Петата жена

10

Отне му близо шест часа да изчете дневника на Харалд Бергрен от кора до кора. На няколко пъти го прекъсваха. Телефонът звънеше отново и отново. Малко след четири следобед Ан-Брит Хьоглунд се отби на кратко посещение. През цялото време Валандер се опитваше да сведе прекъсванията до минимум. Дневникът бе едно от най-удивителните, но и най-плашещи четива, които му бяха попадали. Той разказваше за няколко години от живота на един човек и за Валандер това бе като да попадне в един съвършено чужд свят. Въпреки че Харалд Бергрен, който и да бе той, трудно можеше да бъде описан като майстор на перото — даже напротив, често се изразяваше сантиментално или с неувереност, която понякога преминаваше в безсилие, — описанието на неговите преживявания притежаваше сила, която далеч превъзхождаше натруфените пасажи, през които с мъка си проправяше път. Валандер усещаше, че дневникът ще им помогне да направят пробив и да разберат какво бе сполетяло Холгер Ериксон. Същевременно през цялото време у него се надигаше предупредителен глас, че тази следа може да ги отведе в напълно погрешна посока, далеч от решението. Той знаеше, че повечето истини са едновременно очаквани и неочаквани. Важното е да знаеш как да разтълкуваш връзките между фактите. Освен това никое криминално разследване не прилича на друго; не и в дълбочина, не и когато започнат да дълбаят под повърхностните сходства.

Дневникът на Харалд Бергрен беше военна тетрадка. Докато четеше, Валандер можа да установи самоличността на другите двама мъже от фотографията. Кой е обаче не успя да определи дори след като изчете всичко докрай. На снимката Харалд Бергрен се намираше между ирландец, Тери О’Баниън, и французин, Симон Маршан. Бе направена от мъж, чиято националност беше неизвестна, но когото наричаха Раул. Всички те заедно бяха взели участие като наемници в африканска война за малко повече от година. В началото на дневника Харалд Бергрен описваше как някъде в Стокхолм чул за едно кафене в Брюксел, където могат да се завържат контакти с тъмния свят на наемниците. Отбелязал, че го е чул още по Нова година през 1958-а. Не споменаваше нищо за това какво го е отвело там няколко години по-късно. Бергрен се появява в собствения си дневник сякаш от нищото. Няма минало, няма родители, няма биография. Пристъпва в дневника като на празна сцена. Единственото сигурно нещо е, че е на двайсет и три и е отчаян, задето Хитлер губи войната, приключила преди петнайсет години.

Валандер спря, когато стигна до този пасаж. Бергрен бе използвал именно тази дума — отчаян. Валандер чете изречението отново и отново. Отчайващото поражение, до което Хитлер бе докаран от вероломните си генерали. Валандер се мъчеше да разбере. Харалд Бергрен бе употребил думата отчаян и това издаваше нещо ключово за него. Дали бе израз на политическите му убеждения?

Или това бяха драсканици на луд човек? Валандер не намери нищо, което да показва кое от двете беше вярно. Самият Харалд Бергрен не споменаваше повече Хитлер.

През юни 1960-а той отпътува от Швеция с влак и остава за един ден в Копенхаген, за да отиде в „Тиволи“. Там танцува в знойната лятна вечер с някоя си Ирен. Отбелязва, че е сладка, но твърде върлинеста. На следния ден е в Хамбург. На по-следващия, дванайсети юни 1960-а, пристига в Брюксел. След около месец е постигнал целта си — подписал е договор като наемен войник. С гордост отбелязва, че сега му се плаща надница и ще замине на война. Според Валандер емоционалното му състояние било такова, сякаш е на косъм от осъществяването на най-съкровената си мечта. Всички това е описано в дневника на много по-късен етап, с дата 20 ноември 1960-а. Тогава вече се е намирал в Африка. В този начален и впрочем най-дълъг запис в дневника той описва събитията, довели го дотам. Когато се натъкна на името Омеруту, Валандер стана и изнамери стария си училищен атлас, който лежеше на дъното на кашон, забутан в гардероба. Естествено, Омеруту не бе отбелязано. Той все пак остави старата карта да лежи разгъната на масата в кухнята и продължи да чете дневника.

Заедно с Тери О’Баниън и Симон Маршан Бергрен е бил зачислен към бойна единица, състояща се само от наемници. Относно техния командир Харалд Бергрен е много потаен — бил канадец, когото споменава просто като Сам. Бергрен, изглежда, не се вълнувал особено за какво всъщност се води войната. Самият Валандер имаше много смътни представи за събитията в тогавашното Белгийско Конго. Харалд Бергрен сякаш не е изпитал потребност да оправдае присъствието си като наемен войник. Беше написал само, че се бият за свободата. Ала чия свобода? Така и не става ясно. На няколко пъти, като например на единайсети декември 1960-а и деветнайсети януари 1961-ва, отбелязва, че не би се поколебал да използва оръжието си, ако попадне в бойна ситуация, в която участват шведски войници от силите на ООН. Харалд Бергрен грижливо е отбелязвал всеки път, когато е получавал заплатата си. Водел е миниатюрни счетоводни сметки в последния ден от всеки месец. Колко са му изплатили, колко е похарчил и колко е спестил. Също така със задоволство отбелязвал всяка плячка, на която е успял да сложи ръка. Една особено неприятна част от дневника разказва как наемниците отишли в изоставена и опожарена плантация, описва полуразложените трупове, обкръжени от черни рояци мухи, които все още лежали в къщата. Собственикът на плантацията и съпругата му, и двамата белгийци, лежали мъртви в леглата си. Ръцете и краката им били отсечени. Вонята била непоносима. Наемниците все пак претърсили къщата и намерили няколко диаманта и златни накити, впоследствие оценени на повече от двайсет хиляди крони от ливански бижутер.

Тогава Бергрен отбелязва, че войната е оправдана заради добрата печалба. В личен коментар, който не се повтаря никъде другаде из дневника, си задава въпроса дали е щял да постигне същото благополучие, ако бе останал в Швеция да си изкарва прехраната като автомонтьор. Собственият му извод е, че не би успял. С подобен живот никога не би могъл да се замогне и с голямо усърдие продължил да се бие.

Освен че е бил обсебен от парите и воденето на сметки, той е бил педантичен и в още едно зловещо счетоводство.

Убивал е хора. Отбелязвал си датата и броя на жертвите. Когато е било възможно, си записвал и дали след това е могъл да се приближи до онези, които е убил. Отбелязвал също дали става дума за мъж, жена или дете. Също така хладнокръвно констатира къде изстрелите му са улучили убитите. Валандер четеше тези периодично повтарящи се откъси с нарастваща погнуса и гняв. Харалд Бергрен е нямал нищо общо с тази война. Получавал е възнаграждение, за да убива. Не е ясно кой му е плащал. Хората, които е убивал, рядко са били униформени. Наемниците атакували села, за които се е смятало, че са против свободата, за която се биели. Те убивали и опустошавали, а после се оттегляли. Били са „ескадрон на смъртта“, съставен от европейци, и едва ли са гледали на хората, които убиват, като на равноправни същества. Харалд Бергрен не криеше, че се отнася към черните с презрение. Със задоволство отбелязва, че те се разбягват като уплашени кози, когато се приближаваме. Ала куршумите летят по-бързо, отколкото хората скачат и припкат. Четейки тези редове, Валандер насмалко да запокити книгата в стената. След като направи пауза и навлажни раздразнените си очи, си наложи да продължи да чете. Повече от всякога съжали, че пропусна часа си в оптиката. Пресметна, че освен ако не лъже в дневника си, Бергрен е убивал средно по десет души на месец. След седеммесечно воюване се разболява и бива транспортиран със самолет до болница в Леополдвил. Заразил се е с амебна дизентерия и състоянието му в продължение на няколко седмици било много тежко. През този период записките в дневника прекъсват. Когато го приемат в болницата, вече е убил повече от петдесетина души във войната, вместо да си седи в Швеция и да поправя коли.

Когато се възстановява, отново се присъединява към взвода си. Месец по-късно хората му отново са в Омеруту. Застават пред един камък, който всъщност не е никакъв камък, а термитник, и непознатият Раул го снима заедно с Тери О’Баниън и Симон Маршан. Валандер застана до прозореца на кухнята с фотографията в ръка. Никога не беше виждал термитник, но разбра, че в дневника се разказва именно за тази снимка. Отново започна да чете. Три седмици по-късно попадат на засада, при която Тери О’Баниън е убит. Принудени са да се върнат назад, без да могат да се организират. Бягат панически. Валандер се опитва да открие следи от страх у Харалд Бергрен. Убеден е, че ги има. Но Бергрен се прикрива добре. Само отбелязва, че погребват умрелите в гъсталаците и маркират гробовете им с прости дървени кръстове. Войната продължава. Веднъж се упражняват в стрелба, като се целят в стадо човекоподобни маймуни. Друг път събират крокодилски яйца по брега на река. До този момент спестяванията му възлизат на близо трийсет хиляди крони.

После, през лятото на 1961-ва, всичко ненадейно свършва. И дневникът също. Валандер реши, че трябва да е било също толкова внезапно и за Харалд Бергрен. Сигурно си е представял, че тази странна война в джунглите ще продължи вечно. В последните бележки описва как скоропостижно напускат страната през нощта, в транспортен самолет с угасени светлини, чийто двигател започнал да се дави веднага след излитането от пистата, която те сами разчистили в гъсталаците. Дневникът прекъсваше внезапно, сякаш Харалд Бергрен се бе уморил или вече е нямал какво да каже. Свършваше горе, в транспортния самолет, и Валандер дори не разбра накъде се е отправил. Бергрен летял в африканската нощ, звукът на двигателя заглъхвал — и него вече го няма.

Бе пет часът следобед. Валандер разкърши гръб и излезе на балкона. Стена от облаци се задаваше откъм морето. Пак щеше да вали. Замисли се над прочетеното. Защо дневникът беше в сейфа на Холгер Ериксон заедно с мумифицирана човешка глава? Ако Харалд Бергрен все още е жив, днес вероятно би бил малко над петдесетте. На Валандер му стана студено на балкона. Влезе и затвори вратата. После седна на дивана. Очите му смъдяха. За кого беше водил дневника си Харалд Бергрен? За себе си или за някой друг?

Нещо липсваше.

Валандер все още не можеше да се сети какво. Млад мъж си води дневник за война в далечна Африка. Често описва много подробно и въпреки това всичко е някак сковано, през цялото време липсва нещо. Нещо, което Валандер също не успя да улови между редовете. Сети се едва когато Ан-Брит Хьоглунд позвъни на вратата за втори път. Видя я на прага и изведнъж разбра какво липсва в записките на Харалд Бергрен. Дневникът описваше един свят, където мъжете изцяло преобладаваха. Жените, за които пише, или са мъртви, или бягат панически. С изключение на Ирен, която е срещнал в Копенхаген. Онази, дето била сладка, но твърде върлинеста. Други жени не са споменати. Пише за отпуски в различни градчета в Конго, как се е напил и се сбил, но няма никакви жени. Само Ирен.

Според Валандер това беше от значение. Когато е заминал за Африка, Бергрен е бил много млад. Войната е приключение. В света на един млад мъж жените са съставна част от всяко приключение.

Започнаха да го обземат съмнения. Засега запази мислите за себе си.

Ан-Брит Хьоглунд беше дошла, за да му съобщи, че е претърсила апартамента на Йоста Рюнфелд заедно с един от техниците на Нюберг. Но резултати нямаше. Не бяха намерили нищо, което да обясни защо е купил подслушвателната апаратура.

— Светът на Рюнфелд се състои от орхидеи — каза тя. — Останах с впечатлението, че е бил любезен и пристрастен към хобито си вдовец.

— Говори се, че жена му се е удавила — поясни Валандер.

— Била е много красива — додаде Ан-Брит. — Видях сватбената им снимка.

— Може би трябва да разберем какво се е случило — обобщи Валандер. — Рано или късно.

— Мартинсон и Сведберг се опитват да се свържат с децата му — продължи Ан-Брит. — Въпросът е дали не трябва да погледнем на изчезването му като на нещо сериозно.

Валандер вече бе разговарял с Мартинсон по телефона. Той се бе свързал с дъщерята на Йоста Рюнфелд. Тя не била склонна да приеме тезата, че баща им е изчезнал доброволно. Много се разтревожила. Знаела, че ще заминава за Найроби, и предполагала, че е там.

Валандер трябваше да се съгласи. Отсега нататък изчезването на Рюнфелд ставаше въпрос от първостепенна важност за полицията.

— Твърде много неща не са в ред — уточни той. — Сведберг щеше да се обади, щом се свърже със сина. Бил в някаква вила в Хелсингланд, където няма телефон.

Решиха да свикат съвещание за разследването рано в неделя следобед. Ан-Брит Хьоглунд се нагърби с организацията. След това Валандер й преразказа съдържанието на дневника. Отдели доста време и се опита да бъде изчерпателен. Това, че го преразказа на нея, му помогна да го резюмира по-добре за самия себе си.

— Харалд Бергрен — подхвърли тя, когато Валандер млъкна. — Възможно ли е да е той?

— Не зная, но във всеки случай като млад е вършил зверства редовно и срещу заплащане — допълни Валандер. — Дневникът е четиво, от което тръпки те побиват. Може би днес живее в страх, че съдържанието ще излезе наяве?

— С други думи, трябва да го издирим — предложи тя. — Това ще е първата ни работа. Въпросът е само откъде да започнем да търсим.

Валандер кимна.

— Дневникът беше в сейфа на Ериксон. Засега това е най-ясната следа, с която разполагаме. Трябва да продължим работата си, без да позволяваме това да ни влияе.

— Знаеш, че е невъзможно — учудено възрази тя. — Открием ли следа, тя започва да влияе на разследването.

— Само ти напомням — отвърна той уклончиво. — Въпреки всичко може и да се окаже, че грешим.

Тъкмо щеше да тръгва, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Сведберг, който бе успял да се свърже със сина на Йоста Рюнфелд.

— Много се притесни — каза Сведберг. — Искаше веднага да скочи на самолета и да дойде.

— Кога за последен път е бил във връзка с баща си?

— Няколко дни преди да замине за Найроби. Или по-точно, когато е трябвало да замине. Всичко било както обикновено. Според сина баща му винаги с радост очаквал пътуванията си.

Валандер кимна.

— Е, това вече го знаем — отбеляза той.

След това подаде телефонната слушалка на Ан-Брит Хьоглунд, която насрочи час за съвещание на разследващия екип за следващия ден. Едва когато тя затвори, Валандер си спомни, че у себе си носи лист хартия, който принадлежи на Сведберг. С бележки за жена, която се държала странно в Родилното отделение на Юстад.

Ан-Брит побърза да се прибере при децата си. Щом остана сам, Валандер се обади на баща си. Уговориха се да го навести рано в неделя сутринта. Снимките, които баща му бе направил със старомодния си фотоапарат, вече бяха готови.

Остатъкът от съботната вечер Валандер посвети да систематизира онова, което знаеха за убийството на Холгер Ериксон. Същевременно с това премисли и изчезването на Йоста Рюнфелд. Беше неспокоен, не можеше да си намери място, беше му трудно да се съсредоточи.

През цялото време усещането му, че все още се движеха по ръба на нещо много по-голямо, се задълбочаваше.

Тревогата не му даваше мира.

Когато стана девет часът вечерта, вече бе толкова уморен, че нямаше сили да мисли повече. Захвърли тетрадката си настрана и позвъни на Линда. Сигналът сякаш потъна във вакуум. Тя не си беше вкъщи. Облече си по-дебело яке и отиде пеша до центъра на града. Там хапна в китайския ресторант на площада. Като никога беше пълно с клиенти. Сети се, че е събота вечер. Поглези се с гарафа вино и веднага го заболя главата. Докато се прибираше, пак започна да вали.

През нощта сънува сцени от дневника на Харалд Бергрен. Обгръщаше го необятна тъма, беше много топло, а някъде в плътния мрак Бергрен беше насочил оръжие срещу него.

Събуди се рано.

Дъждът беше спрял. Отново се бе прояснило.

В седем и четвърт седна в колата си и тръгна да навести баща си в Льодеруп. В утринната светлина линиите на пейзажа наоколо се очертаваха ясно и отчетливо. Валандер помисли, че трябва да придума баща си и Йертруд да се разходят с него долу до брега. Скоро ще стане толкова студено, че няма да бъде възможно.

С неприятно чувство си припомни какво бе сънувал. Докато караше, си мислеше, че на съвещанието следобед трябва да съставят график за последователността, в която ще получат отговори на различните въпроси. Важно беше да установят местонахождението на Бергрен. Особено ако се окаже, че следата ще ги отведе до задънена улица.

Когато зави в двора към къщата на баща си, видя, че той е застанал на стълбището, за да го посрещне. Не се бяха виждали, откакто се сбогуваха след пътуването до Рим. Влязоха в кухнята, където Йертруд беше сервирала закуска. Заедно разгледаха снимките, които баща му бе направил. Много от тях не бяха на фокус. На някои част от обекта бе останал извън кадър. Тъй като баща му изглеждаше доволен и горд, синът само кимаше одобрително.

Имаше снимка, която се отличаваше. Направил я бе един келнер през последната им вечер в Рим. Току-що бяха приключили вечерята си. Валандер и баща му се бяха прегърнали. На бялата покривка — наполовина изпита бутилка червено вино. И двамата се усмихваха право към фотоапарата.

За миг избелялата снимка от дневника на Харалд Бергрен проблесна в съзнанието на Валандер, но той бързо я отпъди. Точно сега искаше да гледа само себе си и баща си. Осъзна, че снимката веднъж завинаги потвърждава това, което бе разбрал по време на пътуването.

Външно двамата много си приличаха. Направо бяха като две капки вода.

— Много бих искал да имам копие на тази снимка — каза Валандер.

— Вече съм се погрижил за това — поясни баща му доволно. После побутна към него плик със снимката.

След закуска отидоха в ателието на баща му. Той тъкмо завършваше работата си по един пейзаж, изобразяващ глухар. Винаги рисуваше птицата последна.

— Колко картини си нарисувал през живота си? — попита Валандер.

— Задаваш ми този въпрос всеки път, когато дойдеш тук — отвърна баща му. — Как бих могъл да им следя бройката? А и какъв е смисълът? Важното е, че са станали еднакви. Всички до една.

Валандер отдавна бе разбрал, че има само едно възможно обяснение защо баща му неизменно рисува един и същи мотив. Така той успяваше да държи на разстояние всичко, което постоянно се менеше около него. В картините си той бе господар дори и на хода на слънцето. То стоеше там, неподвижно, фиксирано, винаги на една и съща височина над залесените планински ридове.

— Беше хубаво пътуване — рече Валандер, докато наблюдаваше баща си, който смесваше боите.

— Нали ти казах, че ще бъде хубаво — отвърна старият Валандер. — Без това пътуване щеше да си умреш, без да видиш Сикстинската капела.

Валандер бързо съобрази дали сега не бе моментът да го попита за самотната обиколка, която бе предприел през последната им нощ. Ала реши да не го прави. Това беше тайна, която не засягаше другиго, освен самия него.

Синът предложи да отидат с колата до морето. За негова изненада баща му веднага прие. Но когато поканиха Йертруд, тя предпочете да си остане у дома. Малко след десет седнаха в колата и се отправиха към Сандхамарен. Почти нямаше вятър. Заслизаха към брега. Баща му го хвана за ръка, когато стъпиха върху последната скала. Морето се ширна пред тях. Брегът беше почти безлюден. В далечината видяха няколко души да си играят с куче. Други нямаше.

— Красиво е — отбеляза баща му.

Валандер го наблюдаваше крадешком. Пътуването до Рим сякаш из основи бе променило темперамента му. Може би щеше да се окаже, че е повлияло положително и на коварната болест, която лекарите му бяха открили. Същевременно си даваше ясна сметка, че вероятно никога няма да разбере какво е означавало то за баща му. Това бе пътуването на неговия живот и Валандер бе удостоен с честта да го придружи.

Рим бе неговата Мека.

Закрачиха бавно по брега. Валандер мислеше дали сега не е моментът да поговорят за миналото. Нямаше за къде да бърза.

Ненадейно баща му спря.

— Какво има? — попита Валандер.

— От няколко дни се чувствам зле — обясни той. — Но скоро ще ми мине.

— Искаш ли да се връщаме?

— Казах, че скоро ще мине.

Баща му отново бе възприел лошия си навик да му отговаря заядливо. Затова се въздържа да говори повече.

Продължиха разходката. Ято прелетни птици, отправили се на запад, премина над главите им. Бяха стояли на брега повече от два часа, когато баща му реши, че им стига толкова. Валандер бе забравил кое време е и осъзна, че трябва да побърза, за да не закъснее за съвещанието в участъка.

Остави баща си в Льодеруп и се върна в Юстад с усещане за лекота. Макар че той никога нямаше да се възстанови от страшната болест, пътуването до Рим очевидно бе означавало много за него. Може би сега най-сетне щяха да възстановят връзката, която бяха загубили преди толкова много години, когато Валандер реши да стане полицай. Баща му никога не можа да приеме избора му на професия. Ала и никога не му обясни какво има против него. По обратния път Валандер си мислеше, че сега най-сетне ще получи отговор на въпроса, над който бе размишлявал през голяма част от живота си.

В два и половина затвориха вратите на заседателната зала. Дори Лиса Холгершон беше там. Щом я зърна, Валандер се подсети, че още не се е обадил на Пер Окесон. Записа си в тетрадката, за да не забрави отново.

После разказа за намерената мумифицирана глава и дневника на Харалд Бергрен. Когато свърши, преобладаваше единодушното мнение, че най-после имат нещо, наподобяващо следа. Разпределиха си задачите и Валандер насочи разговора към Йоста Рюнфелд.

— От тук насетне трябва да приемем, че му се е случило нещо. Не можем да изключим нито злополука, нито престъпление. Естествено, остава и възможността да е изчезнал по своя воля. Смятам обаче, че можем да отхвърлим предположенията за връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд. Важи същото правило. Може и да има връзка, но е малко вероятно. Нищо не говори за това.

Валандер искаше да закрие съвещанието колкото се може по-бързо. Все пак беше неделя. Знаеше, че колегите му влагат всичките си сили в изпълнението на задачите. Ала знаеше също така, че работиш по-добре, след като си почивал пълноценно. Часовете, прекарани с баща му, го бяха заредили с нова енергия. Когато си тръгна от участъка малко след четири часа, се чувстваше по-отпочинал, отколкото през последните дни. Вътрешното му безпокойство също бе намаляло.

Нещо му подсказваше, че откриеха ли Харалд Бергрен, случаят щеше да бъде разрешен. Убийството бе твърде изтънчено, за да е дело на обикновен извършител.

Самият Бергрен можеше да е този извършител.

На път за „Мариягатан“ Валандер спря да напазарува в магазин, който работеше и в неделя. Не можа да устои на импулса да вземе под наем видеокасета. Беше класически филм, „Мостът над Ватерло“. Бе го гледал заедно с Мона в началото на брака им. Сега смътно си спомняше за какво се разказва.

Беше изгледал филма до средата, когато се обади Линда. Когато чу, че е тя, й обеща да й позвъни след малко. Спря филма и седна в кухнята. Говориха си почти половин час. По думите й не личеше да се чувства виновна, задето не му се е обадила по-рано. Той също не повдигна въпроса. Знаеше, че си приличат. И двамата можеха да бъдат разсеяни, но появеше ли се проблем, който трябва да бъде разрешен, се съсредоточаваха на мига. Тя каза, че всичко е наред — сервира в ресторанта на Кунгсхолмен и ходи на лекции в театрална школа. Не я попита как върви. Усещаше, че тя самата и без това се съмнява в способностите си.

Тъкмо преди да приключат разговора, той й разказа за предобеда, който бе прекарал на морския бряг.

— Изглежда, си изкарал чудесен ден — каза тя.

— Да — отвърна Валандер. — Имам чувството, че нещо се е променило.

След като затвори телефона, излезе на балкона. Вятърът беше утихнал напълно. Такова нещо рядко се случваше в Сконе.

За момент безпокойството му изчезна. Сега щеше да се наспи. А утре с нови сили да се залови за работата.

Докато гасеше светлината в кухнята, отново си спомни за дневника.

Запита се къде ли се намира Харалд Бергрен в този момент.