Манастирът на призраците

Глава XVIIЕдин сериозен магистрат се занимава с жонгльорство. Ин и Ян отварят непредвидена врата.

— По-добре ще е да си подам оставката като магистрат и да стана професионален сватовник — измърмори съдията Ди, като излизаше в коридора. — Събрах две млади двойки, а съм неспособен да заловя опасен престъпник! Да отидем в твоята стая, Тао Ган, трябва бързо да открием начин да хванем този мизерник.

— Съжалявам, че не погледнах горкото момиче, когато минавахме през галерията, Ваше превъзходителство — каза помощникът. — Ако бях видял кръвта…

— Не се притеснявай, точно това ти прави чест. Нека оставим на нашия приятел Ма Жун разглеждането на голите жени!

Щом стигнаха в малката стая на Тао Ган, той веднага се зае да приготвя чай. Съдията изпи една чаша, въздъхна и каза:

— Значи, когато капакът на прозореца се отвори, аз съм видял статуя от Галерията на ужасите в ръцете на Мо Модъ. Ето ти една разрешена загадка. Поне донякъде, понеже не ми е ясно как съм успял да видя тази сцена през несъществуващ прозорец! Но да оставим засега този проблем и да поумуваме над конкретните факти, които току-що научихме. Госпожа Бао е била сводница на Мо Модъ, а Истинска Мъдрост е бил намесен в долните им интриги. Изглежда Мо отпреди е бил намислил да постави госпожица Кан в Галерията на ужасите. Изнесъл е дървената статуя преди нашето идване, вероятно също още тогава е забил и скобите в стената. Но каква дързост се изисква, за да продължи спокойно гнусното си дело под носа ни! — Съдията гневно задърпа брадата си. — Когато госпожа Бао е съобщила на Истинска Мъдрост и на Мо Модъ за колебанията на Бяла Роза, престъпниците са се разбързали. Ако бях изказал желание преди заминаването си да се срещна с младото момиче, несъмнено щяха да ми кажат, че се е оттеглила в забранената за посетители част. Разчитали са адските мъчения да убият желанието й да ги предаде и по някакъв начин щяха да обяснят решението й на Дзун Ли и на госпожица Оуян. Още не ми идва на устата да кажа Кан Идъ! Впрочем обезчестената и омърсена клетница едва ли би поискала да се види с брат си или с поета. Отвратителни злодеи!

Съдията свъси гъстите си вежди. Тао Ган го слушаше, навивайки космите на брадавицата си. Нямаше човешка извратеност, която да го изкара от равновесие. Съдията продължи:

— Истинска Мъдрост избегна земното правосъдие, но Мо Модъ ще плати и за двамата! Всъщност той е главният злодей. Преподобният отец беше страхливец и не би бил в състояние сам да ръководи начинанието. Ще отида да събудя учителя Сюн. Ще събера монасите и Кан Идъ с Дзун Ли ще ги огледат един по един. Ако Мо Модъ не е сред тях, ще претърсим целия манастир нещо, което горя от желание да направя, откакто съм пристигнал тук.

Този план като че ли не очарова Тао Ган:

— Ако заповядате всички монаси да се съберат — каза той. — Мо Модъ ще разбере, че сме по петите му и ще побърза да офейка. Само небето знае колко изхода има в тази дяволска постройка, а когато хитрецът се измъкне в планината, иди, че го гони! Друго щеше да е, разбира се, ако с нас бяха Ма Жун, Цяо Тай и още двайсетина стражници. Но само ние двамата… — той не довърши.

Съдията трябваше да признае, че забележката му е справедлива:

— Но какво да правим тогава? — той машинално взе една пръчица за ядене и се опита да задържи в равновесие малка чинийка върху връхчето й от слонова кост.

— Жалко, че нямаме план на манастира — поде Тао Ган. — Ако имахме, можехме да го разучим и да разберем къде точно се намира стаята, в която са отвели Бяла Роза. Вероятно не е далеч от мястото, където негово превъзходителство е зърнал Мо Модъ със статуята с отрязаната ръка. Тогава бихме могли да измерим дебелината на зида.

— Учителят Сюн ми показа някакъв схематичен план — съдията говореше, без да откъсва очи от чинийката, тя почти бе успяла да застане в равновесно положение. — Горе-долу се ориентирах, но нямаше, разбира се, никакви подробности.

Той внимателно повдигна пръчицата, но не успя да задържи чинийката. Тя падна на плочите и се разби на няколко парчета. Тао Ган веднага се наведе и събра порцелановите отломки. Докато се опитваше да скрепи едно към друго парченцата, така че да прилепнат, попита учудено:

— Какво всъщност искахте да направите, Ваше превъзходителство?

— О — отговори съдията с известно смущение, — това е един номер на госпожица Дин. Чинийката се завърта на върха на пръчицата и не пада, понеже кръглият ръб на дъното задържа връхчето. Много хубав жонгльорски номер. Въртенето на чинийката ми напомни за даоисткия символ, който учителят Сюн е начертал над скицата на манастира. Представлява нещо като черно-бял кръг, изобразяващ взаимодействието на двете изначални сили във вселената. Странно, че чинийката падна. Когато госпожица Дин го правеше, изглеждаше съвсем лесно.

— Повечето от жонгльорските номера изглеждат много лесни, когато са добре изпълнени — отговори Тао Ган с тънка усмивка. — Но това се постига с дълги упражнения. Нито едно парченце не липсва. Утре ще я залепя и ще може да служи още много години!

— Защо си толкова пестелив, Тао Ган? — запита съдията. — Зная, че имаш събрани малко пари, не се грижиш за никого. Не че човек трябва да е прахосник, но все пак би могъл да не цепиш косъма на четири!

Слабият мъж го погледна смирено и каза с някакво смирение:

— Естеството ни предоставя толкова прекрасни неща, Ваше превъзходителство… Покрив, за да подслоним глава, храна, за да напълним стомаха си, дрехи, за да облечем тялото си… Ние приемаме всичко това, сякаш ни се полага, и често го използваме твърде зле. Затова винаги ме е страх, че Небето ще се разсърди и всеки път ми се свива сърцето, когато виждам да се изхвърлят неща, които още могат да служат. Вижте… всички парченца от чинийката са тук. Ето, почти като нова е, освен цепнатината, която хоризонтално пресича цветния мотив!

Съдията Ди се изправи в креслото си и се загледа във възстановената чинийка, която Тао Ган държеше в шепата си. Изведнъж рязко стана и закрачи напред-назад, мърморейки нещо несвързано. Тао Ган го следеше със зачудени очи, после отново погледна чинийката, като се мъчеше да открие какво би могло да предизвика подобна възбуда. Накрая съдията се успокои:

— Аз съм пълен глупак, Тао Ган! — извика той. — Оставих се да ме водят за носа. Няма нужда да събираме монасите, зная къде ще намерим който ни трябва! Но първо трябва да поговоря с учителя Сюн. Иди и ме чакай на площадката над храма.

Той взе фенера си и се втурна навън, следван от помощника си. Навън, в пустия двор, двамата мъже се разделиха. Съдията продължи към Югозападната кула и изкачи витото стълбище. Почука няколко пъти на яркочервената врата. Като не получи отговор, бутна крилото и влезе в библиотеката, осветена от четири почти догарящи свещи. Зад бюрото имаше втора врата, вероятно за стаята на учителя Сюн. Съдията отново почука и долепи ухо до дървото. Никакъв звук. Опита се да отвори и установи, че е заключено. Обърна се и внимателно разгледа символичния кръг върху рисунката, окачена на стената. Поклати доволно глава и бързо излезе от стаята. Счупеният парапет за миг задържа погледа му, след това той се спусна бързешката към централната площадка на стълбището. Тао Ган го нямаше. Съдията повдигна рамене и като постоя малко, заслушан в неясния шепот на молитвите, долитащи от кораба на храма, се отправи към склада. Вратата беше полуотворена. Повдигна фенера, за да вижда по-добре. Стаята изглеждаше по същия начин, както и първия път, когато я видя, но вратичките на старинния шкаф в дъното бяха широко отворени.

Той се спусна натам, влезе вътре в шкафа, приближи фенера до двата дракона, изобразени на задната му стена, и се вторачи в тях. Кръгът между тях действително бе даоисткият символ, но вълнообразната линия, отделяща едно от друго Ин и Ян, беше хоризонтална, а не вертикална. Докато разговаряше със Сюн Мин, той не можа да се сети къде бе виждал символа, разделен по този начин, и чак когато видя възстановената от Тао Ган чинийка, се сети. Една подробност, която до този момент не бе забелязал, го порази: точката във всяка една от частите на кръга (зародишът на противоположната сила, както му бе обяснил Сюн Мин) всъщност представляваше малка дупчица, пробита в стената. Със свит показалец той почука по символичната фигура. Не, не беше дърво, а метал. Тясно ръбче я отделяше от останалата повърхност на лакираната мебел. Съдията изтегли от косата си дълга фиба. Напъха върха й в една от дупките и се опита да завърти диска наляво. Нищо не помръдна. Като хвана иглата с двете си ръце, той опита същото движение надясно. Този път дискът се раздвижи и съдията го завъртя първо пет пъти, после, с малко повече усилие — още четири. Дясната половина от задната стена на шкафа се отвори като врата. Той долови шум от другата страна и внимателно я притвори. Излезе от шкафа и изскочи в коридора. Тао Ган все още го нямаше. Толкова по-зле, щеше да мине без свидетел. Отново влезе в шкафа и бутна тайнствената врата.

Пред него, успоредно на стената, започваше тесен проход, дълъг не повече от пет стъпки и широк около три. Съдията тръгна по него и на два разкрача стигна до малка стая, слабо осветена от прашна лампа, висяща от ниския таван. Един широкоплещест мъж се бе навел над бамбуков одър в дъното и го бършеше с парцал. На пода, сред локва кръв, лежеше кухненски сатър.