Манастирът на призраците

Глава XIСянката с тайнствения парфюм се появява отново. Дзун Ли разкрива на съдията истинското значение на своите стихове.

Щом Кан затвори след него, съдията прекоси коридора и се спря пред отсрещната врата. Тя не беше заключена. Той влезе, но не свари никого в стаята, осветена от догаряща свещ върху бамбукова масичка. Освен двата стола и непокътнатото легло в стаята нямаше други мебели. Нито шкафове, нито багаж… никаква дреха на дървената закачалка. Ако не беше свещта, човек би помислил, че е необитавана.

Съдията Ди се приближи до масата и отвори чекмеджето, в което откри само прах. Коленичи, надникна под леглото и забеляза една малка мишка, която се изниза пред погледа му.

Той се надигна, изтупа прахта и реши да намери помощника си. Минаваше полунощ и Тао Ган сигурно вече бе напуснал актьорите. Съдията наистина го завари в стаята му, сведен над пестеливо зареден с жарава мангал. Тао Ган бе враг на излишните разходи. Мрачното му лице просветна, когато видя съдията да влиза. Той се надигна припряно и попита:

— Какво ви се е случило, ваше превъзходителство? Търсих ви навсякъде.

— Дай ми чаша горещ чай — прекъсна го съдията. — Има ли нещо за ядене при теб?

Докато господарят му се настаняваше пред малката масичка, Тао Ган затършува из пътническия си сандък и извади две сухи курабийки.

— Много съжалявам, че нищо друго не мога да предложа на негово превъзходителство.

Съдията захапа стръвно курабията и доволно отбеляза:

— Прекрасни са! Ухаят на свинска мас! Слава на Небесата, че този, който ги е приготвял, си е нямал и понятие от разните вегетариански щуротии!

След като унищожи двете курабии и изпи три чаши чай, той се прозя сладостно.

— Един хубав сън, това ми трябва сега. Вярно е също, че някои неща се изясняват, но още много други изискват вниманието ми. Знаеш ли, Тао Ган, че току-що се опитаха да ме убият?

Той разказа за премеждието си и предаде накратко разговорите си с госпожица Дин и мнимата госпожица Оуян.

— Историята с набожната постулантка фактически е изяснена — заяви той. — Утре сутринта, преди да тръгнем, ще поговоря с госпожа Бао. Сега обаче искам да разбера кой искаше да ме убие… и защо?

Тао Ган замислено нави трите косъма на брадавицата си около показалеца и каза:

— Според госпожица Дин Мо Модъ добре познава манастира. Да не е пътуващ даоистки монах? Тия юнаци се скитат из Империята, посещават различни манастири и правят какви ли не щуротии. Понеже главите им не са бръснати като на будистите, много лесно могат да минат за миряни. Ако Мо Модъ вече е идвал тук, възможно е на съвестта му да тежи някоя от подозрителните кончини. Или дори трите. Кой знае дали жената с отрязаната ръка не е друга негова жертва? Нищо не би му попречило да се върне тук преоблечен като актьор, за да я накара да замълчи или за да изнудва други евентуални свидетели.

Съдията поклати глава.

— Всичко това е напълно възможно — каза той — и се връзва с една теория, която смътно се оформя в главата ми. Мисля си по-специално за приборите, които липсваха на масата на монасите по време на банкета. Това би могло да означава, че Мо Модъ временно отново е облякъл монашеските си дрехи и се е промъкнал сред тях. Когато изпълняваше ролите си, лицето му или беше силно гримирано, или прикрито зад дървена маска, така че обитателите на манастира не биха могли да го разпознаят. Тази хипотеза обяснява защо не го откриваме никъде и защо стаята му е празна. Още повече, че ако е подслушал разговора ми с игумена, ясно е защо искал да ме убие.

— Убийството на един магистрат е много рисковано деяние!

— Именно затова подозренията ми са насочени към Мо Модъ. Не виждам тук никой, който би предприел подобно нещо. Всеки знае, че убийството на императорски чиновник ще пусне в ход цялата административна машина. Манастирът веднага ще загъмжи от стражници, разследвани, агенти на специалните служби, които буквално ще преобърнат всяка тухличка, докато не открият убиеца. А Мо Модъ не принадлежи към общността и след като изпълни зловещото си дело, може да изчезне, без да се притеснява какво ще става след заминаването му.

Тао Ган одобрително поклати глава.

— Има и нещо друго — каза той. — Нали негово превъзходителство разпита игумена за смъртта на предишния игумен? Ако тази смърт не е била естествена и ако убиецът е чул думите ви, нима не би се опитал на всяка цена да предотврати провеждането на следствие?

— Не, тази хипотеза трябва да се отхвърли. Повече от десет души са присъствали на последните мигове на игумена и не са забелязали нищо съмнително. Аз съвсем ясно заявих, че не вярвам… — Съдията млъкна внезапно. — Ти си прав! — възкликна той. — Аз казах, че балсамирането не премахва следите от насилствена смърт по тялото. Може би някой погрешно е решил, че се готвя да наредя да направят аутопсия на тленните останки. — Той удари с юмрук по масата и извика: — Дзун Ли трябва да ми разкаже за смъртта на игумена, без да пропусне и най-малката подробност. Къде е този проклет поет?

— Когато си тръгвах от господин Куан, актьорите продължаваха веселбата. Дзун сигурно е още с тях. Днес са получили парите за представлението и не са хора, които ще си легнат рано при подобен случай!

— Чудесно! Отиваме при тях. Не зная дали се дължи на удара по главата или на двата часа принудителна почивка след това, но не усещам вече хрема! Главоболието ми изчезна, а и треската като че ли премина. А ти как си, не ти ли се спи?

— Не спя много през нощта — отвърна Тао Ган с обичайната си лека усмивка. — Понякога задрямвам, но най-вече си мисля за разни работи.

Съдията учудено се вгледа в помощника си който загасяше свещта, улавяйки чевръсто фитила с два пръста. Вече цяла година този странен унил човек го следваше и съдията Ди истински се бе привързал към него. Като се питаше какво ли точно мисли се въртят в главата му през нощта, той отвори вратата.

В същия миг долови леко прошумоляване на коприна и забеляза тъмен силует, който се стопи в дъното на коридора.

— Варди стълбището — извика той на Тао Ган и се втурна към ъгъла, зад който бе изчезнал тайнственият подслушван.

Тао Ган бързо изтича към стълбището, като пътьом извади от ръкава си навит черен навосъчен шнур. Ловко го прекара по цялата ширина на коридора, закачайки го от двете страни, на височина около стъпка над най-горното стъпало. Мърмореше си тихичко с невинна усмивка: „Ай, ай! Много се страхувам, че ако нашият гост се е разбързал и мине оттук, доста зле ще си изпати!“

Тъкмо бе завързал шнура, когато съдията се върна.

— Изпуснах го! — мрачно съобщи той. — След ъгъла имало стълбище!

— Как приблизително изглеждаше той, ваше превъзходителство?

— Едва го зърнах, много бързо избяга. Но това е същият негодник, който се опита да ме убие.

— Но как можете да сте сигурен, ваше превъзходителство? — заинтригувано попита Тао Ган.

— След него остана същият сладникав аромат, който долових малко преди да ме ударят — отговори съдията. И като подръпна ядно брадата си, добави: — Тази криеница вече наистина ми омръзна. Трябва да действаме бързо, защото разбойникът може да е чул разговора ни. Първо отиваме при Куан. Ако Дзун Ли не е там, ще уведомя учителя Сюн и ще организирам претърсване на целия манастир, на всяко кътче и дупчица, включително и на забранените за посетители места! Ела, да не губим време!

В стаята на актьорите бяха останали само директорът и Дзун Ли. Върху масата имаше внушителен брой празни кани за вино. Облегнат в креслото си, мъртвопияният Куан хъркаше юнашки. Дзун Ли бе забил нос в масата и безцелно чертаеше с пръсти по разлятото отгоре й вино. Щом видя съдията, се опита да стане, но той сухо му нареди:

— Не ставайте!

Настани се в креслото до младия човек и заговори с рязък тон:

— Чуйте ме добре! Опитаха се да ме убият. Това може би е свързано с нещата, които ми съобщихте във връзка със смъртта на бившия игумен. Не искам повече да ме правят на луд. Искам да чуя, тук и сега, всичко, което знаете за този случай. Говорете!

Дзун Ли прекара ръка по лицето си. Неочакваната поява на съдията и на помощника му, както и резкият заплашителен тон като че ли поотрезвиха поета. Той погледна с нещастно изражение към каната, прочисти гърлото си и неуверено започна:

— Доста объркана история, ваше превъзходителство! Не зная дали би трябвало…

— Стига увъртания! — ядно извика съдията. — Тао Ган, виж дали тия двама пияници са оставили нещо и ми налей една чаша. Ще ми помогне да остана още малко буден.

Поетът жадно погледна към чашата, която Тао Ган пълнеше, но слабият мъж като че ли изобщо не го забелязваше и той въздъхна примирено.

— Баща ми беше близък приятел с предишния игумен на манастира, Нефритово Огледало. Той често го посещаваше и двамата дълги години поддържаха редовна кореспонденция. В последното писмо преди смъртта си Нефритово Огледало пишеше на баща ми, че няма никакво доверие в Истинска Мъдрост — по това време старши монах, а днес игумен на манастира. Нефритово Огледало намекваше за твърде своеобразни ритуали или практики, в които са участвали млади момичета, дошли в манастира да се запознаят с учението.

— Какви ритуали?

— Не обясняваше точно, ваше превъзходителство, но изглежда имаше предвид тайни ритуали, подобни на оргии. А и след като забелязал, че Истинска Мъдрост отглежда в един отдалечен край на градината беладона, той се замислил дали старшият монах не се кани да трови някого.

Съдията внезапно постави чашата си върху масата.

— Защо не са предупредили магистрата за всичко това? — попита той гневно. — Как е възможно да си вършим работата, след като честните граждани крият от нас толкова важни сведения?

— Баща ми беше много съвестен човек — отвърна поетът. — Той не би си позволил каквато и да е официална стъпка, без да бъде абсолютно сигурен във фактите, а Нефритово Огледало нищо не му бе съобщил по този въпрос, когато се видели последния път… От друга страна, игуменът наближаваше седемдесетте, не беше винаги съвсем последователен и може би въображението му го подвеждаше и го караше да вижда несъществуващи неща. Така че баща ми реши да не предприема нищо, преди да разбере истината. Той дори не пожела да се посъветва с учителя Сюн, тъй като не разполагаше с доказателства. Междувременно баща ми се разболя и почина, като не пропусна на смъртния си одър да ме накара да му обещая, че ще проведа разследване… дискретно, тук.

Дзун Ли въздъхна дълбоко.

— След смъртта му — продължи той — аз като най-голям син трябваше да поема семейните дела. Така преминаха няколко луни, после имаше разправии във връзка с имотите ни и трябваше да водя дълъг процес. Така че една година се изниза, преди да стане възможно да се заема с разследването. И ето вече две седмици откакто съм тук, а още тъпча на същото място, както в началото. Три девойки са починали тук, но както вероятно знаете, архивите на манастира дават съвсем приемливи обяснения за смъртта на всяка една. Няма никаква следа, която да подскаже, че са били замесени в скандални истории. Що се отнася до смъртта на Нефритово Огледало, трябва да призная, че бях затруднен, тъй като северната част на манастира е забранена за посетители и не успях да вляза в криптата, за да прегледам книжата на бившия игумен. Като крайна стъпка се заех да предизвикам Истинска Мъдрост, така че ако е виновен, да се издаде, като предприеме някакви мерки срещу мен. Затова бяха тия намеци за двамата игумени и за „тревите на злото — отровните билки“ в моите стихове. Той прие доста зле намека, както можахте сам да се уверите.

— Аз също — обърна се съдията, — при това на съвестта ми не тежи никакво престъпление. С други думи, това не доказва нищо. — Размисли за момент и продължи: — По време на банкета Истинска Мъдрост ми разказа за смъртта на стария игумен. Сега е ваш ред да ми разкажете за нея всичко, което ви е известно.

Като видя че очите на поета не се откъсват от чашата в ръката му, каза на Тао Ган:

— Налей му вино. Когато в лампата няма олио, фитилът не гори!

Дзун Ли му благодари с поглед, отпи солидна глътка и продължи:

— Смъртта на Нефритово Огледало настъпила при обстоятелства, които били сметнати за чудотворни, и всички подробности около тях са записани. Преди около една година, на шестнайсетия ден от осмата луна, Нефритово Огледало прекарал сутринта сам в стаята си. Сигурно е чел свещените текстове, както правел обикновено. Обядвал в столовата с Истинска Мъдрост, Сюн и другите монаси. Върнал се в покоите си и пил чаша чай с Истинска Мъдрост. После Истинска Мъдрост излязъл и казал на монасите, които били на ред да обслужват игумена, че той желае да прекара следобеда си, рисувайки своята котка.

— Но учителят Сюн ми показа тази картина — каза магистратът. — Тя е окачена в страничния параклис на храма!

Да, ваше превъзходителство. Старият игумен имаше слабост към тези животни и обичаше да ги рисува. Истинска Мъдрост се върнал в храма. Двамата монаси знаели, че старецът не обича да го безпокоят, когато рисува, и останали отвън да чакат, ако потрябват. Близо час го чували да си тананика любими свещени песнопения, както обикновено правел, когато работата му вървяла. После започнал да говори високо, сякаш спорел с някого. Гласът му все повече се извисявал и разтревожените монаси решили да влязат в стаята. Игуменът седял в креслото си с възторжено изражение на лицето. Рисунката, почти завършена, лежала върху бюрото. Нефритово Огледало наредил на монасите да извикат учителя Сюн, старшия монах, домакина и дванайсетте най-възрастни монаси, като обяснил, че има да им предаде важно послание.

Когато всички били събрани, с лъчезарна усмивка Нефритово Огледало съобщил, че Небето го е осенило как по нов начин да разяснява Истината на Дао и че той би желал да го сподели с тях. Изправен в креслото си, с горящи очи и с котката, седнала в скута му, той произнесъл дълга, изпълнена с мистични изрази проповед. Един монах записвал всяка дума на стареца. Впоследствие текстът бил издаден, придружен с обширен и подробен коментар на главния игумен от столицата, в който се обясняват неясните места, като проповедта е обявена за блестящо сгъстено изложение на най-съкровени истини и тайнства. Сега и оригиналният текст, и коментарът към него се използват като основни текстове във всички манастири в тази провинция. Нефритово Огледало говорил повече от два часа, после внезапно затворил очи и се отпуснал в креслото си. Дишането му станало неравномерно и постепенно замряло съвсем. Бил мъртъв. Дълбоко вълнение било обхванало всички присъстващи. Пред очите им един даоистки духовник по своя воля, спокойно и мирно преминал от този в отвъдния свят. Главният игумен от столицата обяви Нефритово Огледало за светец. Тялото му бе балсамирано и положено в криптата с тържествена церемония, която продължи три дни и събра хиляди вярващи. Както виждате, ваше превъзходителство — заключи уморено Дзун Ли, — поне десетина свидетели могат да потвърдят, че смъртта на Нефритово Огледало е била естествена и че той не е направил и намек за някаква заплаха. Вече започвам да мисля, че когато е писал на баща ми, умът му не е бил съвсем наред. Както ви казах, беше на седемдесет години и понякога се държеше доста особено.

Последва дълга тишина, нарушавана единствено от равномерното хъркане на господин Куан. Най-после съдията се откъсна от мислите си и каза:

— Да не забравяме, че в писмото си Нефритово Огледало обвинява Истинска Мъдрост, че се готви да отрови някого с беладона. В нашите медицински книги пише, че тази отрова предизвиква у жертвата изключителна възбуда, преди да настъпят комата и смъртта. Поведението на стареца през последните часове от живота му точно отговоря на споменатото състояние. Може би Нефритово Огледало е взел екзалтацията си за небесно вдъхновение и е забравил подозренията си. Единственият факт, който не се връзва с тази теория е че старецът е работил спокойно върху портрета на котката, преди да произнесе проповедта. Да проверим още сега това. Знаете ли как да стигнем до криптата, Дзун?

— Проучил съм един план, който баща ми бе направил на времето, ваше превъзходителство. Зная пътя, но зная също, че всички врати на коридорите към криптата са заключени с катинари.

— За тях ще се погрижи помощникът ми — каза съдията, като ставаше. — Едва ли ще липсваме на господин Куан, така че да тръгваме.

— Кой знае дали няма да открием Мо Модъ и едноръкото момиче в това забранено за посетители място — замислено промълви Тао Ган.

Той взе фенера от масичката в ъгъла и тръгна напред. Куан все така кротко похъркваше.