Петата жена

Пролог

Алжир — Швеция

май — август 1993 година

Нощта, в която пристигнаха, за да изпълнят свещената си мисия, бе пропита с неестествена тишина.

Мъжът на име Фарид, най-младият измежду четиримата, впоследствие си спомняше, че дори уличните кучета се бяха спотаили. Прохладната нощ ги обгръщаше, а вятърът, който лъхаше на леки талази от пустинята, бе почти незабележим. Изчакаха падането на нощта. Изминаха дългия път от столицата Алжир, до мястото на срещата при двореца „Дар Азиза“, със стар и раздрънкан автомобил. На два пъти се наложи да спират. Първия път, за да поправят спукана задна гума. Тогава дори не бяха и преполовили пътя. Фарид, който никога преди не бе напускал столицата, седеше в сянката на един каменен блок край пътя и с удивление се любуваше на драматичните обрати на пейзажа. Гумата, напукана и износена, се повреди северно от Бу Саада. Отне им много време да свалят ръждясалите винтове и да сложат резервната. От приглушените разговори на останалите Фарид разбра, че закъсняват и затова няма да имат време да спрат и да хапнат. Сетне пътуването продължи. Непосредствено преди Ел Куед двигателят отказа. Мина цял час, докато установят и криво-ляво отстранят повредата. Водачът им — блед мъж около трийсетте, с черна брада и с такъв плам в очите, какъвто имат само хората, напълно отдадени на своето призвание и на Пророка — припираше с ядно съскане на шофьора, който, цял плувнал в пот, се бе надвесил над горещия двигател. Фарид не знаеше името му. От съображения за сигурност не знаеше нито кой е, нито откъде е.

Не знаеше имената и на другите двама.

Знаеше само своето собствено.

После отново потеглиха. Мракът вече се бе спуснал, имаха само вода за пиене и никаква храна.

Когато най-сетне пристигнаха в Ел Куед, нощта беше тиха. Спряха нейде из дебрите на лабиринта от улички, близо до едно тържище. Веднага щом слязоха, колата изчезна. От сенките изникна пети мъж, който ги поведе нататък.

Едва тогава, докато бързешком вървяха през мрака из непознатите улици, Фарид сериозно се замисли над онова, което предстоеше да се случи. С дланта си напипа напъханата в кания кама, с извито острие, която носеше дълбоко в един от джобовете на кафтана си.

Брат му Рашид Бен Мехиди бе човекът, който пръв му разказа за чужденците — през прохладните вечери, докато седяха на покрива на бащината си къща, загледани в блещукащите светлинки на Алжир. Още тогава Фарид бе наясно колко дълбоко е ангажиран Рашид Бен Мехиди с борбата за превръщането на родината им в ислямистка държава, която не следва други закони, освен предписаните от Пророка. Всяка вечер говореше на Фарид колко важно е чужденците да бъдат прогонени от страната. Отначало Фарид се чувстваше поласкан, задето брат му си правеше труда да говори с него за политика, макар да не разбираше всичките му приказки. Едва по-късно осъзна, че Рашид има съвсем друга причина, за да му отделя толкова много време. Желанието му бе самият Фарид да участва в прогонването на чужденците от Алжир.

Това се случи преди повече от година. А сега Фарид крачеше след останалите мъже в черни одежди из тъмните, тесни улички, където топлият нощен въздух не помръдваше, и бе на път да изпълни волята на Рашид. Чужденците щяха да бъдат прогонени, ала те нямаше просто да бъдат ескортирани до пристанищата или летищата. Щяха да бъдат убити. Така онези от тях, които все още не бяха дошли в страната, щяха да предпочетат да си останат там, където са.

Мисията ти е свещена, не спираше да си повтаря Фарид. Пророкът ще остане доволен. Очаква ни светло бъдеще, когато преобразим тази страна според повелите му.

Фарид докосна камата в джоба си. Рашид му я даде предната вечер, докато се сбогуваха на покрива. Имаше красива дръжка от слонова кост.

Щом стигнаха покрайнините на града, всички спряха. Улиците излизаха на един площад. Над главите им звездите светеха ярко на небесния свод. Стояха в сянката, до продълговата, зидана къща с жалузи, спуснати пред затворените дюкянчета. На отсрещната страна на улицата, зад желязна ограда се издигаше огромна каменна вила. Мъжът, който ги бе довел дотук, изчезна безшумно в сенките. Ето че отново бяха само четирима. Цареше гробовна тишина. На Фарид за пръв път му се случваше подобно нещо. В Алжир никога не е тихо. През всичките си деветнадесет години никога не бе попадал на такова тихо място.

Дори и кучетата, мина му през ума. Дори и кучетата, скрити в мрака, не мога да ги чуя.

Няколко прозореца от вилата на отсрещната страна на пътя светеха. Автобус с изпотрошени, блуждаещи фарове, с трясък премина по улицата. После всичко отново замлъкна.

Една от светлините на прозорците угасна, Фарид се опита да пресметне времето. Досега бяха чакали около половин час. Беше прегладнял, защото отрано сутринта не бе слагал и залък в устата си. Водата в двете шишета също се беше свършила, но не искаше да моли за още. Водачът им щеше да се възмути. Предстоеше им да изпълнят свещена мисия, а той взел да иска вода.

Изключиха още една светлина. Веднага след нея угасна и последната. Къщата отсреща вече бе съвсем тъмна. Продължиха да чакат. Скоро водачът направи знак и те бързешком прекосиха улицата. До портата на оградата седеше възрастен пазач и спеше. В ръката си стискаше дървена тояжка. Водачът го ритна с крак. Когато пазачът се събуди, Фарид видя как водачът опря нож досами лицето му и му прошепна нещо в ухото. Въпреки слабата улична светлина Фарид забеляза страха, проблеснал в очите на стареца. Той се изправи и накуцвайки, се отдалечи на вдървените си нозе. Портата на оградата слабо проскърца, когато я отвориха, и се шмугнаха в овощната градина. Ухаеше силно на жасмин и на някаква подправка, която Фарид познаваше, но не можа да се сети за името й. Цареше все същата глуха тишина. На една табела, закачена точно до високите двери на къщата, бе изписано: Орден на Сестрите християнки. Фарид се помъчи да помисли какво би могло да означава това. В същия миг усети нечия длан на рамото си. Сепна се. Докоснал го бе водачът, който заговори за пръв път толкова тихо, та дори и нощният вятър не би могъл да чуе изреченото.

— Ние сме четирима — промълви той. — Вътре в къщата също има четирима души. Спят в отделни стаи, разположени от двете страни на един коридор. Стари са и няма да окажат съпротива.

Фарид погледна другите двама мъже, които стояха редом. Бяха няколко години по-възрастни от него. Изведнъж осъзна, че със сигурност и преди това са участвали в такива мисии. Той единствен беше новобранец, но не изпитваше никаква тревога. Рашид обясни, че това, което върши, е в името на Пророка.

Водачът го изгледа, сякаш бе прочел мислите му.

— В тази къща живеят четири жени — рече. — Всичките са чужденки, отказали да напуснат страната ни доброволно. Така сами са подписали смъртната си присъда. На всичкото отгоре са неверници.

Ще убия жена, бързо си помисли Фарид. Рашид не бе споменал нищо по въпроса.

Би могло да има едно-едничко обяснение.

Този факт не означаваше нищо. Нямаше никакво значение.

Влязоха в къщата. Външната врата имаше ключалка, която лесно отвориха, като вместо шперц използваха острието на нож. В мрака вътре беше задушно и нищо не раздвижваше застоялия въздух. Запалиха фенерчетата си и пипнешком се заизкачваха по широкото стълбище, което разполовяваше сградата. В коридора на най-горния етаж, от тавана висеше самотна електрическа крушка. Не се чуваше никакъв звук. Пред тях стояха четири затворени врати. Извадиха камите. Водачът ги посочи с кимване. Фарид знаеше, че вече няма място за колебание. Рашид бе казал, че всичко трябва да стане светкавично. Да избягва да ги гледа в очите. Да гледа само гърлото и после да го пререже, силно и решително.

Не помнеше почти нищо от онова, което последва. Като че ли косите на жената, която лежеше в леглото, покрита с бяла завивка, бяха сиви. Не успя да различи ясно чертите й, защото светлината, идваща откъм улицата, бе много бледа. Пробуди се в мига, в който той дръпна завивката. Но така и не успя да изпищи, така и не успя да проумее какво се случва, преди той да пререже гърлото й с един-единствен замах. Бързо отстъпи крачка назад, за да не го опръска кръвта. После се обърна и се върна в коридора. Всичко се бе случило за няма и половин минута. В главата си бе чул тиктакането на всяка секунда. Тъкмо когато се канеха да напуснат коридора, един от мъжете сподавено извика. За миг водачът им застина, сякаш не знаеше какво да предприеме.

В една от стаите имаше още една жена — пета.

Тя не биваше да е там. Беше непозната, може би просто гостенка. Също беше чужденка и това бе очевидно за мъжа, който я откри.

Водачът влезе в стаята. Фарид, който стоеше зад него, видя, че жената се е свила в леглото. Призля му от страха й. В другото легло лежеше мъртва жена. Белите чаршафи бяха прогизнали от кръв.

Водачът извади камата от джоба си и преряза гърлото на петата жена.

Сетне излязоха от къщата също така незабелязано, както се бяха вмъкнали. В прикритието на мрака ги очакваше колата. Когато се зазори, Ел Куед и петте мъртви жени бяха останали далеч зад тях.

Това се случи през май 1993-та.

Писмото пристигна в Юстад на деветнайсети август. Марката бе африканска и следователно го изпращаше майка й, затова тя изчака подходящ момент, за да го отвори. Искаше да го прочете на спокойствие. Дебелината на плика й подсказваше, че съдържа доста страници. Повече от три месеца не беше получавала вести от майка си, та със сигурност имаше много за разказване. Остави писмото да си стои на масата във всекидневната и реши, че ще го отвори чак довечера, но внезапно почувства някаква неясна тревога. Защо този път майка й бе написала името и адреса на машина? Със сигурност щеше да намери отговора в писмото. Наближаваше полунощ, когато отвори балконската врата и седна в шезлонга, едва побиращ се сред саксиите с цветя. Беше красива, топла августовска вечер — може би една от последните за тази година. Есента вече настъпваше, спотайвайки се невидима. Отвори плика и започна да чете.

Едва после, след като изчете писмото докрай и го остави, се разплака. Вече знаеше, че със сигурност е написано от жена. Убеди я не само изящният почерк. Подсказваше го и подборът на думи, с които непознатата колкото се може по-милостиво описваше ужасните неща, които се бяха случили. В разказа й обаче нямаше място за милост. Само действие. Нищо повече.

Жената, написала писмото, се казваше Франсоаз Бертран и бе полицай. Без да става напълно ясно, се подразбираше, че работи като криминален инспектор в отдел „Убийства“ на алжирската полиция. В това си качество бе научила за събитията, разиграли се през една майска нощ в градчето Ел Куед, югозападно от столицата Алжир.

Фактите по случая бяха очевидни, ясни и крайно ужасяващи. Четири монахини с френско гражданство били изклани от неизвестни извършители. Сигурно бе, че убийците принадлежат към фундаменталистките групировки, поставили си за цел да изгонят всички чуждестранни граждани от страната. Така държавата щеше да бъде отслабена, за да може после да се предизвика криза. В образувалия се вакуум щеше да се създаде фундаменталистката държава. И четирите монахини били с прерязани гърла, а извършителите не бяха оставили следи — само кръв, гъста, засъхнала кръв навсякъде.

На местопрестъплението обаче имало и още една пета жена — шведска туристка, която неколкократно била подновявала разрешителното си за пребиваване в страната и случайно нощувала при монахините, когато неизвестните мъже ги нападнали с кинжалите си. От паспорта й разбрали, че се е казвала Ана Андер, била на шейсет и шест години и пребивавала в страната легално, с туристическа виза. Там, освен това имало и самолетен билет без фиксирана дата за връщане. Случаят с четирите убити монахини вече бил достатъчно зловещ, а тъй като Ана Андер, изглежда, пътувала сама, подложени на политическия натиск, разследващите полицаи решили да не споменават, че е имало и пета жена. В зловещата нощ тя чисто и просто не е била там. Леглото й било празно. Вместо това написали в доклада, че е загинала при автомобилна катастрофа, и я погребали без име в необозначен гроб, като лице с неустановена самоличност. Всяка следа от нея била заличена. И на този етап в историята се появила Франсоаз Бертран. Рано една сутрин началникът ме повика, пишеше тя в дългото писмо, и заповяда незабавно да замина за Ел Куед. По това време шведката вече била погребана. Задачата на Франсоаз Бертран била да заличи всяка следа, която евентуално е останала, и после да унищожи паспорта й, както и други принадлежности.

Ана Андер никога не е пристигала, нито е пребивавала в Алжир. Заличена от всички официални регистри, тя е престанала да съществува за алжирските власти. Именно тогава Франсоаз Бертран намерила чанта, която следователите, разследващи убийството, не били открили. Стояла зад един гардероб. Или може би била поставена върху високата мебел и после паднала на пода, това не могла да установи. Но там имало писма, които Ана Андер била започнала да пише. Били адресирани до дъщеря й, която живеела в град на име Юстад в далечна Швеция. Франсоаз Бертран се извиняваше, задето е прочела тази толкова лична кореспонденция. Обърнала се за помощ към един алкохолизиран шведски художник, когото познавала в столицата, и той й превел писмата, без да подозира за какво всъщност става дума. Франсоаз си записала преводите на писмата и нещата започнали да се изясняват.

Още тогава съвестта започнала да я гризе заради всичко, сполетяло въпросната пета жена. Не само задето била така брутално убита в страна, която Франсоаз обичала толкова много, но която била разкъсвана от вътрешни противоречия. В писмото си се бе опитала да разкаже малко за себе си и да обясни какво се случва в родината й. Баща й бил роден във Франция, но дошъл в Алжир като дете с родителите си. Там отраснал и там се оженил за алжирка. Франсоаз, най-голямото от петте им деца, винаги се чувствала сякаш е стъпила с единия крак във Франция, а с другия в Алжир. Но вече нямаше никакви съмнения. Алжир бе нейната родина. И именно затова толкова силно се измъчваше от междуособиците, раздиращи страната. Ето защо не искаше да изпада в конфликт със себе си и страната си, като сътрудничи в заличаването на тази жена, в изфабрикуването на автомобилна катастрофа, без след това да поеме отговорност за факта, че Ана Андер е пребивавала в родината й. Франсоаз Бертран започнала да страда от безсъние. Най-накрая решила да пише на дъщерята на убитата, за да й разкаже истината. Наложила си го въпреки лоялността, която питаела към полицията. Молеше името й да остане в тайна. Написаното от мен е истината, пишеше тя в края на писмото. Може би допускам грешка, като ви разказвам какво се случи. Но нима бих могла да постъпя по друг начин? Открих чанта с писма, които една жена е написала до дъщеря си. Сега ви пиша как те попаднаха в ръцете ми и ви ги препращам.

В плика Франсоаз Бертран бе изпратила незавършените писма заедно с паспорта на Ана Андер.

Дъщерята на Ана обаче не прочете писмата. Остави ги на пода на балкона и дълго плака. Едва на зазоряване стана и отиде в кухнята. Дълго седя неподвижна до кухненската маса. Главата й бе съвсем празна. Ала после всичко придоби кристална яснота. Осъзна, че през всичките тези години просто е чакала. Как по-рано не го е разбрала — нито факта, че чака, нито пък какво точно. Сега обаче знаеше. Имаше своя мисия и повече не бе нужно да отлага, за да я изпълни. Моментът настъпи. Майка й бе починала. Една врата се беше разтворила широко.

Стана и отиде да донесе кутията, пълна с документи, и голямата тетрадка, които държеше в кашон под леглото в спалнята си. Разпиля нагънатите листове върху масата пред себе си. Знаеше, че са точно четирийсет и три на брой. На един от тях имаше черно кръстче. После започна да ги разгъва, един по един.

Кръстчето се намираше на двайсет и седмия лист. Отвори книгата и прокара пръст по редовете с имена, докато стигна до двайсет и седмата колона. Взря се в името, което сама бе изписала, и пред очите й бавно изплува едно лице.

Затвори книгата и прибра документите в кутията.

Майка й беше мъртва.

Вече нямаше съмнение, нямаше връщане назад.

Щеше да си даде една година, за да се справи с мъката и да се подготви. Но не повече.

Отново излезе на балкона. Запали цигара и се загледа в града, който тепърва се будеше. Откъм морето се задаваше дъждовна буря.

Малко след седем отиде да си легне.

Беше утрото на двайсети август 1993-та година.