Манастирът на призраците

Глава VIIУчителят Сюн говори за Ин и Ян. Съдията Ди задава нови въпроси.

Заедно със своя водач съдията отново измина вече познатия му път, който ги отведе до централната площадка на стълбите. Когато стигнаха над главния кораб на храма, те обърнаха гръб на коридора за склада и се упътиха към правоъгълен пасаж, осветен от един-единствен счупен фенер.

Съдията Ди внезапно изпита неприятното усещане, че някой го наблюдава. Обърна се рязко и забеляза как някакъв тъмен мъжки силует, сякаш облечен в сиво, като че се приплъзна към началото на коридора и после изчезна. Когато отново поеха напред, съдията се обърна към послушника:

— Този коридор често ли се използва от монасите?

— О, не, почитаеми господарю! Сега ви поведох по него, за да избегнем излизането на дъжда. Онези, които имат работа в Източната кула, се качват по витото стълбище, което е до вратата, точно срещу трапезарията.

Щом стигнаха до малката квадратна зала в западното крило, съдията спря, за да се ориентира.

— Закъде е тази врата? — попита той, като посочи един тесен отвор отдясно.

— За Галерията на ужасите, почитаеми господарю. Тя заема цялото ляво крило на централния двор, но ние, послушниците, нямаме право да влизаме там.

Съдията Ди знаеше, че всички големи даоистки манастири имат галерия, пълна с фрески или със скулптури, представящи със зловещи подробности мъченията, които грешната душа трябва да изтърпи, минавайки през десетте даоистки ада.

— Аз пък си мисля — отбеляза той, — че една разходка из подобно зловещо място е най-добрият начин да отдалечи душите на младите от греха.

Вече се изкачваха по стъпалата към площадката, на която се открояваше широката яркочервена врата на бившия императорски възпитател.

— Внимавайте, почитаеми господарю — предупреди го послушникът, — парапетът е повреден. Моля ви, вървете плътно зад мен!

Когато стъпи на площадката, съдията наистина забеляза, че парапетът е счупен. Той се наведе над зеещия отвор.

— Това е стълбището, за което ви казах преди малко — обясни младият монах. — То стига до западното крило, три етажа по-долу, точно срещу трапезарията.

Магистратът подаде на водача си голяма червена визитна картичка и послушникът потропа на вратата на учителя Сюн.

— Влезте! — прозвуча силен глас.

Четири високи сребърни свещника осветяваха едър мъж, който седеше пред писалище, отрупано с книги и изписани листа. Младият монах се поклони дълбоко и му представи визитката на съдията. Като й хвърли бърз поглед, учителят Сюн пъргаво стана и се запъти към него.

— Значи вие сте магистратът на областта — каза той със звучен глас. — Добре дошъл в манастира „Утринни облаци“, Ди.

С почтително кръстосани ръце под широките си ръкави, съдията се поклони и отговори:

— Скромният чиновник, изправен пред вас, многоуважаеми учителю, благославя случая, който му дарява така очакваната възможност да поднесе своите почитания на една толкова видна личност като Негово превъзходителство.

— По дяволите протоколните празнословия, Ди — извика бодро Сюн Мин. — Седнете, моля ви, докато сложа малко ред в цялата тази бъркотия.

Той седна зад писалището и се обърна към послушника, който сервираше чая.

— Благодаря ти, дете мое. Можеш да се оттеглиш, сам ще се погрижа за госта си.

Отпивайки на малки глътки ароматизирания с жасмин чай, съдията изучаваше домакина. Учителят Сюн бе висок почти колкото него, но бе по-масивен и мощният му врат се губеше между плещи на борец. Въпреки че наближаваше шейсетте, по гладката му розова кожа не се забелязваше никаква бръчица. Къса сива брадичка обграждаше лицето му, а посребрената му коса, пригладена назад, за да изпъкне широкото му чело, плътно очертаваше обемистия свод на черепа. Тъй като беше светски даоист, не носеше специална шапка и тънките мустачки рязко контрастираха с гъсталака на рунтавите вежди. Всичко в него говореше за личност от необикновен мащаб.

Щом приключи с огледа си, съдията се зае да разчита окачените по стените даоистки текстове. Накрая учителят Сюн избута книжата и като изгледа втренчено съдията с острия си поглед, попита:

— Чух за някаква злополука… Нищо сериозно надявам се?

— Не, не! След двуседмичен престой в столицата тази сутрин потеглих със семейството си за Ханюан. Смятах да се приберем в Ямън за вечеря, но насред планината ни свари силна буря и колелото на колата ни се счупи. Бях принуден да помоля игумена да ни подслони тази нощ, но разчитам рано сутринта да тръгнем, тъй като ме уверяват, че тези бури винаги са краткотрайни.

— Вашето премеждие ми предоставя щастието да се запозная с вас! — отбеляза Сюн с усмивка. — Много ми е приятно да разговарям с млади способни магистрати, които имат бъдеще. Отдавна трябваше да ни посетите, Ди, този манастир е под вашата юрисдикция!

— Небрежността ми е непростима — побърза да отговори съдията, — но имахме толкова неприятности в Ханюан, че…

— В течение съм — прекъсна го Сюн. — Вие свършихте добра работа, Ди. Благодарение на вас на процъфтяващата империя бяха спестени доста размирици.

Съдията се поклони.

— Възнамерявам скоро да се завърна тук, за да се запозная с учението на Ваше превъзходителство — каза той.

Дали, след като този висш сановник с огромен опит показваше толкова благоразположение, щеше да разкаже за жената с отрязаната ръка… Поколеба се за миг, после се реши и попита:

— Бих ли могъл да си позволя да се посъветвам с негово превъзходителство по повод една странна сцена, на която съвсем наскоро станах свидетел?

— Разбира се! За какво става дума?

— Да си кажа право, и аз не зная точно — отговори малко смутено съдията. — Когато отивах към предоставения ми апартамент, присъствах, за няколко секунди само, на сцена, която би трябвало да се е разиграла преди повече от век, когато войниците са изтребили въстаниците тук, в манастира. Смятате ли, че такова нещо е възможно?

Учителят Сюн се отпусна назад в стола си.

— Но, да — отговори сериозно той. — Не ви ли се е случвало понякога да влезете в празна стая и да знаете, да сте уверен, че малко преди вас там е бил някой? Невъзможно ви е да обясните тази увереност, просто усещате. Това явление всъщност се тълкува много просто: този, който току-що е излязъл, е оставил нещо от себе си в стаята. При това без да извърши нещо особено, може просто да е разлистил някаква книга или да е написал писмо. Но да предположим, че същият човек е загинал от насилствена смърт на това място. Вълните на страданието, които са се излъчвали от него, така дълбоко са се просмукали в атмосферата на стаята, че е възможно години по-късно все още да се открият следи от тях. Една по-чувствителна личност или човек, превъзбуден от умора, би могъл да усети това присъствие векове след това. Не смятате ли, Ди, че това е доста логично обяснение на вашето приключение?

Съдията поклати глава. Безспорно Сюн Мин дълго бе размишлявал върху тези загадки и въпреки че разсъжденията му не убедиха съдията той реши да не ги отхвърля напълно. Отговори вежливо:

— Негово превъзходителство вероятно има право. Бях много изморен, освен това настинах в този проклет дъжд и състоянието ми…

— Настинка! От трийсет години не знам какво е това — прекъсна го Сюн. — Но аз се придържам към много строги правила за живот и се стремя да подхранвам жизнения си принцип.

— Все пак Негово превъзходителство сигурно не вярва, подобно на някои даоисти, че безсмъртието може да се постигне тук, на тази земя? — запита доста разочарован съдията.

— Не, разбира се! — отвърна пренебрежително Сюн. — Безсмъртието на човек се състои в това да се възроди в потомството си. Небето е ограничило продължителността на живота ни до известен брой години и да искаме да ги увеличим с някакви изкуствени методи е напълно безсмислено. Всичките ни усилия трябва да са насочени към това да прекараме тези няколко години в добра духовна и физическа форма. За да осъществим тази цел, трябва да живеем в съгласие с природата и, като начало, да оправим хранителния си режим. Внимавайте с храната, Ди.

— Аз съм ученик на Конфуций, но най-искрено признавам, че и в даоизма има дълбока мъдрост.

— Даоизмът подхваща нещата там, където Конфуций ги е оставил. Конфуцианството обяснява, че трябва да се държи човек в едно добре организирано общество. Докато даоизмът ни разкрива отношенията между вселената и човека… отношения, от които обществените са само една част.

Съдията Ди никак не беше в настроение да започва философски спор, но тъй като искаше да зададе още два въпроса на домакина си, изчака от приличие няколко секунди и попита:

— Възможно ли е нежелателни хора да проникнат в манастира и да се навъртат наоколо? Когато послушникът ме водеше насам, имах чувството, че някой ме следи… Точно в началото на коридора, който свързва главната площадка с тази кула, ако трябва да бъда точен.

Учителят Сюн го погледна изпитателно. Помисли за миг и внезапно каза:

— Обичате ли риба, Ди?

— Да, много обичам — учудено отговори съдията.

— Така си и мислех! Рибата влошава настроението, скъпи мой. Натрупването на мазнини забавя движението на кръвта и това се отразява зловредно на нервите… Затова сте видели и чули неща, които в действителност не съществуват. Трябва ви една доза добро очистително. Ще прегледам медицинските си книги, имам богата колекция, и утре сутринта ще ви дам подробен списък с храните, подходящи за състоянието ви.

— Благодаря ви, Ваше превъзходителство, не бих искал да ви притеснявам повече, но дали бихте могли да ме осветлите по един последен въпрос. Чувал съм, че някои даоисти, изтъквайки религиозни мотиви, тайно се отдават на истински оргии и насилват млади жени да участват в тях. Има ли частица истина в тези слухове?

— Глупости, Ди! Пълни глупости! Как бихме могли да се отдаваме на оргии при нашия толкова аскетичен начин на живот… Оргии… но моля ви се! — Той се изправи и добави: — Време е да тръгваме. Банкетът ще започне всеки момент и игуменът сигурно вече ни очаква. Предупреждавам ви, Ди, той не е от най-начетените книжовници, но желае доброто на всички и ръководи манастира доста мъдро.

— Сигурно не му е лека задачата. Този манастир е истински малък град. Исках да го поразуча, но се оказа, че нямало план. Освен това частта зад храма е забранена за посетители.

— Евтини номера, Ди! Всичко това има за цел просто да порази въображението на лековерната тълпа. Стотици пъти казах на игумена, че трябва да се направи план на манастира. Това всъщност е задължително, по силата на член двайсет и осми от Правилника за официално признатите култови сгради. Но аз мога да ви покажа как са разположени постройките.

И като се доближи до окачената на стената скица, обясни:

— Ето схемата, която самият аз съставих. Много е просто. Строейки този манастир преди двеста години, създателите му са искали да изобразят едновременно и вселената, и нейното умалено копие, човека. Целият ансамбъл представлява овал: фигура, символизираща Първичното начало. Ориентиран е на юг и е разположен на четири тераси върху планинския склон. От изток го опасва дълбока пропаст, от запад е гората. Следете внимателно: тръгваме от предния двор, триъгълник, чийто стени представляват кухните, конюшните, килиите на младшите братя и на послушниците. После влизаме в храмовия двор, обграден от две двуетажни крила. На партера на западното крило се намира трапезарията, на първия етаж — библиотеката, на втория — покоите на старшия монах, на домакина и на брата архивист. В източното крило, на партера е празничната зала, където бе представен театралният спектакъл, и няколко кабинета. Първият и вторият етаж са предназначени за посетители. Предполагам, че вие и семейството ви сте настанени именно там.

— Да, дадоха ни две удобни стаи в североизточния ъгъл на втория етаж — отговори съдията.

— Добре. Да продължим. В дъното на този двор се намира самият храм. В него има няколко много хубави старинни статуи. Зад храма се простира централният двор с по една кула във всеки ъгъл. В момента се намирате в Югозападната кула, която ми бе предоставена. Наляво от този двор се намира Галерията на ужасите — един поклон към народните вярвания. Отдясно са килиите на ръкоположените монаси, а в дъното, над портала към светилището, са покоите на игумена. Светилището е във формата на кръг. Така че имаме следната последователност: триъгълник, два квадрата, един квадрат и накрая кръг. Всяка една от тези фигури има мистично значение, но сега да оставим това. Важното е, че вече бихте могли да се ориентирате. Разбира се, има стотици коридори, пасажи и стълбища, които свързват различните постройки, но ако запомните схемата ми и тя се запечата в паметта ви, няма да се загубите.

— Благодаря на негово превъзходителство — каза с благодарност съдията. — Какви постройки има в светилището?

— Само една малка пагода. В нея се пази урната с праха на Светия създател.

— И никой не живее в тази част на манастира?

— Не, разбира се! Посещавал съм я — няма друго освен пагодата и стените около нея. Но тъй като този паметник се смята за нещо много свято, аз го отбелязах с черно-белия кръг, който виждате горе на листа, за да не обидя нашия любезен игумен. Това е даоисткият символ на действието на Вселената. Той изразява взаимното проникване на двете изначални сили Ин и Ян, вечния ритъм на природата, който наричаме Дао. Вместо Ин и Ян бихте могли да кажете Светлина и Тъмнина, Положително и Отрицателно, Мъж и Жена, Слънце и Луна… Изборът е богат. Този кръг ви показва как, когато Ян или положителната сила се сведе до най-ниската си точка, се превръща в Ин или Отрицателна сила, а когато тя достигне своя зенит, естествено се превръща в Положителна сила в най-ниската й степен. Върховното учение за Дао, изобразено в един символ — съвършената простота!

— Какво е значението на точката във всяка една от половините на кръга? — попита съдията, заинтригуван мимо волята си.

— Присъствието на двете точки ни припомня, че Положителното крие зародиша на Отрицателното и обратното. Това се отнася до всичко, което съществува, до мъжа и жената включително. Всеки мъж има в природата си някаква частица женско начало и всяка жена има частица от мъжкото.

— Това е съвършено вярно — замислено отвърна съдията и добави: — Струва ми се, че някъде зърнах подобен кръг с хоризонтално разделение. Дали това има някакво по-специално значение?

— Доколкото зная, не. Разделителната линия би трябвало да е разположена вертикално, както в моята рисунка. Но нека не караме игумена да ни чака толкова дълго. Моят стар приятел е голям формалист.

Когато излязоха на площадката, Сюн побърза да предупреди съдията:

— Внимавайте, парапетът е счупен. Младшите монаси трябваше да поставят нов, но приготовленията за празника им отнеха цялото време. Всъщност те са си мързеливи! Подайте ми ръка, аз не страдам от световъртеж.