, който за пореден път изтълкува съвсем правилно ситните бръчици по лицето на Гамаш. — Ще дойде.

— Merci, mon père.

Когато абатът и останалите отидоха да се подготвят за следващото богослужение, Гамаш погледна часовника си. Беше седем и двайсет. Още пет часа. Да, лодкарят ще дойде, но какво ще открие на пристана?

Жан Ги не се появи за закуска. Гамаш прекоси притихналата църква и излезе през вратата в дъното. Неколцина монаси му кимнаха в коридора, докато излизаха от килиите си и се отправяха към храма за следващата служба.

Детективът надникна в кабинета на приора, но там нямаше никого. После почука на вратата на Бовоар и влезе, без. Да чака отговор.

Жан Ги лежеше на леглото. С дрехите си от предишната вечер. Небръснат, чорлав. Надигна се замаян и се подпря на лакът.

— Колко е часът?

— Почти седем и половина. Какво има, Жан Ги?

Гамаш се наведе над леглото, а Бовоар се опита да се изправи.

— Просто съм уморен.

— Не е само това. — Той се вгледа внимателно в младия мъж, когото толкова добре познаваше. — Употребил ли си нещо?

— Шегувате ли се? Аз съм чист и трезвен. Колко пъти трябва да ви го доказвам? — отсече Бовоар.

— Не ме лъжи.

— Не лъжа.

Двамата се спогледаха мълчаливо.

"Пет часа — мислеше си Гамаш. — Само пет часа. Ще успеем." Той огледа малката стаичка, но не видя нищо подозрително.

— Облечи се, моля те, и ела с мен в Светия храм за следващата молитва.

— Защо?

Гамаш застина.

— Защото те помолих.

Помежду им увисна мълчание.

Накрая Бовоар отстъпи.

— Хубаво.

Гамаш излезе, а няколко минути по-късно Бовоар, след бърз душ, се присъедини към него в Светия храм. Службата тъкмо започваше. Отпусна се на пейката до Гамаш, но нищо не каза. Беше гневен, че го командорят и разпитват. И че се съмняват в него.

Пеенето, както винаги, започна някъде другаде. Далечно, но съвършено начало. Постепенно се усили. Бовоар затвори очи.

Вдишай дълбоко, каза си. Издишай дълбоко.

Сякаш вдишваше нотите и ги отвеждаше до мозъка на костите си. Усещаше ги по-леки от кръглите черни знаци. Невмите имаха крила. Бовоар почувства лекота в сърцето. И в главата. Възнесе се над унеса си. Издигна се над дупката, в която се бе свил.

Докато слушаше, чуваше не само гласовете, но и дишането на монасите, също в синхрон. Дълбоко вдишване. А после пеенето на издишване.

Издишай дълбоко.

И тогава, преди да усети, службата свърши. Монасите изчезнаха. Всички изчезнаха.

Бовоар отвори очи. Светият храм тънеше в тишина и той беше сам. Ако не смяташе началника.

— Трябва да поговорим. — Гамаш говореше тихо и не гледаше Бовоар, а някъде пред себе си. — Всичко ще бъде наред, каквото и да се е случило.

Гласът му звучеше уверено, мило и успокояващо. И го притегляше.

Внезапно почувства как залита напред. И губи контрол над себе си. Пейката скочи към него, но той не намери сили да се предпази.

Тогава силната длан на Гамаш притисна гърдите му и го спря. Задържа го. Чу познатия глас да го вика. Не "Бовоар". Нито "инспекторе".

Жан Ги. Жан Ги.

Почувства как тялото му омеква и се свлича на една страна и как забелва очи. Точно преди да изгуби съзнание, видя светлина с цветовете на дъгата, усети сакото на началника върху бузата си и мириса на сандалово дърво и розова вода.

Очите на Бовоар леко се отвориха, но клепачите натежаха. И отново се затвориха.

Арман Гамаш взе Жан Ги на ръце и забърза през Светия храм.

Не приемай Своето чадо.

Не приемай Своето чадо.

— Дръж се, синко — шепнеше отново и отново, докато най-сетне стигна до лечебницата.

— Какво стана? — попита брат Шарл, когато Гамаш сложи Жан Ги на медицинската кушетка. Веселият и спокоен монах изчезна. На негово място се появи лекарят, който ловко и бързо измери пулса на Бовоар и повдигна клепачите му.

— Мисля, че е взел нещо, но не знам какво — каза Гамаш. — Беше пристрастен към болкоуспокоителни, но от три месеца е чист.

Лекарят бързо прегледа пациента си и повдигна пуловера му, за да преслуша гърдите. Щом видя белега на корема му, застина и вдигна поглед към главния инспектор.

— Какво беше болкоуспокоителното? — попита той.

— Оксиконтин — отвърна Гамаш и видя тревогата в очите на брат Шарл. — Беше прострелян. Предписаха му оксиконтин за болката.

— Господи — прошепна монахът. — Но не знаем със сигурност дали в момента е на оксиконтин. Казвате, че вече е чист. Сигурен ли сте?

— Сигурен съм, че беше, когато пристигнахме. Познавам добре този млад мъж. Щях да разбера, ако е започнал отново.

— На мен ми прилича на свръхдоза. Но диша, жизнените му показатели са добри. При всички случаи дозата не е смъртоносна. Но би било добре да знаем какво е лекарството.

Брат Шарл обърна Бовоар на една страна, в случай че, повърне, а Гамаш претърси джобовете му. Бяха празни.

— Веднага се връщам — каза главният инспектор, но преди да тръгне към вратата, докосна леко лицето на Бовоар. Беше студено и влажно. После се обърна и излезе.

Докато дългите му крака го носеха обратно по коридора, покрай втренчените в него монаси, той погледна часовника си. Осем. Четири часа. Лодкарят щеше да пристигне след четири часа. Ако мъглата се вдигнеше.

Веселата светлина още я нямаше. Слънчеви лъчи почти не проникваха през високите прозорци и Гамаш не можеше да види дали небето се прояснява, или облаците се сгъстяват.

Четири часа.

Щеше да тръгне с Бовоар. Вече го знаеше. Независимо дали убийството е разкрито, или не. Лекарят смяташе, че животът на Жан Ги е вън от опасност. Но Гамаш знаеше, че опасността все още не е преминала.

Бързо намери малкото шишенце с малки хапчета в малката килия на Бовоар. Откри го под възглавницата му. Жан Ги дори не си бе направил труда да го скрие. Но и не бе очаквал да изгуби съзнание. Или някой да претърси стаята му.

Гамаш взе шишенцето с кърпичката си.

Оксиконтин. Само че никой не го бе предписал на Бовоар. Никой не го бе предписвал на никого. Върху етикета бе отбелязано само името на производителя, дозировката и наименованието на лекарството.

Гамаш го пусна в джоба си, претърси килията и в кошчето за боклук откри бележка.

"Да се приемат при необходимост." И подпис. Той внимателно сгъна листчето, дори прекалено старателно. Спря до прозореца и се загледа навън.

Да. Мъглата се вдигаше.

В лечебницата брат Шарл се занимаваше с писмена работа и на всеки няколко минути проверяваше състоянието на Бовоар. Плиткото, учестено дишане бе станало по-спокойно, по-дълбоко. Младият инспектор вече не беше в безсъзнание, а просто спеше.

Щеше да се събуди след около час — жаден, гладен и с главоболие.

Брат Шарл не му завиждаше.

Монахът вдигна поглед и се сепна. Арман Гамаш стоеше точно до прага, от вътрешната страна. И докато брат Шарл го наблюдаваше, главният инспектор бавно затвори вратата.

— Намерихте ли нещо? — попита лекарят. Детективът го гледаше по начин, който не му харесваше.

— Намерих. Под възглавницата му.

Брат Шарл протегна ръка за шишенцето, но Гамаш не помръдна. Просто продължаваше да се взира в него и накрая монахът наведе глава, неспособен да понесе суровия поглед на детектива.

— Намерих и това. — Гамаш вдигна бележката и монахът посегна да я вземе, но главният инспектор я дръпна обратно. Брат Шарл я прочете, докато висеше в пространството помежду им, после срещна погледа на полицая.

Отвори уста, но не обели и дума. Лицето му пламна и той отново погледна към бележката в ръката на Гамаш.

Неговият почерк. Неговият подпис.

— Но аз не… — отново опита той, но лицето му пламна още повече.

Главен инспектор Гамаш свали бележката и се приближи до Бовоар. Сложи ръка върху шията на младия инспектор и напипа пулса му. Със заучени движения, както забеляза лекарят. Съвсем естествени за началник на отдел "Убийства". За да потърси доказателство за живот. Или смърт.

После Гамаш отново се обърна към лекаря.

— Ваш ли е почеркът? — Той кимна към бележката.

— Да, но…

— А подписът?

— Да, но…

— Вие ли дадохте тези хапчета на инспектор Бовоар?

Гамаш бръкна в джоба си и извади шишенцето с кърпичката си.

— Не. Не съм му давал никакви хапчета. Нека погледна… — Лекарят протегна ръка, но Гамаш отново дръпна шишенцето назад и монахът нямаше друг избор, освен да се наведе, за да види етикета.

Щом го прочете, той тръгна към шкафа с лекарствата и го отключи с ключ, който извади от джоба си.

— Държа оксиконтин в наличност, но само за най-спешни случаи. Обикновено не го предписвам на никого. Коварна дрога. Всичко е тук. Водя амбулаторен журнал, ако искате, можете да видите какво съм поръчвал, кога и какво съм предписвал. Нищо не липсва.

— Тези данни лесно могат да бъдат подправени.

Лекарят кимна и му подаде малко шишенце. Гамаш сложи очилата си и го огледа.

— Както виждате, господин главен инспектор, хапчетата са същите, но дозировката и доставчикът са различни. Аз не работя с големи дози, а лекарствата си поръчваме от медицински дистрибутор в Дръмондвил.

Гамаш свали очилата си.

— Как ще обясните бележката?

Двамата отново погледнаха бележката в ръката на детектива.

"Да се приемат при необходимост." И подписът на лекаря.

— Трябва да съм го написал за друг пациент, а някой го е намерил и го е оставил на вашия инспектор заедно с оксиконтина.

— Последно на кого сте предписвали лекарство?

Докторът отвори журнала си, но и двамата знаеха, че няма нужда. Случаят бе скорошен, а потенциалните пациенти в това затворено общество се брояха на пръсти. Брат Шарл почти със сигурност помнеше всичко и без помощта на записките си.

Но въпреки това ги отвори.

— Би трябвало да изискам съдебно разпореждане за достъп до медицинска информация — каза той, но и двамата знаеха, че няма да го направи. Така само щеше да отложи неизбежното, а това нямаше да е от полза за никого. Пък и монахът не желаеше да се сблъсква отново с онзи непоносимо суров поглед. — На абата. Отец Филип.

— Merci. — Гамаш отново се приближи до Бовоар и погледна лицето на спящия инспектор. След като го зави грижливо с одеялото, детективът тръгна към вратата. — Можете ли да ми кажете какво му предписахте?

— Слабо успокоително. След смъртта на приора абатът изгубил съня си. Но се нуждае от енергия, за да си върши работата през деня, затова се обърна към мен за помощ.

— Друг път предписвали ли сте му сънотворни?

— Не, никога.

— А на другите братя? Успокоителни? Сънотворни? Болкоуспокояващи?

— Случвало се е, но ги държа под наблюдение.

— Знаете ли дали абатът е използвал успокоителните?

Докторът поклати глава.

— Не, не знам. Съмнявам се. За него молитвата е за предпочитане пред медикаментите. За нас също. Но той искаше да има нещо подръка, за всеки случай. Написах тази бележка за него.

Арман Гамаш влезе в Светия храм, но спря до вратата. Седна на последната пейка, но не за молитва, а за да помисли.

Ако лекарят казваше истината, някой бе намерил бележката му и я бе използвал, за да остави у Бовоар впечатлението, че хапчетата са предписани от монаха лекар. Гамаш искаше да убеди себе си, че Бовоар не е знаел какво приема, но на етикета ясно пишеше "Оксиконтин".

Бовоар е знаел и все пак е изпил таблетките. Никой не го е карал насила. Но някой го е изкушил. Гамаш погледна към олтара, който се бе променил за няколкото минути, откакто седеше тук. Отгоре, като сияещи акробати, падаха лъчи светлина.

Мъглата се вдигаше. Лодкарят щеше да дойде да ги вземе. Гамаш погледна часовника си. След два часа и половина. Имаше ли време да свърши каквото бе нужно? Главният инспектор забеляза още някого в храма — човекът седеше тихо на една от пейките до стената. Не се опитваше да се крие. Но и не седеше на видно място.

Доминиканецът. Седеше под отразената светлина с книга на коленете.

И в този момент главният инспектор разбра — с отвращение — какво трябваше да направи.

Преди всичко останало Бовоар почувства устата си. Беше огромна. Обрасла с козина, омазана с кал. Отвори я, после я затвори. Звукът бе оглушителен. Мляскащ звук, жвакащ, подобен на звуците, които дядо му издаваше в последните си години по време на хранене.

После се заслуша в дишането си. Толкова неестествено шумно.

Накрая с мъка отвори едното си око. Другото сякаш бе залепнало. През цепката видя Гамаш, който седеше на твърд стол до леглото.

За миг Бовоар изпадна в паника. Какво се бе случило? За последен път бе видял началника си в подобна поза, когато бяха ранили Бовоар тежко, почти смъртоносно. Нима нещата се повтаряха?

Не му се вярваше да е така. Сега се чувстваше различно. Беше изтощен, почти безчувствен. Но не изпитваше болка. Макар че усещаше някакъв възел дълбоко в себе си.

Той се загледа в Гамаш. Началникът му седеше неподвижно, с очила на носа, и четеше. Онзи път, в монреалската болница, Гамаш също бе ранен. Лицето му втрещи Бовоар, когато младият инспектор най-сетне успя да се надигне достатъчно, за да възприеме частица от реалността.

Беше цялото в рани, а челото му беше превързано. И когато началникът се изправи, за да се надвеси над леглото на Бовоар, Жан Ги видя как лицето му се изкриви от болка. Преди бързо да се разтегли в усмивка.

— Всичко наред ли е, синко? — попита тихо.

Бовоар не успя да му отговори. Усети как отново потъва, но задържа с поглед тези топли кафяви очи възможно най-дълго, преди да изгуби съзнание.

Сега, в лечебницата на манастира, Бовоар наблюдаваше главния инспектор.

По лицето му вече нямаше рани и макар че белегът на лявото му слепоочие никога нямаше да изчезне, раната бе излекувана. Началникът бе излекуван.

Бовоар не беше.

Сега дори му се струваше, че колкото повече шефът му укрепваше, толкова повече той самият отслабваше. Сякаш Франкьор казваше истината и Гамаш буквално изсмукваше силите му. Използваше го, а накрая щеше да го захвърли и да го замени с Изабел Лакост, която наскоро бе повишил до ранга на Бовоар.

Но младият инспектор знаеше, че не е вярно. Изтръгна тази мисъл от плътта си и почти видя как я захвърля далеч от себе си. Подобни ужасни мисли обаче винаги имаха шипове и причиняваха болка.

— Bonjour.

Началникът вдигна глава и забеляза отвореното око на Бовоар.

— Как се чувстваш? — Той се наведе над леглото и се усмихна. — В лечебницата си.

Жан Ги се опита да се надигне и с помощта на Гамаш успя. Бяха сами. Лекарят излезе за службата в единайсет и остави Гамаш насаме с инспектора.

Началникът повдигна горния край на леглото, постави няколко възглавници зад гърба на Бовоар и му помогна да изпие чаша вода, като през цялото време не обели и дума. Младият инспектор отново се почувства човек. Съзнанието му започна да се избистря, отначало бавно, после спомените заприиждаха един след друг.

Началникът пак седна на стола и кръстоса крака. В погледа му нямаше нито строгост, нито укор, нито гняв. Но очакваше отговор.

— Какво се случи с теб? — попита накрая.

Бовоар замълча и смаяно проследи с поглед как началникът бръкна в джоба на сакото си и извади оттам кърпичката си. И я разтвори.

Жан Ги кимна, после затвори очи. От срам не можеше да погледне Гамаш в лицето. А щом не можеше да се изправи лице в лице с началника, как щеше да намери сили да погледне Ани?

От мисълта за това му стана толкова зле, че едва не повърна.

— Всичко е наред, Жан Ги. Просто неволна грешка, нищо повече. Прибираш се у дома и там ще ти помогнат. Нищо непоправимо не се е случило.

Бовоар отвори очи и видя, че Арман Гамаш не го гледа със съжаление. А с твърда решимост. И увереност, че всичко ще бъде наред.

— Oui, patron — успя да промълви. И дори си повярва. Че и това ще мине.

— Разкажи ми какво се случи. — Гамаш прибра шишенцето и се наведе напред.

— Просто го намерих… стоеше си на нощното шкафче, с бележка от лекаря. И помислих…

"Помислих, че ми ги предписва. Помислих, че няма проблем, щом са от лекар. Помислих, че нямам друг избор."

Той погледна началника си в очите и неуверено продължи.

— … Нищо не помислих. Исках ги. Не знам защо, но изпитах непреодолимо желание и те се появиха, а аз ги взех.

Началникът кимна и изчака Бовоар да се овладее.

— Кога се случи това?

Бовоар се замисли. Кога се случи това? Преди седмици, със сигурност. Месеци. Цяла вечност.

— Вчера следобед.

— Докторът не е оставял хапчета в килията ти. Имаш ли представа кой друг може да го е направил?

Бовоар изглеждаше изненадан. Изобщо не му хрумна подобна възможност. Веднага реши, че са от монаха лекар. Той поклати глава.

Гамаш стана и наля на Бовоар още една чаша вода.

— Гладен ли си? Мога да ти донеса сандвич.

— Non, patron. Merci. Добре съм.

— Абатът се обади на лодкаря. Ще бъде тук след около час. Тръгваме заедно.

— Ами разследването? Убийството?

— Много неща може да се случат за един час.

Бовоар изпрати с поглед Гамаш. Знаеше, че началникът му е прав. Много неща можеше да се случат за час. И много неща можеше да се объркат.