Петата жена

36

Малко след пет часа се събраха около „Хансгорден“. Духаше силен вятър и всички бяха премръзнали. Обградиха къщата с призрачна маневра. След кратко обсъждане решиха Валандер и Ан-Брит Хьоглунд да влязат вътре. Останалите заеха позиции, така че всеки да може да установи контакт с поне един колега.

Паркираха колите далеч, за да не могат да ги видят от стопанството, и изминаха пеш остатъка от разстоянието. Валандер веднага забеляза червения „Голф“, паркиран пред къщата. Докато пътуваха към Волшьо, се безпокоеше да не би вече да е заминала. Но колата си беше там. Тя също. Къщата бе спокойна, с угасени светлини. Вътре не се забелязваше движение. Валандер не видя да има и куче пазач.

Всичко стана светкавично. Заеха позициите си. Валандер каза на Ан-Брит да съобщи по радиостанцията, че ще изчакат още няколко минути, преди да влязат.

Какво да чакат? Тя не разбираше защо. Валандер също не можеше да го обясни. Може би самият той имаше нужда да се подготви? Да пренастрои ума си към новосъздалата се ситуация? Изпитваше потребност от мъничко време, от няколко минути, за да премисли всичко, което се беше случило. Стоеше там, мръзнеше и всичко му се струваше недействително. От един месец преследваха една изплъзваща се, мистериозна сянка. Сега се намираха пред целта, точката, където хайката щеше да приключи лова. Трябваше да се отърси от чувството за нереалност, което се бе породило у него. Особено по отношение на жената, която беше вътре в къщата и която се канеха да заловят. Имаше нужда да си отдъхне от всичко това. Ето защо им бе наредил да почакат.

Стоеше заедно с Ан-Брит Хьоглунд под един заслон до полуразрушена плевня. Входната врата се намираше на около двайсет и пет метра от тях. Времето минаваше. Скоро щеше да съмне. Не можеха да чакат повече.

Валандер беше разпоредил всички да са въоръжени, но възнамеряваше всичко да мине спокойно. Заради Катарина Таксел и бебето й, които се намираха в къщата.

Нямаха право на грешки. Най-важното бе да запазят присъствие на духа.

— Да влизаме — изкомандва той. — Дай заповед.

Тя заговори тихичко по радиостанцията. Останалите потвърдиха, че са я разбрали. Ан-Брит извади пистолета си. Валандер поклати глава.

— Дръж го в джоба си — нареди й той. — Гледай да не забравиш в кой точно.

Къщата беше все така притихнала. Нищо не помръдваше. Тръгнаха. Първо Валандер, Ан-Брит Хьоглунд вървеше зад него, от дясната му страна. През цялото време вятърът не спираше да фучи. Валандер отново погледна часовника си. Пет и деветнайсет. Ивон Андер вече трябва да е станала, за да успее навреме за смяната си в ранния сутрешен влак. Стигнаха пред вратата. Валандер си пое дъх. Почука и отстъпи крачна назад. Ръката му стисна пистолета в десния джоб на якето. Нищо не се случи. Пристъпи крачка напред и почука отново. Едновременно с това пробва бравата. Вратата бе заключена. Пак почука. Изведнъж да разтревожи. Започна да блъска. Никаква реакция. Нещо не беше наред.

— Ще разбием вратата — предложи той. — Съобщи на другите. У кого е лостът? Защо не го дадоха на нас?

Ан-Брит заговори със строг глас по радиостанцията. Застана гърбом към посоката на вятъра. Валандер не отделяше очи от прозорците от двете страни на вратата. Сведберг дотича с лоста.

Валандер му нареди веднага да се върне на позиция. После подпъхна лоста и започна да напъва. Натискаше с всички сили. Ключалката се откърти и вратата зейна. Във вестибюла светеше. Без да се замисля, извади оръжието си. Ан-Брит бързо го последва. Валандер се приведе и влезе. Тя стоеше зад него и го прикриваше с пистолета си. Всичко беше спокойно.

— Полиция! — извика Валандер. — Търсим Ивон Андер.

Нищо не се случи. Той извика отново. Внимателно се приближи към най-близката стая. Тя го следваше по петите. Чувството за нереалността се завърна. Прекрачи прага на голяма и просторна стая. Обходи я с дулото на пистолета си. Беше празна. Отпусна ръката си. Ан-Брит Хьоглунд стоеше от другата страна на вратата. Стаята беше огромна. Лампите бяха запалени. Пещ с причудлива форма се извисяваше до една от стените.

Изведнъж в другия край на стаята се отвори врата. Валандер се стресна и отново вдигна оръжието си. Ан-Брит Хьоглунд приклекна на коляно. През вратата влезе Катарина Таксел. Беше по нощница. Изглеждаше уплашена.

Валандер свали пистолета, Ан-Брит последва примера му.

В този миг Валандер осъзна, че Ивон Андер не е в къщата.

— Какво става? — попита Катарина Таксел.

Валандер бързо отиде при нея.

— Къде е Ивон Андер?

— Не е тук.

— Къде е?

— Предполагам, че е тръгнала за работа.

Валандер трябваше да бърза.

— Кой дойде да я вземе?

— Тя винаги шофира сама.

— Но нали колата й е пред къщата?

— Тя има две коли.

Толкова е просто, помисли си Валандер. Не беше само червеният „Голф“.

— Добре ли сте? — попита той после. — Вие и детето?

— Защо да не сме добре?

Валандер бързо огледа стаята. После помоли Ан-Брит да извика останалите. Нямаха време, трябваше да продължат.

— Доведете тук Нюберг — нареди той. — Искам къщата да бъде претърсена от тавана до мазето.

Премръзналите полицаи се събраха в голямата бяла стая.

— Тръгнала е — съобщи Валандер. — На път е към Хеслехолм. Или поне засега няма причина да смятаме друго. Там трябва да застъпи на смяна. Пак там ще се качи и пътник на име Туре Грунден. Той е записан като следваща жертва в нейния списък за екзекуции.

— Тя наистина ли възнамерява да го убие във влака? — попита Мартинсон недоверчиво.

— Не знаем — отговори Валандер. — Не бива обаче да допускаме повече убийства. Трябва да я заловим.

— Ще трябва да предупредим колегите в Хеслехолм — каза Хансон.

— Ще го направим по пътя — обясни Валандер. — Мислех Хансон и Мартинсон да дойдат с мен. Вие останалите започнете с къщата. И разпитайте Катарина Таксел.

Той кимна към жената. Тя стоеше до стената. В дрезгавата светлина почти се сливаше със стената, размиваше се и чезнеше. Възможно ли е човек да пребледнее толкова, че да стане невидим?

Потеглиха. Хансон шофираше. Мартинсон тъкмо щеше да се обади в Хеслехолм, когато Валандер му нареди да почака.

— Мисля, че е най-добре да го свършим сами — каза той. — Ако настане хаос, не знаем какво може да се случи. Тя може да е опасна. Сега го разбирам. Опасна дори и за нас.

— Че как иначе? — учуди каза Хансон. — Убила е трима души. Набучва ги на колове. Души ги. Удавя ги. Ако такъв човек не е опасен, не знам кой е.

— Даже не знаем как изглежда Грунден — отбеляза Мартинсон. — Да съобщим ли името му по високоговорителите на гарата? А тя най-вероятно ще е с униформа.

— Може би — отговори Валандер. — Ще видим, когато пристигнем. Сложи синята лампа. Нямаме време за губене.

Хансон караше бързо. Имаха много малко време. Оставаха около двайсет минути, но Валандер осъзна, че може и да не им стигнат.

Спукаха гума. Хансон изруга и натисна спирачките. Когато видяха, че ще трябва да сменят задната лява гума, Мартинсон отново настоя да се обади на колегите в Хеслехолм. Можеха поне да им изпратят кола. Но Валандер отказа. Вече беше решил. Бе сигурен, че ще успят да стигнат навреме. Смениха гумата със светкавична бързина, докато вятърът развяваше дрехите им. После отново потеглиха. Сега Хансон караше бясно, времето изтичаше и Валандер се опитваше да реши какво да направят. Трудно му бе да си представи, че Ивон Андер ще убие Туре Грунден пред очите на пътниците, които чакат влака. Това не отговаряше на предишните й действия. Реши, че засега ще трябва да забравят за Туре Грунден. Трябва да търсят нея, жена в униформа, и да я заловят колкото се може по-дискретно.

Стигнаха до Хеслехолм. Отначало изнервеният Хансон обърка пътя, макар да твърдеше, че го знае. Сега и Валандер се подразни и когато пристигнаха на гарата, бяха на ръба да си закрещят един на друг. Изскочиха от колата, с все още включен син буркан. Трима мъже, в разцвета на силите си. Изглеждаме сякаш сме тръгнали да ограбваме билетните каси, помисли си Валандер. Или най-малкото, че все едно изпускаме влака. Часовникът показваше, че имат точно три минути на разположение. Седем часът и четиридесет и седем минути. Обявиха разписанието на влака по високоговорителите. Но Валандер не успя да разбере дали пристига, или вече беше пристигнал. Каза на Мартинсон и Хансон да се успокоят. Щяха да излязат на перона, на известно разстояние един от друг, но така, че през цялото време да поддържат връзка помежду си. Щом я откриеха, бързо щяха да я обградят и да я помолят да ги последва. Валандер знаеше, че това ще е най-критичният момент. Не можеха да са сигурни как щеше да реагира тя. Трябваше да имат готовност, но не да използват оръжия, а да я хванат с голи ръце. Подчерта го няколко пъти. Ивон Андер не използва оръжия. Трябва да имат готовност, искаше да я заловят, без да стрелят.

После излязоха навън. Вятърът бе все така силен. Влакът още не бе навлязъл в гарата. Пътниците търсеха къде да се скрият на завет. Учудващо много хора пътуваха на север в тази съботна утрин. Излязоха на перона: Валандер най-отпред, Хансон след него, а Мартинсон близо до коловоза. Валандер забеляза един кондуктор, който стоеше и пушеше цигара. Беше се изпотил от напрежението. Не можеше да види Ивон Андер. Нямаше нито една жена в униформа. Затърси с поглед за мъж, който би могъл да е Туре Грунден. Естествено, беше напълно безсмислено. Мъжът нямаше лице. Той беше просто едно от имената в зловещия списък. Спогледа се с Хансон и Мартинсон. После се обърна към сградата на гарата, да не би тя да дойде от там. В същото време влакът навлизаше в гарата. Осъзна, че нещо е на път да се обърка. Отказваше да повярва, че тя смята да убие Туре Грунден на перона, ала не можеше да е напълно сигурен. Твърде често бе ставал свидетел как напълно рационални хора внезапно губят контрол и започват да действат импулсивно, противно на установените си навици. Пътниците започнаха да приготвят багажа си. Влакът вече навлизаше на перона. Кондукторът бе захвърлил цигарата. Валандер осъзна, че вече няма избор. Трябваше да говори с него. Да попита дали Ивон Андер вече е във влака. И дали няма промяна в работния й график. Влакът удари спирачки. Наложи се Валандер да си пробива път сред пътниците, които бързаха да избягат от виелицата и да се качат във влака. Внезапно забеляза мъж, който стоеше сам в далечния край на перона. Тъкмо се канеше да си вземе багажа. Точно до него стоеше жена. Носеше дълго палто, чиито поли се развяваха от вятъра. Друг влак пристигаше на гарата от отсрещната страна. Валандер така и не изчака да се увери, че правилно е схванал ситуацията. Но реагира, сякаш всичко бе пределно ясно. Разбута пътниците, изпречили се на пътя му. Някъде отзад го следваха Хансон и Мартинсон, без да знаят накъде всъщност са се устремили. Валандер видя как внезапно жената сграбчи мъжа изотзад. Изглежда, притежаваше огромна физическа сила. Почти го вдигна от земята. Валандер по-скоро предусети, отколкото разбра, че тя възнамерява да го хвърли под влака на другия коловоз. Нямаше да успее да стигне там навреме, затова извика. Въпреки грохота от локомотива тя го чу. Един миг колебание бе достатъчен. Погледна към Валандер. В същото време Мартинсон и Хансон изникнаха до него. Хукнаха към жената, която вече бе пуснала мъжа. Полите на дългото палто се разтвориха. Валандер мярна униформата й отдолу. Изведнъж тя вдигна ръка и направи нещо, което за миг накара Хансон и Мартинсон да се заковат на място. Рязко дръпна косата си. Вятърът веднага я поде и отнесе покрай перона. Под перуката имаше късо подстригана коса. Отново се затичаха. Туре Грунден сякаш още не бе осъзнал какво можеше да се случи.

— Ивон Андер! — провикна се Валандер. — Полиция!

Мартинсон я настигна. Валандер го видя да протяга ръка, за да я сграбчи. Всичко се разви светкавично. Тя силно и решително замахна с десния си пестник. Ударът уцели Мартинсон по лявата буза. Той се свлече без звук на перона. Зад Валандер някой извика. Някакъв пътник бе забелязал суматохата. Като видя какво се случи с Мартинсон, Хансон се закова на място. Понечи да извади пистолета си, но вече бе твърде късно. Тя сграбчи Хансон за якето и заби коляно в слабините му. Надвеси се за миг над него. После се затича по перона. Смъкна дългото палто и го захвърли. То изплющя и вятърът го понесе. Валандер се спря при Мартинсон и Хансон, за да види как са. Мартинсон беше в безсъзнание. Хансон стенеше, а лицето му беше бяло като платно. Когато Валандер вдигна поглед, нея вече я нямаше. Затича се покрай перона. Мярна я далеч напред, миг преди да изчезне между коловозите. Осъзна, че няма да може да я настигне. Освен това не знаеше какво е състоянието на Мартинсон. Обърна се и забеляза, че Туре Грунден го няма. Дотичаха няколко жп служители. В суматохата никой не бе разбрал какво всъщност се беше случило.

По-късно Валандер си спомняше за следващите няколко часа като за един безкраен хаос. Опита се да свърши куп неща едновременно. Като че никой не го разбираше. През цялото време около него се щураха пътници. Насред тази сюрреалистична бъркотия Хансон започна да се съвзема. Но Мартинсон беше все още в безсъзнание. Валандер беснееше, че линейката все още не идва, и едва когато няколко объркани полицаи от Хеслехолм се появиха на перона, той успя донякъде да проумее цялата ситуация. Мартинсон беше в несвяст, но дишането му бе стабилно. Докато парамедиците го отнасяха, Хансон успя пак да се изправи на крака и отиде с него в болницата. Валандер обясни на полицаите, че са се опитали да арестуват една кондукторка, но тя им избягала. В същия миг забеляза, че влакът е заминал. Зачуди се дали Туре Грунден се е качил на него. Дали изобщо е разбрал, че се е разминал на косъм със смъртта? Валандер осъзна, че всъщност никой не разбира за какво говори. Само полицейската му карта и авторитет караха хората да му вярват, че е полицай, а не някоя откачалка.

Освен здравословното състояние на Мартинсон, единственото друго, което го вълнуваше, бе къде се е дянала Ивон Андер. По време на трескавите минути на перона се обади на Ан-Брит Хьоглунд и й разказа какво се бе случило. Тя обеща, че ще имат готовност, ако Андер се върне във Волшьо. Апартаментът в Юстад също бе поставен под наблюдение. Но Валандер беше скептичен. Бе сигурен, че тя няма да се върне там. Знаеше, че й дишат във врата, и няма да се откажат, докато не я хванат. Къде може да е отишла? Бягство напосоки? Не можеше да изключи тази възможност. Ала имаше нещо, което противоречеше на тази алтернатива. През цялото време тя планираше. Беше човек, който обмисля всички възможни варианти. Валандер пак се обади на Ан-Брит Хьоглунд. Нареди й да говори с Катарина Таксел. И да й зададе един-единствен въпрос. Дали Ивон Андер има и друго скривалище? Всичко останало можеше да почака.

— Според мен тя винаги има резервен изход — каза Валандер. — Може да е споменавала адрес или място, без Катарина да го е възприела точно като скривалище.

— Какво ще кажеш за апартамента на Катарина Таксел в Лунд?

Валандер осъзна, че е напълно възможно.

— Обади се на Бирш — нареди той. — Помоли го веднага да провери.

— Тя има ключове от там — отбеляза Ан-Брит. — Катарина ми каза.

Валандер караше след една полицейска кола до болницата. Хансон беше зле и лежеше на носилка. Скротумът му беше подут и щеше да остане в болницата под лекарско наблюдение. Мартинсон бе все още в безсъзнание. Един лекар говореше за силно сътресение на мозъка.

— Мъжът, който го е ударил, трябва да е бил много силен — отбеляза лекарят.

— Да — отговори Валандер. — Като изключим това, че не беше мъж, а жена.

Излезе от болницата. Къде ли е отишла? Нещо го човъркаше. Нещо, което може би съдържаше в себе си отговора на въпроса къде е или поне къде отива.

Изведнъж се сети. Застина като истукан пред болницата. Нюберг го беше казал пределно ясно. Отпечатъците от пръсти в кулата трябва да са оставени там по-късно. Може би Ивон Андер прилича на самия него. В напрегнати ситуации той търсеше уединение. Място, от което да може да обхване всичко с поглед. Да вземе решение. Всичките й постъпки оставаха впечатление за подробно планиране и педантични разписания. Сега битието й се бе сгромолясало около нея.

Реши, че въпреки всичко си струва да опита.

Естествено, мястото бе заградено в момента. Хансон каза, че работата ще бъде възобновена едва когато получи поисканите подкрепления. Валандер предположи, че наблюдението се извършва от автопатрули. Освен това тя можеше да стигне дотам по същия път, който бе използвала преди.

Валандер се сбогува с полицаите, които му бяха помогнали. Те все още не бяха съвсем наясно какво се бе случило на жп гарата. Той обеща, че ще ги информират по-късно през деня. Обясни им, че става дума за рутинно задържане, което бе излязло от контрол, а всъщност не бе станало нищо непоправимо. Полицаите в болницата скоро отново щяха да са на крака.

Валандер се качи в колата и за трети път се обади на Ан-Брит Хьоглунд. Не каза за какво става въпрос. А само че иска да се срещнат при отбивката към стопанството на Холгер Ериксон.

Минаваше десет часът, когато Валандер пристигна в Льодинге. Ан-Брит стоеше до колата си и чакаше. Пропътуваха остатъка от разстоянието до стопанството с колата на Валандер. Той спря на стотина метра от къщата. До този момент не беше обелил и дума. Сега тя го погледна въпросително.

— Много е вероятно да бъркам — каза той. — Но мисля, че тя ще се върне тук. В наблюдателната кула. Била е тук и преди.

Припомни й какво бе казал Нюберг за отпечатъците от пръсти.

— Какво ще търси тук Ивон Андер? — попита тя.

— Не знам. Но сега е преследвана. Необходимо й е да вземе някакво решение. Освен това е идвала тук и преди.

Излязоха от колата. Вятърът ги прониза.

— Открихме болнична униформа — осведоми го тя. — Също и найлонов плик с мъжко бельо. Предполагам, че Йоста Рюнфелд е бил държан затворен във Волшьо.

Стигнаха до къщата.

— Какво ще направим, ако е горе в кулата?

— Ще я заловим. Аз ще заобиколя от другата страна на хълма. Когато е идвала, е оставяла колата си там. Ти ще тръгнеш по пътеката. Този път ще сме готови да използваме оръжие.

— Не мисля, че тя ще дойде — възрази Ан-Брит Хьоглунд.

Валандер не отговори. Знаеше, че има голяма вероятност да се окаже права.

Подслониха се на завет в двора. Полицейските ленти долу при рова, където копаеха за останките на Криста Хаберман, бяха разкъсани от силния вятър. Кулата стърчеше изоставена. Силуетът й се очертаваше ясно на фона на есенната светлина.

— За всеки случай ще почакаме известно време — рече Валандер. — Ако въобще дойде, то ще е много скоро.

— Обявена е за местно издирване — обясни тя.

— Ако не я открием сега, скоро ще я гоним из цялата страна.

За миг млъкнаха. Вятърът дърпаше дрехите им.

— Какво е това, което я движи? — попита тя.

— На този въпрос може да ти отговори само тя — отвърна Валандер. — Можем да предположим, че и тя е била жертва на тормоз, не мислиш ли?

Ан-Брит не отговори.

— Струва ми се, че е много самотен човек — рече Валандер. — Посветила е живота си на призванието да убива, отмъщавайки за другите.

— По едно време смятахме, че сме по петите на наемник — обясни тя. — А сега чакаме една кондукторка да се появи в изоставена наблюдателница.

— Версията с наемника навярно не беше чак толкова пресилена — замислено отбеляза Валандер. — Като изключим това, че е жена и не го прави срещу заплащане. Поне доколкото ни е известно. Има нещо, което ми напомня за онова, за което преди си мислехме, че е истина.

— Катарина Таксел каза, че се запознала с нея посредством група жени, които редовно се събират във Волшьо. Но беше прав, че първата им среща се е състояла във влака. Попитала я за синината, която Катарина имала на слепоочието. Въпреки увъртанията й прозряла какво се е случило. Йожен Блумберг й бил нанесъл побой. Така и не разбрах как точно е станало всичко. Но потвърди, че Ивон Андер преди е работила в болница и е била парамедик. Там е виждала много малтретирани жени. Установявала е контакт с тях. После ги е канила във Волшьо. В нещо като неформална група за разрешаване на кризисни ситуации. Разбрала е кои са мъжете, тормозили тези жени. После нещо се е случило. Катарина призна също, че Ивон я е посещавала в болницата. Последния път дала на Андер името на бащата. Йожен Блумберг.

— С това смъртната му присъда е била подписана — каза Валандер. — Струва ми се, че тя дълго се е подготвяла за това. Случило се е нещо, което е отприщило всичко. И нито ти, нито аз знаем какво е то.

— Дали тя самата го знае?

— Ще трябва да приемем, че е наясно. Освен ако не е напълно побъркана.

Чакаха. Силните вихри ту се извиваха, ту стихваха. Една полицейска кола се приближи по алеята към къщата. Валандер ги помоли да не се връщат до второ нареждане. Не им даде никакво обяснение, но тонът му беше категоричен.

Продължиха да чакат. Нямаше какво повече да си говорят.

В единайсет без четвърт Валандер внимателно сложи ръка на рамото й.

— Ето я там — глухо продума.

Тя също я видя. При хълма се беше появила човешка фигура. Не можеше да е друг, освен Ивон Андер. Стоеше права и се оглеждаше. После се качи в кулата.

— Ще заобиколя за около двайсет минути — рече Валандер. — Щом изминат, тръгни натам. Аз ще съм й в гръб в случай, че се опита да избяга.

— Какво да правя, ако ме нападне? Ще се наложи да стрелям.

— Ще направя всичко възможно това да не се случи. Ще бъда там.

Той изтича до колата и подкара с пълна газ към коларския път, който водеше до задната страна на хълма. Ала не посмя да приближи твърде много с колата. Спринтът го остави без дъх. Отне му повече време, отколкото бе смятал. До коларския път имаше паркирана кола. Пак „Голф“, само че черен. Телефонът в джоба на якето му иззвъня. Спря се насред крачката. Можеше да е Ан-Брит. Вдигна, като същевременно отново закрачи по коларския път.

Беше Сведберг.

— Къде се губиш? Какво, за бога, става?

— Точно сега не мога да говоря. Намираме се в стопанството на Холгер Ериксон. Би било добре, ако ти и още някой дойдете насам. Хамрен например. Сега нямам време за повече приказки.

— Обаждам се по конкретен повод — продължи Сведберг. — Хансон се обади от Хеслехолм. И двамата с Мартинсон са по-добре. Мартинсон е дошъл в съзнание. Искаше да знае дали ти си взел пистолета му.

Валандер рязко спря.

— Неговият пистолет ли?

— Каза, че го няма.

— Не е у мен.

— Едва ли е останал на перона.

Валандер вече знаеше. Пред очите му като на забавен каданс видя как се бе развило всичко. Тя сграбчи якето на Хансон и заби коляно в слабините му. Надвеси се за миг над него. Тогава беше взела пистолета.

— По дяволите! — извика Валандер.

Преди Сведберг да има време да отговори, той прекъсна разговора и пъхна телефона в джоба си. Беше изложил Ан-Брит Хьоглунд на смъртна опасност! Жената в кулата беше въоръжена.

Валандер затича. Сърцето му биеше като чук в гърдите. Погледна часовника си и видя, че тя вече трябва да е тръгнала по пътеката. Закова се на място и набра мобилния й телефон. Не можа да се свърже. Явно бе оставила телефона си в колата.

Отново побягна. Единственият му шанс бе да стигне преди нея. Хьоглунд не знаеше, че Ивон Андер е въоръжена.

Страхът го караше да тича още по-бързо. Стигна до обратната страна на хълма. Тя вече трябва да е стигнала до рова. Върви бавно, мислеше си. Падни, подхлъзни се, каквото и да е. Не бързай. Върви бавно. Беше извадил пистолета си и с препъване и залитане се катереше по склона от другата страна на кулата. Когато изкачи билото, видя, че тя вече е стигнала до рова. Държеше пистолета си в ръка. Жената в кулата все още не я беше забелязала.

— Ан-Брит, тя има пистолет — провикна се той с цяло гърло. — Бягай от там!

Прицели се в жената, която стоеше с гръб към него горе в кулата.

В този миг се чу изстрел. Валандер видя как Ан-Брит Хьоглунд рязко подскочи и падна назад в калта. Сякаш някой посече с меч собствената му плът. Вторачен в неподвижното тяло в калта, той само усети, че жената в кулата бързо се е извърнала. Хвърли се настрана и започна да стреля нагоре към нея. Третият изстрел я улучи. Андер се килна настрани и изпусна пистолета на Хансон. Валандер се втурна стремително покрай кулата, надолу в калта. С препъване се спусна в рова и излезе от другата страна. Щом видя Ан-Брит Хьоглунд по гръб в калта, реши, че е мъртва. Убита с пистолета на Хансон и за всичко беше виновен той. За момент не можа да мисли за друго, освен сам да си тегли куршума. Точно тук, на няколко метра от нея.

После видя как тя лекичко помръдна. Падна на колене до нея. Цялата предница на якето й бе окървавена. Беше пребледняла и впери в него уплашения си поглед.

— Всичко ще е наред — каза той. — Всичко ще е наред.

— Беше въоръжена — промълви тя. — Защо не го знаехме?

Валандер усети, че по лицето му се стичат сълзи. Обади се за линейка.

Впоследствие си спомни, че докато чакаше, отправи неспирна, объркана молитва към един бог, в когото всъщност не вярваше. Като в мъгла долови, че дойдоха Сведберг и Хамрен. Веднага след това Ан-Брит Хьоглунд бе отнесена на носилка. Валандер седеше в калта. Не можаха да го накарат да се изправи. Един фотограф, който бе последвал линейката от Юстад, направи снимка на Валандер как седи там. Мръсен, изоставен, отчаян. Успя да направи само една снимка, преди вбесеният Сведберг да го пропъди. Благодарение на натиска, който Лиса Холгершон упражни, снимката никога не видя бял свят.

Междувременно Сведберг и Хамрен свалиха Ивон Андер от кулата. Валандер я бе улучил високо в бедрото. Раната кървеше силно, но нямаше опасност за живота й. Откараха я с друга линейка. Сведберг и Хамрен най-накрая успяха да накарат Валандер да стане от калта и го замъкнаха в къщата.

Тогава дойдоха и първите новини от болницата в Юстад.

Ан-Брит Хьоглунд беше улучена в корема. Раната бе сериозна, а състоянието й критично.

Валандер тръгна със Сведберг, за да си прибере колата, но Сведберг до последния момент не беше сигурен дали да остави Валандер сам да шофира до Юстад. Валандер го увери, че няма опасност. Отиде право в болницата, седна в коридора и зачака новини за състоянието на Ан-Брит. Не бе имал време да се измие. Доста време измина, преди лекарите да гарантират, че състоянието й се е стабилизирало, и едва тогава Валандер си тръгна от болницата.

Изведнъж просто изчезна. Никой не забеляза кога си е тръгнал. Сведберг се тревожеше. Струваше му се, че познава Валандер достатъчно добре, и разбира, че сега той иска просто да бъде оставен на мира.

Валандер си тръгна от болницата малко преди полунощ. Вятърът продължаваше да духа с всичка сила и нощта обещаваше да бъде студена. Качи се в колата и подкара към гробището, където бе погребан баща му. Стигна до гроба в тъмното и стоя там, с чувството за абсолютна празнота, все още покрит с кал от глава до пети. Към един се прибра вкъщи и дълго говори по телефона с Байба в Рига. Едва след това съблече всичките си дрехи и си взе гореща вана.

Отново се облече и се върна в болницата. Малко след три през нощта влезе в стаята, където Ивон Андер лежеше при строга охрана. Тя спеше, когато той предпазливо прекрачи в стаята. Дълго стоя, загледан в лицето й. После си отиде, без да каже нито дума.

Ала само след час се върна отново. Рано призори в болницата дойде Лиса Холгершон и каза, че са се свързали със съпруга на Ан-Брит Хьоглунд, който беше в Дубай. Щял да пристигне на „Каструп“ по-късно през деня.

Никой не знаеше дали Валандер разбира какво му говорят. Седеше като истукан на един стол. Или стоеше до някой прозорец, загледан във виелицата навън. Само когато една медицинска сестра понечи да му подаде чаша кафе, той внезапно избухна в плач и се затвори в тоалетната. През по-голямата част от времето седеше вцепенен на стола, забил поглед в ръцете си.

По същото време, когато съпругът на Ан-Брит кацаше на „Каструп“, един лекар съобщи новината, която всички очакваха. Тя щеше да оживее. Вероятно нямаше и да останат увреждания. Беше имала късмет, но възстановяването й щеше да отнеме време.

Валандер изслуша лекаря прав, сякаш му четяха присъдата. След това излезе от болницата и се изгуби във виелицата.

В понеделник, двайсет и четвърти октомври, Ивон Андер бе задържана за убийство. Тогава тя все още се намираше в болницата. До този момент не беше казала нито дума, даже и на служебния защитник, който й бе назначен. Следобед Валандер се опита да я разпита. Тя само го гледаше, без да отговаря на въпросите му. Тъкмо когато се канеше да си тръгне, се обърна на прага и й каза, че Ан-Брит Хьоглунд ще се оправи. Стори му се, че долови у нея реакция — облекчение, може би дори радост.

Мартинсон излезе в болнични заради сътресение на мозъка. Хансон се върна на служба, макар че няколко седмици му беше трудно да върви и да седи.

През този период всичките им усилия бяха фокусирани върху това да разберат какво точно се беше случило. Единственото, за което така и не успяха да намерят убедително доказателство, беше дали скелетът, който изровиха почти цял (с изключение на един пищял, който така и не се намери) от нивата на Холгер Ериксон, действително принадлежи на Криста Хаберман. Нищо не оборваше теорията им. Но и не нищо не я доказваше.

Въпреки това те знаеха. Една пукнатина в черепа им даде нужната информация за това как Холгер Ериксон я беше убил преди повече от двайсет и пет години. Макар и бавно, всичко друго започна постепенно да се изяснява. Но оставаше и още един въпрос. Дали Йоста Рюнфелд бе убил жена си? Или е било злополука? Единствената, която можеше да им даде отговор, беше Ивон Андер, а тя продължаваше да мълчи. Разровиха се в живота й и се добраха до история, която разказваше едва малка част от това коя е тя и защо бе постъпила по този начин.

Един следобед Валандер внезапно прекъсна дълго проточило се съвещание, като сподели нещо, което отдавна си мислеше:

— Ивон Андер е първият човек, когато срещам, който е едновременно и здравомислещ, и луд.

Не обясни нищо повече. Никой не се и съмняваше, че има предвид точно това, което казва.

По това време Валандер всеки ден ходеше в болницата на свиждане при Ан-Брит. Не можеше да се освободи от чувството си за вина. Не му помагаха успокоенията на колегите. Смяташе, че отговорността за случилото се е негова. Точка. Налагаше му се да живее с това.

Ивон Андер продължаваше да мълчи. Късно една вечер Валандер седеше сам в кабинета си и за пореден път препрочиташе обширната кореспонденция, която бе разменяла с майка си.

На следващия ден я посети в ареста.

През този ден тя започна да говори.

Беше трети ноември 1994-та.

Точно тази сутрин скреж скова пейзажа в околностите на Юстад.