Манастирът на призраците

Глава XVIIIСъдията Ди получава поздравления от престъпника. Той произнася присъда, без да знае дали ще бъде изпълнена.

Широкоплещестият мъж обърна глава и каза със снизходителна усмивка:

— Все пак успяхте да откриете тази стая, Ди! Твърде умен сте, момчето ми! Седнете на този одър, който току-що почистих, и ми разкажете как се сетихте. Внимавайте, по земята има кръв.

Съдията седна до учителя Сюн Мин и огледа стаята. Бе не повече от шест квадратни стъпки и в нея нямаше друго освен леглото, на което седяха двамата. В единия ъгъл забеляза дървена скулптура на гола жена в естествен ръст; под пукнатините на гипсовото покритие се виждаше дървото, а от лявата ръка бе останало само проядено от червеите чуканче. Отдясно в стената тъмнееше някаква ниша, точно пред него се виждаше кръгъл отвор, вероятно отдушник.

— От самото начало подозирах, че в ъгъла на тази постройка има тайна стая — обясни той. — Но това сякаш се опровергаваше от дебелината на прозоречните ниши в коридора.

— Точно така — ухили се Сюн Мин. — Стената на коридора не е достатъчно дебела за скривалище, но точно на ъгъла тя е удвоена от допълнителната укрепваща стена, в която е спретната тази уютна стаичка! Не се вижда от пропастта, която обгражда манастира от тази страна, не се вижда и от прозорците на източното крило. Едновремешните строители са си разбирали от занаята, Ди! Но как ви хрумна да търсите тайна стая?

— О! Съвсем случайно. Снощи, когато пристигнах в манастира, силният вятър разтвори един от капаците на прозорците и аз зърнах тази стая в мига, когато сте внасяли статуята от Галерията на ужасите. Видях ви само в гръб и взех посребрените ви пригладени назад коси за шлем, а статуята — за истинска жена. После се чудех дали не съм жертва на халюцинации и се посъветвах с вас по този въпрос.

— Много забавно беше! — извика Сюн Мин, като се смееше от сърце. — Съветвахте се с мен за самия мен!

— Тъй като актьорът Мо Модъ — продължи с безизразно лице съдията — на сцената носеше шлем, подобен на онзи, който ми се стори, че виждам върху главата на непознатия, подозренията ми се насочиха към него и започнах да го следя. Това, което все още не мога да разбера, е защо онзи прозорец вдясно не се забелязва отвън. А именно него съм видял снощи?

— Така е, Ди, само че това е фалшив прозорец. О, не ми приписвайте честта на неговото изобретяване, имаше си го, когато открих стаята. Капаците, както виждате, са от вътрешната страна на нишата, а отвън, на равнището на стената, е опъната восъчната хартия, изрисувана като тухлен зид. Боята е прозрачна, разбира се, и през деня капаците могат да се отварят, за да влиза светлина, без някой да забележи нещо. — Сюн се замисли за миг, поглади косата си, добре оформената си брада и продължи:

— Да, сега си спомням. Снощи исках да пусна малко чист въздух. От тази страна сме на завет от вятъра и не се страхувах, че някой ще ме забележи, защото всички капаци на източното крило бяха затворени заради бурята. Когато чух вятъра да отваря един от тях, бързо затворих моите, но явно не съм действал достатъчно бързо! Така или иначе непредпазливост беше да отварям прозореца, признавам си.

— Допуснахте още по-сериозна грешка, като ми обяснихте, че символът на Дао винаги е разделен на две вертикално. Аз бях сигурен, че някъде ми се мярна този символ, разделен хоризонтално, но не можех да си спомня нито къде, нито кога е било това. Ако ми бяхте казали, че разделителната линия може да бъде и вертикална, и хоризонтална, никога нямаше да се сетя!

Учителят Сюн Мин се тупна весело по бедрото.

— Да — каза той, — вие ми зададохте този въпрос, много добре си спомня. Изобщо не помислих за ключалката към тайната стаичка, когато ви изнасях лекцийката си! Вие сте много наблюдателен, Ди, много наблюдателен! Но как успяхте да размърдате диска? Той задвижва един вертикален железен прът и никак не е лесно да се помести. Нужен е специален ключ. — Даоистът извади от дрехата си нещо като двурога вилица от закалено желязо, чийто зъби съответстваха на двете дупчици в диска.

— Послужих си с игла за коса — обясни съдията. — Просто ми отне малко повече време. Но да се върнем на въпроса. Вие допуснахте трета непредпазливост, като поставихте госпожица Кан в Галерията на ужасите. Тя не можеше нито да говори, нито да се движи, съгласен съм, и черната боя по краката и ръцете й е безспорна находка, но имаше опасност да бъде открита от многобройните посетители, дошли за празника.

— Тук грешите, Ди — неодобрително забеляза Сюн Мин. — По това време на годината галерията не е отворена за посетители. Във всички случаи идеята беше много забавна, не смятате ли? И съм сигурен, че след една нощ, прекарана там, госпожицата щеше да е доста по-сговорчива. Трябва пак да изпробвам метода тия дни, въпреки че, уверявам ви, никак не е лесно да ги боядисваш с четка! Много сте съобразителен, Ди. Заключенията, които направихте от зениците на котката, никак не бяха глупави. Когато подсказах на Истинска Мъдрост как да се отърве от стария игумен, не помислих за това! Истинска Мъдрост, със съжаление го признавам, не беше човек със замах, жадуваше за пари и власт, но не притежаваше качествата, за да се добере до тези неоценими блага. Докато беше старши монах, толкова явно бъркаше в манастирската каса, че без моята намеса щяха да го спипат с ръка в торбата. След това вече нямаше как да ми откаже съдействие при задоволяване на моите дребни прищевки. Нефритово Огледало беше от друго тесто! За щастие, с годините умствените му способности отслабваха и когато забеляза, че с постулантките се случват странни неща, съмненията му се насочиха към Истинска Мъдрост. Представяте ли си, към този нещастник, който дори не знаеше как е направена една жена! Но все пак реших, че ще е по-разумно да се освободя от старчето. Моят съдружник се зае с тази операция… а после убедих главния игумен в столицата да го издигне на мястото на покойника!

Сюн Мин поспря за миг, приглади замислено гъстите си вежди и продължи:

— Но в последно време моето протеже започна прекалено да губи самообладание. Подмятанията на онзи нещастен поет много го тормозеха и той все ми повтаряше, че сред нас се бил промъкнал някакъв непознат монах, за да го шпионира. Монах с навъсено лице, когото, както твърдеше, вече бил срещал. Вероятно това е човекът, когото търсите, Ди! Разбира се, всичко това са глупости. Точно преди да дойдете, аз извиках в кабинета си горе Истинска Мъдрост и хубавичко го нахоках. Но голяма полза нямаше. Толкова се беше отчаял, че направи опит да ви убие. Не успя… и това много ме радва, Ди, повярвайте ми!

Съдията не отговори. Сякаш бе потънал в мислите си и едва след време заяви:

— Опасенията на Истинска Мъдрост във връзка с навъсения монах всъщност са били основателни. Знаете ли откъде е девойката Лю, която е починала тук вследствие на физическо изтощение?

— Физическо изтощение, казвате? Много забавно! Госпожица Лю беше хубаво здраво момиче, преливащо от енергия. Подвизавала се с банда разбойници и стражниците я спипали, когато крадяла кокошки в един чифлик. Моята безценната госпожа Бао освободи пиленцето, като пусна нещо на тъмничаря.

— Значи всичко съвпада. Както разбрах, истинското име на навъсения монах по всяка вероятност е Лю. Той е брат на момичето. Скитал, преоблечен като даоистки монах, и не за пръв път посещавал манастира „Утринни облаци“. След като със сигурност узнал, че сестра му е била убита тук, се появил под името Мо Модъ с намерение да открие убиеца. Преподобният отец е имал основание да се притеснява: Мо Модъ добре си служи с меча, а известно е, че за хората от такива банди отмъщението е въпрос на чест.

— Уф! — отегчено изпъшка учителят Сюн. — Игуменът не е вече сред живите и ние ще стоварим всичко на гърба му, така че вашият страховит сабльор да бъде удовлетворен. Но голямата грешка на Истинска Мъдрост бе, че в последния момент реши да ме предаде, за да отърве кожата си.

— Да — отбеляза съдията, — трябваше да се сетя, че Истинска Мъдрост не напусна доброволно този свят. Вие го блъснахте, нали?

— Така е — радостно потвърди даоистът. — Не може да не признаете, че действах много хладнокръвно в този случай! Искам да ви поздравя за последователността в заключенията, Ди. Аргументите ви бяха толкова убедителни, че накрая дори аз кажи-речи повярвах, че той се е самоубил! Много съжалявам, че не мога да ви поднеса чаша чай, но тук не разполагам с необходимото, въпреки че иначе стаичката е много удобна.

— Имахте ли други съучастници освен игумена и госпожа Бао?

— Не, разбира се! Опитът ви на магистрат би трябвало да ви е научил, че ако човек иска да запази нещо в тайна, не бива да го споделя с много хора.

— Предполагам, че сте убили госпожа Бао тук? — запита съдията, поглеждайки към окървавения сатър.

— Да. Когато видях, че госпожица Кан не е в галерията, бях принуден да взема предпазни мерки. Да убия женицата не беше никак трудно, но тя, както знаете, се отличаваше с толкова внушителен обем, че изпитвах сериозни опасения да остана с… останките й на ръце, ако ми позволите тази безвкусна игра на думи. Нарязах тялото на парчета и ги пуснах през този отдушник. На дъното на пропастта има дълбок процеп, в който никой не е успял да проникне, така че едва ли ще я търсят там! Все пак ми е жал за жената. Тя умееше да бъде полезна и благодарение на мен се ползваше с добро име в столицата. Но трябваше да изчезне, тъй като единствено нейните показания биха могли да бъдат използвани срещу мен в аферата Кан. — И добави с дружелюбна усмивка: — Не мислете, че ви се сърдя за малката, Ди! Нищо не може да се сравни с един интелектуален двубой с достоен противник. Вие вероятно сте превъзходен играч на шах. Утре трябва да изиграем една партия. Играете ли шах?

— Рядко. Любимата ми игра е доминото.

— Домино? — Сюн Мин изглеждаше разочарован. — Да, всеки с вкусовете си. А за госпожа Бао не се притеснявайте, много скоро ще намеря кой да продължи благочестивото й дело.

— Госпожа Бао действително беше важен свидетел — бавно изрече съдията и погледна замислено домакина си, като леко поглаждаше бакенбардите си. — Защо сте се погребали в този манастир? — попита той. — Някога живеехте в столицата.

Споменът за миналото накара Сюн Мин отново да се усмихне. Той потупа посребрените кичури, обграждащи едрата му глава, и отвърна:

— Когато бях удостоен с огромната чест да разяснявам даоисткото учение на негово величество, неколцина царедворци и придворни дами пожелаха да се запознаят по-подробно с известни тайни ритуали. Дъщерята на един придворен… много хубаво девойче… вложи много плам в обучението. За жалост това глупавичко дете почина, докато му давах частни уроци. Естествено работата беше потулена, но се наложи да напусна двореца. Този манастир ми се понрави и реших да продължа тук моите проучвания с младите момичета, които госпожа Бао ми водеше, за да тешат самотата ми. Работата с тях бе източник на голямо задоволство за мен, но те за съжаление също починаха, както ви е известно…

— Спомням си, че една от тях случайно била паднала от кулата. Вярно ли е това?

— Ни най-малко! Не е нужно да ви обяснявам, че момичето, за което става дума — казваше се Хуан, — бе удостоено с честта да бъде допуснато до специалната ми стая. Впрочем вие не сте виждали специалната ми стая, Ди! Трябва да я посетим, цялата е облечена с жълт брокат и направи неотразимо впечатление на госпожица Кан. Но ние говорехме за госпожица Хуан… Тя напусна стаята, в която сме в момента, по същия път както и госпожа Бао, само че доброволно. Бях я затворил тук, за да я накажа, вече не помня за какво, и реших да забравя за съществуването й един-два дни. И представете си, Ди, тази глупачка успяла да се провре през тесния отдушник! Разбира се, беше доста по-слаба от милата госпожа Бао!

— Ако сте така словоохотлив и пред моя съд, задачата ми ще е доста улеснена — сухо вметна съдията.

Сюн Мин повдигна гъстите си вежди.

— Пред съда ли? — запита изненадан той. — Какво искате да кажете, Ди?

— Вие сте извършили пет убийства, без да броим едно изнасилване и едно отвличане. Все пак едва ли допускате, че ще се измъкнете току-така?

— Скъпи приятелю! — провикна се Сюн. — Естествено, че ще се измъкна току-така… щом държите да използвам грубиянския ви израз. Вашите единствени свидетели бяха преподобният игумен и госпожа Бао. И двамата не са сред живите. След първите две поучителни истории никога повече не съм се показвал пред партньорките си, преди да са били изцяло под моя власт. Във вашия съдебен протокол Истинска Мъдрост и дебелата вдовица ще бъдат единствените отговорни за действията спрямо госпожица Кан.

Съдията поклати отрицателно глава, а Сюн Мин възкликна:

— Аз ви смятах за интелигентен човек, Ди, не ме разочаровайте. Никога не ще можете да възбудите следствие срещу мен, разберете! Как би реагирала върховната власт, ако вие ме обвините, мен, даоисткия мъдрец, бившия императорски наставник, в поредица фантастични престъпления… при това без никакви доказателства. Всеки ще сметне, че сте полудели и това означава край на кариерата ви. Много би ме наскърбило подобно нещо, Ди, извънредно много, защото аз действително ви харесвам.

— А ако подкрепя обвинението си, като припомня онази гнусна история в двореца, за която току-що ми разказахте?

Сюн Мин сърдечно се разсмя.

— Скъпи Ди, нима не разбирате, че там са замесени големи имена? Само подшушнете за тази работа и веднага ще бъдете понижен, изпратен в покрайнините на Империята… Или може би хвърлен в затвора до края на дните си!

Съдията замислено галеше бакенбардите си.

— Да — съгласи се накрая той с дълбока въздишка, — страхувам се, че имате право.

— Разбира се, че имам право, Ди! Достави ми такова удоволствие да разговарям с вас, толкова е приятно да споделиш малките си лудории с умен човек… Но ви моля да забравите за нашия разговор. Върнете се в Ханюан, удовлетворен, че сте успели да разрешите един заплетен случай и дори че сте успели да ме победите, що се отнася до младата Кан. Аз, от своя страна, ще продължа кроткото си съществувание в този манастир. Разбира се, вие няма да правите опити да спъвате моите… безобидни експерименти. Достатъчно интелигентен сте и вероятно си давате сметка, че все още имам известно влияние в двореца. Трябвало е да научите една основна истина, Ди: законите са измислени за народа, те не се отнасят за хора като мен. Аз принадлежа към онзи ограничен кръг от личности, чиито талант и знания са ги поставили над закона. Ние сме оставили далеч зад себе си разни общоприети понятия, които вие назовавате добро и зло, Ди. Когато гръм порази някоя къща и убие обитателите й, нима призовавате гръмотевицата пред вашия съд, Ди? Този урок ще ви бъде много полезен по-късно, когато се издигнете на отговорен пост в столицата. Тогава ще си спомните за този разговор и ще ми бъдете признателен, че съм ви обяснил всичко това.

Той стана, потупа съдията Ди по рамото и жизнерадостно добави:

— Ще доочистя тази бъркотия по-късно. Сега да слизаме: монасите скоро ще бъдат готови със закуската, а ние се нуждаем от подкрепление. Нощта бе уморителна и за двама ни.

Съдията се изправи веднага. Като забеляза, че Сюн Мин взема дебелата си наметка, учтиво предложи:

— Нека негова светлост ми позволи да нося дрехата му. Времето вече се оправи.

— Благодаря — отвърна даоистът, докато му подаваше наметката. — Планинските бури са особени: разразяват се изневиделица със страхотна ярост и утихват както са започнали. Но аз не се оплаквам, има ги само през есента, иначе съм много доволен от климата.

Съдията взе фенера. Когато двамата излязоха през шкафа, Сюн завъртя диска и каза:

— Няма да си правя труд да сменям тази ключалка, Ди. Едва ли някой друг би забелязал, че даоисткият символ не е разположен както трябва!

Слязоха мълчаливо по стълбата. На прага Сюн Мин се спря за миг, огледа големите каменни плочи, сивеещи в бледата светлина на утрото, и отбеляза със задоволство:

— Даже е успяло да изсъхне и няма вятър. Можем да минем през двора, за да стигнем до трапезарията.

Докато крачеха, съдията попита:

— А за какво използвате другата тайна стаичка? Зърнах отдушника й точно над склада. Но може би не трябваше да питам за това?

Сюн Мин се спря като закован.

— Какво говорите! — провикна се той. — Друга тайна стаичка? Не знам за такова нещо. Едновремешните строители са си разбирали от занаята, дума да няма. Ей, вас наистина ви бива, Ди! Покажете ми този отдушник.

Съдията го поведе към малкото дворче, вместено между източното крило и склада. Остави внимателно фенера и наметката, повдигна тежката напречна греда, която затваряше вратата, и учтиво направи път на спътника си. Когато той пристъпи в дворчето, съдията захлопна портата и намести гредата в гнездото й.

Учителят Сюн изненадано затропа по дебелите дъски. Съдията Ди спокойно повдигна фенера и отвори капака на малкото прозорче за наблюдение.

— Какво значи това? — извика даоистът.

— Това значи, че ще получите присъдата си тук и сега, Сюн Мин. Както любезно отбелязахте, аз не съм в състояние да ви изправя пред моя съд. Затова ви предавам в ръцете на по-висш съдия. Небето ще реши дали извършителят на пет жестоки убийства ще получи наказание или пък аз съм този, който ще трябва да загине. Шансовете ви да оцелеете са две към три, Сюн, докато вашите жертви нямаха никакъв шанс. Възможно е оръдието на правосъдието да не ви докосне. Възможно е също, ако ви нападне, да успеете да привлечете вниманието на единствения човек, който е в състояние да ви помогне.

Лицето на Сюн Мин стана пурпурно.

— Единственият човек? — изкрещя той, като се давеше от бяс. — Надут глупак, след по-малко от час дворът ще се напълни с десетки монаси, които веднага ще ме освободят.

— Вярно, така ще направят… ако сте още жив. Не забравяйте, че оръдието на правосъдието е там, до вас.

Сюн се обърна рязко. От тъмното се надигна ръмжене. Даоистът се вкопчи в железните пречки и попита с разтреперан глас:

— Какво е това, Ди?

— Скоро ще узнаете — отвърна съдията и затвори дървения капак.

В момента, когато прекрачваше прага на храма, ужасяващ рев процепи въздуха.