Манастирът на призраците

Глава XIXМо Модъ се появява за последен път. Съдията завършва нощта, наблюдавайки събуждането на съпругите си.

Съдията Ди отново изкачи стълбите до централната площадка. Тао Ган още го нямаше. Той се отправи по коридора към склада и отвори втория прозорец. От малкото дворче долитаха свирепо ръмжене и заглъхващи стенания, после се чу изпращяване, като от счупен сух клон. Съдията погледна с безпокойство към прозорците на източното крило, но всички капаци бяха плътно затворени. Той въздъхна дълбоко: небесният съдия бе произнесъл присъдата си.

Съдията постави дрехата на Сюн върху перваза на прозореца и си тръгна. След закуска щеше да напише доклада си: очевидно даоистът се е бил надвесил от прозореца, за да наблюдава мечката, загубил е равновесие и е паднал долу. Когато стигна до площадката, забързани стъпки известиха появата на Тао Ган. Целият сияещ, той извика:

— Негово превъзходителство няма нужда повече да търси Мо Модъ. Най-сетне го пипнах!

Той отведе съдията в един друг коридор. На пода в безсъзнание лежеше як мъжага, облечен в черно монашеско расо, със здраво свързани ръце и крака. Съдията разпозна навъсеното лице на втория монах, когото бе видял със стария му събрат при повторното си посещение в склада.

— Къде го откри? — попита той.

— Промъкна се тук няколко минути след като ваше превъзходителство се качи при учителя Сюн. Но е голям хитрец, наложи се доста да дебна, преди да успея да нахлузя въженцето около врата му. После трябваше само малко по-чевръсто да затегна възела и… хоп, господинът припадна като госпожица, а аз го опаковах здравата.

— Чудесно, сега можеш да го развържеш. Не е той нашият човек. Излъгах се за него и то от самото начало. Името му е Лю и заедно със сестра си е принадлежал към една разбойническа банда. От време на време поработва и за своя сметка, като актьор или просещ даоистки монах. Не е стока, но този път е влязъл в манастира с благородна цел — искал е да отмъсти за смъртта на сестра си. Щом го развържеш, ела при мен на площадката. Едвам си стоя на краката.

Като остави втрещения Тао Ган, съдията Ди се отпусна на една дървена пейка и опря глава в стената.

Щом помощникът му се върна, той го накара да седне до него и му разказа как е открил тайната стаичка и накратко предаде срещата си със Сюн Мин. Накрая каза:

— Трябва ли наистина да се упреквам, че ми беше нужно толкова време, за да разбера, че шлемът на непознатия всъщност е бил посребрената коса на учителя Сюн? Не мисля. Каква връзка би могла да съществува между известната личност с безупречна репутация и зловещите убийства, които разследвах? И все пак трябваше да се досетя, когато Истинска Мъдрост призна, че е участвал в непристойните забавления.

Тао Ган слушаше сащисан съдията.

— Не разбирам как може вината на игумена да докаже тази на Сюн Мин — рече накрая той.

— Трябваше да ми мине през ума, че няма начин един толкова начетен, толкова проницателен мъж като учителя Сюн да не се е досещал какво става в манастира. По време на краткия разговор с него, след смъртта на Истинска Мъдрост, той изтъкваше, че почти не напускал библиотеката си и стоял настрани от живота на братството. Това трябваше веднага да ми припомни, че Истинска Мъдрост твърдеше тъкмо обратното. Оттук и изводът, че даоистът лъже, че всъщност играе важна роля в цялата история и когато разбира, че игуменът ще го издаде, го бута в пропастта, за да му запуши завинаги устата. По-късно, когато пиехме чай с Дзун Ли, имах смътното усещане, че нещо не пасва, но ми просветна едва когато видях счупената чинийка!

Съдията въздъхна и като сподави прозявката си, продължи:

— Даоизмът е навлязъл твърде дълбоко в тайните на живота и смъртта. Но проникването в тези съкровени загадки може да доведе до пагубно високомерие и нерядко превръща посветените в безмилостни демони, а задълбочените им размисли за женския и мъжкия принцип често се израждат в извратени сексуални практики и ритуали. Дали човек е призван да узнае тайнството на живота и дали познаването на това тайнство го прави щастлив? Целият въпрос е там, Тао Ган! Даоизмът е много възвишена доктрина, той ни учи да отвръщаме не само на доброто с добро, но и на злото с добро. Опасявам се обаче, че е твърде рано, за да се приложи подобна програма. За момента това е само една мечта. Красива мечта… но мечта. Затова аз, Тао Ган, предпочитам да следвам учителя Конфуций, чиято практична мъдрост много повече отговаря на нашата човешка природа. Нека да отвръщаме на доброто с добро, но на злото да отвърнем със справедливост! Разбира се, глупаво е да се отрича съществуването на някои свръхестествени явления, макар в повечето случаи накрая да стигаме до някакво съвсем простичко обяснение. Да вземем онова, което ми се случи в началото на тази нощ. Когато пресичах коридора, където ти хвана Мо Модъ, дочух някой да произнася името ми: веднага си помислих за призраците на убитите на това място бунтовници и реших, че те известяват скорошната ми смърт. Малко по-късно видях Мо Модъ в склада: той току-що бе сменил военния сценичен костюм с расо и бе придружен от един възрастен монах. Сега си давам сметка, че двамата вероятно са разговаряли за мен и че благодарение на някакъв акустичен ефект думите им са стигнали до мен, в другия край на коридора.

— Съвършено вярно! — обади се един дрезгав глас. — Приятелят ми ме съветваше да ви уведомя за смъртта на сестра ми. Но аз не съм такъв наивник! Много добре зная, че чиновници като вас никога не вземат страната на бедните.

Съдията вдигна очи към застрашителния силует.

— Щяхте да постъпите по-добре, ако бяхте последвали съвета на вашия приятел — отвърна спокойно той. — Щяхте да спестите и на двама ни доста неприятности.

Мо Модъ изгледа злобно съдията. Прокарвайки пръст по червения белег, опасващ врата му, той пристъпи към него.

— Кой уби сестра ми? — изръмжа той.

— Открих убиеца — сухо отвърна магистратът. — Той призна престъплението си и аз го осъдих на смърт. Сестра ви е отмъстена и не е нужно да знаете повече.

Мо Модъ светкавично извади дълъг нож от дрехата си, допря го до гърлото на съдията и просъска:

— Ако не говориш, си мъртъв, чиновническо псе! Каква ти е на теб моята сестра? Убиеца ще накажа аз, нейният брат!

Съдията Ди кръстоса ръце. Втренчил властния си поглед в лъжливия монах, той каза, като натъртваше на всяка дума:

— Аз представлявам закона, Мо Модъ. Аз съм изпълнител на отмъщението… — И като сведе очи, промълви, изведнъж някак много уморено. — И един ден ще давам отчет за действията си пред някой, много по-висш от теб.

Затвори очи и облегна глава на стената.

Ръката на Мо Модъ стисна още по-здраво дръжката на ножа. Тао Ган видя как ставите на пръстите му побеляха, по ниското му чело избиха капки пот.

Изтече една безкрайна минута, после актьорът прибра ножа под дрехата си.

— Тогава аз няма какво да правя повече тук — изръмжа той, обърна се рязко и закуцука към стълбището.

Отново настъпи тишина. Съдията отвори очи и се обърна уморено към Тао Ган.

— Забрави всичко, което ти казах. Официално ще бъде съобщено, че преподобният игумен е убил трите момичета и със съучастничеството на госпожа Бао е оковал госпожица Ган в Галерията на ужасите. Смъртта на Сюн Мин е случайна. Трябва да помислим за тримата му сина и да не проваляме без нужда живота на другите. Толкова много хора разсипват своя собствен, и то без чужда помощ…

Известно време съдията и помощникът му останаха заслушани в хора на монасите, чийто напев долиташе откъм главния кораб на храма. Скръбната мелодия бе насечена от ударите на дървения гонг. Магистратът успя да долови думите на припева, повтаряни с монотонна настойчивост:

Най-сетне съдията Ди стана.

— Иди в склада — каза той — и счупи ключалката на тайната стая. Там остана само една червясала статуя, а аз така или иначе ще забраня да се излагат изображения на голи жени в галерията. Тази стая вече не ще подбужда у никого зли помисли. Върви, ще се видим след закуска.

Тао Ган веднага тръгна. Съдията го изпроводи до прозореца, където бе оставил дрехата на Сюн Мин. Докато помощникът изпълняваше нарежданията му, той отвори широко капаците на прозореца.

Долу отново бе настъпила тишина. Внезапно в малкото дворче се спусна една тъмна сянка, последва я втора. Планинските лешояди бяха надушили плячка.

Съдията слезе в приземния етаж. Излезе пред храма и вдигна очи към небето. Зората бе набраздила сивия простор с розови ивици.

Той продължи към западното крило. Пред вратата за малкото дворче замръзна на място: между крилото и рамката бе промушена една окървавена длан. За миг си Представи как Сюн Мин с последно отчаяно усилие се е вкопчвал в дървото, за да избегне жестоката смърт… но почти веднага от небето налетя лешояд и отнесе към планината окаяното късче плът.

Съдията с мъка изкачи стълбите до втория етаж. Всяко стъпало бе истинско мъчение и той на няколко пъти трябваше да спира, за да си поеме дъх.

В преддверието младите слугини разпалваха мангалите, за да приготвят сутрешния ориз.

Съдията влезе в спалнята. Завесите все още не бяха вдигнати и на светлината на свещите стаята изглеждаше уютна и приветлива. Трите му съпруги току-що бяха станали. Първата седеше пред тоалетката, с разголена гръд, а другите две, все още по нощни одеяния, й помагаха да подреди косите си.

Съдията се отпусна тежко пред масичката за чай. Свали шапката си, размота превръзката и попипа удареното място. Докато внимателно наместваше всичко отново, Третата загрижено го попита:

— Помогна ли ви пластирът?

— Просто ми спаси живота!

— Сигурна бях, че ще ви облекчи — каза тя радостно. И като му подаде чаша горещ чай, добави: — Ще отворя прозорците. Надявам се, че бурята е преминала.

Отпивайки от чая, съдията съзерцаваше изящните движения на Първата съпруга, която сплиташе дългите си коси пред полираното сребърно огледало, придържано от Втората. Той потърка челото си. В тази спокойна и ведра атмосфера нощните преживелици му изглеждаха като зловещ кошмар.

Първата съпруга приглади за последен път косите си и благодари за помощта. Като загърна с нощната дреха красивите си гърди, тя се приближи до съпруга си, за да го поздрави с добро утро. Съзирайки посивялото му лице, тя възкликна:

— Изглеждате смъртно уморен! Какво толкова сте вършили цяла нощ? Видях ви да ровите в сандъчето с лекарства. Случило ли се е нещо?

— На един човек му призля — отговори съдията без други уточнения. — Трябваше да се занимая с някои неща, но вече всичко е в ред.

— Не биваше цяла нощ да ходите навън с тази настинка — укори го тя. — Веднага ще приготвя купичка булгур, добре ще ви се отрази!

На минаване пред отворения прозорец тя хвърли поглед навън.

— Пътуването ни ще е чудесно — радостно обяви тя, — по всичко личи, че денят ще е прекрасен!