Манастирът на призраците

Глава XVIБяла Роза разказва една невероятна история на съдията. Госпожица Дин намира разрешение на своя малък личен проблем.

Съдията Ди трябваше доста дълго да тропа, преди госпожица Дин, само в лека нощница, да отвори вратата.

— И мой съпруг да бяхте, едва ли щяхте така да нахълтвате в стаята ми! — иронично възкликна тя, взирайки се в съдията Ди с подути от съня очи.

— Направете ни път! — сряза я той. Актрисата се дръпна и се вцепени, когато видя двамата мъже, понесли безжизнената Бяла Роза.

— Разпалете жарта в мангала, за да затоплим стаята — нареди съдията, докато поставяше момичето на леглото. — После пригответе пълен чайник чай и дайте на госпожица Бао да изпие няколко чаши. Не знам колко време е лежала гола в ледено помещение и има опасност да хване тежка пневмония. Ще махнете боята от тялото й с навлажнена в топла вода кърпа. Бъдете внимателна, раната на гърдите е повърхностна, но тези на ръцете и краката са може би по-сериозни. И друго, като човек, който се занимава с акробатика, вероятно знаете как да се оправяте с изкълчени крайници и разместени прешлени, нали?

Госпожица Дин кимна утвърдително.

— Добре, тогава вижте дали гръбначният й стълб не е пострадал. Аз ще отида да потърся необходимите лекарства. През това време тези двама мъже ще пазят пред вратата ви.

Без да задава въпроси, актрисата взе едно бамбуково ветрило и започна да вее над жаравата в мангала…

— Идете бързо да потърсите Кан — каза съдията на Тао Ган и Дзун Ли, като ги поведе навън. — Ако срещнете по пътя си Мо Модъ, хванете го… и без излишни нежности!

Той изкачи през едно стъпалата, които водеха до стаите му на третия етаж. Събуди прислугата и нахлу в спалнята. На потрепващата светлина на свещта различи трите си съпруги, сгушени заедно под бродираната завивка на голямото легло. Спяха кротко. Той се отправи безшумно към сандъчето с лекарства и разбърка цялото му съдържание, докато не намери пластирите и бурканчетата с мехлеми, от които се нуждаеше. Когато се обърна, Първата съпруга беше седнала в леглото и се взираше в него със замъглени от съня очи, като придръпваше на гърдите си краищата на нощницата. Съдията й се усмихна успокоително и побърза да излезе.

Едва бе стигнал до коридора на първия етаж, когато забеляза своите пратеници. Кан не бил в стаята си, съобщи Тао Ган, мечката също я нямало. От Мо Модъ нямаше и следа.

— Толкова по-зле — отговори съдията. — Сега върви при госпожа Бао и я доведи тук.

— Кое чудовище е измъчвало Бяла Роза? — попита Дзун Ли с разкривено от мъка и гняв лице.

— Скоро ще узнаем — отвърна съдията.

Тао Ган вече се връщаше.

— Вратата й е заключена — съобщи той. — Багажът й го няма. Останали са само дрехите на госпожа Бао. Никое от двете легла не е използвано тази нощ.

Съдията не каза нищо. С ръце на гърба, той закрачи напред-назад по коридора.

Така измина доста време, после госпожица Дин отвори вратата и направи знак на съдията да влезе.

— След малко ще ви повикам — каза той на двамата мъже, преди да влезе.

Пристъпи до леглото. Актрисата отметна завивката и вдигна свещта, за да му свети. Бяла Роза все още беше в безсъзнание, но устните й потрепнаха, когато съдията опипа дълбоките рани от металните скоби.

Той се изправи и извади малка кутийка от ръкава си.

— Разтворете съдържанието в чаша горещ чай — нареди той. — Това лекарство е и успокоително, и приспивателно.

Той продължи прегледа си. Момичето беше девствено и нямаше особени белези от насилие, с изключение на една синина върху лявото слепоочие. Сърцето биеше неравномерно, но като че ли нямаше вътрешни наранявания. Съдията внимателно намаза подкожните кръвоизливи с мехлем и ги покри с пластир. Остана много доволен, когато видя, че госпожица Дин е наложила раната на гърдите с яйчен белтък. След като покри момичето със завивката, той извади от малка кутийка щипка прах и го пъхна в ноздрите на Бяла Роза.

Актрисата му подаде чашата с разтвореното приспивателно. По знак на съдията тя повдигна главата на момичето, което веднага кихна. Съдията наля лекарството в устата й и седна на ръба на леглото. Бяла Роза отвори очи и се вгледа с учудване в лицето му.

— Извикайте Тао Ган и Дзун Ли — нареди съдията на госпожица Дин. — Тя ще говори и искам двамата да присъстват като свидетели.

— Състоянието й не е тревожно, нали? — попита обезпокоена актрисата.

— Не много — той я потупа по рамото и се усмихна. — Вие се справихте чудесно със задачата, момичето ми. Хайде сега, повикайте онези двамата!

Тя се върна, придружена от двамата мъже, и съдията се обърна грижовно към Бяла Роза:

— Вече няма от какво да се страхувате, дете мое. След малко хубаво ще си починете и всичко ще бъде забравено.

Втренченият поглед на момичето го разтревожи.

— Говорете й — нареди той на Дзун Ли. Поетът се наведе над нея и прошепна името й.

Бяла Роза като че ли го чу, повдигна очи и с едва доловим глас запита:

— Какво се случи. О… спомням си! Това кошмарен сън ли беше?

Съдията направи знак на Дзун Ли да не отговаря. Младият мъж коленичи до леглото и като взе ръката на приятелката си в своята, нежно загали пръстите й, докато съдията отвърна с успокояващ глас.

— Всичко свърши, скъпо дете… наистина свърши.

— Но аз все още ги виждам! — извика тя. — Онези страшни лица!

— Разкажете ми… — окуражи я съдията. — Знаете как е с лошите сънища, когато човек ги разкаже, те избледняват и загубват злокобната си сила. Кой ви отведе в онази галерия?

Бяла Роза въздъхна дълбоко. Забила поглед в завесите на леглото, тя започна бавно:

— Когато представлението завърши, бях много развълнувана. Аз съм сестрата на Кан Идъ, ние винаги много сме се обичали и бях много изплашена след ужасяващите номера на човека с меча! Веднага след като излязохме от залата, аз съчиних някакъв претекст, вече не си спомням какъв, и се разделих с госпожа Бао. Отидох при брат си зад кулисите. Казах му, че съм много притеснена и че бих желала да поговорим насаме. Той предложи да се кача в стаята му, като се представя за него. Може би знаете, че беше преоблечен като жена?

Тя погледна въпросително съдията.

— Да, в течение съм — каза той. — Но когато ни напуснахте в коридора, къде отидохте?

— След завоя връхлетях на госпожа Бао. Тя беше побесняла и ми направи ужасна сцена, после насила ме довлече в стаята ни. Там започна да ми се извинява, като ми обясни, че била отговорна за мен и не можела да ми позволи да посещавам някаква актриса със съмнително име. Аз много се възмутих и намерих смелост да й заявя, че не съм уверена в религиозната си предопределеност, като добавих, че бих искала да обсъдя този въпрос с госпожица Оуян, с която се познавам още от столицата. Госпожа Бао прие това доста спокойно. Отговори ми, че съм свободна да взема каквото искам решение, но че монасите били започнали приготовленията за посвещаването ми и че трябва незабавно да ги уведоми. Когато се върна, ми съобщи, че преподобният игумен желае да ме види.

Обръщайки очи към Дзун Ли, тя продължи:

— Госпожа Бао ме отведе в храма и от там поехме по дясното стълбище. След като се изкачихме и слязохме по безброй стъпала, се озовахме в нещо като гардеробна. Госпожа Бао ме накара да облека някаква монашеска дреха, като ми каза, че тя е по-подходяща за срещата ми със игумена. Веднага разбрах, че искат да ме накарат насила да се подчиня и твърдо отказах. Госпожа Бао се разгневи страхотно. Просто не можех да я позная. Нарече ме с думи, които никога не ще се осмеля да повторя, разкъса дрехите ми и ме избута, чисто гола, в съседната стая. Толкова бях потресена, че нямах сили да се съпротивлявам.

Тя погледна покрусено съдията и той побърза да й налее още чай. Щом го изпи, девойката продължи с глух глас.

— Намирах се в някаква разкошна спалня. До стената в дъното имаше огромно легло със завеси от жълт брокат и някакъв приглушен глас ме извика: „Ела, съпруго моя, настъпи за теб часът да получиш истинско небесно посвещение.“ Тогава разбрах, че съм попаднала в клопка и на всяка цена трябва да се измъкна. Спуснах се към вратата, но госпожа Бао скочи върху мен и завърза ръцете ми на гърба. Затегли ме за косите и се опита да ме завлече до леглото. Аз я ритах и виках за помощ с цяло гърло. „Оставете я — каза гласът, — искам очите ми да се порадват на безсилната красота“. Госпожа Бао ме накара да коленича и отстъпи назад. От леглото се разнесе зловещ кикот. Толкова страшно беше, че без да ща, избухнах в плач. „Така е по-добре — каза госпожа Бао. — Сега ще бъдеш послушно малко момиче и ще правиш каквото ти се нареди“. Отговорих й, че предпочитам да умра. „Да донеса ли камшика?“ — попита тя. „Не — отвърна гласът, — жалко ще е да повредим тази толкова хубава кожа. Тя просто има нужда от малко време, за да размисли. Приспете я“. Госпожа Бао се приближи до мен и ме удари силно с юмрук по слепоочието. Припаднах.

Дзун Ли понечи да каже нещо, но съдията му направи знак да мълчи и след кратка пауза Бяла Роза продължи:

— Страхотна болка в гърба ме върна в съзнание. Бях полуизлегната върху нещо твърдо. Не различавах нищо, защото косите ми бяха разпилени върху лицето. Опитах се да отворя уста, но разбрах, че е запушена. Железни гривни стягаха ръцете и краката ми и се впиваха в тялото ми при най-малкото движение. Гърбът ме болеше и имах усещането, че нещо като кора покрива цялото ми тяло. Но забравих всички страдания, когато видях едно зловещо синьо лице, надвесено над мен. „Аз съм умряла — помислих си, — вече съм в ада“. Ужасена, отново припаднах. Болката в ръцете и краката отново ме върна в съзнание. Като духах през ноздрите, успях леко да отметна косите си и осъзнах, че дяволът с копието е дървен. Разбрах, че са ме поставили в Галерията на ужасите, на мястото на някаква статуя и че тялото ми е покрито с боя. Облекчението, че съм жива, скоро бе сменено от ново страховито изпитание: някой стоеше до мен със свещ в ръка. Какви ли нови мъчения ми готвеха? След миг всичко отново потъна в тъмнина и дочух отдалечаващи се стъпки. Отчаяно се опитах да извикам, всяка друга участ ми изглеждаше по-приемлива от това да бъда изоставена съвсем сама в страховитата тъмнина. Скоро тишината отново бе нарушена… отвсякъде притичваха плъхове.

Бяла Роза затвори очи и цялото й тяло се разтрепери. Дзун Ли заплака и сълзите му капеха по ръцете на момичето. Тя вдигна очи към съдията и продължи с глух глас:

— Не зная колко време прекарах там, почти полудях от болка и ужас, влажният леден въздух ме пронизваше до кости. Накрая зърнах някаква светлина и се опитах да раздвижа ръцете и краката си, за да ме забележат. Но те бяха вкочанени и отказаха да ме слушат. Тогава чух забележката ви колко непристойно съм изглеждала… Нима нямах дори парче плат върху слабините си? — смутено попита Бяла Роза.

— Имахте, разбира се! — припряно отговори съдията Ди. — Но другите статуи нямаха и това предизвика възмущението ми.

Младото момиче като че си отдъхна.

— И аз така мислех, но не бях сигурна заради слоя боя. И така след тази забележка вие продължихте пътя си. Единственият ми шанс да се спася бе да привлека вниманието ви, когато отново минете през галерията. Напрегнах мисълта си. Изведнъж ми хрумна, че ако притисна гърдите си към острието на копието, кръвта ще изпъкне върху бялата боя и може би ще привлече погледа ви. С нечовешко усилие успях да се повдигна малко. Болката, която изпитах от пробождането на острието, бе нищо в сравнение с тази в ръцете и горкия ми гръб. От боята не усещах дали от раната е потекла кръв, но после чух как една капка тупва на пода и разбрах, че съм успяла. Смелостта ми се възвърна. В галерията отново отекнаха стъпки. Някой притича, без да ме погледне. Знаех, че ще дойдете отново, но ми се стори, че измина цяла вечност, докато накрая ви чух да влизате.

— Вие сте много храбро момиче! — каза съдията. — Още само два въпроса и ще можете да си починете. Бихте ли могли по-точно да ми опишете пътя, който изминахте с госпожа Бао до стаята с жълтите брокатени завеси?

Бяла Роза смръщи чело, като се опитваше да си припомни.

— Сигурна съм, че стаята се намира в източното крило. Но никога преди това не съм ходила там, а и толкова завои правихме…

— Преминахте ли през стълбищна площадка, с голям четириъгълен отвор в средата, опасан от дървена решетка?

Момичето тъжно поклати глава.

— Наистина не си спомням — пошепна тя.

— Няма значение. Кажете ми само, гласът, който идваше от леглото, беше ли ви познат. Напомняше ли ви този на игумена?

Бяла Роза отново поклати глава.

— Този страшен глас още звучи в ушите ми, Но не ми напомня за нищо познато. — И с бледа усмивка добави: — А аз имам доста добър слух… Разпознах гласа на Дзун Ли още първия път, когато минахте през галерията. При това бяхте още доста далеч… Ако ви кажа какво облекчение…

— Дзун Ли ме подсказа да ви търся там — каза съдията. — Без него нямаше да ви открия.

Тя погледна с нежност коленичилия до леглото поет, после се обърна към съдията Ди и прошепна:

— Чувствам се толкова щастлива сега… толкова спокойна. Никога не ще мога да ви се отблагодаря…

— Напротив, много лесно ще стане — прекъсна я магистратът. — Просто научете това момче да пише по-добри стихове!

Бяла Роза понечи да се усмихне, но не й достигнаха сили и само клепачите й потрепнаха на няколко пъти. Приспивателното започваше да действа.

Съдията се обърна тихо към актрисата.

— Веднага след като заспи, изгонете това момче вън и разтрийте леко тялото на момичето с този мехлем.

На вратата се почука. Появи се Кан Идъ в мъжки дрехи.

— Изведох мечката навън да се пораздвижи малко — каза той. — Какъв е този шум?

— Нямам време да ви обяснявам — отговори съдията троснато. — Попитайте госпожица Дин.

Тя го гледаше, широко отворила очи.

— Но… Вие сте мъж! — задавено изрече тя.

— Това ще ви помогне да разрешите проблема си — отбеляза съдията.

Без да забелязва поета и лежащото върху леглото тяло, Кан Идъ се хвърли към младата жена. Когато съдията излизаше от стаята, той вече я държеше в прегръдките си.