Петата жена

18

Изчака, докато стана два и половина през нощта. От опит знаеше, че тогава умората идва крадешком. Спомни си за всички нощи, когато самата тя бе работила. Винаги беше така. Между два и четири рискът човек да задреме беше най-голям.

От девет часа вечерта чакаше в склада за спално бельо. Както и при първото си посещение мина през главния вход на болницата. Никой не й обърна внимание. Една забързана медицинска сестра. Навярно е била навън по работа? Или е отишла да вземе нещо от колата си? Никой не я забеляза, понеже у нея нямаше нищо необикновено. Бе мислила дали не трябва да се маскира. Може би да промени косата си? Ала това би било проява на прекомерна предпазливост. В склада за бельо разполагаше с много време за размисъл. Смътно си припомни своето детство, с аромат на току-що изпрани и прекарани през преса чаршафи. Седеше вътре на тъмно, без да пали осветлението. Едва след полунощ извади фенерчето си — същото, което използваше и в работата си — и прочете последното писмо, което майка й бе написала. Беше останало недовършено, както и всички останали, които Франсоаз Бертран й бе препратила. Ала именно в последното писмо майка й изведнъж започваше да говори за себе си. За събитията, предшествали опита й за самоубийство. Разбра, че майка й никога не бе успяла да превъзмогне огорчението си. Нося се по света като кораб без капитан, беше написала тя. Аз съм като прокълнатия Летящ холандец, принуден да изкупва чужда вина. Смятах, че възрастта ще направи отстоянието по-голямо, спомените ще стават все по-смътни, ще избледнеят и може би най-накрая ще изчезнат. Ала сега осъзнавам, че не е така. Само смъртта може да сложи край на всичко. И понеже не искам да умра, все още не — избирам да помня.

Писмото носеше датата на деня, преди майка й да отседне при френските монахини. Денят преди сенките, изскочили от мрака, да я убият.

След като прочете писмото, угаси фенерчето. Всичко бе много тихо. На два пъти някой премина вън по коридора. Складът за бельо се намираше в отделение, което не се използваше изцяло.

Бе имала много време за размисъл. В графика й сега бяха записани три свободни дни. Трябваше отново да застъпи на смяна след четирийсет и девет часа, в 17:44 часа. Имаше време и щеше да го оползотвори. Дотук всичко вървеше като по вода. Жените допускат грешки само когато разсъждават като мъже. Знаеше го отдавна. И смяташе, че вече го е доказала.

Въпреки това нещо я притесняваше. То разкъсваше графика й на парчета. Внимателно следеше всичко изписано по вестниците. Слушаше новините по радиото и гледаше емисиите на всички телевизионни канали. Беше напълно ясно, че полицаите не разбират нищичко. Точно такова бе намерението й: да не остави никакви следи, да поведе кучетата далече от пътеката, която всъщност трябва да следват. Ала сега чувстваше единствено нетърпимост към всичката тази некадърност. Полицията никога няма да разбере какво се е случило. С делата си тя твореше загадки, които щяха да останат в историята. Но всички щяха да помнят, че полицията е издирвала извършител мъж. Вече не желаеше да продължава така.

Докато седеше в тъмния склад за бельо, състави план. За в бъдеще щеше да направи малки промени. Нищо, което да повлияе на разписанието й, разбира се. Винаги имаше по някоя несъществена подробност, която е незабележима на повърхността.

Тя ще даде лице на загадката.

В два и половина излезе от склада. Болничният коридор беше пуст. Приглади бялата си униформа и сетне тръгна към стълбището, което водеше нагоре към Родилното отделение. Знаеше, че на смяна са само четирима души, както обикновено. През деня отиде там и се престори, че търси жена, за която знаеше, че вече е била изписана заедно с детето си. Надничайки през рамото на сестрата, успя да види в регистъра, че всички стаи са заети. Трудно проумяваше защо жените раждат деца по това време на годината, когато есента преминава в зима. Ала знаеше отговора. Дори в днешно време малко жени имаха свободата да избират сами кога да раждат децата си.

Щом стигна до стъклените врати на Родилното отделение, спря и предпазливо надникна към служебната стая. Държеше вратата леко открехната. Не се чуваха никакви гласове. Това значеше, че акушерките и медицинските сестри са заети. Щеше да й отнеме по-малко от петнайсет секунди да отиде до стаята, където е настанена жената, която искаше да посети. Малко е вероятно да налети на някого. Ала не можеше да е напълно сигурна. Извади ръкавицата от джоба си. Беше я ушила сама и бе напълнила с олово най-външния край така, че да следва очертанията на кокалчетата. Сложи я на дясната си ръка, отвори вратата и бързо се шмугна в отделението. Стаята за персонала беше празна, някъде жужеше включено радио и тя бързо и беззвучно се насочи натам. Щом стигна, хлътна вътре и вратата безшумно се затвори зад гърба й.

Жената в леглото беше будна. Тя си свали ръкавицата и я напъха в джоба си — същия джоб, в който беше пликът с писмото от майка й. Седна на крайчеца на леглото. Жената беше бледа като платно, коремът й стърчеше под завивките. Хвана я за ръка.

— Реши ли? — попита я.

Жената кимна. Макар това да не я изненада, изпита чувство на триумф. Дори и най-сломените жени можеха отново да се върнат към живота си.

— Йожен Блумберг — произнесе тя. — Живее в Лунд. Научен работник е в университета. Не знам как по-точно да обясня с какво се занимава.

Потупа жената по ръката.

— И сама ще разбера — рече. — Не е необходимо да се тревожиш.

— Мразя този мъж — заяви тя.

— Да — рече жената, седнала на края на леглото. — Имаш пълното право да го мразиш.

— Ако можех, бих го убила.

— Знам, но не можеш. Вместо това помисли за детето си.

Приведе се напред и погали жената по бузата. После стана и си сложи ръкавицата. Беше стояла в стаята най-много две минути. Внимателно открехна вратата. Не се виждаше нито една акушерка или сестра. Запъти се обратно към изхода.

Тъкмо когато преминаваше покрай служебната стая, от там излезе една жена. Лош късмет. Но нямаше какво да стори. Жената се втренчи в нея. Беше по-възрастна, вероятно една от двете акушерки.

Продължи да върви към външната врата. Ала жената извика след нея и хукна да я настигне. Възнамеряваше да продължи напред и да изчезне през вратите. Ала жената отзад я сграбчи за ръката и попита коя е и какво прави там. Жалко, че жените винаги са такива досадници, мина й през ум. Сетне светкавично се извърна и замахна с ръкавицата. Не искаше да удря твърде силно и да нарани. Много внимаваше да не улучи слепоочията, такъв удар можеше да се окаже фатален. Удари я по бузата достатъчно силно. Колкото да я зашемети и тя да отпусне хватката около ръката й. Жената изстена и се свлече на пода. Обърна се, за да продължи. Изведнъж усети как две ръце я сграбчват за краката. Когато се обърна, осъзна, че ударът, който бе нанесла, не е бил достатъчно силен. В същото време чу шум от отваряща се врата. Ситуацията бе на път да се изплъзне от контрол. Дръпна крака си и се наведе, за да нанесе още един удар. Жената я одра по лицето. Този път удари, без да се съобразява дали е силно, или не. Право в слепоочието. Жената пусна крака й и се свлече. Тя избяга през стъклените врати, усещаше как бузата й смъди от драскотините. Затича по коридора. Никой не извика подире й. Избърса лицето си. По белия ръкав останаха следи от кръв. Пъхна ръкавицата в джоба, свали сабото си, за да може да тича по-бързо. Запита се дали в болницата имат вътрешна алармена система. Излезе, без да срещне никого. Едва когато се качи в колата и видя лицето си в огледалото за обратно виждане, забеляза, че драскотините са малко и не са много дълбоки.

Нещата не се бяха развили според плана й. Но човек не може винаги да разчита на това. Най-важното беше, че въпреки всичко успя да убеди жената, на която предстоеше да роди, да разкрие името на мъжа, който й бе причинил толкова много нещастия.

Йожен Блумберг.

Имаше на разположение две денонощия, за да започне проучването, да състави план и програма. Не й се налагаше да бърза. Щеше да отнеме колкото време е необходимо. Едва ли щеше да й отнеме повече от седмица.

Фурната беше празна. И чакаше.

В осем часа в четвъртък сутрин разследващият екип се беше събрал в залата за съвещания. Валандер помоли и Пер Окесон да присъства. Тъкмо когато се канеше да започне, забеляза, че някой липсва.

— Сведберг? — зачуди се. — Не е ли дошъл?

— Дойде и си тръгна — отвърна Мартинсон. — Явно през нощта в болницата е имало нападение. Смяташе, че бързо ще се върне.

Блед спомен изникна в съзнанието на Валандер и също толкова бързо се изпари. Беше нещо свързано със Сведберг. И болницата.

— Това отново повдига въпроса за нуждата от повече персонал — отбеляза Пер Окесон. — Страхувам се, че повече не можем да го отлагаме.

Валандер знаеше какво има предвид. При някои предишни случаи между него и Пер Окесон бяха възниквали противоречия относно това дали трябва да искат подкрепления, или не.

— Ще го обсъдим най-накрая — рече Валандер. — Нека започнем с това докъде всъщност сме стигнали с разследването.

— Имаше няколко телефонни обаждания от Стокхолм — съобщи Лиса Холгершон. — Едва ли е необходимо да уточнявам от кого. Тези случаи на насилие накърняват образа на симпатичните квартални полицаи.

Смесица от примирение и веселие премина през стаята, но никой не изкоментира казаното от нея. Мартинсон звучно се прозя. Валандер прие това като сигнал, че може да започне.

— Всички сме уморени — каза той. — Проклятието на полицейската работа е недоспиването. Или поне в моменти като този.

Някой отвори вратата и го прекъсна. Влезе Нюберг. Валандер знаеше, че е разговарял по телефона с Криминалната лаборатория в Линшьопинг. Нюберг докуцука до масата с патерицата си.

— Как е кракът ти? — поинтересува се Валандер.

— Е, във всеки случай по-добре, отколкото ако се бях набучил на бамбук, внесен от Тайланд — отвърна той.

Валандер го изгледа изпитателно.

— Знаем ли го със сигурност? Че прътите са от Тайланд?

— Да, знаем го. Внасят се като въдици или материал за декорация чрез търговска къща в Бремен. Разговаряхме с представителя за Швеция. В страната влизат над сто хиляди бамбукови пръти годишно. Невъзможно е да се каже откъде точно са закупени. Току-що разговарях с Линшьопинг. Могат да ни помогнат, като определят от колко време е в страната. Бамбукът се внася, когато е достигнал определена възраст.

Валандер кимна.

— Нещо друго? — попита, все още обърнат към Нюберг.

— За Ериксон или за Рюнфелд?

— И за двамата. Един по един.

Нюберг отвори бележника си.

— Дъските за мостчето са от супермаркета за строителни материали в Юстад — поде той. — Ако този факт изобщо може да ни е от някаква полза. Местопроизшествието няма улики, които биха могли да ни помогнат с нещо. От страната на хълма, където се издига наблюдателницата, има коларски път и можем спокойно да приемем, че убиецът го е използвал при положение, че е дошъл с кола. Както предполагам, е и направил. Снехме отпечатъци от всички следи от коли, които открихме. Но като цяло местопроизшествието е необичайно добре почистено.

— А къщата?

— Проблемът е, че не знаем какво търсим. Всичко изглежда в отличен ред. Влизането с взлом, за което Холгер Ериксон е подал сигнал преди около година, също е загадка. Единственото, което си струва да се отбележи, е, че само преди няколко месеца е поръчал да се монтират няколко допълнителни ключалки на вратите, които водят в жилищната постройка.

— Това може да означава, че се е страхувал от нещо — отбеляза Валандер.

— Склонен съм да приема това обяснение — отвърна Нюберг. — От друга страна, днес много хора си монтират допълнителни ключалки, нали така? Живеем в Златния век на бронираните врати.

Валандер остави Нюберг и огледа масата.

— Съседи — рече той. — Различни сведения, получени от частни лица. Кой е бил Холгер Ериксон? Кой е имал причина да го убие? Харалд Бергрен? Крайно време е да направим цялостно обобщение. Ще отделим колкото време е нужно.

Впоследствие, когато Валандер си спомняше за този четвъртък сутрин, това му приличаше на едно безкрайно и стръмно изкачване. Всеки докладва резултатите от работата си и единственото заключение, до което успяха да стигнат, бе, че нямаха никакви признаци за напредък. Наклонът стана още по стръмен. Изглежда, бе невъзможно да се разровят по-надълбоко в живота на Ериксон. Продължаваха напред, а пътят ставаше все по-дълъг и стръмен. Никой не бе видял нищо, явно никой не бе познавал този мъж, който продавал коли, наблюдавал птиците и съчинявал стихове. Накрая Валандер започна да вярва, че е сбъркал — че въпреки всичко жертвата е попаднала на маниакален убиец, който случайно е избрал именно неговия ров и прерязал именно неговото мостче. Ала през цялото време дълбоко в себе си знаеше, че не би могло да е така. Убиецът говореше на определен език. В начина, по който бе убил Ериксон, имаше логика и последователност. Валандер не грешеше. Проблемът бе, че не знаеше откъде да продължи.

Бяха съвсем зациклили, когато Сведберг се върна от болницата. Според Валандер в този миг той действително се появи като истински спасител в голямата им неволя. Защото щом колегата му седна на масата и с много усилия сложи книжата си в ред, най-сетне достигнаха точката, която в разследването сякаш открехна вратичка.

Сведберг започна, като помоли да го извинят за отсъствието му. Валандер сметна, че е редно да попита какво се е случило в болницата.

— Цялата работа е много странна — започна Сведберг. — Малко преди три през нощта в Родилното отделение се появила някаква медицинска сестра. Една от акушерките, която се казва Юлва Бринк и, между другото, ми е братовчедка, карала нощно дежурство. Не познавала сестрата и се опитала да разбере какво прави там. Тогава онази я блъснала на пода и я ударила. Изглежда, въпросната медицинска сестра имала метален бокс или нещо подобно на ръката си. Юлва припаднала. Когато дошла на себе си, жената я нямало. Естествено, настанала голяма суматоха. Никой не знае какво е правила там. Разпитали всички родилки. Никой обаче не я е виждал. Бях там и разговарях с хората от болничния персонал, които са били на смяна през нощта. Естествено, всички бяха много разстроени.

— Какво стана с акушерката? — попита Валандер. — Твоята братовчедка?

— Получила е сътресение на мозъка.

Валандер тъкмо щеше да се върне към Холгер Ериксон, когато Сведберг отново взе думата. Изглеждаше объркан и нервно се почесваше по плешивината.

— Това, което е още по-странно, е, че въпросната медицинска сестра е била там и преди. Една нощ преди около седмица. По случайност Юлва е била дежурна и онзи път. Сигурна е, че тази жена не е истинска сестра, а просто е предрешена като такава.

Валандер смръщи чело. Същевременно си припомни листа, който от една седмица лежеше на бюрото му.

— Ти и тогава разговаря с Юлва Бринк — рече той. — И си водил записки.

— Изхвърлих ги — поясни Сведберг. — Понеже тогава нищо не се беше случило, сметнах, че не заслужава внимание. Имахме си по-важна работа.

— Според мен е доста зловещо — рече Ан-Брит. — Мнима медицинска сестра се вмъква в Родилното отделение през нощта. И без да се колебае, прибягва до насилие. Това трябва да означава нещо.

— Братовчедка ми не я е разпознала, но успя да даде много добро описание. Била е със здраво телосложение и очевидно много силна.

Валандер не спомена, че листът на Сведберг все още лежи на бюрото му.

— Звучи странно — само каза. — Какви мерки ще предприеме болницата?

— Засега ще се обърнат към охранителна фирма. После ще трябва да почакат и да видят дали мнимата медицинска сестра ще се появи отново.

Оставиха нощното произшествие. Валандер погледна Сведберг и без особен ентусиазъм си помисли, че вероятно той само ще подсили чувството, че разследването е на никъде. Грешеше. Оказа се, че Сведберг има новини.

— Миналата седмица разговарях с един от служителите на Холгер Ериксон — уточни той. — Туре Карлхамар, на седемдесет и три години, живее в Сварте. Написах рапорт, който може би сте прочели. Работил е като продавач на коли за Ериксон повече от трийсет години. Отначало само си седеше и го оплакваше. Холгер Ериксон бил човек, за когото можело да се кажат само хубави неща. Жената на Карлхамар вареше кафе. Вратата към кухнята беше отворена. Ненадейно тя влезе, тресна таблата с кафето на масата така, че сметаната се разплиска, и рече, че Холгер Ериксон бил мошеник. След което си излезе.

— Какво се случи после? — попита Валандер учудено.

— Естествено, получи се малко неловко. И Карлхамар поддържаше своята версия. Сетне отидох да поговоря с госпожата. Но нея я нямаше.

— Какво ще рече това? Как така я е нямало?

— Взела колата и заминала нанякъде. После няколко пъти се обаждах по телефона. Никой не отговаряше. Обаче тази сутрин получих писмо. Прочетох го, преди да тръгна за болницата. Беше от жената на Карлхамар. И ако това, дето тя пише, е вярно, то представлява крайно любопитно четиво.

— Разкажи накратко — подкани го Валандер. — После може да ксерокопираш писмото.

— Тя твърди, че Ериксон много пъти е показвал признаци на садизъм. Отнасял се зле със служителите си. Тормозел онези, които напускали работа. Непрекъснато повтаря, че може да приведе безброй примери в подкрепа на думите й.

Сведберг затърси в текста.

— Пише, че не питаел почти никакво уважение към хората. Бил жесток и алчен. Към края на писмото намеква, че често пътувал до Полша. Явно там е посещавал някакви жени. Според госпожа Карлхамар те също биха могли да разкажат това-онова. Разбира се, това може да са просто клюки. От къде ще знае какво е правел той в Полша?

— Но не загатва ли с нещо за възможността той да е бил хомосексуален? — попита Валандер.

— Не. Частта за пътуванията до Полша не оставя такова впечатление.

— И, разбира се, Карлхамар не е чувал за човек на име Харалд Бергрен, нали?

— Не.

Валандер изпита нужда да се поразтъпче. Това, което Сведберг им разказа за съдържанието на писмото, несъмнено беше важно. За втори път през последните двайсет и четири часа чуваше да описват някого като брутален човек.

Предложи кратка пауза, за да проветрят. Пер Окесон остана в стаята.

— Вече е ясно — съобщи той. — За Судан.

Валандер усети как го проряза завист. Окесон бе взел решението и имаше куража да замине. Защо и той самият не направи същото? Защо се задоволява само с търсенето на нова къща? Сега, когато баща му си бе отишъл, нямаше нищо, което да го задържа в Юстад. Линда се справяше сама.

— Не им ли трябват полицаи, които да държат в ред бежанците? Имам известен опит с тази работа от Юстад.

Пер Окесон се засмя.

— Мога да попитам — рече. — Обикновено в състава на различни бригади към ООН се включват и шведски полицаи. Нищо не пречи да подадеш молба.

— Точно сега съм възпрепятстван от разследването на убийство. Но може би по-късно. Кога заминаваш?

— След Коледа. В дните преди Нова година.

— А жена ти?

Пер Окесон разпери ръце.

— Всъщност, струва ми се, че се радва, задето няма да й се налага да ме вижда за известно време.

— А ти? И ти ли се радваш, че няма да я виждаш?

Пер Окесон се поколеба, преди да отговори.

— Да — каза после. — Мисля, че ще бъде хубаво да се махна. Понякога имам чувството, че никога няма да се върна. Не съм от хората, дето биха отплавали за Антилските острови в собственоръчно направена лодка. Никога не съм мечтал за подобно нещо. Ала ето че заминавам за Судан. И нямам идея какво ще стане след това.

— Всички мечтаят да избягат — рече Валандер. — Хората в Швеция постоянно се впускат в търсене на нови райски кътчета, където да се скрият. Понякога си мисля, че вече трудно разпознавам собствената си страна.

— Може би аз също бягам? Едва ли Судан изглежда като рай.

— Във всеки случай правиш добре, че опитваш — каза Валандер. — Надявам се, че ще пишеш от време на време. Ще ми лисваш.

— Всъщност това е нещо, което чакам с нетърпение. Да пиша писма. Не служебна кореспонденция. Говоря за частни писма. Мислех си, че трябва да проверя колко приятели имам. Такива, дето ще отговорят на писмата, които, живот и здраве, ще напиша.

Кратката почивка бе свършила. Мартинсон, постоянно загрижен да не се простуди, затвори прозореца. Отново насядаха.

— Нека изчакаме малко с обобщението — предложи Валандер. — Вместо това да поговорим за Йоста Рюнфелд.

Остави Ан-Брит да разкаже за откритието в сутерена на „Харпегатан“ и за това, че Рюнфелд е бил частен детектив. Когато нито тя, нито Сведберг или Нюберг имаха какво повече да добавят, а снимките, проявени и размножени от Нюберг, бяха обиколили масата, Валандер разказа за разговора си със сина на Рюнфелд. Направи му впечатление, че оперативната група сега бе далеч по-съсредоточена, отколкото в началото на дългото се съвещание.

— Не мога да се отърся от усещането, че сме близо до нещо важно — завърши Валандер. — Все още търсим допирната точка. Все още не сме я открили. Доколко важно е разкритието, че и Холгер Ериксон, и Йоста Рюнфелд биват описвани като брутални хора? И защо това излиза наяве едва сега?

Спря, за да им даде възможност за въпроси и коментари.

Никой не каза нищо.

— Време е да започнем да дълбаем още по-дълбоко — продължи. — Има твърде много детайли, за които още нищо не знаем. Целият наличен материал за двамата мъже трябва да се съпостави и отново да се прегледа от всички възможни ъгли. Мартинсон ще трябва да се заеме с изпълнението на тази задача. После има и куп неща, които изглеждат приоритетни и с които трябва да се заловим. Мисля си за злополуката, при която се е удавила съпругата на Рюнфелд. Все ме гложди, че може да е от решаващо значение. А също така въпросът за парите, които Холгер Ериксон е дарил на църквата в Свенставик. Лично ще се заема с това. Което означава, че може да се наложи да предприема няколко пътувания. Например до езерото в Смоланд, при Елмхулт, където се е удавила съпругата на Рюнфелд. Както вече казах, в цялата тази история има нещо странно. Разбира се, възможно е да греша. Но не бива да оставяме непроверена нито една следа. Вероятно ще трябва да отида и до Свенставик.

— Къде е това? — попита Хансон.

— В Южен Йемтланд. На петдесетина километра от границата с Херьедален.

— Какво общо е имал Ериксон с това място? Нали е бил от Сконе?

— Именно това трябва да установим — уточни Валандер. — Защо не е дарил пари на някоя църква в околността? Какво означава това? Защо е избрал точно тази църква? Искам да знам. Трябва да съществува някаква конкретна причина.

Щом той млъкна, никой вече нямаше какво повече да добави. Щяха да продължат да ровят в купата сено. Никой не очакваше, че решението ще дойде от само себе си, без изтощителен труд, който ще подложи търпението им на проверка.

Вече бяха заседавали няколко часа, когато Валандер реши сам да повдигне въпроса за нуждата от повече хора. Редно бе да им каже, че е било отправено предложение да получат външна помощ от експерт по криминална психология.

— Нямам никакви възражения относно това да ни пратят подкрепления — рече той. — Имаме много материал за разследване и ще ни отнеме страшно много време.

— Ще се заема с това — отговори Лиса Холгершон.

Пер Окесон кимна, без да каже нищо. През всичките тези години, в които Валандер работеше с него, никога не бе чул Окесон да се изказва, без да има нужда. Валандер предположи, че навярно това е ценно качество за поста, който му предстои да заеме в Судан.

— За сметка на това съм по-скептичен дали действително ни е необходим психолог, който да ни диша във врата — продължи Валандер, щом въпросът за подкрепленията беше решен. — Аз пръв ще се съглася, че Макс Екхолм, който беше тук през лятото, ни бе от голяма полза. Той привеждаше ценни аргументи и догадки. Не бяха решаващи, но не бяха и без значение. Днес ситуацията е различна. Моето предложение е да му изпратим извадка от следствените материали и да го помолим за мнение. Засега ще се задоволим с това. Ако пак се случи нещо важно, ще преценим наново ситуацията.

И този път предложението на Валандер не срещна никакви възражения.

Минаваше един часът, когато най-сетне разпуснаха съвещанието. Валандер бързо излезе от участъка. От дългото заседание главата му бе натежала. Отиде с колата си до един ресторант в центъра, където предлагаха обедно меню. Докато ядеше, се мъчеше да прецени какво всъщност бе излязло наяве по време на съвещанието. Мислите му постоянно се връщаха към въпроса какво се бе случило при езерото до Елмхулт преди десет години, затова реши да последва интуицията си.

Щом се нахрани, се обади в хотел „Секелгорден“. Бу Рюнфелд си беше в стаята. Валандер помоли рецепциониста да му предаде, че ще го посети малко след два часа. После се върна в участъка. Откри Мартинсон и Хансон и ги отведе в кабинета си. Помоли Хансон да се обади в Свенставик.

— Какво всъщност да попитам?

— Говори направо. Защо Холгер Ериксон е направил това единствено изключение в завещанието си? Защо е пожелал да дари пари именно на тази енория? Дали търси изкупление за греховете си? В такъв случай за какви? И ако някой започне да ти мънка, че става дума за поверителна информация, кажи, че ни е необходима, за да предотвратим още подобни убийства.

— Наистина ли искаш да попитам дали е търсил изкупление за греховете си?

Валандер се разсмя.

— Ако е необходимо — каза той. — Разбери каквото можеш. Смятам да заведа Бу Рюнфелд в Елмхулт. Помоли Ебба да ни запази стаи в някой хотел в Елмхулт.

Мартинсон изглеждаше скептичен.

— И какво си мислиш, че ще разбереш, като гледаш езерото? — попита.

— Не знам — откровено си призна Валандер. — Но поне пътуването ще ми даде време да поговоря с Бу Рюнфелд. Струва ми се, че има информация, която може да се окаже важна за нас и която няма да сподели, освен ако не проявим нужното упорство. Трябва да дълбаем достатъчно силно, за да пробием повърхността. Освен това на мястото трябва да е останал все някой, който е бил там, когато е станала злополуката. Искам да свършите малко подготвителна работа. Обадете се на колегите в Елмхулт. Едно събитие отпреди десет години. Можете да получите точната дата от дъщерята. Удавяне при злополука. Ще ви се обадя, щом пристигна.

Вятърът бе все още бурен, докато Валандер вървеше към колата си. Влезе в „Секелгорден“ и отиде до рецепцията. Бу Рюнфелд седеше на един стол и го чакаше.

— Вземете си палтото — рече Валандер. — Ще отидем на разходка в полето.

Мъжът го изгледа очакващо.

— Къде ще ходим?

— Ще ви кажа, като се качите в колата.

Веднага след това напуснаха Юстад.

Едва когато бяха задминали отбивката към Хьоор, Валандер му каза накъде са се запътили.