Манастирът на призраците

Глава VДзун Ли импровизира нови стихове, които се харесват не повече от предишните. Съдията чува името си, прошепнато от тайнствен глас

Изглежда, планът за едно така многолюдно завръщане в манастира се понрави доста на Тао Ган. Той закима одобрително и каза:

— Домакинът ми разказа и за някакви бунтовници, които били избити тук преди стотина години, ваше превъзходителство. Сега разбирам защо младият монах така се ослушваше в коридора. Когато призракът на някой от тези нещастници се появявал, произнасял нечие име и който чуел своето, със сигурност умирал.

— Какви нелепи суеверия! — възкликна съдията Ди и избърса мустаците си. — Води ме в гримьорната на актьорите.

Щом стигнаха на първия етаж, съдията погледна към тъмния тесен коридор отляво. В дъното му забързано се отдалечаваше строен силует в бяло.

— Това е момичето с мечката! — извика съдията. — Искам да говоря с нея. За бога, как се казваше!

— Госпожица Оуян, ваше превъзходителство.

Съдията забърза напред след бялата фигура.

Когато настигна девойката, той я повика:

— Госпожице Оуян, за момент, ако обичате!

Момичето се обърна и извика уплашено. Лицето й бе смъртнобледо, а страхът красиво разширяваше очите й. Необикновената й прилика с госпожица Бао отново порази съдията. Той се обърна към нея с ласкав тон:

— Не се страхувайте, госпожице Оуян. Исках просто да ви поздравя за изпълнението. Танцът ви беше…

— Негово превъзходителство е твърде благосклонен — прекъсна го момичето с нежен глас, — но аз трябва да вървя, трябва… — И като хвърли тревожен поглед към коридора, понечи да тръгне.

— Останете! — заповяда съдията. — Аз съм вашият магистрат и искам да говоря с вас. Изглеждате притеснена. Заради Мо Модъ ли е?

Тя нервно поклати малката си главица.

— Мечката ме чака — прошепна тя. — Сега е време да я нахраня.

Като забеляза, че младата жена държи лявата си ръка притисната до тялото, съдията внезапно попита:

— Какво има на ръката ви? Да не ви е ранил Мо Модъ?

— О, не! Мечката ме одра наскоро. Но наистина трябва да тръгвам…

— Опасявам се, че стиховете ми не са допаднали особено на негово превъзходителство — обади се един подигравателен глас. Съдията обърна леко глава и видя Дзун Ли, който се поклони с пресилена почтителност.

— Действително, млади човече — отговори раздразнено съдията. — Ако бях на мястото на игумена, веднага бих ви изхвърлил оттук. — Той отново се обърна към госпожица Оуян.

Младата жена бе изчезнала.

— Игуменът никога не би посмял да направи такова нещо — отвърна лукаво младият поет. — Моят покоен баща Дзун е направил твърде много за този манастир… и семейството ми продължава да му отпуска доста солидни сумички!

Съдията Ди се вгледа в младия поет.

— Значи вие сте синът на бившия губернатор Дзун Фамън — каза той. — Баща ви беше истински учен. Четох трудовете му по въпросите на административното управление на провинциите. Едва ли биха му допаднали вашите посредствени стихчета.

— Просто исках да подразня игумена — поясни Дзун Ли с внезапно смущение. — Толкова е важен и надут! Всъщност баща ми не го уважаваше особено.

— Това не е причина да ни поднесете толкова безвкусни стихове. И какво означава глупавата ви шега с двамата игумени?

— Нима негово превъзходителство не е в течение? — учудено попита Дзун Ли. — Преди две години почина тогавашният игумен Нефритово Огледало или, ако негово превъзходителство предпочита възприетия в подобни случаи израз, бе отвлечен от Небето. Балсамираха трупа му и сега той почива в криптата под светилището с олтара на основателя. Нефритово Огледало винаги е бил смятан за свят човек, както приживе, така и след смъртта му.

Твърде много неща притесняваха съдията, за да може да се съсредоточи върху участта на бившите игумени на манастира, затова само каза:

— Не ви задържам повече, имам работа в гримьорната на актьорите.

— Тъкмо там отивам и аз — почтително отговори младият поет. — Позволете ми да ви покажа пътя, ваше превъзходителство.

Тримата мъже поеха по дълъг коридор между две редици врати.

— Тук някъде ли е стаята на госпожица Оуян? — попита съдията.

— Да, ваше превъзходителство, малко по-нататък. Но избягвайте да влизате вътре в отсъствието на госпожицата. Мечката е доста опасна.

— Момичето е сигурно вече в стаята си — уверено каза съдията. — Не я ли видяхте до мен, когато идвахте?

— Как бих могъл да я видя в този коридор — отговори младият човек, — след като я оставих в празничната зала? Тя е още там.

Съдията му хвърли изпитателен поглед, после се обърна към Тао Ган. Помощникът поклати глава, а върху изпитото му лице се изписа изумление. Без да забелязва подозрителните им изражения, Дзун Ли почука на една от последните врати в коридора и тримата влязоха в обширна зала, където цареше пълен безпорядък.

Куан Лай и две жени, които седяха около една кръгла маса, веднага станаха и почтително се поклониха на магистрата. Директорът ги представи:

— Госпожица Дин играе ролята на повелителката Сиванму. Освен това жонглира чудесно и отлично изпълнява акробатически номера. — Като се обърна към втората актриса, не така млада и не толкова елегантна, добави: — А това е съпругата ми.

Съдията Ди го поздрави за представлението. Господин Куан изглеждаше изключително поласкан, че толкова високопоставена личност е благоволила да се заинтересува от трупата му. Доста развълнуван, той се чудеше дали да предложи стол на знатния гост. Съдията го извади от затруднението, като се настани спокойно, без да бъде поканен. Дзун Ли седна срещу него пред една делва с вино. Тао Ган, както обикновено, остана прав зад господаря си.

— Къде са госпожица Оуян и господин Мо Модъ? — запита магистратът. — Бих искал и тях да поздравя. Мо Модъ владее забележително меча, а в сцената с мечката госпожица Оуян накара косите ми да настръхнат!

Тези доброжелателни думи, като че ли притесниха директора и докато пълнеше чашата на госта си, половината от виното се разплиска по масата. После той се отпусна на стола си, махна към отрупаната с червена хартия тоалетка и каза:

— Мо Модъ вероятно е дошъл да си свали грима веднага, след като е напуснал сцената. Сега сигурно е в склада да си остави костюма. А госпожица Оуян ми каза, че преди да се присъедини към нас, трябва да се погрижи за мечката.

Съдията Ди се изправи. Под претекст, че поправя кадифената си шапка пред огледалото, той огледа смачканите, изцапани с червена боя, хартии и бурканчетата с гримовете. Тези червени петна биха могли да са от кръв, помисли той. Когато се върна на мястото си, забеляза в държанието на госпожа Куан известно притеснение. Той отпи глътка вино и заразпитва съпруга й за поставянето на пиеси с исторически сюжети. Куан Лай се впусна в дълги обяснения. Съдията разсеяно слушаше, като се мъчеше да следи разговора и на останалите присъстващи.

— Няма ли да помогнете на госпожица Оуян да нахрани мечката си? — попита Дзун Ли госпожа Дин. — Сигурен съм, че тя много ще се зарадва.

— Гледайте си вашите работи! — отговори сухо тя. — Аз занимавам ли се с вашия вкус към розите!

— Госпожа Бао е много красива. Защо да не напиша стихотворение в нейна чест? И за вас съчиних едно, любезна моя. Не искате ли да го чуете:

Съдията се обърна към младите хора. Лицето на госпожица Дин бе станало пурпурно. Госпожа Куан промълви:

— Внимавайте какво говорите, господин Дзун!

— Това е само за да я накарам да наостри уши — отвърна безгрижно поетът. — Знаете ли песента, по която са пощурели сега в столицата? — и той затананика популярна мелодия и отмервайки такта с пръсти, запя с приятен баритон:

Вбесена, госпожица Дин понечи да отговори, но съдията се намеси:

— Моето чувство за хумор е от най-ограничените, господин Дзун, така че бих ви помолил да запазите остроумията си за по-подходяща публика способна да ги оцени.

И с по-любезен тон се обърна към Куан Лай:

— А сега трябва да се преоблека за банкета. Не си правете труда да ме изпращате.

Той махна с ръка на Тао Ган да го последва и щом останаха сами в коридора, му каза тихо:

— Преди да се прибера в стаята си, ще се опитам да видя Мо Модъ. Ти остани с тях, изпий още няколко чашки. Имам чувството, че тук стават странни неща. Опитай се да ги накараш да говорят. Впрочем ясно ли ти е какво искаше да каже този проклет поет с това „много и мъничко“?

Тао Ган се изкашля смутено:

— Това са груби изрази, употребявани от простолюдието. Много е похвала и означава мъж, а мъничко е обида и означава жена.

— О, ясно… разбирам. Когато се върне госпожица Оуян, постарай се да разбереш колко време е прекарала в празничната зала. Не би могла да се намира на две места едновременно.

— Дзун Ли може би излъга, че я е видял долу в залата, ваше превъзходителство. Или пък излъга, когато твърдеше, че не я е забелязвал да говори с нас. Коридорът наистина е тесен и ние се намирахме между него и нея, но все пак би трябвало да я е зърнал.

— Ако поетът казва истината, значи сме говорили с госпожица Бао, която се е опитвала да мине за госпожица Оуян. Не… греша, младото момиче, което срещнахме, държеше ръката си притисната до тялото, а госпожица Бао се хвана с две ръце за парапета, докато Мо Модъ размахваше срещу нея меча. Нищо не проумявам. Опитай се да разбереш нещо и ела при мен в стаята.

Той взе фенера на Тао Ган и се отправи към стълбището. Тао Ган се върна при актьорите. Съдията смяташе, че лесно ще открие пътя до склада. Докато се изкачваше по безкрайните стълби, установи, че краката и ръцете все повече го болят. Дали беше последица от настинката или от всичките тези изкачвания и слизания, на каквито не беше привикнал? Замисли се за поета и за Куан Лай. Последният му изглеждаше доста симпатичен, а наглото държание на Дзун Ли му лазеше по нервите. Младият човек, като че беше в много добри отношения с театралната трупа. Явно бе, че госпожица Бао много му харесва, но тъй като тя щеше да става монахиня, какви ли надежди би могъл да храни по отношение на нея? Злобният му куплет, насочен към госпожица Дин, намекваше за някаква по-особена връзка между нея и госпожица Оуян. В крайна сметка, помисли си съдията, не е моя работа да се занимавам с нравите на тези госпожици. Много повече ме интересува онова, което замисля Мо Модъ.

Когато най-после стигна до площадката на стълбището, където духаше отвсякъде, той въздъхна тежко. Някакъв монотонен напев се носеше от дълбокия, обграден с дървена решетка отвор в средата. Сигурно е вечернята, помисли съдията.

Коридорът вдясно не беше осветен. Съдията учудено повдигна фенера. В стената нямаше никакви прозорци и този пасаж с нисък, обвит в паяжини таван, бе по-тесен от онзи, който водеше до склада. Като разбра, че се е заблудил, съдията се върна, за да поеме обратно, и в този миг до ушите му достигна шепот. Съдията наостри уши, чудейки се откъде биха могли да идват приглушените звуци. Коридорът беше празен и краят му опираше в тежка желязна решетка. Той се отправи към изхода, но пък сега песента на монасите заглуши всичко. Отново се върна в средата на коридора и със свъсени вежди се заоглежда за някаква врата. Шепотът се разнесе отново, но все така неразбираем. Изведнъж отчетливо прозвучаха трите срички на името му, Ди Жендзие… после отново се възцари тишина.