Манастирът на призраците

Глава XIIIСрещу един монах е предявено тежко обвинение. Една котка, отишла си отдавна от този свят, дава свидетелски показания.

Истинска Мъдрост като че ли се успокои, когато разпозна посетителите си. Сгърчените му черти се отпуснаха и той запита с все още треперещ глас:

— На какво дължа честта?

— Да влезем! — прекъсна го съдията. — Имам да ви съобщя нещо.

Монахът преведе двамата мъже през бедно мебелираната спалня и ги въведе в доста по-уютната библиотека. Във въздуха се носеше блудкаво ухание, което съдията веднага разпозна: то идваше от голям старинен съд за горене на благовония, поставен върху малка масичка. Истинска Мъдрост предложи на съдията креслото с висока облегалка; самият той седна зад бюрото си и направи знак на Дзун Ли да заеме стола до прозореца. Все още не бе в състояние да говори. По всичко личеше, че току-що нещо го е разтърсило дълбоко и още не е дошъл на себе си.

Съдията се облегна в креслото си. Като изучаваше внимателно разстроеното лице на своя домакин, той се обърна към него с официален тон:

— Хиляди пъти моля за извинения, ваша святост, че ви обезпокоихме толкова късно. Толкова късно… или толкова рано, тъй като скоро ще съмне! Но за радост, виждаме, че вие сте на крак все още с расо. Очаквате ли някого?

— Не… Подремнах малко в креслото в спалнята си. Скоро ще се зазори, а аз водя утринната служба и ми се стори ненужно да си лягам за толкова кратко време. Но защо, ваше превъзходителство, чукате на задната врата? За миг помислих…

— Че старият игумен е излязъл от криптата? — спокойно вметна Ди. И като видя ужаса да пълзи по лицето на събеседника му, бързо добави: — Но той не би могъл да го стори. Съвсем мъртъв е, мога да ви уверя, току-що го посетих.

Вече овладял се, Истинска Мъдрост се надигна и сухо каза:

— Влизали сте в криптата? Нима не ви предупредих, че по това време на годината…

— Разбира се — сряза го съдията. — Но сметнах, че е абсолютно наложително да прегледам документите, оставени от вашия предшественик. Сега бих искал да проверя някои подробности, докато споменът за онова, което видях, е все още свеж в паметта ми. Затова си позволих да ви обезпокоя в такъв късен час. Мислено се пренесете в деня, когато Нефритово Огледало напусна този свят. Вие сте обядвали с него в трапезарията. Виждахте ли го преди това през същия този ден?

— По време на сутрешната служба. После Нефритово Огледало се оттегли в библиотеката си, тоест точно в тази стая, където се намираме в момента. Тези покои винаги са били предназначени за действащия игумен на манастира.

— Разбирам — съдията се обърна към трите прозореца. — Гледат към главния двор, предполагам?

— Да. През деня тази стая е прекрасно осветена, затова моят предшественик обичаше да рисува тук. Живописта беше единственото развлечение, ваше превъзходителство, което той си позволяваше.

— Много благородно занимание — отвърна съдията, замисли се за миг и добави: — Впрочем по време на срещата ни в стаята за гости някакъв актьор отвори вратата и веднага изчезна, което ви накара да направите остра забележка за невъздържаността на тези хора. Имахте ли време да видите лицето на натрапника?

Губейки отново за миг самообладание, игуменът запелтечи:

— Не… Всъщност, да. Беше Мо Модъ, онзи с меча.

— Благодаря ви — съдията бавно поглади брадата си и загледа вторачено човека зад бюрото. За дълго се възцари мълчание, сред което ясно се усети, че тревогата на игумена нараства все повече. Дзун Ли нетърпеливо се въртеше на стола. Все така неподвижен, съдията слушаше плющящия по капаците дъжд. Изглежда започваше да отслабва.

Някой почука и в стаята се появи Тао Ган със свитък под мишница. Подаде го на съдията и застана до вратата.

Съдията Ди разви рисунката постави я пред домакина и запита:

— Нали това е последното произведение на Нефритово Огледало?

— Да, това е. След като излязохме от трапезарията се отбихме да изпием чаша чай в тази стая, после той ме отпрати и ми съобщи, че ще прекара следобеда, рисувайки котката си. Клетото животно седеше на малката абаносова масичка с дърворезба, която виждате тук. Не се бавих повече, тъй като знаех, че Нефритово Огледало обича да работи в усамотение. На излизане го видях да разгъва лист хартия върху това бюро и…

Внезапно съдията се изправи и удари с юмрук по масата.

— Лъжете! — изкрещя той.

Истинска Мъдрост се сви на стола си. Понечи да каже нещо, но магистратът извика:

— Разгледайте внимателно тази рисунка, последното произведение на този велик и свят човек, когото подло сте убили, сипвайки му беладона в чая, който е изпил точно тук, след обяда! — Съдията рязко се наведе към бюрото, сочейки картината. — Нима твърдите, че за един час може да се създаде толкова завършено произведение? Погледнете как подробно е предадено всяко косъмче от козината, погледнете колко точно е изобразена всяка извивка от дърворезбата на масичката. Тази работа изисква поне пълни два часа. Вие лъжете, когато твърдите, че Нефритово Огледало е започнал да рисува в момента, когато сте го напуснали. Рисунката е направена още сутринта, доста преди обяда в трапезарията!

— Не ми говорете с такъв тон — гневно извика Истинска Мъдрост. — Нефритово Огледало беше добър художник. Работеше бързо. Няма да позволя…

— Глупости! — отвърна съдията. — Тази котка, любимото животно на игумена, днес за после ден път прави услуга на господаря си. Погледнете очите: зениците са разширени докрай. Ако е било рисувано в ранен летен следобед, в стая, осветена като тази, очите му биха били два тесни процепа!

Монахът се взря в картината и цялото му тяло се разтрепери. Гледаше с празен поглед. После прекара ръка по челото си и каза с мъртвешки глас:

— Искам да направя признание в присъствието на учителя Сюн.

— Както обичате! — студено отвърна съдията, зави свитъка и го пъхна в ръкава си.

Истинска Мъдрост ги поведе надолу по стълбището. Когато слязоха, промълви със същия безжизнен глас:

— Бурята е утихнала. Бихме могли да минем през централния двор.

Плочите, целите мокри от пороя, бяха осеяни тук-там със счупени керемиди. Магистратът вървеше най-отпред заедно с монаха, Тао Ган и Дзун Ли ги следваха.

Когато стигнаха югозападния ъгъл на двора, Истинска Мъдрост отвори една врата към тесен коридор, който ги изведе в подножието на извитото стълбище.

Тъкмо се готвеха да се изкачат, когато проехтя звучен глас:

— Какво, по дяволите, правите тук посред нощ?

Сюн Мин ги наблюдаваше отгоре с фенер в ръка.

— Преподобният игумен желае да направи изявление в присъствието на ваша светлост — строго обяви съдията.

Като повдигна фенера си, Сюн изгледа учудено монаха.

— Качете се в библиотеката ми — каза той накрая. — Тук става силно течение и не е подходящо място за изявления. — И като посочи Дзун Ли и Тао Ган, добави: — Присъствието на тези лица наложително ли е?

— Да, ваша светлост. Това са важни свидетели.

— В такъв случай вземете фенера ми, аз познавам пътя.

Съдията вече почти не усещаше краката си и изкачването му се стори безкрайно. Когато най-сетне стигнаха горе, пръв на площадката стъпи Сюн Мин, следван от Истинска Мъдрост. В момента, когато съдията на свой ред слагаше крак на последното стъпало, прозвуча гласът на Сюн:

— Внимание с парапета! — И миг след това той изкрещя: — Чакай, човече! Назад!

Почти в същия миг отекна дрезгав стон, последван от глухото тупване на някакво тяло долу, в тъмната бездна.