Манастирът на призраците

Глава IIСъдията Ди се опитва да открие призрачния прозорец. Един младши монах разказва история за духове.

Съдията мълчаливо го последва. Главата го болеше, очите му сълзяха — очевидно здравата бе настинал и усещаше, че го тресе. Дали пък странната сцена, мярнала се за миг през дъждовната завеса, не бе просто халюцинация? Погледна към помощника си: той като че не бе забелязал нищо особено.

— Иди да се преоблечеш, Тао Ган — нареди му той, — и се върни веднага.

Дребният монах се поклони доземи и излезе с Тао Ган.

В просторното преддверие Първата съпруга нареждаше на прислужничките кои сандъци да отворят, докато Втората и Третата надзираваха монасите, които пълнеха с въглища бронзовите мангали. Съдията Ди ги погледна мимоходом и влезе в спалнята. В голямата стая се виждаха само няколко масивни старомодни мебели и въпреки плътно спуснатите завеси се чуваше как отвън вилнее бурята. До стената в дъното имаше легло с внушителни размери, закрито с тежки завеси от старинен брокат, окачени на абаносов балдахин с дърворезба, който почти опираше в гредите на тавана. Подът бе покрит с избелял кафяв килим и като цяло стаята не бе много приветлива, но съдията си каза, че щом се запалят свещите и мангалите, ще стане що-годе поносимо.

Дръпна завесите на леглото. Беше достатъчно широко, за да може той да се настани удобно със съпругите си. В Ямън трите жени никога не спяха заедно. Всяка имаше собствена стая и той посещаваше избраничката за вечерта, ако не я бе повикал при себе си. Като верен последовател на Конфуций смяташе, че такова уреждане на брачния въпрос е най-благопристойно. Много мъже имаха навика да спят в едно легло с всичките си жени, но Ди намираше това за неправилно, тъй като накърнява самоуважението на съпругите и не спомага за доброто разбирателство, което би трябвало да цари в дома. Но на път човек не винаги може да спазва принципите си.

Ди се върна в преддверието и се разкиха.

— Облечете тази подплатена роба — каза Първата и тихо попита: — Да дам ли бакшиш на младите братя?

— По-добре недейте — прошепна съдията. — Преди да си заминем, ще направя дарение на манастира. — А на висок глас отвърна: — Да, тази роба е подходяща.

Докато Втората му помагаше да облече затоплената над мангала дреха, той поиска да му донесат официалната шапка, като обясни:

— Трябва да изразя благодарността си на игумена.

— Постарайте се да се приберете колкото се може по-бързо — посъветва го Първата. — Ще направя горещ чай и после ще вечеряме тук. Така ще можете да си легнете рано. Много сте блед и ми се струва, че сте се простудили.

— Ще се кача веднага, щом ми бъде възможно — обеща съдията. — Не се чувствам добре, изглежда съм настинал в този проклет дъжд.

Той намота официалния пояс около кръста си и трите жени го изпратиха до вратата.

В коридора вече го очакваше помощникът му с печалното лице, облечен в стара синя роба и малка шапчица от протрито кадифе на главата. До него стоеше младши монах с фенер в ръката.

— Игуменът ви очаква в залата за гости, ваше превъзходителство — обяви той почтително.

Когато минаха край прозореца, през който бе видял странната сцена, съдията наостри уши. Дъждът бе поутихнал. Той отвори капака на прозореца и зачака някоя светкавица да озари отсрещната постройка. След миг блесна ослепителна светлина и разкри плътна стена. По-нагоре, на една кула, се виждаха две малки прозорчета, но на височината на съдията върху тухлената стена, чак до основата, нямаше какъвто и да е отвор. Той захлопна капаците и непринудено се обърна към монаха:

— Какво мръсно време! А сега ни отведете до склада отсреща.

Монахът го изгледа учудено.

— Трябва да слезем два етажа по-долу, ваше превъзходителство, за да минем по коридора, които свързва това крило с другия корпус, после трябва…

— Водете ни — сухо го прекъсна съдията.

Тао Ган учудено погледна магистрата, но като съзря решителното му изражение, преглътна въпроса, който бе на езика му.

Тримата мълчаливо заслизаха по стълбите. Монахът ги поведе по тесен коридор, след това изкачиха няколко високи стъпала и стигнаха до една площадка. В средата й зееше квадратен отвор, покрит с дървена решетка. От черната дупка се носеше тежък дъх на благовония.

— Сега се намираме точно над главния кораб на храма — обясни монахът, — на височината на покоите в източното крило, където е настанен негово превъзходителство. — И махайки напред с ръка, добави: — Ето коридора, който води до склада.

Съдията се спря за миг и огледа високите прозорци от дясната страна. Като поглаждаше красивата си черна брада, той си отбеляза, че первазите им са почти на равнището на пода.

Послушникът крачеше бързо напред. Побутна една тежка врата и влезе в квадратна стая с доста нисък таван. Две свещи осветяваха купища бохчи и сандъци.

— Защо горят тези свещи? — попита съдията.

— Монасите често идват тук да търсят маски, театрални костюми и реквизит, ваше превъзходителство — отговори монахът, сочейки големите дървени маски и разкошните костюми от брокат, които изпълваха лявото отделение. Дясното бе заето от дървена пирамида за оръжия, отрупана с копия, алебарди, тризъбци, хоругви и друг реквизит, използван в представленията. Колкото и внимателно да разглеждаше, съдията не откри никакъв прозорец зад камарите. В стената отсреща наистина имаше две прозорчета, но те гледаха на изток, тоест бяха част от външната стена на манастира.

— Почакайте ни отвън — нареди той на монаха. Ган който току-що бе огледал стаята и смислено подръпваше дългите косми на брадавицата си, сниши глас и попита:

— Какво подозрително има в този склад, ваше превъзходителство?

Съдията му описа странната сцена, на която бе станал неволен свидетел, и рече:

— Старшият монах заяви, че този склад няма прозорци към отсрещната постройка. Изглежда не лъже, но все пак аз не съм сънувал. Жената не беше отскоро саката, не забелязах кръв. Ако бях видял, веднага щях да се притека на помощ.

— В този манастир едва ли има много едноръки жени — отговори Тао Ган. — Бързо ще я открием. А не забелязахте ли нещо друго, ваше превъзходителство?

— Не. Нали ти казах, че всичко продължи само няколко секунди.

— Значи сцената се е разиграла именно тук и трябва да прегледам стените. Може би съществува някакъв отвор зад тези копия и хоругви. Може да е замаскиран.

Под внимателния поглед на съдията той започна да отмества прашните знамена, алебарди и тризъбци, отрупали пирамидата. От време на време почукваше стената с кокалестия си пръст. Тази работа му припомни времето, когато бе „гост на реките и езерата“ и нямаше равен в откриването на тайни проходи и отварянето на най-сложни ключалки — времето, когато бе скитащ разбойник, докато съдията Ди не му бе помогнал да намери правия път, за да впрегне способностите му в полза на обществото.

След няколко секунди съдията Ди остави Тао Ган сам да продължи проучванията и се съсредоточи върху стената отляво. Като си пробиваше път между сандъците и струпаните вързопи, той с неодобрение огледа гротескните маски, които сякаш го следяха с очи. Промърмори, отчасти на себе си, отчасти на помощника си:

— Колко странна религия е това даоизмът! За какво са всички тези помпозни церемонии, тези театрални представления и маскаради, когато си имаме мъдрите и кристално ясни поучения на Конфуций. Единственото достойнство на даоизма е, че поне е чисто китайски. Не е дошъл от варварския Запад като будизма.

— Предполагам, че даоистите са основали своите манастири и са измислили чудноватите си ритуали, за да се борят срещу будистката клика! — обади се Тао Ган.

— Уф, уф! — изпъшка ядно магистратът.

Главата страшно го болеше и въпреки подплатената с вата дреха чувстваше как ледената влага на въздуха го пронизва целия.

— Гледайте, ваше превъзходителство! — извика изведнъж помощникът му.

Съдията Ди се приближи. В най-отдалечения край на стаята до огромен старинен шкаф Тао Ган бе повдигнал някаква хоругва с ярки цветове. Под прашния гипс, с който бяха засипани тухлите, ясно личеше очертанието на прозорец.

За миг двамата мъже застинаха в мълчание. Тао Ган смутено погледна господаря си, който не помръдваше, все така безмълвен, и каза:

— Наистина е имало прозорец на това място, ваше превъзходителство, но отдавна е зазидан.

Съдията го гледаше втренчено.

— Ние сме близо до ъгъла на сградата — каза той глухо — тоест точно срещу онзи прозорец, от който гледах.

Тао Ган почука по стената, която издаде плътен звук. С върха на ножа си той остърга малко от мазилката, която покриваше тухлите, и пъхна острието в една от фугите, после го прекара и по контура на зазидания прозорец. Натисна малко по-силно и с озадачен вид каза:

— Това е много стар манастир, ваше превъзходителство. Чувал съм, че в подобни места се случват най-необикновени работи. Хора, на които може да се вярва, разправят, че пред очите им са оживявали сцени отпреди няколко века и може би…

Той не довърши. Съдията прокара ръка по челото си и замислено отвърна:

— Шлемът на мъжа, когото видях, обхващаше плътно главата му. От стотина години нашите войници не носят такива шлемове. Признавам, че всичко е много необикновено, Тао Ган. — Остана замислен за миг и продължи: — Стори ми се, че сред театралните костюми ми се мярнаха доспехи от същата епоха като онзи шлем. А… ето ги!

Той се приближи до една броня, окачена над гримасничещи маски. Нараменниците й представляваха два приклекнали за скок дракона. До нея лежаха чифт железни ръкавици и дълга празна ножница.

— Малкият кръгъл шлем, който обикновено се носи с този костюм, липсва — установи той.

— Много от тези костюми са непълни, ваше превъзходителство.

Без да обръща внимание на думите на помощника си, съдията продължи:

— Нямах време добре да разгледам, но ми се струва, че онзи носеше тъмни дрехи и беше як мъжага с широки рамене. — После погледна тревожно помощника си и извика: — Велики небеса! Тао Ган, да не би да съм видял призрак?

— Ще измеря дебелината на прозорците в коридора, ваше превъзходителство.

По тялото на съдията пробягаха ледени тръпки. Той се сгуши зиморничаво в дрехата си, извади от ръкава си копринена кърпа и избърса сълзящите си очи. Очевидно имаше температура. Но тогава сцената, разиграла се преди малко, може би действително е била халюцинация.

Тао Ган се върна.

— Както и предполагах, стената е доста дебела — заяви той. — Поне четири стъпки. Това все пак не стига, за да побере тайна стая, в която някакъв мъж да си играе с гола жена.

— Очевидно — съгласи се съдията.

Той се обърна към старинния шкаф. Върху черната лакирана врата два дракона се съзерцаваха сред стилизирани пламъци. Съдията разтвори двете крила. Вътре имаше само купчина грижливо сгънати качулки, а мотивът с драконите се повтаряше от вътрешната страна на шкафа.

— Чудесна антика — промърмори той и се обърна с тежка въздишка към Тао Ган: — Да забравим засега какво съм видял или ми се е сторило, че виждам и да се върнем към текущите дела. Миналата година в този манастир са починали три млади момичета. Миналата година, Тао Ган, не преди един или два века! Едната, Лю, умряла от болест, втората, госпожица Боа се самоубила, третата, госпожица Хуан, станал жертва на нещастен случай. Поне така ни писаха. Ще се възползваме от престоя си, за да поискаме уточнения от игумена. Тръгвай да го намерим.

В коридора, смъртно бледен, младият монах гледаше право пред себе си с широко отворени очи и се ослушваше напрегнато.

— Какво има? — попита съдията.

— Стори ми се, че видях някой там зад ъгъла — запелтечи послушникът.

— Но нали вие казахте, че монасите непрекъснато използват този проход? — раздразнено отвърна съдията.

— Това беше войник — промълви момчето.

— Войник ли?

Младият монах кимна утвърдително. Ослуша се за миг и обясни шепнешком:

— Преди сто години бунтовници нахълтали в манастира и се укрепили вътре. Армията го завзела и избила всички, мъже, жени и деца. — С изцъклени от страх очи той изгледа съдията и добави: — Казват, че в бурни нощи като тази призраците им се връщат и изживяват отново всички онези ужаси. Негово превъзходителство не чува ли нещо?

Съдията Ди се ослуша.

— Само дъжда — каза нетърпеливо той. — Да слизаме, тук става течение.