Петата жена

13

Сконе

12 — 17 октомври 1994 година

Валандер още не беше заспал, лежеше и си мислеше как сега баща му и Рюдберг почиват в едно и също гробище, когато телефонът иззвъня. Бързо грабна слушалката, уплашен, че Линда ще се събуди от шума. С чувство на нарастващо безсилие изслуша това, което му съобщи дежурният полицай. Информацията бе оскъдна. Първият полицейски патрул още не бе пристигнал на мястото в гората, южно от „Маршвинсхолм“. Разбира се, възможно бе състезателят по ориентиране да се е заблудил — но едва ли. Полицаят останал с впечатление, че макар без дъх и в шок, човекът разсъждавал необичайно трезво. Валандер обеща веднага да отиде. Опита да се облече колкото се може по-тихо, но Линда се появи по нощница тъкмо когато седеше на масата в кухнята и й пишеше бележка.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Открили са мъртъв човек в гората — отвърна той. — Това означава, че се обаждат на мен.

Тя поклати глава.

— Никога ли не те е страх?

Той я изгледа въпросително.

— Защо да ме е страх?

— От всички, които умират.

По-скоро налучка, отколкото разбра какво се опитваше да каже.

— Не мога — отвърна той. — Такава ми е работата. Някой трябва да се нагърби и с това.

Обеща й да се прибере навреме, за да я откара до летището на следващия ден. Още нямаше един часа, когато се качи в колата. Едва когато подкара по пътя към „Маршвинсхолм“, му хрумна, че убития в гората би могъл да е Йоста Рюнфелд. Тъкмо излезе от града, когато телефонът в колата иззвъня. Обаждаха се от участъка. Изпратеният на мястото патрул бе потвърдил сигнала. В гората наистина имаше мъртъв мъж.

— Идентифициран ли е? — попита Валандер.

— Изглежда, не е имал документи у себе си. Май е бил почти без дрехи. Явно гледката не е никак приятна.

Валандер усети как стомахът му се свива на топка, ала не каза нищо повече.

— Ще те посрещнат на кръстопътя. Първата отбивка към „Маршвинсхолм“.

Валандер приключи разговора и натисна педала на газта. Вече изпитваше ужас от гледката, която го очаква.

Недалеч забеляза полицейската кола и удари спирачките. Един полицай стоеше през колата. Беше Петерш. Валандер отвори прозореца и въпросително го погледна.

— Гледката хич не е красива — осведоми го Петерш.

Валандер се досещаше какво може да означава това. Петерш беше полицай с голям опит. Не би използвал такива думи, ако няма основание.

— Идентифицирахте ли го?

— Почти няма дрехи по себе си. Сам ще видиш.

— А онзи, дето го е намерил?

— Там е.

Петерш се върна до другата кола. Колегата му подкара след него. Навлязоха в гориста местност южно от замъка. Пътят свършваше там, където имаше следи от предишна сеч.

— Последната отсечка трябва да изминем пеш — каза Петерш.

Валандер извади ботушите си от багажника. Петерш и младият полицай, когото Валандер едва познаваше, но знаеше, че се казва Бергман, носеха мощни електрически фенери. Тръгнаха по една пътека, която водеше нагоре, към малък хребет в сърцето на гората. Във въздуха се носеше силно ухание на настъпващата есен. Валандер съжали, че не си е облякъл по-дебел пуловер. Ако му се наложи да прекара цялата нощ в гората, щеше да замръзне.

— Почти стигнахме — отбеляза Петерш.

Валандер разбра, че го казва, за да го предупреди за онова, което ги чакаше.

При все това гледката изникна изневиделица. Със зловеща точност двата фенера осветиха полугол мъж, който висеше завързан за дърво. Двата лъча потрепериха. Валандер стоеше напълно неподвижен. Някъде наблизо се провикна нощна птица. Внимателно се приближи. Петерш му светеше така, че да вижда къде стъпва. Главата на мъжа бе клюмнала върху гърдите му. Валандер коленичи, за да може да види лицето, но като че ли вече знаеше. Щом го зърна, вече бе сигурен. Макар че снимките, които бе видял в апартамента на Йоста Рюнфелд, бяха отпреди няколко години, нямаше място за съмнение. Той не беше заминал за Найроби. Сега поне знаеха какво се е случило. Беше мъртъв, завързан за едно дърво.

Валандер се изправи и отстъпи крачка назад. За него вече нямаше никакво съмнение и за още нещо. Съществуваше връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд. Езикът на убиеца бе същият, макар че изборът на думи този път да бе различен. Яма с колове и дърво. Не можеше да бъде случайност.

Той се обърна към Петерш.

— Събери екипа — нареди Валандер.

Петерш кимна. Валандер осъзна, че е забравил телефона си в колата. Помоли Бергман да го донесе, както и да вземе фенера, който беше в жабката.

— Къде е онзи, дето го е открил? — попита после.

Петерш насочи лъча на фенера встрани. На камък, захлупил лице в дланите си, седеше мъж по анцуг.

— Казва се Ларш Улсон — каза Петерш. — Живее в едно стопанство наблизо.

— Какво е правил в гората посред нощ?

— Състезател по ориентиране е.

Валандер кимна. Петерш му подаде фенера си. Валандер тръгна към мъжа, който бързо вдигна очи, щом лъчът освети лицето му. Беше пребледнял като платно. Валандер се представи и седна на камъка до него. Беше студено. Неволно потрепери.

— Значи вие сте го открили — рече той.

Ларш Улсон заразказва. За слабия филм по телевизията. За нощните си тренировки. Как решил да мине напряко. И как мъжът внезапно попаднал в светлината от начелника му.

— Посочили сте много точно часа — подхвърли Валандер, който си припомни телефонния разговор с дежурния полицай.

— Погледнах си часовника — отговори Улсон. — Имам такъв навик. Или може би по-скоро лошия навик. Случи ли се нещо важно — поглеждам си часовника. Ако съм могъл, щял съм да си погледна часовника, когато съм се родил.

Валандер кимна.

— Ако правилно съм ви разбрал, бягате тук почти всяка вечер — продължи той. — Когато тренирате на тъмно.

— Тичах тук снощи. Обаче по-рано. Пробягах две обиколки. Първо дългата. После кратката. Тогава минах напряко.

— Колко беше часът тогава?

— Между девет и половина и десет.

— И тогава не забелязахте нищо?

— Не.

— Възможно ли е той да е бил на дървото и ние да не сте го видели?

Ларш Улсон се замисли. Сетне поклати глава.

— Винаги минавам покрай това дърво. Щях да го видя.

Е, поне това знаем със сигурност, помисли си Валандер. В продължение на почти три седмици Рюнфелд е бил някъде другаде. И е бил жив. Убийството е извършено през последното денонощие.

Валандер нямаше повече въпроси. Стана от камъка. През гората се движеха светлинни конуси.

— Оставете адреса и телефонния си номер — нареди той. — Ще се свържем с вас отново.

— Кой би могъл да направи нещо подобно? — поинтересува се Ларш Улсон.

— И аз се питам същото — отвърна Валандер.

Остави Ларш Улсон на грижите на колегите.

Веднага щом получи фенерчето и телефона си, върна взетия назаем фенер от Петерш. Докато Бергман записваше името и телефонния номер на Ларш Улсон, Петерш разговаряше по телефона с участъка. Валандер си пое дълбоко дъх и се приближи до мъжа, увиснал на въжетата. За миг се учуди, че сега, когото отново се намираше в близост до смъртта, изобщо не мисли за баща си. Дълбоко в себе си знаеше причината. Преживявал го бе толкова много пъти. Мъртвите хора не са просто мъртви. В тях не остава нищо човешко. След като превъзмогнеш първоначалната погнуса, бе все едно, че пред теб стои неодушевен предмет. Валандер внимателно докосна врата на Йоста Рюнфелд. Не усети телесна топлина. Не бе и очаквал друго. Да се определи кога е настъпила смъртта, навън, при постоянно сменящите се температури, бе сложен процес. Огледа голия гръден кош на мъжа. Не можа да определи по цвета от колко време виси там. Не се виждаха рани. Едва когато освети шията му, забеляза няколко синкави петна. Това можеше да значи, че Йоста Рюнфелд е бил обесен. Валандер насочи вниманието си към въжетата. Опасваха тялото от бедрата нагоре до най-горното ребро. Възелът беше обикновен. Въжетата не бяха стегнати много здраво. Това го изненада. Отстъпи крачка назад и освети цялото тяло. Сетне описа кръг около дървото. През цялото време внимаваше къде стъпва. Направи само една обиколка. Предположи, че Петерш е казал на Бергман да не тъпче наоколо без нужда. Ларш Улсон си беше отишъл. Петерш все още говореше по телефона. Валандер имаше нужда от още един пуловер. Винаги трябва да има един резервен в колата си. Също както държеше ботуши в багажника. Очертаваше се дълга нощ.

Опита се да си представи как са се развили събитията. Това, че въжетата бяха хлабаво вързани, го изнервяше. Замисли се за Холгер Ериксон. Може би убийството на Йоста Рюнфелд щеше да бъде разковничето. Работата по разследването трябваше да се води през призмата на две различни гледни точки. От тук нататък усилията им щяха да бъдат насочени и в двете посоки едновременно. Разбира се, Валандер си даваше сметка, че може да се окаже точно обратното. Възможно е да настане още по-голямо объркване. Картината на разследването да бъде все по-сложна за контролиране и разгадаване.

За момент Валандер угаси фенера, за да помисли в мрака. Петерш още говореше по телефона. Бергман стоеше наблизо като неподвижна сянка. Йоста Рюнфелд висеше мъртъв на хлабаво вързаните въжета. Дали това е начало, среда или край?, запита се Валандер. Или положението е още по-лошо и си имаме работа с нов сериен убиец? И още по-объркана верига от събития от онази през лятото?

Нямаше отговор. Просто не знаеше. Прекалено рано е. Все още е прекалено рано.

В далечината чу шум от двигател. Петерш отиде да посрещне колите на „Спешна помощ“, които наближаваха. Валандер се сети за Линда — надяваше се, че спи. Каквото и да стане, на сутринта щеше да я закара на летището. Внезапно го разтърси силен пристъп на мъка по мъртвия му баща. Липсваше му Байба. Беше уморен. Чувстваше се смазан от работа. Приливът на енергия, който почувства след пристигането си от Рим, беше изчезнал. Вече нищо не беше останало.

Събра сили и отпъди мрачните мисли. Мартинсон и Хансон се зададоха с тежки стъпки през гората, последвани от Ан-Брит Хьоглунд и Нюберг. След тях вървяха парамедици и криминолози. Следваше ги Сведберг. На опашката имаше и лекар. Приличаха на зле организиран керван, озовал се на погрешното място. Започна, като събра най-близките си сътрудници в кръг около себе си. Един прожектор, свързан към преносим генератор, вече бе насочил призрачната си светлина към мъжа на дървото. Валандер си спомни зловещото им преживяване при рова в земите на Холгер Ериксон. Сега всичко се повтаряше. Само рамката бе друга. И все пак същата. Замислите на убиеца, изглежда, бяха свързани помежду си.

— Това е Йоста Рюнфелд — съобщи Валандер. — Няма никакво съмнение. Ще се наложи да събудим Ваня Андершон и да я доведем тук. Няма начин да го избегне. Трябва официално да потвърдим самоличността му колкото се може по-бързо. Най-добре да почакаме, докато го свалят от дървото. Нека й спестим гледката.

Сетне накратко преразказа как Ларш Улсон бе открил Рюнфелд.

— Изчезнал е от почти три седмици — продължи той. — Освен ако напълно не греша и ако Ларш Улсон е прав, значи е мъртъв от по-малко от двайсет и четири часа. Или поне приблизително от толкова време виси на дървото. Въпросът е къде е бил преди това.

После отговори на въпрос, който все още никой не бе задал. Въпрос, който се подразбираше от само себе си.

— Трудно ми е да повярвам, че е случайност — заяви. — Трябва да е същият извършител, когото издирваме по случая Ериксон. Сега трябва да установим какво е общото между тези двама мъже. Така ще имаме три разследвания, които ще се слеят в едно. Холгер Ериксон, Йоста Рюнфелд и двамата заедно.

— Какво ще стане, ако не открием никаква връзка? — попита Сведберг.

— Ще открием — увери го Валандер. — Рано или късно. И двете убийства като че ли са планирани по такъв начин, че изключват случаен избор на жертва. Това не е просто някакъв луд, който се е развихрил. Тези двама мъже са били убити с определена цел, поради определени причини.

— Йоста Рюнфелд едва ли е бил хомосексуалист — каза Мартинсон. — Та той е вдовец с две деца.

— Може да е бил бисексуален — възрази Валандер. — Прекалено рано е за тези въпроси, имаме други, по-спешни задачи.

Кръгът се разпадна. Нямаха нужда от много думи, за да организират работата. Валандер застана до Нюберг, който чакаше патолога да привърши.

— Ето че се случи отново — продума уморено.

— Да — отвърна Валандер. — И трябва да го преживеем още веднъж.

— Тъкмо вчера реших да си взема няколко седмици отпуск — рече Нюберг. — След като открием убиеца на Холгер Ериксон де. Мислех да замина за Канарските острови. Може би не е особено оригинално място, но със сигурност е по-топло.

Нюберг рядко се впускаше в лични откровения. Валандер разбра, че дава израз на разочарованието си, задето това пътуване едва ли щеше да се осъществи в близко бъдеще. Личеше си — Нюберг е изтощен и изтормозен. Количеството работа, с която бе натоварен, многократно превишаваше допустимото. Валандер реши да повдигне този въпрос пред Лиса Холгершон колкото се може по-скоро. Нямаха право да продължават безогледната експлоатация на Нюберг.

В мига, в който си го помисли, забеляза, че тя също е пристигнала на местопрестъплението. Стоеше и разговаряше с Хансон и Ан-Брит Хьоглунд.

На Лиса Холгершон още от самото начало й се струпа много, каза си Валандер. Покрай това убийство масмедиите ще побеснеят. Бьорк не издържаше точно на това напрежение. Ще видим дали тя ще успее.

Валандер знаеше, че Лиса е омъжена и че съпругът й работи за международна експортна компания в компютърния бранш. Имаха две пораснали деца. След като се преместиха в Юстад, си купиха къща в Хедескуга, северно от града. Не беше ходил у тях и не познаваше мъжа й. Само се надяваше да е мъж, който й оказва цялата си подкрепа. Щеше да й е нужна.

Патологът, който беше коленичил, се изправи. Валандер го познаваше отпреди, но в бързината не се сети за името му.

— Изглежда, че е бил удушен — заяви.

— А не обесен?

Лекарят протегна дланите си.

— Удушен с две ръце — уточни той. — Охлузните рани са различни от тези, които оставя въжето. Палците се очертават ясно.

Силен мъж, мина през ума на Валандер. Човек в добра физическа форма. Който не се поколебава да убие с голи ръце.

— Преди колко време? — попита Валандер.

— Невъзможно е да се каже. През последното денонощие. Едва ли по-отдавна. Ще трябва да изчакате медицинската експертиза.

— Можем ли да го свалим? — попита Валандер.

— Аз съм готов — отвърна патологът.

— А аз мога да започна — промърмори Нюберг.

Ан-Брит Хьоглунд се бе присъединила към тях.

— Ваня Андершон пристигна — съобщи тя. — Чака в една кола долу.

— Как прие вестта? — попита Валандер.

— Естествено, това е ужасен начин да те събудят. Ала останах с впечатлението, че не се изненада много. Явно й е минало през ума, че може да е мъртъв.

— Както и на мен — каза Валандер. — Предполагам, че ти също?

Тя кимна, но не каза нищо.

Нюберг бе размотал въжетата. Тялото на Йоста Рюнфелд лежеше на една носилка.

— Доведете я — нареди Валандер. — После ще може да се прибере вкъщи.

Ваня Андершон бе много бледа. Валандер забеляза, че е облечена в черно. Дали си бе приготвила траурното облекло от по-рано? Тя погледна лицето на мъртвия, тежко си пое дъх и кимна.

— Можете ли да го идентифицирате като Йоста Рюнфелд? — попита Валандер. Изстена наум от недодялания начин, по който се бе изразил.

— Толкова е измършавял — смотолеви тя.

Валандер незабавно наостри уши.

— Какво искате да кажете? — попита. — Измършавял?

— Ама лицето му е съвсем изпито, нали? Не изглеждаше така преди три седмици.

Валандер знаеше, че смъртта има свойството да променя човешкото лице до неузнаваемост. Но усети, че Ваня Андершон говори за нещо различно.

— Имате предвид, че е изгубил от теглото си, откакто сте го видели за последно?

— Да. Станал е съвсем хилав.

Валандер осъзна, че това, което казва тя, е важно. Обаче не може да го разтълкува.

— Няма нужда да оставате повече — обясни той. — Ще ви откараме у дома.

Тя го погледна с отнесен израз на безпомощност.

— Какво да правя с магазина? — попита. — С всички цветя?

— Утре можете да го оставите затворен — каза Валандер. — Започнете от там. Не мислете за по-нататък.

Тя кимна безмълвно. Ан-Брит Хьоглунд я придружи до полицейската кола, която щеше да я откара у дома. Валандер мислеше за това, което бе казала. Почти три седмици Йоста Рюнфелд беше безследно изчезнал. А сега се появява, увиснал завързан на дърво и вероятно удушен. Освен това е необяснимо отслабнал. Валандер знаеше какво означава това: пленничество.

Стоеше неподвижен и внимателно следеше потока на мисълта си. Пленничеството може да има връзка с военна ситуация. Войниците взимат пленници.

Прекъсна го Лиса Холгершон, която се спъна в един камък и едва не падна върху него. Помисли си, че сега е моментът да я подготви за това, дето ги чака.

— Изглежда, ти е студено? — рече тя.

— Забравих да взема по-дебел пуловер — отвърна Валандер. — На някои неща човек така и не се научава.

Тя кимна към носилката, на която лежаха останките от Рюнфелд. Отнасяха ги към линейката, която чакаше долу при сечището.

— Какво смяташ за това?

— Същият извършител, който е отнел живота на Холгер Ериксон. Би било нелогично да предположим нещо друго.

— Изглежда, че е бил удушен.

— Обикновено не желая да си вадя прибързани заключения — обясни Валандер. — Все пак бих могъл да си представя как е станало. Бил е жив, когато са го завързали здраво за дървото. Може би в безсъзнание. Но е бил удушен тук и после изоставен. Освен това не е оказал съпротива.

— От къде знаеш?

— Въжето беше хлабаво омотано. Стига да е искал, могъл е да се освободи.

— Не може ли разхлабеното въже да е признак за обратното? — възрази тя. — Че се е дърпал, докато се е опитвал да окаже съпротива?

Добър въпрос, помисли си Валандер. Лиса Холгершон без съмнение е полицай до мозъка на костите си.

— Може да е така — отвърна той. — Не ми се вярва обаче. Заради нещо, което каза Андершон. Че бил много измършавял.

— Не разбирам връзката.

— Мисля си, че толкова бързо отслабване би било съпътствано от нарастващо безсилие.

Тя разбра.

— Той остава увиснал на въжетата — продължи Валандер. — Извършителят не се е опитал да скрие деянието си. Нито пък трупа. Напомня на случилото се с Ериксон.

— Защо тук? — попита тя. — Защо ти е да завързваш някого за дърво? Защо тази бруталност?

— Разберем ли това, може би ще проумеем защо изобщо се случва всичко дотук — отговори Валандер.

— Имаш ли някакви идеи?

— Имам много идеи — каза Валандер. — Мисля, че най-доброто, което можем да направим сега, е да оставим Нюберг и хората му да си свършат работата. По-важното е да се съберем отново в Юстад и да обсъдим нещата, вместо да се мотаем в гората и да капнем от умора. Засега тук няма какво повече да видим.

Тя не възрази. В два часа оставиха Нюберг и техниците му сами в гората. Започна да ръми и се изви вятър. Валандер си тръгна последен от местопрестъплението.

Какво да правим сега?, запита се. Как да продължим? Липсва ни мотив, липсват ни заподозрени. Всичко, с което разполагаме, е един дневник, принадлежал на човек на име Харалд Бергрен. Един любител на птиците и един страстен почитател на цветята са убити с изтънчена, почти демонстративна жестокост.

Опита да си спомни какво бе казала Ан-Брит Хьоглунд. Беше нещо важно. Нещо за изявено мъжкото. Това го беше накарало да си представи извършител с биография на военен. Харалд Бергрен е бил наемен войник. Бил е нещо повече от военен. Човек, който не е защитавал нито страната си, нито някоя кауза. Мъж, който е убивал хора срещу месечна надница в брой.

Във всеки случай имаме основа, върху която да стъпим, помисли си. Ще трябва да се държим за нея, докато не се пропука.

Отиде да си вземе довиждане с Нюберг.

— Има ли нещо специално, което искаш да потърсим? — попита той.

— Не. Освен да си отваряш очите на четири за всичко, което евентуално напомня случая с Холгер Ериксон.

— Мисля, че всичко напомня за него — отвърна Нюберг. — Може би като изключим бамбуковите пръти.

— Искам тук кучета утре рано сутринта — продължи Валандер.

— Тогава още ще съм тук — уточни Нюберг мрачно.

— Ще повдигна пред Лиса въпроса за това, колко си претоварен — каза Валандер с надеждата, че така поне малко ще го насърчи.

— Едва ли си заслужава — отвърна Нюберг.

— Е, няма да навреди, ако опитам — приключи Валандер разговора.

В три без петнайсет сутринта се бяха събрали в участъка. Валандер влезе в заседателната зала последен. Видя около себе си уморените им, бледи физиономии и осъзна, че преди всичко трябва да вдъхне на екипа нови сили. От опит знаеше, че в едно текущо разследване винаги идва момент, когато запасите от самоувереност сякаш са напълно изчерпани. Единствената разлика бе, че сега този момент бе настъпил необичайно рано.

А можеше да прекараме една спокойна есен, каза си наум. Всички тук все още са изтощени след лятото.

Седна и Хансон му поднесе чаша кафе.

— Няма да е лесно — започна той. — Това, от което всички се опасявахме най-много, се оказа вярно. Йоста Рюнфелд е убит. Предполагаме, че е същият извършител, който е отнел живота на Холгер Ериксон. Не знаем какво означава това. Не знаем например дали няма да се натъкнем на още неприятни изненади. Не знаем дали този случай не започва да прилича по нещо на онзи, който преживяхме през лятото. Бих искал обаче веднага да ви предупредя да не правите сравнения, с едно изключение: явно един и същи извършител е действал повече от веднъж. Има много неща, по които двете престъпления се различават. Всъщност повече, отколкото ги свързват.

Направи пауза, за да им даде възможност да обмислят. Никой не се обади.

— Налага се да продължим по всички фронтове — продължи той. — Обективно и без колебание. Трябва да открием Харалд Бергрен. Трябва да разберем защо Рюнфелд не е заминал за Найроби. Трябва да разберем защо точно преди да изчезне, е поръчал сложна подслушвателна апаратура. Трябва да открием връзка между тези двама мъже, всеки от които, изглежда, си е живял живота без никаква връзка с другия. Тъй като жертвите не са избрани случайно, то те трябва да имат нещо общо.

Отново никой нищо не коментира. Валандер реши, че е най-добре да закрие заседанието. Това, от което имаха най-голяма нужда сега, бяха няколко часа сън. Рано сутринта щяха да се срещнат отново. След като Валандер нямаше какво повече да им каже, всички бързо се разотидоха.

Навън виелицата и дъждът се бяха усилили. Докато прекосяваше забързано мокрия паркинг към колата си, се сети за Нюберг и неговия екип.

Мислеше си и за онова, което бе казала Ваня Андершон. Че Рюнфелд е отслабнал през трите седмици, докато е отсъствал.

Валандер знаеше, че това е важно.

Трудно му бе да си представи друга причина, освен пленничество.

Истинският въпрос бе къде са го държали в плен. Защо? И от кого?