Манастирът на призраците

Глава XVСъдията Ди се завръща в Галерията на ужасите. Дзун Ли произнася нежни слова.

Тримата мъже влязоха в главната зала на Храма и завариха домакина задъхано да обяснява нещо на малка група монаси. Той се впусна към съдията и мълчаливо го поведе към страничния параклис.

Тялото на преподобния игумен бе поставено върху висока маса. Съдията Ди повдигна червения брокат с извезани даоистки символи и погледна за миг лицето на мъртвия. Докато го покриваше отново с тежката материя, домакинът се бе приближил до него.

— Четирима монаси ще прекарат до зори в молитви тук — прошепна той. — Старшият монах възнамерява да съобщи за смъртта на нашия игумен на утринната служба.

Съдията му изказа съболезнованията си, после се върна при Тао Ган и Дзун Ли в главната зала.

— Бих ли могъл да си позволя да поканя негово превъзходителство на чаша чай в стаята си? — неуверено попита поетът.

— Отказвам да изкача дори само едно стъпало повече — категорично заяви съдията. — Кажете на някой от монасите да донесе голям чайник със силен чай ей там.

Той се отправи към едно помещение, което изглежда служеше за приемна, и седна пред старинна изваяна маса от сандалово дърво. Направи знак на Тао Ган да седне срещу него и мълчаливо заразглежда окачените по стената пожълтели от времето портрети на даоистките Безсмъртни в разкошни рамки. През ажурната дърворезба на преградата смътно различаваше горната част на позлатените статуи от олтара в сумрачната храмова зала.

Дзун Ли скоро се появи с огромен чайник и напълни чашите. После, подканен от съдията, се настани на свой ред до масата. От страничния параклис долетя скръбна мелодия. Заупокойната служба бе започнала.

Смазан от умора, съдията Ди седеше абсолютно неподвижно. Краката го боляха, гърбът му бе схванат и изпитваше странна празнота в главата си. Опита се да си припомни двете поредици от събития, предшествали смъртта на Нефритово Огледало и самоубийството на Истинска Мъдрост. Някои подробности си оставаха неясни, други биха му помогнали да допълни образа на Мо Модъ, стига да откриеше истинския им смисъл, но в момента мозъкът му бе абсолютно застинал и не можеше да съобрази каквото и да било. Шлемът на Мо Модъ непрестанно се връщаше в съзнанието му. Имаше нещо смущаващо в него, но той не успяваше да съобрази точно какво. Мислите му ставаха все по-объркани и внезапно осъзна, че монотонният напев на монасите го унася.

Подтисна прозявката си, изпъна гръб, облягайки лакти на масата, и погледна приятелите си. Длъгнестото лице на Тао Ган бе както винаги безизразно. Дзун Ли изглеждаше изтощен. Умората бе заличила обичайното предизвикателно изражение на лицето му и съдията можа да установи, че видът му е доста представителен. Ди изпи чая си и се обърна към младия мъж:

— Сега, след като мисията ви е приключена, няма ли да се отдадете сериозно на изучаване на класиците? Още имате време да се подготвите за изпитите по литература и да се покажете достоен за вашия високоуважаван баща! — Той изгледа строго младежа, после побутна назад съдийската си шапка и продължи по-приветливо. — А сега да поговорим за Мо Модъ. Бих искал да спася последната жертва, ако все още има време, но за тази цел трябва първо да хванем този негодник и да го накараме да ни каже къде крие жената с отрязаната ръка.

— Жената с отрязаната ръка? — учудено повтори Дзун Ли.

— Да — отговори съдията и го изглежда изпитателно. — Да не би да сте я срещнали?

Дзун Ли поклати глава.

— Не, ваше превъзходителство. Вече от две седмици съм тук, но не съм чул за подобно създание. — И с усмивка добави: — Освен ако не говорите за статуята, която се намира в Галерията на ужасите?

— Каква статуя? — на свой ред се учуди съдията.

— Онази, окованата във вериги. Червеите прояли лявата й дървена ръка и тя се отделила от тялото. Но трябва да призная, че монасите доста бързо я поправиха! — И понеже съдията го гледаше втренчено, уточни: — Знаете я, онази гола жена, която син демон пробожда с копието си Дори казахте на Тао Ган, че…

— Нещастен глупак! — изкрещя съдията, като стовари юмрук по масата. — Защо не ми казахте по-рано?

— Когато влязохме в Галерията на ужасите, ви казах, че една статуя е изнесена за поправка и че…

Съдията забрави умората си.

— Вървете след мен! — извика той, грабвайки фенера.

Прекоси голямата зала с бързината на млад атлет и изкачи стъпалата до първия етаж две по две. Двамата му другари едва успяваха да го следват.

Със същата скорост ги преведе през коридора на Югозападната кула и по стъпалата към Галерията на ужасите. Отвори с ритник вратата и се спря едва пред синия демон и проснатата върху скалата жена.

— От нея тече кръв! — прошепна той.

Тао Ган и Дзун Ли гледаха с изумление червена струйка, която се процеждаше под острието на копието. Съдията се наведе, за да отметне пръснатите върху лицето на изтерзаната жена коси.

— Бяла Роза! — извика Дзун Ли. — Убили са я!

— Не — каза съдията. — Погледнете, пръстите й мърдат.

Плътен слой боя покриваше тялото на младото момиче. Ръцете и краката й бяха боядисани в черно, за да не се различават в тъмното помещение. Тя отвори очи. В погледа, който отправи към съдията, се четеше колкото уплаха, толкова и страдание. После посинелите клепачи се спуснаха. Кожена лента скриваше долната част на лицето й, като в същото време не й позволяваше да движи главата си.

Дзун Ли се хвърли да освобождава момичето, но съдията грубо го отблъсна.

— Не пипайте нищо! — заповяда той. — Може да й причините още повече страдание. Оставете на нас.

Тао Ган откачи една по една веригите.

— Цялата тази железария е само за да скрие скобите, които я придържат към скалата — каза той, сочейки металните обръчи, които обхващаха глезените, бедрата, ръцете и китките на нещастницата. Тао Ган извади калъфа с инструментите, но съдията му направи знак да изчака. Той лекичко натисна плътта около острието и много внимателно го отмести. Раната беше повърхностна и от нея по боядисаната гръд потече струйка кръв. Съдията изви копието така, че да не бъде насочено към младата жена, после с рязък удар счупи дървената дръжка. Ръцете на синия демон паднаха на земята.

— Сега ми дай клещите, а ти се заеми с краката — нареди той на Тао Ган.

Докато помощникът освобождаваше железните скоби, които приковаваха глезените на Бяла Роза, съдията се съсредоточи върху кожения намордник. Изтегли пироните, прикрепящи кожената лента към скалата, и махна памучния тампон от устата на момичето. После безкрайно внимателно се зае с железните скоби, дълбоко врязани в плътта на ръцете.

— Може да се каже, че е находчиво направено — пошепна Тао Ган, като погледна с възхищение металната лента, от която току-що бе освободил крака на момичето. Скрил лице в дланите си, Дзун Ли ридаеше.

— Елате да ми помогнете — повика го съдията. — Дръжте я.

Докато поетът се опитваше да пъхне ръка под гърба на Бяла Роза, съдията помогна на Тао Ган да освободи последната скоба и тримата мъже внимателно повдигнаха девойката и я положиха на пода. Съдията свали копринения си шал, уви го около кръста на момичето и покри с него долната част на тялото му.

Дзун Ли коленичи до нея и започна да я гали по страните, шепнейки нежни думи. Бяла Роза не ги чуваше, беше в безсъзнание.

Съдията и Тао Ган изтръгнаха копията на два страховити зелени демона и ги поставиха на земята. Тао Ган съблече горната си дреха и я уви около дръжките на копията, така че да се получи носилка. Когато младото момиче бе настанено върху нея, той направи знак на Дзун Ли и двамата внимателно повдигнаха импровизираната носилка.

— Отнесете я в стаята на госпожица Дин — нареди съдията.