Манастирът на призраците

Глава XСъдията Ди прекарва неприятни минути. Госпожица Оуян се разкрива в съвсем нова светлина.

Съдията Ди се огледа. Малко вероятно бе неговият нападател да го причаква навън, но човек никога не знае! Поуспокоен от тишината в коридора, той тръгна напред, като разсъждаваше върху неприятната случка, която бе преживял. За да му нанесе такъв удар, нападателят трябва да е бил силен и висок… Мо Модъ отговаряше на тези условия, но какъв би бил мотивът му? Съдията съзираше един: ако актьорът е някакъв неуравновесен тип, садист, и ако е чул магистрата да говори с игумена за трите починали момичета, може би се е опасявал, че ще започне следствие и ще се разкрие историята за жената с отрязаната ръка. Стига, разбира се, сцената, която бе наблюдавал от прозореца в коридора, да не е била халюцинация! Трябва да попитам игумена, каза си съдията, кой бе актьорът, който отвори вратата по време на разговора ни.

Историята на госпожица Оуян също го притесняваше. Това момиче се бе гримирало като госпожица Бао, за да „предупреди“ нея или майка й. За какво да ги предупреди? А и тя навярно е излъгала Куан. Твърде неправдоподобно е младо момиче от заможно семейство от столицата да притежава дресирана мечка. Не, госпожица Оуян по-скоро бе от някой пътуващ цирк и се бе присъединила към Куан по заповед на някой друг засега неизвестен. Доста объркана история!

Като поклати тъжно глава, съдията се спря пред четвъртата врата отляво след завоя. Почука. Както и очакваше, никой не му отговори. Не беше заключено, така че се откриваше прекрасна възможност да прегледа багажа на Мо Модъ.

Съдията влезе. В тъмнината едва различи някакъв полуотворен шкаф и маса със свещ върху нея. Тъкмо извади от ръкава си огнивото, когато зад гърба му се разнесе раздразнено ръмжене.

Той се обърна и забеляза почти на равнището на пода две зеленикави очи, които го гледаха вторачено и с неприязън. Малко по малко двете очи се повдигнаха, като в същото време паркетът заскърца от придвижването на тежко тяло.

Пътят за отстъпление бе отрязан. Той обиколи пипнешком масата, втурна се към гардероба, влетя вътре и трескаво затвори след себе си.

Ръмженето се усили. Ноктите на животното задращиха по дървото на масивната мебел.

Магистратът се прокле за разсеяността си. Сега си припомни твърде късно, че госпожица Дин бе казала четвъртата вдясно. По грешка бе влязъл в насрещната стая, тази на госпожица Оуян, както можеше да се съди по присъствието на страховитото животно.

Дращенето утихна, а подът се огъна. Животното се бе разположило пред шкафа.

Положението не беше никак приятно. Госпожица Оуян вероятно нямаше да се забави много, но през това време магистратът бе оставен на благоволението на опасния звяр, без да има понятие от поведението и навиците му. Дали животното ще се опита да изкърти вратите на шкафа? Той изглеждаше солиден, но ако звярът налетеше с цялата си маса върху него, опасността да го сплеска бе очевидна.

Мястото беше точно колкото за човек с ръста на съдията. Както и да се свиваше, горните дъски болезнено притискаха отзад главата му. Започваше да се задушава.

Внимателно открехна вратата. Глътка свеж въздух достигна до ноздрите му, но в същия миг силен удар с лапа разтърси шкафа, а ръмженето отново се засили. Съдията бързо затвори вратата.

Скоро отново се задъха и усети как по тялото му се стича пот. Как да излезе от това опасно положение? Ако отново отвореше, дали мечката, която явно го дебнеше, нямаше да се възползва, за да пъхне лапата си вътре? В момента, когато бе решил да рискува, долови стъпки. Някой влезе в стаята и измърмори:

— Пак ли си тръгнала да ловиш мишки? В ъгъла… бързо!

Скърцането на пода подсказа, че животното се отдалечава от шкафа. Съдията открехна вратата и сладостно вдъхна свеж въздух. Той видя как госпожица Оуян запали свещта, после взе шепа сухи плодове от чекмеджето на тоалетката и ги хвърли на мечката.

Добре! — каза тя. Животното отговори с тихичко доволно ръмжене.

Съдията въздъхна. Достойнството му щеше до известна степен да пострада, когато излезе от скривалището, но този лек удар върху самолюбието му бе нищо в сравнение с перспективата да бъде разкъсан от страшния звяр! В момента когато се готвеше да разкрие присъствието си, с голямо притеснение забеляза, че госпожица Оуян сваля роклята си. Най-добре беше да изчака, докато облече нещо за през нощта. Той понечи отново да затвори вратата на шкафа, но изведнъж замръзна на място: колкото и слаби да бяха ръцете на госпожица Оуян, мускулатурата им по-скоро бе мъжка, а на места бяха покрити с кафяви косми. Върху лявата ръка се виждаше дълъг червен белег.

Когато роклята се свлече, откривайки голата гръд на млад мъж, съдията се изкашля, за да проясни гласа си, и каза:

— Аз съм вашият магистрат. Присъствието ми тук се дължи на досадна грешка. — В същия миг мечката с ръмжене се устреми към него и той побърза да добави: — Но, моля ви, усмирете това животно!

Лъжливата госпожица Оуян изгледа удивено странния гост в шкафа и повика животното. Мечката бързо се отправи в един ъгъл, като козината на врата й стърчеше гневно.

— Можете да излезете от шкафа — сухо каза младежът, — няма да ви закачи.

Съдията се приближи до стола пред масата, без да изпуска от очи огромното животно.

— Но, седнете, моля ви! — нетърпеливо извика домакинът. — Казах ви, няма от какво да се страхувате.

— Възможно е, но предпочитам да я вържете — сухо отвърна съдията.

След като махна перуката си, младият мъж сложи на шията на животното солидна верига и качи края й за халка, здраво закрепен за ръба на прозореца. Щракването на резето се стори на съдията Ди най-мелодичният звук, който някога бе чувал. С облекчение се отпусна на бамбуковия стол.

Домакинът облече широка домашна роба и запита, като на свой ред се настани на другия стол.

— Сега, след като знаете тайната ми, какво смятате да правите?

— Вие сте брат на госпожица Бао, нали?

— Точно така. Но, слава Богу, онази дебелана не ми е майка! Как отгатнахте?

— Стори ми се странно, че госпожица Бао беше съвсем спокойна по време на изпълнението с мечката, докато в сцената, когато Мо Модъ ви заплашваше с меча, едва се сдържа да не извика от ужас. Заключих, че животното не й е непознато. След това, когато ви видях без грим, семейната прилика бе толкова очевидна, че обясни останалото.

— Във всеки случай единственото обвинение, което можете да повдигнете срещу мен, е, че съм се опитал да мина за жена: твърде незначително нарушение, още повече, когато е направено в името на справедливостта.

— Обяснете всичко. Но най-напред кажете как е истинското ви име?

— Кан Идъ. Аз съм най-големият син на Кан У, известния търговец на ориз от столицата. Бяла Роза е единствената ми сестра. Преди шест луни се влюби в един студент. Баща ми реши, че той не е достоен за нея и отказа да даде съгласието си за женитбата им. Малко след това момчето падна от коня си, когато се прибирал след нощно пиянство, счупи си гръбнака и умря. В отчаянието си сестра ми започна да твърди, че младежът бил разсипан след отказа на баща ни и го обвини за смъртта на любимия си. Това не беше вярно тъй като младежът пиеше много още преди да я познава, но опитайте се да обясните нещо смислено на влюбено момиче! Бяла Роза заяви, че ще влезе в манастир. Какво ли не сториха родителите ми, за да я разубедят, но това само усили решимостта й. Тя заплаши, че ще се самоубие, ако й попречат да даде обет и в края на краищата влезе като послушница в манастира „Белия Жерав“.

Кан потърка горната си устна — там, където до неотдавна вероятно е имало мустаци — и продължи с тъжен глас:

— Това е един столичен манастир. Няколко пъти ходих там и се опитвах да я вразумя. Говорех й за развратния живот на нейния обожател и заявих, че е било дълг на баща ни да се противопостави на женитбата. Единственият резултат бе, че тя отказа да се вижда повече с мен. Когато отново я потърсих, игуменката ми съобщи, че сестра ми е напуснала манастира и не знае къде се е оттеглила. Няколко сребърни монети развързаха езика на вратаря. Той ми каза, че сестра ми се запознала с някаква набожна вдовица, госпожа Бао, и тръгнала с нея. Като виждах колко се притесняват родителите ми, реших да доведа докрай моето издирване и най-сетне открих, че тази госпожа Бао е довела сестра ми тук, за да даде обет. Така че реших да дойда и аз и още веднъж да се опитам да я вразумя. Като знаех, че тя няма да ме приеме, се дегизирах като актриса, за да се доближа до нея. Аз съм доста мършав и често съм играл в любителски представления. Под името и облика на госпожица Оуян се представих на господин Куан, който срещу прилична сума ме нае в трупата си и се съгласи да предложи услугите си на манастира по време на възпоменателните празници. Господин Куан не е в течение на нещата и не може да бъде порицан, ваше превъзходителство. Моята стратегия успя благодарение на Мо Модъ, който неволно ми направи услуга със своя танц с меч. Ужасните му удари накараха сестра ми да трепери за мен и тя забрави сърденето си. Когато представлението свърши, тя успя да се отскубне за миг от госпожа Бао и ми каза, че се намира в твърде деликатно положение. Набожната дама била много мила с нея и я имала за своя дъщеря, но в главата й нямало друга мисъл освен да я види монахиня. Само че, виждате ли, в този манастир Бяла Роза срещнала един приятен мъж, някой си Дзун Ли, и въпреки че не го познавала добре, вече започвала да се пита дали не бърка, като иска да се оттегли от света. От друга страна, не искала да разочарова госпожа Бао, която направила толкова много и я утешила, когато „собственото й семейство се отвърнало от нея“. Да, ваше превъзходителство, точно това бяха думите й: „отвърнало се от нея“! Аз я поканих да дойде в стаята ми, за да обсъдим спокойно нещата и да вземем най-доброто решение. Посъветвах я да махне черната си наметка. По обикновена бяла дреха всеки би я взел за мен. Тя я сгъна на топка и я напъха в ръкава си, когато си тръгваше.

Кан Идъ се почеса по главата и продължи с мрачен вид:

— Аз се готвех да я последвам, но този глупак Дзун Ли ме спря. Когато успях да се освободя от него, веднага изтичах до стаята си. Бяла Роза не беше там. Нямаше я и в апартамента й. Разочарован, се отбих да пийна няколко чашки при Куан Лай, после отново се върнах в стаята на госпожа Бао. Вътре не светеше и вратата бе заключена. Така че ще трябва да изчакам до утре, за да говоря със сестра си. Сега, ваше превъзходителство, знаете всичко.

Съдията Ди леко поглади брадата си. Той познаваше Кан У по име и историята му изглеждаше правдоподобна.

— Щяхте да постъпите по-разумно, ако се бяхте обърнали към властите — каза той.

— Нека негово превъзходителство ми позволи да имам друго мнение по този въпрос. Бяла Роза става монахиня със съгласието на родителите ми, а госпожа Бао се ползва с голямо уважение в столичните даоистки среди. А вие знаете какво влияние имат днес тези люде. Моят баща е последовател на Конфуций, но ако бъде заподозрян в антидаоистки чувства, търговията му ще пострада.

— Оставете на мен тази работа — отговори магистратът. — Утре сутринта ще се видя с госпожа Бао и ще говоря със сестра ви. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да я накарам да се откаже от намеренията си, а и надявам се, че интересът й към Дзун Ли ще улесни нещата. Аз самият не бих си го избрал за зет, но той е от добро семейство и може би с годините ще се оправи. Така или иначе дългът, предопределен на жената от Небето, е да се омъжи и да създаде деца. Според мен е глупаво да става монахиня — все едно даоистка или будистка. Един последен въпрос: откъде е това животно и защо го доведохте тук?

— Обичам лова, ваше превъзходителство. Хванах я, докато ловувах на север, преди седем години. Беше още малко мече. Оттогава не се е отделяла от мен. Много ми е забавно да я уча да танцува и да изпълнява разни номера. Тя много ме обича и вероятно ме приема за свой баща! Само един-единствен път се случи да ме нарани, в лявата ръка, но не беше нарочно. Просто искаше да ме прегърне! Раната зарасна нормално и ме боли само при влажно време: тогава ръката ми просто се вдървява. Когато влязох в трупата на Куан, взех животното със себе си — първо, защото съм единственият човек, когото то слуша, и второ, защото с него имам номер пред публиката.

Съдията поклати глава. Много неща се изясняваха: Кан не беше си служил с лявата ръка, защото старата рана му пречеше. Бяла Роза държеше своята притисната до гърдите, тъй като в ръкава бе скрила черната си рокля, а беше избягала, защото се е страхувала да не срещне госпожа Бао, и ако е забелязала набожната дама някъде наблизо, вероятно е отложила разговора с брат си за следващия ден. Да, всичко това си идваше на мястото.

— Аз не познавам мечките — каза той. — Какво би направила вашата, ако не бяхте се върнали? Щеше ли да разбие вратата на шкафа?

— О, не! Те са хитри, но не предприемат нищо сами. Никога няма да се сетят да направят нещо, което не са правили преди това. Без притеснение я оставям свободно в стаята, защото съм сигурен, че никога няма да отвори вратата. Щеше да изчака да излезете, като през това време щеше да обикаля и души наоколо, или да драска по шкафа, за да се увери, че сте още вътре. Търпението им е безгранично.

Съдията Ди потръпна неволно.

— Изяждат ли жертвата си?

— По-лошо. Събарят я… разкъсват я донякъде… играят си с нея като котка с мишка. Един път видях останките на ловец, изяден от мечка. Не беше никак приятно зрелище.

— Всемогъщи Небеса! — възкликна съдията. — Какво мило другарче за забави и игри.

Кан повдигна рамене.

— Никога не съм си имал неприятности — каза той. — Животното е много привързано и към сестра ми, но все пак не й се подчинява като на мен. За сметка на това е враждебно настроено към непознати: те го изнервят. Всъщност отношението му е променливо. Понякога не им обръща никакво внимание, понякога, напротив, просто не може да ги търпи. Вие, изглежда, сте от втората категория, ваше превъзходителство! Но трябва да уточня, че сега характерът й е станал по-труден, тъй като не се движи достатъчно. Два часа преди разсъмване (това е единственото време, когато в този мравуняк цари някакво спокойствие) я извеждам в двора между тази постройка и отсрещната. Никакъв прозорец от партера не гледа към това мъничко пространство, отделено с масивна врата. Казаха ми, че някога там затваряли провинилите се монаси и аз извеждам на това място горкото животно, да се натича и наскача, без да застрашава някого.

— Чудесно сте го измислили — съгласи се съдията. — Видяхте ли Мо Модъ, докато търсехте сестра си?

— Не — ядно извика Кун. — Този негодник през цялото време измъчва госпожица Дин. Ролята, която играя, не ми позволява да му дам да разбере, както заслужава. Може и да е по-висок и по-як от мен, но аз съм се занимавал с юмручен бой и мога добре да го поступам. Но сега вече ще го накарам да я остави на спокойствие! Госпожица Дин не е само една хубава девойка, ваше превъзходителство, тя е истинска спортистка. Язди кон по-добре от всяко друго момиче, което познавам. Ако беше моя жена, знаете ли какви прекрасни ловувания бихме могли да си устройваме двамата! Тя не прилича на онези куклички, за които родителите ми искат да ме оженят. Жалко обаче! Твърде независима е, за да пожелае да бъде с мен.

Съдията Ди стана.

— Вие все пак я попитайте — каза той. — Ще видите какво ще ви отговори! Сега трябва да тръгвам, Тао Ган сигурно вече ме търси.

Той кимна приятелски на мечката, но втренченият поглед на малките жестоки очи не говореше за никаква промяна в чувствата на животното.