Петата жена

34

Започнаха да копаят рано сутринта в петък, двайсет и първи октомври. Светлината все още бе много слаба. Валандер и Хансон оградиха първия четириъгълник с полицейски ленти. Полицаите, облечени с комбинезони и обути с гумени ботуши, знаеха какво търсят. Неохотата им бе в унисон с мразовития утринен въздух. Валандер имаше усещането, че се намира в гробище. Някъде дълбоко в земята вероятно щяха да открият останките на мъртвец. Беше казал на Хансон, че ще се наложи той да ръководи разкопките. Самият Валандер се опитваше заедно с Бирш да намери колкото се може по-бързо келнерката, която веднъж бе накарала Катарина Таксел да се смее на улицата в Лунд.

Валандер остана половин час в калта, където полицаите бяха започнали да копаят. Сетне извървя пътеката към стопанството, където го чакаше колата му. Обади се на Бирш и го намери в дома му в Лунд. Единственото, което успя да разбере Бирш предната вечер, бе, че Малмьо бе мястото, където биха могли да разберат името на келнерката, която издирваха. Бирш тъкмо си пиеше кафето, когато Валандер се обади. Решиха да се срещнат пред жп гарата в Малмьо.

— Снощи говорих с директора „Личен състав“ в АД „Вагон-ресторанти“ — каза Бирш и се засмя. — Останах с впечатлението, че го обезпокоих в крайно деликатен момент.

Валандер не разбра веднага.

— Насред интимен акт — изкиска се Бирш. — Понякога е наистина забавно да си полицай.

Валандер подкара към Малмьо. Какво караше Бирш да си мисли, че е обезпокоил човека насред осъществяването на интимен контакт? Сетне прехвърли мислите си към келнерката, която издирваха. Каза си, че това бе четвъртата жена, появяваща се в разследването, което продължаваше вече точно един месец. По-рано имаха Криста Хаберман. Освен това Ева Рюнфелд и Катарина Таксел. Непознатата келнерка беше четвъртата жена. Възможно ли е някъде да съществува още една, пета жена? Нея ли търсеха? Или пък, ако успееха да локализират келнерката от влака, щяха ли да достигнат целта си? Тя ли бе правила среднощни посещения в Родилното в Юстад? Самият той се съмняваше, че келнерката е жената, която издирват, но и сам не можеше да се обоснове защо. Навярно тя само щеше да ги отведе по-нататък? Едва ли можеше да се надява на нещо повече.

Караше старата си кола през сивия есенен пейзаж. Без някаква конкретна причина се запита каква ли щеше да бъде предстоящата зима. Кога за последно беше валяло сняг по Коледа? Беше толкова отдавна, че не можеше да си спомни.

Когато пристигна в Малмьо, късметът му проработи и успя да си намери място за паркиране точно до главния вход на гарата. За миг се изкуши да изпие чаша кафе, преди Бирш да е дошъл. Но го отложи. Разполагаше с твърде малко време.

Забеляза Бирш от другата страна на канала. Вървеше по моста. Вероятно бе паркирал при площада. Поздравиха се. Бирш носеше плетена шапка, която му беше прекалено малка. Беше небръснат и изглеждаше недоспал.

— Започнахте ли да копаете? — попита той.

— В седем часа — отговори Валандер.

— Ще я намерите ли?

— Трудно е да се каже. Но е много вероятно.

Бирш мрачно кимна. После посочи към гарата.

— Ще се срещнем с човек на име Карл-Хенрик Бергстранд — осведоми го той. — Обикновено по това време още не е дошъл на работа. Обеща ми днес да дойде по-рано, за да може да се срещнем.

— Него ли си прекъснал в деликатен момент?

— Можеш да се обзаложиш.

Влязоха в Административния отдел на железниците, където ги посрещна Карл-Хенрик Бергстранд. Валандер го огледа с любопитство и се опита да си представи момента, за който говореше Бирш. После осъзна, че онова, което наистина го безпокои, е собственият му несъществуващ сексуален живот.

Засрами се от тази мисъл. Бергстранд бе млад мъж на около трийсет години. Валандер предположи, че представлява новия, младежки имидж на Шведските железници. Поздравиха се и се представиха.

— Това, което ви води насам, е необичайно — каза Бергстранд и се усмихна. — Но да видим дали можем да помогнем.

Покани ги в просторния си офис. Според Валандер младият човек се радваше на завидно самочувствие. Когато Валандер бе на трийсет, все още бе много несигурен относно повечето неща в живота.

Бергстранд седна зад голямото бюро. Валандер разгледа мебелите в стаята. Вероятно те обясняваха високите цени на билетите за влака.

— И така, търсим служител във вагон-ресторант — започна Бирш. — Не знаем друго, освен че е жена.

— По-голямата част от персонала във „Влаков сервиз“ са жени — отвърна Бергстранд. — Много по-лесно би било да намерим мъж.

Валандер вдигна ръка.

— Всъщност как е правилно да се каже? „Вагон-ресторанти“ или „Влаков сервиз“?

— И по двата начина.

Удовлетворен, Валандер погледна към Бирш.

— Не знаем нито как се казва, нито как изглежда — обясни той.

Бергстранд го изгледа въпросително.

— Наистина ли е нужно да издирвате човек при положение, че ви е известно толкова малко за него?

— Понякога се налага — вметна Валандер.

— Знаем на кой влак е работила — уточни Бирш.

Даде на Бергстранд данните, които бяха получили от Аника Карлман.

Бергстранд поклати глава.

— Това е отпреди три години — рече той.

— Известно ни е — отвърна Валандер. — Но предполагам, че „Шведските железници“ имат база данни със служителите си.

— Всъщност това не е въпрос от моята компетенция — назидателно рече Бергстранд. — „Шведските железници“ са концерн, състоящ се от множество компании. „Вагон-ресторанти“ са дъщерна фирма. Имат си собствен отдел „Личен състав“. Те могат да отговорят на въпросите ви. Не ние. Но, естествено, при нужда си сътрудничим.

Валандер започна да губи търпение.

— Нека изясним нещо важно — прекъсна го той. — Не сме тръгнали да търсим въпросната келнерка за забавление. Искаме да я намерим, защото тя може да разполага с важни сведения във връзка със сложно криминално разследване. Не ни е грижа кой ще отговаря на въпросите ни. Държим обаче това да стане колкото се може по-бързо.

Думите му имаха ефект. Бергстранд, изглежда, разбра. Бирш окуражително погледна Валандер, който продължи:

— Предполагам, че можете да се свържете с някой, който може да ни даде нужните отговори — каза той. — А ние ще останем тук и ще почакаме.

— За убийствата в околността на Юстад ли става въпрос? — полюбопитства Бергстранд.

— Именно за тях. И въпросната келнерка може да знае нещо, което е важно.

— Заподозряна ли е?

— Не — отвърна Валандер. — Не е заподозряна. Нито върху влаковете, нито върху сандвичите ще падне сянка.

Бергстранд се изправи и излезе от стаята.

— Доста си беше навирил носа — отбеляза Бирш. — Добре направи, че му го натри.

— Още по-добре би било, ако се върне с информация — каза Валандер. — При това колкото се може по-бързо.

Докато чакаха Бергстранд, Валандер позвъни на Хансон в Льодинге. Все още нямаха резултати. Разкопките почти бяха преполовили периметъра на първия очертан сектор. Все още не бяха намерили нищо.

— Уви, вече се е разчуло — обобщи Хансон. — В стопанството се насъбраха доста зяпачи.

— Дръжте ги на разстояние — заповяда Валандер. — Няма какво повече да направим.

— Нюберг искаше да говори с теб. Става въпрос за записа на телефонния разговор между Катарина Таксел и майка й.

— Успели ли са да идентифицират звуците във фона?

— Доколкото разбрах от Нюберг, още не са. Ала най-добре е да говориш със самия него.

— Наистина ли не са могли да кажат нищо?

— Смятат, че някой близо до телефона е удрял по пода или в стена. И с какво ни помага това?

Валандер бе започнал да се надява преждевременно.

— Едва ли е било бебето на Катарина Таксел — продължи Хансон.

— В момента имаме на разположение специалист, който може да филтрира честоти или нещо подобно. Той би могъл да разбере дали обаждането е дошло отдалече, или е от околностите на Лунд. Явно процесът е сложен. Нюберг каза, че ще отнеме поне два дни.

— Ще трябва да се задоволим с това — каза Валандер.

В същия миг Бергстранд се върна в стаята. Валандер набързо приключи разговора с Хансон.

— Ще отнеме известно време — обясни той. — От една страна, искате да получите списък със служители отпреди три години. От друга, концернът е претърпял много изменения оттогава. Но обясних, че е важно. „Вагон-ресторанти“ действат с пълна пара.

— Ще почакаме — отвърна Валандер.

Бергстранд не изглеждаше във възторг от това, двамата полицаи да седят в кабинета му, но не каза нищо.

— Кафе — подметна Бирш. — Един от специалитетите на „Шведските железници“. Предлага ли се и извън вагон-ресторантите?

Бергстранд изчезна от стаята.

— Май не е свикнал да носи кафета — доволно отбеляза Бирш.

Валандер не отговори.

Бергстранд се върна с една табла. После се извини, че имал спешна среща. Останаха в стаята. Валандер пиеше кафе и усещаше как нетърпението му расте. Мислеше за Хансон. Обмисли дали да не остави Бирш сам да изчака, докато самоличността на келнерката бъде установена. Реши да остане половин час. Не повече.

— Опитах се да вникна в случая — ненадейно каза Бирш. — И трябва да призная, че никога не съм се сблъсквал с нещо подобно. Нима действително е възможно жена да стои зад всичко това?

— Не можем да си затворим очите за фактите — отговори Валандер.

Отново го споходи чувството, което непрестанно го измъчваше. Страхът, че е насочил цялото разследване в непознат, осеян с капани терен. Всеки миг пропастта можеше да се разтвори под краката им.

Бирш беше мълчалив.

— Жени серийни убийци почти не са се срещали у нас — проговори после.

— Ако изобщо сме имали такива — каза Валандер. — Освен това не знаем дали тя е извършила престъпленията. Дирята или ще ни отведе до нея, или до някой друг, който стои зад нея.

— Значи според теб през деня тя сервира кафе по влаковете между Стокхолм и Малмьо?

Нямаше как да пропусне съмнението в гласа на Бирш.

— Не — отговори Валандер. — Не смятам, че сервира кафе. Келнерката вероятно е само четвъртото стъпало по пътя.

Бирш спря да задава въпроси. Валандер погледна часовника. Чудеше се дали пак да се обади на Хансон. Трийсетте минути скоро щяха да изтекат. Бергстранд все още бе на срещата. Бирш четеше някаква брошура, възхваляваща услугите на „Шведски железници“.

Половината час измина и за Валандер нетърпението стана непоносимо.

Бергстранд се върна.

— Изглежда, че ще разрешим въпроса — каза той окуражително. — Ала ще отнеме още малко време.

— Колко?

Валандер не се опита да скрие раздразнението си. Съзнаваше, че едва ли има основания, но не можа да се въздържи.

— Може би половин час? В момента преглеждат списъците. Тези неща изискват време.

Валандер кимна вяло.

Продължиха да чакат. Бирш остави брошурата и притвори очи. Валандер отиде до прозореца и се заразглежда Малмьо. Отдясно мярна фериботния терминал. Спомни си как бе стоял там да посреща Байба. Колко пъти? Два? Струваше му се, че са били повече. Отново седна. Обади се на Хансон. Все още не бяха открили нищо. Разкопаването щеше да отнеме време. Хансон спомена и че е започнало да вали. Валандер мрачно предусети колко мащабна и депресиращата е тази задача.

Всичко отива по дяволите, изведнъж си помисли. Докарах цялото разследване до пълен крах!

Бирш захърка. Валандер не изпускаше от поглед часовника.

Щом Бергстранд се върна, Бирш се сепна и се събуди. Бергстранд държеше в ръката си лист хартия.

— Маргарета Нюстед — обясни той. — Това е лицето, което търсите. През този ден сама се е грижила за сервирането във въпросния влак.

Валандер скочи на крака.

— Къде е тя сега?

— Всъщност не знам. Напуснала е преди около година.

— Да му се не види! — изруга Валандер.

— Но разполагаме с адреса й — продължи Бергстранд. — Това, че е напуснала „Вагон-ресторанти“, не значи, че си е сменила и жилището.

Валандер дръпна листа. Адресът беше в Малмьо.

— Булевард „Карл Густав“ — каза Валандер. — Къде е това?

— При Пилдамския парк — отговори Бергстранд.

Валандер видя, че има и телефонен номер, но реши да не се обажда. Искаше да отиде право там.

— Благодаря ви за съдействието — обърна се към Бергстранд. — Предполагам, че данните са верни? Че тя наистина е сервирала тогава.

— „Шведските железници“ се славят с точността си — отвърна Бергстранд. — Това предполага, че контролираме и назначените служители. Както в холдинга, така и в дъщерните фирми.

Валандер не схвана връзката, но нямаше време да пита.

— Да тръгваме тогава — предложи той на Бирш.

Напуснаха гарата. Бирш остави своята кола и се качи при Валандер. Трябваха им по-малко от десет минути да намерят точния адрес. Сградата представляваше пететажен жилищен блок. Маргарета Нюстед живееше на четвъртия етаж. Взеха асансьора. Валандер натисна звънеца още преди Бирш да е успял да излезе от асансьора. Чакаха. Позвъни отново. Никой не отвори. Негласно изруга. Сетне бързо взе решение. Позвъни на съседната врата. Тя се отвори почти незабавно. Един възрастен мъж строго изгледа Валандер. Ризата му беше разкопчана на шкембето. В ръката си държеше наполовина попълнен фиш за залагания. На Валандер му се стори, че е фиш за конни надбягвания. Извади полицейската си карта.

— Търсим Маргарета Нюстед — каза той.

— Какво е направила? — попита мъжа. — Тя е много мило момиче. Също и мъжът й.

— Просто са ни нужни някои сведения — обясни Валандер. — Тя не си е вкъщи. Никой не отваря. Случайно да знаете къде можем да я намерим?

— Работи на фериботите — отговори мъжа. — Сервитьорка е.

Валандер погледна Бирш.

— Благодаря ви за помощта — каза Валандер. — Късмет с конете.

Десет минути по-късно удариха спирачки пред фериботния терминал.

— Не можем да паркираме тук — обясни Бирш.

— Не бери грижа за това — отвърна Валандер.

Вече тичаше. Имаше чувството, че ако спреше, всичко щеше да се сгромоляса.

Отне им само няколко минути да разберат, че тази сутрин Маргарета Нюстед работеше на „Спрингарен“. Фериботът току-що бе отплавал от Копенхаген и се очакваше да пристигне след малко повече от половин час. Валандер оползотвори времето и премести колата си. Бирш седеше на една пейка в залата за заминаващи, зачетен в опърпан вестник. Началникът на терминала дойде и ги покани да почакат в една от служебните стаи. Попита дали искат да ги свърже с ферибота.

— С колко време разполага тя? — попита Валандер.

— Всъщност трябва да потегли обратно към Копенхаген със следващия курс.

— Няма да може.

Мъжът беше услужлив. Обеща да се погрижи Маргарета Нюстед да остане на сушата. Валандер го бе уверил, че не е заподозряна.

Докато фериботът акостираше на кея, Валандер излезе навън във виелицата. Пътниците с мъка вървяха срещу вятъра. Изненада се колко много хора пътуваха през Йоресундския проток в обикновен делничен ден. Нетърпеливо зачака. Последният пътник беше мъж с патерици. Веднага след него на палубата излезе жена в униформа на келнерка. Мъжът, който преди бе посрещнал Валандер, сега стоеше редом с нея и сочеше. Маргарета Нюстед слезе по мостика. Тя беше руса, с много късо подстригана коса и по-млада, отколкото Валандер бе очаквал. Застана пред него и скръсти ръце на гърдите си. Беше й студено.

— Вие ли сте искали да говорите с мен? — попита тя.

— Маргарета Нюстед?

— Същата.

— Тогава да влезем вътре. Няма нужда да стоим тук и да мръзнем.

— Не разполагам с много време.

— Всъщност разполагате с повече време, отколкото смятате. Няма да пътувате на следващия курс.

Тя се спря насред крачката от изненада.

— Защо? Кой е решил така?

— Трябва да говоря с вас. Но няма за какво да се тревожите.

Внезапно усети, че тя е уплашена. За миг реши, че е сбъркал. Че са чакали именно нея. Че пред него стои петата жена и няма да има нужда да се среща с четвъртата.

После също така внезапно осъзна, че греши. Маргарета Нюстед беше млада, крехка жена. Не би могла да се справи с физическата част на убийствата. Нещо в цялото й излъчване му подсказваше, че не търси нея.

Влязоха в сградата на терминала, където Бирш ги очакваше. Персоналът разполагаше със стая за почивка. Настаниха се на захабена гарнитура, състояща се от пластмасови кресла и диван. Стаята беше празна. Бирш се представи. Тя се ръкува с него. Дланта й беше изящна. Като птиче краче, неясно си помисли Валандер.

Наблюдаваше лицето й. Прецени, че беше на двайсет и седем или двайсет и осем години. Носеше къса пола. Имаше красиви крака. Лицето й бе силно гримирано. Сякаш гримът имаше за цел да прикрие някаква част от лицето, която тя не харесва. Беше неспокойна.

— Моля да ни извините, задето трябваше да се свържем с вас по този начин — започна Валандер. — Понякога има неща, които не могат да чакат.

— Като например фериботът — отвърна тя. Гласът й имаше странен металически тон. Валандер не го бе очаквал. Всъщност не знаеше какво бе очаквал.

— Това не е проблем. Говорих с един от началниците ви.

— Какво съм направила?

Валандер замислено я изучаваше. Тя си нямаше и понятие защо двамата с Бирш са там. В това нямаше никакво съмнение.

Усещаше несигурната почва под краката си.

Колебаеше се.

Тя повтори въпроса си. Какво бе направила?

Валандер хвърли поглед към Бирш, който скришом се любуваше на краката й.

— Катарина Таксел — каза Валандер, — познавате я, нали?

— Знам коя е. Дали я познавам, е друго нещо.

— Откъде я познавате? Общували ли сте с нея?

Тя внезапно потръпна на черния пластмасов диван.

— Случило ли й се е нещо?

— Не. Отговорете на въпросите ми.

— Отговорете на моя! Само един е. Защо ме разпитвате за нея?

Валандер разбра, че бе подходил твърде нетърпеливо. Беше прибързал. Враждебността й бе разбираема.

— Нищо не се е случило с Катарина. Нито пък е заподозряна в извършване на престъпление, както и вие. Но ни е необходимо да получим някои сведения за нея. Това е всичко, което мога да ви кажа. Щом отговорите на въпросите ми, ще си отида, а вие ще можете да се върнете на работа.

Тя наблюдаваше изпитателно лицето му. Забеляза как започва да му вярва.

— Преди около три години сте общувала с нея. Тогава сте работела като келнерка във вагон-ресторантите на железниците. Била сте служителка във фирма, наречена „Вагон-ресторанти“.

Изглеждаше изненадана, че той е заший миналото й. Валандер остана с впечатление, че е напрегната, което на свой ред го накара да изостри вниманието си.

— Вярно ли е? — продължи той.

— Естествено, че е вярно. Защо да го отричам?

— И сте познавали Катарина Таксел?

— Да.

— Как се запознахте с нея?

— Работехме заедно.

Валандер я изгледа въпросително, преди да продължи.

— Но нали Катарина Таксел е учителка?

— Беше си взела почивка. Известно време работеше по влаковете.

Валандер погледна Бирш, който поклати глава. И той за пръв път го чуваше.

— Кога е било това?

— През пролетта на деветдесет и първа. Не мога да кажа с по-голяма точност.

— И сте работели заедно?

— Невинаги, но доста често.

— И сте общували в свободното си време?

— Понякога, но не сме били близки приятелки. Забавлявахме се. Нищо повече.

— Кога я видяхте за последен път?

— Отчуждихме се, когато тя престана да сервира. Приятелството ни стигаше до там.

Валандер осъзна, че тя казваше истината. Напрежението, което витаеше около нея, постепенно изчезна.

— Катарина имаше ли си годеник по онова време?

— Всъщност не знам — отговори тя.

— Щом сте работели заедно и сте си общували, би трябвало да знаете?

— Не е споменавала никого.

— Не сте я виждали в компанията на мъж?

— Никога.

— Имаше ли и други приятелки, с които е общувала?

Маргарета Нюстед се замисли. После даде на Валандер три имена. Същите, които вече му бяха известни.

— Някой друг?

— Не и доколкото знам.

— Да сте чували името Йожен Блумберг преди?

Тя се замисли.

— Не беше ли онзи, дето са го убили?

— Точно той. Можете ли да си спомните Катарина някога да е говорила за него?

Тя внезапно го изгледа сериозно.

— Тя ли го е направила?

Валандер се залови за въпроса й.

— Смятате ли, че тя би могла да убие някого?

— Не. Катарина беше много миролюбива натура.

Валандер се колебаеше как да продължи.

— Пътували сте напред-назад между Малмьо и Стокхолм — каза той. — Навярно сте имали много работа. Въпреки това сигурно сте си бъбрели. Сигурна ли сте, че никога не е споменавала някоя друга приятелка? Много е важно.

Забеляза, че тя полага усилия.

— Не — отвърна тя, — не мога да си спомня.

За секунда Валандер усети, че младата жена се поколеба. Тя видя, че това не му убягна.

— Може би — додаде. — Но ми е трудно да си спомня.

— Какво?

— Трябва да е било точно преди да напусне. Една седмица бях болна от грип.

— Какво се случи тогава?

— Когато се върнах, беше някак различна.

Валандер сега седеше като на тръни. Дори Бирш беше доловил, че нещо става.

— Как така различна?

— Не знам как да обясня. Беше ту в мрачно настроение, ту в приповдигнато. Сякаш се беше променила.

— Опитайте се да опишете промяната. Може да се окаже много важно.

— Обикновено, когато нямаме какво да правим, сядахме в кухничката на вагон-ресторанта. Бъбрехме си, прелиствахме списания. Но когато се върнах, вече не го правехме.

— Какво ставаше вместо това?

— Тя си тръгваше.

Валандер чакаше продължение. Такова обаче не последва.

— Тръгваше си от вагон-ресторанта? Едва ли е могла да напусне влака. Какво ви казваше, че прави?

— Нищо не казваше.

— Но вие трябва да сте питали. Тя е била различна? Вече не е сядала с вас да си бъбрите?

— Може би съм питала. Не си спомням. Но тя не отговаряше. Просто си тръгваше.

— Винаги ли правеше така?

— Не. Точно преди да напусне, се промени. Сякаш се затвори в себе си.

— Смятате ли, че се е срещала с някого във влака? С пътник, който е пътувал всеки път? Звучи много странно.

— Не знам дали се е срещала с някого.

Валандер нямаше повече въпроси. Погледна Бирш. И той нямаше какво да добави.

Фериботът тъкмо отплаваше от пристанището.

— Ще трябва да си вземете почивка — каза Валандер. — Искам да ми се обадите, ако се сетите нещо повече.

Той записа името и телефонния си номер на листче хартия и й го даде.

— Не помня нищо повече — додаде тя.

Изправи се и си тръгна.

— С кого се среща Катарина във влака? — попита Бирш. — Някой пътник, който непрекъснато пътува между Малмьо и Стокхолм? Пък и нали те не сервират през цялото време все на същия влак? Звучи съвсем нелогично.

Валандер почти не чуваше какво му говори Бирш. Нещо взе да блуждае в ума му и той не искаше да го изпусне. Едва ли става дума за пътник. Значи трябва да е бил някой друг, който е бил във влака по същата причина, поради която и тя. Някой, който е работел там.

Валандер погледна Бирш.

— Кои работят във влака? — попита той.

— Предполагам, че има машинист.

— И още.

— Кондуктори. Един или няколко. Началник-влак или както там се нарича.

Валандер кимна. Замисли се за извода, до който бе стигнала Ан-Брит Хьоглунд. За наличието на нещо като модел. Човек, който ползва нередовни, но повтарящи се почивни дни. Като хората, които работят по влаковете.

Той стана на крака.

Не биваше да забравя и влаковото разписание в тайника.

— Струва ми се, че трябва да се върнем пак при Карл-Хенрик Бергстранд — отбеляза Валандер.

— Още келнерки ли ще търсим?

Валандер не отговори. Вече крачеше към изхода на терминала.

Карл-Хенрик Бергстранд не изглеждаше ни най-малко очарован, когато отново видя Валандер и Бирш. Валандер заговори без заобикалки, почти го избута вътре през вратата на кабинета и го натика да седне на стола.

— Същият период — започна той. — Пролетта на деветдесет и първа. Тогава при вас е работела жена на име Катарина Таксел. Сега искам да извадите всички кондуктори, началник-влакове, машинисти, изобщо всички, които са работили в смените, когато е била Катарина Таксел. Преди всичко ме интересува една седмица през пролетта на деветдесет и първа, когато Маргарета Нюстед е била в болнични.

— Не говорите сериозно — възропта Карл-Хенрик Бергстранд. — Невъзможно е да се съберат всички тези данни. Това ще отнеме месеци.

— Да кажем, че разполагате с два часа — любезно рече Валандер. — Ако се наложи, ще помоля началника на полицията да позвъни на своя колега, генералния директор на „Шведски железници“. И ще го помоля да се оплаче от мудността на служител в Малмьо на име Бергстранд.

Мъжът зад бюрото разбра. Даже го прие като един вид предизвикателство.

— Нека направим невъзможното — каза той. — Но ще отнеме няколко часа.

— Стига да го направите възможно най-бързо, няма значение колко време ще отнеме — отвърна Валандер.

— Ще трябва да пренощувате в някоя от стаите при локомотивното депо — предложи Бергстранд. — Или в хотел „Прайз“, с който имаме договор.

— Не — отрече Валандер. — Когато вече разполагате с данните, които искам, ще ми ги изпратите по факса в участъка в Юстад.

— Нека само да изтъкна, че не става въпрос за кондуктори или началници — влак — каза Бергстранд. — Нарича се началник-влак. Само толкоз. Той има функцията на главнокомандващ на влака. В основата на нашата йерархична система са военните чинове.

Валандер кимна, но не каза нищо.

Когато излязоха от гарата, часът наближаваше десет и половина.

— Значи смяташ, че е търсим някой, който е работел в железниците по онова време?

— Трябва да е така. Нямам друго обяснение.

Бирш нахлупи шапката си.

— Значи ще чакаме.

— Ти в Лунд, а аз в Юстад. Нека записващата техника да остане у Хедвиг Таксел. Катарина може пак да се обади.

Разделиха се пред сградата на гарата. Валандер се качи в колата и подкара през града. Дали най-после бе успял да отвори и последното чекмедже на китайската кутия, в която се бе превърнало това разследване? Какво щеше да намери? Може би нищо? Не знаеше. Тревогата му беше огромна.

Преди последното кръгово движение към шосето за Юстад отби при една бензиностанция. Зареди догоре, влезе вътре и плати. Когато излезе, чу, че телефонът, който бе оставил на седалката, звънеше. Със замах отвори вратата и го сграбчи.

Беше Хансон.

— Къде си? — попита Хансон.

— Пътувам към Юстад.

— Струва ми се, че е най-добре да дойдеш тук.

Валандер потръпна. Насмалко да изпусне телефона.

— Намерихте ли я?

— Така ми се струва.

Валандер не каза нищо.

После подкара направо към Льодинге.

Виелицата се усили и вятърът се изви така, сякаш идваше направо от север.