Красива мистерия

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Аз съм отец Филип — каза възрастният монах. — Абатът на "Сен Жилбер". Благодаря ви, че дойдохте.

Стоеше със скръстени на корема ръце, скрити в ръкавите. Изглеждаше изтощен. Благовъзпитан мъж, отчаяно вкопчен в своята благовъзпитаност пред лицето на едно варварско деяние. За разлика от младия монах абатът не се опитваше да крие чувствата си.

— Съжалявам, че се наложи — отвърна Гамаш и представи себе си и останалите.

— Последвайте ме, моля — каза абатът.

Гамаш се обърна да благодари на младия монах, който им беше показал пътя, но от него вече нямаше и следа.

— Кой бе монахът, който ни доведе дотук? — попита Гамаш.

— Брат Люк — отвърна абатът.

— Млад е — рече Гамаш и последва абата през неголямата стая.

— Да.

Отец Филип не проявяваше преднамерена грубост, смяташе Гамаш. Когато хората приемеха обет за мълчание, дори една споделена дума се считаше за голям дар. Отец Филип всъщност проявяваше огромна щедрост.

Пъстроцветните дъги, призмите и ярката светлина от коридора не проникваха тук. Но вместо да изглежда мрачна, тази стая създаваше усещане за домашен уют. Таваните бяха ниски, а прозорците — малко по-големи от процепи в стените. Ала през ромбовидните мулиони[15] Гамаш виждаше гората. Успокояващ контраст с ослепителната светлина в коридора.

Три от каменните стени бяха опасани от лавици с книги, а четвъртата бе заета от голяма открита камина. От двете й страни имаше два стола с табуретка за крака помежду им. Светлината от огъня се подсилваше от настолна лампа.

"Значи тук има електричество", помисли си Гамаш. До този момент не беше сигурен.

От тази малка стая влязоха в друга, още по-малка.

— Това беше кабинетът ми — кимна абатът към стаята, която току-що бяха напуснали. — А това е килията ми.

— Килия? — попита Бовоар и намести вече почти непоносимо тежките раници, преметнати през прегърбените му рамене.

— Спалня — поясни отец Филип.

Тримата полицаи от Sûretè се огледаха. Стаята бе приблизително два на три метра. Мебелирана с тясно единично легло и малък скрин, който очевидно служеше и за личен олтар. Върху него имаше резбована икона на Дева Мария с Младенеца. На едната стена бе долепена висока тясна библиотека, а до леглото — малка дървена масичка с книги. Нямаше прозорец.

Мъжете се обърнаха. После още веднъж.

— Извинете ме, mon père[16] — каза Гамаш. — Но къде е трупът?

Без да каже и дума, абатът дръпна библиотеката към себе си. Тримата мъже тревожно вдигнаха ръце, за да я подпрат, но вместо да падне, тя се отвори като врата.

През неочаквано зейналата в каменната стена дупка нахлу ярка светлина. Зад нея се простираше зелена трева, осеяна с окапали листа. И храсти в различен стадий на есенно обагряне. И едно-единствено огромно дърво. Клен. В центъра на градината.

Ала погледът на Гамаш се насочи право към другия край на зелената площ и свитата там фигура. И към двамата монаси в дълги роби, които стояха неподвижно на две-три крачки от тялото.

Полицаите от Sûretè прекрачиха прага на последната врата. И се озоваха в тази неочаквана градина.

— Света Марийо, майко Божия — тихо припяваха монасите с ниски, мелодични гласове. — Моли се за нас, грешниците…

— Кога го открихте? — попита Гамаш, докато предпазливо пристъпваше към тялото.

— Секретарят ми го откри след утренята. — Щом видя изражението на Гамаш, абатът обясни: — Утринната молитва приключва в осем и петнайсет. Брат Матю е бил намерен около девет без двайсет. Секретарят ми веднага е тръгнал да търси лекаря, но вече е било твърде късно.

Гамаш кимна. Зад себе си чуваше как Бовоар и Шарбоно разопаковат оборудването за оглед на местопрестъплението. Главният инспектор погледна към тревата и деликатно направи знак на абата да отстъпи няколко крачки назад.

— Désolé, отче Филип, но се налага да бъдем внимателни.

— Съжалявам — отвърна абатът и се отдръпна настрана. Изглеждаше безпомощен, объркан. Не само заради трупа, но и заради внезапната поява на хора, които не познаваше.

Гамаш потърси погледа на Бовоар и дискретно посочи към земята. Бовоар кимна. Вече бе забелязал разликата между тревата тук и в останалата част от градината. Тук връхчетата бяха полегнали. И сочеха към тялото.

Гамаш отново се обърна към абата. Отец Филип бе висок и слаб мъж. Гладко избръснат като останалите монаси, с едва набола посивяла коса.

Дълбоките му сини очи не изпускаха замисления поглед на Гамаш, сякаш абатът търсеше начин да проникне в главата му. Главният инспектор не отмести поглед, но наистина се почувства като претършуван.

Абатът отново скри ръце в ръкавите на робата си. Зае същата поза като останалите двама монаси, които недалеч от трупа се молеха със затворени очи.

— Радвай се, благодатна Марийо…

Броеницата[17]. Гамаш веднага я разпозна. И насън можеше да я каже.

— … Господ е с тебе…

— Кой е той, Père Abbè[18]?

Гамаш бе застанал така, че той да вижда тялото, но не и абатът. При някои разследвания главният инспектор лишаваше заподозрените от възможността да загърбят трупа. Искаше да виждат убития. Искаше гледката да дразни, да разкъсва, да пронизва.

Но не и в този случай. Подозираше, че този кротък човек никога няма да забрави подобна гледка. И че може би чрез съчувствие щеше по-бързо да стигне до истината.

— Матю. Брат Матю.

— Капелмайсторът? — попита Гамаш. — О…

Главният инспектор леко наведе глава. Смъртта винаги означаваше загуба. Насилствената смърт отваряше още по-голяма рана. Загубата изглеждаше още по-тежка. Но да загубиш точно този човек? Арман Гамаш отново погледна към свитото на топка тяло. Коленете, придърпани възможно най-близо до брадичката. Преди смъртта.

Отец Матю. Капелмайсторът на Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Човекът, чиято музика Гамаш бе слушал по време на полета.

Гамаш имаше чувството, че го познава. Не визуално, разбира се. Никой не го беше виждал. Нямаше никакви снимки на отец Матю, нито портрети. Но милиони хора, в това число и Гамаш, имаха усещането, че го познават по други начини, много по-съкровени от външния вид.

Това действително бе голяма загуба, и то не само за уединеното отшелническо братство.

— Капелмайсторът — потвърди абатът. Обърна се, погледна към човека на земята и продължи съвсем тихо, почти като шепот. — И наш приор[19]. — Абатът отново се обърна към Гамаш. — И мой приятел.

Той затвори очи и застина. После ги отвори. Бяха много сини. Абатът си пое дълбоко въздух. Опитва се да се вземе в ръце, помисли си Гамаш.

Познаваше това чувство. Когато предстоеше нещо дълбоко неприятно и болезнено за вършене. Това бе мигът преди решителната крачка.

Щом издиша, отец Филип направи нещо неочаквано. Усмихна се. Съвсем леко, почти незабележимо. Погледна Арман Гамаш с такава топлота и откровеност, че главният инспектор усети как се вкаменява.

— Всичко ще бъде наред — каза отец Филип, докато гледаше Гамаш право в очите. — Всичко ще бъде наред; и всичко ще бъде добре.[20]

Гамаш изобщо не очакваше абатът да каже точно това и му отне известно време да отговори.

— Merci. Аз вярвам, че ще е така, топ père — каза накрая Гамаш. — А вие?

— Юлиана от Норич не би излъгала — отвърна отец Филип със същата лека усмивка.

— Може би не — каза Гамаш. — Но от друга страна, Юлиана от Норич е писала за божествената любов и едва ли се е сблъсквала с убийство в манастира си. За разлика от вас, опасявам се.

Абатът продължаваше да гледа главния инспектор. Но не гневно, усещаше Гамаш. Предишната топлота си оставаше. Ала умората се бе завърнала.

— Вярно е.

— Бихте ли ме извинили, Реrе Abbe?

Главният инспектор заобиколи абата и огледа терена, като внимателно пристъпваше през тревата и цветната леха. Към брат Матю.

Там коленичи.

Не протегна ръка. Не докосна. Арман Гамаш просто гледаше. Събираше с поглед улики, но и впечатления.

Според него брат Матю не си бе отишъл кротко. Бе коленичил до много хора, убити толкова бързо, че дори не бяха разбрали какво се е случило.

Не и приорът. Той знаеше какво се е случило и какво предстои да се случи.

Гамаш се извърна и отново погледна към тревата. После към мъртвеца. Главата на брат Матю бе разбита от едната страна. Главният инспектор се наведе по-близо. Изглежда, му бяха нанесли поне два, а може би и три удара. Достатъчно да ранят смъртоносно. Но не достатъчно да убият мигновено.

Приорът, помисли си Гамаш, трябва да е имал корава глава.

Той по-скоро усети, отколкото видя, Бовоар да коленичи до него. Хвърли поглед през рамо и видя до Бовоар и капитан Шарбоно. Бяха донесли принадлежностите си за събиране на улики.

Гамаш обърна поглед към градината. Полицейска лента опасваше тревата и очертаваше пътека към цветната леха.

Абатът отново се бе присъединил към останалите монаси и заедно пееха "Аве Мария".

Бовоар извади бележника си. Нов труп — нов бележник.

Самият Гамаш не си водеше записки, а предпочиташе да слуша.

— Какво мислите? — обърна се главният инспектор към Шарбоно.

Капитанът се ококори.

— Moi?

Гамаш кимна.

За един кошмарен момент капитан Шарбоно не мислеше нищо. Съзнанието му се изпразни от съдържание като това на мъртвеца. Взираше се в Гамаш и не помръдваше. Но осъзна, че Гамаш не се държи високомерно или взискателно, а просто проявява вежливост. Не беше капан или номер.

Сърцето на Шарбоно постепенно забави ритъм, а мозъкът му се забърза.

Гамаш се усмихна окуражително.

— Не бързайте. Предпочитам добре обмисления отговор пред прибързания.

— … моли се за нас, грешниците…

Тримата монаси припяваха недалеч от тримата коленичили полицаи.

Шарбоно огледа градината. Беше опасана с високи зидове. Единственият вход и изход беше през библиотеката. Нямаше стълба, нито какъвто и да било друг знак, че някой е прескочил стената. Той вдигна поглед. Към градината нямаше и визуален достъп. Никой не би могъл да види какво се бе случило тук.

Какво се бе случило тук? Главен инспектор Гамаш искаше мнението му? Очакваше неговия ерудиран, дълбокомислен анализ.

"Господи — молеше се той. — Господи, дай ми мнение."

Когато инспектор Бовоар се обади и помоли някой от местните полицаи на Sûretè да ги посрещне на летището и да ги придружи до манастира, капитан Шарбоно сам се зае със задачата. Като началник на управлението можеше да назначи всекиго. Но той не се поколеба и за миг.

Искаше лично да се заеме.

И не просто за да види известното абатство отвътре.

Капитан Шарбоно искаше и да се запознае с главен инспектор Гамаш.

— Ето там по тревата има кръв. — Шарбоно махна към един участък, ограден с полицейска лента. — А съдейки по петната върху тревата, сякаш е пълзял няколко крачки в онази посока.

— Или е бил влачен — предположи Гамаш — от убиеца си.

— Едва ли, patron[21]. Няма дълбоки отпечатъци от стъпки по тревата или тук, в цветната леха.

— Добре — каза Гамаш и се огледа. — Защо обаче умиращ човек би искал да допълзи дотук?

Всички отново огледаха трупа. Брат Матю лежеше свит в ембрионална поза, вдигнал коленете си към брадичката и обвил здраво ръце около заобления си корем. С наведена към гърдите глава. С гръб към каменната стена на градината.

— Дали не се е опитвал да се смали? — попита Бовоар. — Прилича на топка.

Наистина приличаше. На доста голяма черна топка, търкулнала се до стената.

— Но защо? — отново попита Гамаш. — Защо да не допълзи до манастира? Защо в обратна посока?

— Може да е изгубил ориентация — каза Шарбоно. — Може да е следвал инстинкта, а не мисълта си. Може да няма причина.

— Може — каза Гамаш.

Тримата продължаваха да се взират в тялото на брат Матю. Капитан Шарбоно хвърли поглед към потъналия в мисли Гамаш.

Намираше се на сантиметри от него. Виждаше всички бръчици по лицето му. Както естествените, така и придобитите. Усещаше дори миризмата му. Едва доловима нотка на сандалово дърво и на още нещо. Розова вода.

Шарбоно беше виждал главния инспектор — по телевизията, разбира се. Дори бе летял до Монреал, за да присъства на полицейска конференция с ключов оратор Гамаш. Темата беше мотото на Sûretè: Service. Integrite. Justice.[22]

Основната тема никога не се променяше, а с течение на времето постепенно се бе превърнала в агитационен монолог, в словесна оргия от самохвалства за финал на годишната полицейска конференция.

С изключение на последния път, едва преди няколко месеца, когато ключов оратор бе главен инспектор Гамаш. Отначало Гамаш бе втрещил публиката си от хиляда полицаи, като им разказа за собствените си провали във всяка от тези три области. Къде е можело да се справи по-добре. И къде не бе успял да направи каквото и да било.

Подчерта и провалите на самата Sûretè. Ясно и точно изброи случаите, в които полицията бе излъгала, дори предала доверието на квебекчани. Отново и отново. Безпощадно обвинение срещу институция, в която Гамаш вярваше.

И точно това стана ясно.

Арман Гамаш вярваше в тях. Той вярваше в Sûretè и в Service, Integrite, Justice.

Той можеше да се справи и по-добре.

Те можеха да се справят и по-добре.

Като отделни личности и като сили на реда.

В края на речта му хилядата полицаи скочиха на крака и заръкопляскаха. Оживени. Вдъхновени.

С изключение — както забеляза Шарбоно — на една малка група. На първия ред. Те също се изправиха. Те също ръкопляскаха. И как би могло да е иначе? Но от мястото си в единия край Шарбоно ясно виждаше, че не влагат сърце в това. И само Бог знаеше какво се върти в главите им.

Това бяха комисарите от Sûretè. Командният състав. И министърът на правосъдието.

А сега на Шарбоно му се искаше да се наведе напред. През трупа. Да сниши глас и да каже: "Не знам защо този мъж е изпълзял дотук. Но със сигурност знам нещо, което трябва да чуете. В полицията може и да нямате чак толкова приятели, колкото си мислите. Колкото ви се иска да вярвате".

Той отвори уста да заговори, но я затвори и се вгледа в лицето на главния инспектор. В белезите и в дълбоките му умни очи.

Този човек знае, осъзна Шарбоно. Главен инспектор Гамаш знае, че дните му в полицията може и да са преброени.

— Какво мислите? — отново попита Гамаш.

— Мисля, че много добре е знаел какво точно ще му се случи.

— Продължете — подкани го главният инспектор.

— Мисля, че е направил всичко възможно, но е било твърде късно. Не е успял да се измъкне.

— Да — съгласи се Гамаш. — Нямало е къде да отиде.

Двамата мъже се спогледаха безмълвно. С разбиране.

— Но защо не е оставил съобщение? — попита Бовоар.

— Моля? — Шарбоно се обърна към по-младия мъж.

— Ами… видял е убиеца си, знаел е, че умира. Имал е силите да допълзи чак дотук. Защо не е използвал тази последна енергия, за да ни остави съобщение? — попита Бовоар.

Те се огледаха, но пръстта беше отъпкана. Не от тях, а от група монаси — добронамерени или не.

— Може и да е по-просто — добави Шарбоно. — Може да е постъпил като животните. Свил се е на топка, за да умре сам.

Гамаш усети прилив на симпатия към мъртвеца. Да умре сам. Почти със сигурност нападнат от човек, когото е познавал и комуто е имал доверие. Така ли е изглеждал Авел, когато е паднал на земята?

Тримата отново се наведоха над монаха.

Брат Матю бе закръглен мъж, попрехвърлил средната възраст, свикнал да си угажда приживе. Ако беше бичувал плътта си с нещо, то беше с ядене. А може би и пиене. При все че нямаше подпухналото червендалесто лице на чревоугодника.

Приорът просто изглеждаше доволен от живота, макар и — несъмнено — твърде разочарован от смъртта си.

— Възможно ли е да е имало и друг удар? — попита главният инспектор. — В корема например?

— … и благословен е плодът на твоята утроба…

Бовоар се наведе по-близо и кимна.

— Ръцете му са обвити около корема. Мислите ли, че го е боляло?

Гамаш се изправи и разсеяно изтупа пръстта от коленете си.

— Оставям го на вас с капитана, инспекторе.

Главният инспектор тръгна назад по стъпките си, като внимаваше да не се отклони от вече отъпканата пътечка.

— Света Марийо, майко Божия…

Монасите продължаваха да повтарят "Аве Мария".

Как разбираха кога да спрат, чудеше се Гамаш. Кога беше достатъчно?

Той бе наясно със своята цел. Да открие убиеца на брат Матю.

— … моли се за нас, грешниците…

Но каква беше тяхната цел, на тези три фигури в черни роби?

— … сега и в сетния ни час. Амин.