Петата жена

31

През остатъка от деня Валандер остана в Лунд. С всеки изминал час подозренията му се затвърждаваха. Чрез Катарина Таксел имаха най-голям шанс да разкрият кой е убиецът на тримата мъже. Издирваха жена. Нямаше никакво съмнение, че тя е замесена по някакъв начин. Но не знаеха дали е действала сама и какви са били подбудите й.

Разговорът с майката на Катарина не доведе доникъде. Тя хукна в истерия из апартамента да търси изчезналите си дъщеря и внуче. Накрая толкова се разстрои, че им се наложи да извикат лекар. Валандер беше убеден, че тя не знае какво е станало с дъщеря й. Незабавно установиха контакт с някои от малкото й на брой приятелки, за които майката предположи, че биха могли да я отведат. Всички звучаха еднакво озадачени. Валандер обаче не вярваше на казаното по телефона. По негово настояване Бирш тръгна по дирите и лично посети по домовете им онези, с които Валандер бе разговарял. Катарина Таксел беше изчезнала. Валандер не бе сигурен, че майката има доста добра представа за обкръжението на дъщеря й. Освен това тревогата й беше неподправена. Ако знаеше, щеше да им каже къде е отишла Катарина.

Валандер слезе по стълбите, пресече улицата и отиде до бензиностанцията. Помоли очевидеца, на име Юнас Хадер, двайсет и четири годишен, още веднъж да опише това, което бе видял. В негово лице срещна перфектния свидетел. Изглежда, Хадер постоянно изучаваше какво се случва около него така, сякаш във всеки момент може да му се наложи да дава свидетелски показания. Червеният „Голф“ спрял пред кооперацията в същия момент, когато товарна кола с вестници отпътувала от бензиностанцията. Свързаха се с шофьора, който от своя страна беше сигурен, че е тръгнал от бензиностанцията точно в девет и половина. Юнас Хадер бе обърнал внимание на много подробности, включително и че на задното стъкло на „Голф“-а имало голям стикер. Заради голямото разстояние не бе успял да види какво пише на него. Продължаваше да твърди, че колата потеглила рязко и била управлявана по начин, който според него издавал, че кара мъж. Единственото, което не видял, било шофьорът. Валяло и чистачките работели. Дори и да се бил опитал, пак нямало да успее да го види. Затова пък, убеден беше, че Катарина Таксел била облечена в светлозелено палто, носела голям сак „Адидас“, а бебето било увито в синьо одеялце. Всичко станало светкавично. Тя излязла от входа в същия миг, в който колата спряла. Някой отвътре отворил задната врата. Тя сложила вътре детето и оставила сака в багажника. После отворила задната врата откъм улицата и влязла в колата. Шофьорът потеглил рязко, преди още да затвори вратата напълно. Юнас Хадер не могъл да различи номера на колата, макар Валандер да бе сигурен, че се е опитал. Бе категоричен, че никога преди не бе виждал кола да спира при задния вход.

Валандер се върна в блока с усещането, че е получил потвърждение на нещо, но не знаеше на какво точно. Може би на паническо бягство? Кога е било запланувано? И защо? Междувременно Бирш разпита полицаите, които се бяха редували да наблюдават жилищния блок. Валандер ги помоли да помислят дали са виждали жена близо до блока. Някоя, която е дошла и си е отишла повече от веднъж. Ала за разлика от Юнас Хадер, полицаите бяха забелязали много малко. Били съсредоточени върху вратата, кой влизал и излизал. Валандер настоя да разпознаят всеки, когото бяха видели. Тъй като в сградата обитаваха четиринайсет семейства, целият следобед бе изпълнен с полицаи, които тичаха по стълбищата и проверяваха живущите. Именно по този начин Бирш откри един човек, който бе забелязал нещо важно. Мъжът живееше два етажа над Катарина Таксел. Беше пенсиониран музикант и според Бирш описал живота си така: „Часове наред вися до прозореца, наблюдавам дъжда и в главата си чувам музиката, която вече никога няма да свиря.“ Навремето бил фаготист в симфоничния оркестър на Хелсингборг и на вид — пак според Бирш — бил меланхоличен и мрачен човек, който живеел в голяма самота. Точно тази сутрин му се сторило, че видял една жена от отсрещната страна на площада. Жена, която вървяла пеша, но внезапно спряла и отстъпила няколко крачки назад, след което застанала неподвижно и наблюдавала блока, преди да се обърне гърбом и да изчезне. Когато Бирш докладва, Валандер веднага си помисли, че това може да е жената, която издирваха. Някой бе дошъл и бе забелязал автомобила, който, естествено, не е трябвало да стои паркиран точно пред входа. Този някой беше дошъл, за да посети Катарина Таксел. Точно както я бяха посещавали и в болницата.

През този ден Валандер прояви голямо и нескончаемо упорство. Помоли Бирш да се свърже още веднъж с приятелките на Катарина и да ги попита дали някоя от тях тази сутрин е имала намерение да навести нея и новороденото й дете. Всички отговориха по един и същи начин. Никоя от тях не е тръгвала и после внезапно да е променила намерението си. Бирш се опита да измъкне от пенсионирания фаготист някакво описание на жената. Единственото, в което беше сигурен, бе, че е видял жена. Било към осем часа. Но и тази информация не беше много сигурна, защото трите часовника в апартамента му, включително и ръчният, показваха различно време.

Този ден Валандер кипеше от енергия. Праща Бирш насам-натам, който, изглежда, изобщо не се засягаше, че Валандер му дава разпореждания като на подчинен, и търчеше да изпълнява различни задачи, като междувременно успя методично да претърси апартамента на Катарина Таксел. Първото, за което помоли Бирш, беше служителите на Криминалната лаборатория в Лунд да вземат дактилоскопични отпечатъци от апартамента. После щяха да ги сравнят с онези, които беше открил Нюберг. През целия ден поддържаше връзка с Юстад по телефона. На четири път говори именно с Нюберг. Юлва Бринк беше подушила табелката, която все още излъчваше много слаби остатъци от онова, което някога е било аромат на парфюм. Възможно било да е същият аромат, който усетила през нощта, когато я бяха нападнали в Родилното отделение. Но не беше сигурна. Въпросът оставаше все така неясен.

На два пъти през този ден разговаря с Мартинсон. И двата пъти го откри в дома му. Терес все още беше уплашена и потисната. Мартинсон все така решен да си подаде оставката и да напусне работа. Валандер го накара да обещае, че ще почака поне до следващия ден, преди да напише молба за напускане. Макар че през този ден Мартинсон не бе в състояние да мисли за друго, освен за дъщеря си, Валандер подробно му разказа какво се бе случило. Беше сигурен, че Мартинсон слуша, макар коментарите му да бяха малобройни Валандер знаеше, че трябва да поддържа ангажираността му с разследването. Не искаше да рискува той да вземе решение, за което после ще се разкайва. На няколко пъти се чу и с Лиса Холгершон. Хансон и Ан-Брит Хьоглунд бяха действали много решително в училището, където бяха нанесли побой над Терес. В дирекцията разговаряли поотделно със замесените три момчета. Влезли във връзка с родителите и с учителите. Според Ан-Брит Хансон се представил забележително, когато събрали всички ученици, за да ги информират за случилото се. Учениците били възмутени и моментално изолирали трите момчета. Тя смяташе, че случилото се едва ли ще се повтори.

Ескил Бенгтсон и другите мъже бяха пуснати от ареста, но Пер Окесон щеше да ги подведе под отговорност. Случаят с дъщерята на Мартинсон навярно щеше да накара доста хора да променят мнението си. Поне така се надяваше Ан-Брит Хьоглунд. Валандер бе по-скептично настроен. Смяташе, че за в бъдеще ще да им се наложи да отделят доста време за справяне с различни частни гвардии.

Най-важната новина през този ден дойде от Хамрен, който пое част от задачите на Хансон. Малко след три следобед издирил координатите на Йоте Тандвал. Незабавно се свърза с Валандер.

— Държи антикварен магазин в Симрисхамн — рече Хамрен. — Доколкото разбрах, пътува, за да изкупува антики, които, между другото, изнася за Норвегия.

— Това законно ли е?

— Не мисля, че е точно незаконно — отговори Хамрен. — Просто цените там поначало са по-високи. Е, естествено, зависи и що за антики са това.

— Искам да го посетиш — нареди Валандер. — Нямаме време за губене. И бездруго достатъчно сме се пръснали. Отиди в Симрисхамн. Най-важното е да разберем дали наистина е имало връзка между Холгер Ериксон и Криста Хаберман. Току-виж, Йоте Тандвал знае и още нещичко.

Три часа по-късно Хамрен се обади отново. Беше в колата си и тъкмо излизаше от Симрисхамн. Беше се срещнал с Тандвал. Валандер бе целият в слух.

— Йоте Тандвал е много добросърдечен човек — рече Хамрен. — Ала паметта му е доста избирателна. Някои неща изобщо не можеше да си спомни. За други случаи обаче беше пределно ясен.

— Криста Хаберман?

— Помни я. Останах с впечатлението, че трябва да е била голяма красавица. И беше сигурен, че Холгер Ериксон я е срещал. Поне няколко пъти. Между другото, стори му се, че си спомня за една ранна утрин, когато стояли на носа при Фалстербу да наблюдават завръщащи се гъски. Или пък били щъркели. Не беше сигурен.

— И той ли обича да наблюдава птиците?

— Баща му го мъкнел насила със себе си.

— Все пак знаем най-важното — отбеляза Валандер.

— Нещата май се връзват. Криста Хаберман, Холгер Ериксон.

Неприятно предчувствие обзе внезапно Валандер. С ужасяваща яснота осъзнаваше онова, в което бе започнал да вярва.

— Искам да се върнеш в Юстад — каза той. — И да прегледаш цялата информация по разследването, където става дума за изчезването й. Кога и къде е била видяна за последно. Искам да обобщиш тази част. Последният път, когато е била забелязана.

— Изглежда, имаш нещо предвид — подхвърли Хамрен.

— Тя е изчезнала — обясни Валандер. — И никога не е била открита. Какво показва това?

— Че е мъртва.

— Нещо повече. Не забравяй, че се занимаваме с разследване, в което и мъже, и жени са станали жертви на жестоко насилие, каквото човек трудно може да си представи.

— Мислиш, че е била убита?

— Хансон ми даде съкратен доклад за разследването по нейното изчезване. Версията, че е била убита присъства през цялото време. Но тъй като не са могли да докажат нищо, не е успяла да надделее над другите възможни обяснения за изчезването й. Това е истинско полицейско мислене. Никакви прибързани заключения. Всички врати са отворени, докато не се получат нужните доказателства, които ще им позволят да я затворят завинаги. Може би сега сме пред прага точно на тази врата?

— Да не би Холгер Ериксон да я е убил?

По тона му Валандер разбра, че идеята досега не бе минавала през ума на Хамрен.

— Не знам — каза Валандер, — но отсега нататък не бива да изключваме тази възможност.

Хамрен обеща да направи доклада. Щеше да се обади, когато стане готов.

След този разговор Валандер напусна апартамента на Катарина Таксел. Трябваше да хапне нещо. Намери една пицария близо до блока й. Яде прекалено бързо и стомахът го заболя. След това дори не можеше да си спомни какъв е бил вкусът на храната.

Бързаше. Чувството, че скоро нещо ще се случи, не му даваше мира. Тъй като по нищо не личеше, че поредицата убийства е прекъсната, им се налагаше да се надпреварват с времето. Даже не знаеха с колко време разполагат. Спомни си, че Мартинсон бе обещал да състави хронологична схема на всичко случило се до момента. Щеше да го направи същия ден, ако не бяха нападнали Терес. По обратния път към апартамента на Катарина Таксел реши, че работата не бива да чака. Спря под заслона на една автобусна спирка и се обади в Юстад. Имаше късмет. Ан-Брит Хьоглунд беше в участъка. Вече бе говорила с Хамрен и знаеше за потвърждението, че Криста Хаберман и Холгер Ериксон са се познавали. Валандер я помоли да състави хронологичната схема на събитията, която им бе обещал Мартинсон.

— Не знам дали това изобщо е важно — каза той. — Ала знаем твърде малко за начина, по който се движи тази жена. Може би, ако съставим хронологична схема, ще можем да обособим някакъв географски център?

— Ето че казваш „тя“ — отбеляза Ан-Брит Хьоглунд.

— Да — потвърди Валандер. — Така е. Но не знаем дали е сама. Нито пък каква роля играе.

— Какво смяташ, че е станало с Катарина?

— Заминала е. Станало е много бързо. Някой е открил, че блокът се наблюдава. Заминала е, защото има нещо, което иска да скрие.

— Възможно ли е тя да е убила Йожен Блумберг?

— Катарина Таксел е просто брънка по средата на веригата. Ако изобщо можем да говорим за брънки, които да навържем една за друга. Тя не е част нито от началото, нито от края. Трудно ми е да си представя, че е убила някого. Предполагам, че спада към групата жени, които са били жертви на насилие.

Ан-Брит Хьоглунд прозвуча искрено изненадана.

— И тя ли е била малтретирана? Не знаех.

— Предполагам, че не е била бита или рязана с нож — продължи Валандер. — Според мен е била тормозена по друг начин.

— Психически ли?

— Нещо такова.

— От Блумберг?

— Да.

— И въпреки това ражда детето му? Ако версията ти за бащинството е вярна.

— Трябваше да я видиш как държи детето си. Не изглеждаше да му се радва особено. Разбира се, все още имаме много празнини — призна Валандер. — В полицейската работа често става въпрос за това дали ще успееш да сглобиш предполагаемите отговори. Трябва да накараме тишината да заговори и думите да разкажат за неща, които имат скрито значение. Трябва да се опитаме да погледнем отвъд събитията, да ги преобърнем с главата надолу, за да си застанат по местата.

— Никой не ни е казвал това в Полицейската академия. Не са ли те канили да изнесеш лекции?

— Никога — отвърна Валандер. — Не ме бива да говоря пред публика.

— Точно за това те бива най-много — поощри го тя. — Отказваш обаче да си го признаеш. Освен това си мисля, че ти всъщност искаш да го направиш.

— Във всеки случай сега не е моментът — сложи точка Валандер.

После се замисли над думите й. Наистина ли иска да говори пред бъдещите полицаи, които сега се обучават? По-рано бе убеден, че нежеланието му е неподправено. Сега изведнъж започна да се съмнява.

Излезе изпод навеса на автобусната спирка и забърза нататък през дъжда. Беше се появил вятър. По-късно продължи внимателно да претърсва апартамента на Катарина Таксел. В един кашон, дълбоко натикан в гардероба, откри множество дневници, които връщаха далеч назад времето. Започнала е да си води първия на дванайсет години. Валандер с изненада видя, че на корицата имаше красива орхидея. С несекващ ентусиазъм бе продължила да води дневниците през юношеските си години, та чак до зряла възраст. Последният дневник, който намери в гардероба, беше от 1993-та. Но след септември нямаше нищо написано. Той продължи да търси, ала не откри друг дневник. И все пак бе сигурен, че той съществува. На помощ му се притече Бирш, който вече бе приключил с обикалянето по етажите, за да търси свидетели.

Той откри ключовете за мазето на Катарина Таксел. Отне му около час да го прегледа. И там нямаше дневници. Сега Валандер беше убеден, че ги е взела със себе си. Били са в сака с надпис „Адидас“, който Юнас Хадер я бе видял да слага в багажника на червения „Голф“.

Накрая остана само писалището. По-рано набързо бе преровил чекмеджетата, но сега щеше да го претърси основно. Настани се в старовремския стол с резбовани драконови глави вместо облегалки за ръце. Писалището беше тип „секретер“, чиято горна част можеше да се отваря надолу и да служи като място за писане. На горната полица на секретера стояха подредени снимки в рамки. Катарина Таксел като малка. Седнала на една полянка. Отзад бели градински мебели. Неясни фигури, една, от които носи бяла шапка. Катарина седи до голямо куче. Гледа право в обектива. Широка лента за коса с фльонга. Слънчевата светлина пада косо отляво. До нея друга снимка: Катарина с майка си и баща си. Инженерът от захарната рафинерия. Има мустаци и излъчва самочувствие. По външност прилича повече на баща си, отколкото на майка си. Валандер свали снимката от полицата и погледна гърба й. Няма дата, но пише, че е направена във фотографско ателие в Лунд. Следващата снимка е от дипломирането. Бяла фуражка2, цветя около шията. Отслабнала е, станала е по-бледа. Кучето и настроението от полянката са останали в миналото. Катарина Таксел вече живее в друг свят. Последната снимка стоеше най-накрая. Стара снимка, с избледнели контури. Суров пейзаж край морето. Възрастна двойка сковано се е втренчила и обектива. В далечината е хвърлил котва тримачтов кораб без платна. Валандер си помисли, че снимката може би е правена на остров Йоланд. Вероятно някъде в края на миналия век. Бабата и дядото на Катарина. И тук нямаше нищо отбелязано от обратната страна. Върна снимката на мястото й. Няма никакви следи от Блумберг. Това е обяснимо. Липсват следи и от други мъже. Например бащата, за когото твърди, че не е Блумберг. Какво следва от това? Всяко нещо е от значение. Въпросът бе само какво. Измъкна едно по едно малките чекмедженца в горната част на секретера. Писма, документи. Сметки. В едно чекмедже бяха напъхани стари ученически бележници. Най-високи оценки е имала по география. Докато по физика и математика бе имала слаб успех. В следващото чекмедже откри фотографии, направени в автомат за паспортни снимки. Три момичета бяха събрали глави и правеха гримаси. Друга снимка. Пешеходната улица „Стрьогет“ в Копенхаген. Седят на пейка. Смеят се. Катарина Таксел е последната отдясно, на края на пейката. И тя се смее. Още едно чекмедже с писма. Някои са чак от далечната 1972-ра. Пощенска марка, изобразяваща бойния кораб „Васа“. Ако секретерът съдържа най-съкровените тайни на Катарина Таксел, то тя едва ли има с какво да се похвали, помисли си Валандер. Води безличен живот. Никакви страсти, никакви летни авантюри на гръцки острови. Затова пък е имала шестица по география. Продължи да преглежда чекмеджетата. Нищо не привлече вниманието му. После премина към трите големи чекмеджета най-отдолу. Нито следа от дневници. Нямаше даже тефтерчета. Не му харесваше да се рови във всеки пласт от безличните й спомени. Животът на Катарина Таксел не бе оставил никакви следи. Той не успяваше да я види. Дали тя бе могла да се види сама себе си?

Бутна стола назад. Затвори последното чекмедже. Нищо. Сега не знаеше повече, отколкото преди. Смръщи чело. Нещо не му се връзваше. Ако е взела решението да замине набързо, в което бе убеден, тя не е разполагала с достатъчно време, за да вземе със себе си всичко, което е искала да запази в тайна. Със сигурност е държала дневниците подръка. Така е можела да ги спаси в случай на пожар. При повечето хора винаги има пространство, което не подлежи на ред и категоризация. Ала не и тук. Той стана и внимателно издърпа писалището от стената. От задната му страна не откри нищо. Умислен, отново седна на стола. Беше видял нещо. Нещо, което едва сега изплава в съзнанието му. Седеше неподвижно и се опитваше да извика картината в ума си. Не бяха снимките. Нито пък писмата. Какво беше тогава? Бележниците? Договорът за наем? Разписките от кредитната карта? Нищо от това. Какво друго?

Единственото, което остана, е самата мебел, помисли си. Секретерът. Изведнъж разбра какво е. Нещо свързано с малките чекмедженца. Издърпа отново едно от тях. После следващото. Сравни ги. Извади ги и надзърна в писалището. Там нямаше нищо. Върна чекмедженцата. Издърпа най-горното от лявата страна на писалището. После другото. И тогава го откри. Чекмеджетата бяха с различна дълбочина. Издърпа по-малкото и го обърна. Там също имаше отвор. Чекмеджето беше с двойно дъно. Откъм задната страна имаше тайник. Отвори го. Вътре намери един-единствен предмет. Извади го и го постави на бюрото пред себе си.

Разписание на Шведските железници. За пролетта на 1991-ва. Влаковете между Малмьо и Стокхолм.

Извади останалите чекмеджета, едно по едно. Намери още един тайник, но беше празен.

Облегна се назад в стола и се загледа в разписанието. Не можеше да разбере какво означава. Още по-трудно му бе да разбере защо е било скътано в тайника. Едва ли е попаднало там по погрешка.

Бирш влезе в стаята.

— Виж това — каза Валандер.

Бирш застана зад гърба му. Валандер посочи разписанието.

— Беше в скривалището на Катарина.

— Разписанието ли?

Валандер поклати глава.

— Не го разбирам — каза той.

Прелисти го страница по страница. Бирш придърпа един стол и се настани до него. Валандер обръщаше листата. Нямаше нищо написано, нито една страница не беше подгъната и не се разтваряше от само себе си. Едва когато обърна предпоследната страница, внезапно спря. Бирш също го забеляза. Влакът, който заминаваше от Несшьо, беше подчертан. От Несшьо за Малмьо. Тръгване в 16:00 часа. Пристигане в Лунд 18:42 часа. Малмьо — 18:57 часа.

Несшьо — 16:00 часа. Някой беше подчертал целия ред.

Валандер погледна Бирш.

— Това говори ли ти нещо?

— Нищо.

Валандер остави разписанието.

— Дали пък Катарина Таксел няма нещо общо с Несшьо? — попита той.

— Не, доколкото ми е известно — отговори Валандер. — Но не е невъзможно. Уви, най-голямата трудност, пред която сме изправени в момента, е, че всичко ми изглежда възможно. Не можем да различим детайлите, които са от значение, и да зачеркнем други като по-маловажни.

Валандер беше взел няколко найлонови пликчета от криминалиста, който по-рано през деня направи оглед на апартамента, за да открие пръстови отпечатъци, които не принадлежат на Катарина Таксел или майка й. Прибра разписанието.

— Ще го взема — каза. — Ако нямаш нищо против.

Бирш сви рамене.

— Няма да ти свърши работа даже и за сверка кога вървят влаковете — отбеляза той. — Изтекло е преди почти три години и половина.

— Рядко пътувам с влак — рече Валандер.

— Може да е много отмарящо — вметна Бирш. — Предпочитам влака пред самолета. На човек му остава малко време за себе си.

Валандер се замисли за последния път, когато пътува с влак. На връщане от Елмхул. Бирш имаше право. По време на пътуването бе успял да си подремне.

— Едва ли ще открием нещо друго — каза той. — Мисля, че е време да се връщам в Юстад.

— Няма ли да издирваме Катарина Таксел и бебето?

— Още не.

Излязоха от апартамента. Бирш заключи. Навън дъждът почти беше спрял. Вятърът прииждаше на талази, беше застудяло. Часът бе вече девет без четвърт. Разделиха се при колата на Валандер.

— Какво да правим с наблюдението на блока? — попита Бирш.

Валандер се замисли.

— Нека засега да остане — предложи той. — Само че този път не забравяйте задния вход.

— Какво смяташ, че може да се случи?

— Не знам. Понякога на хора, които изчезват, може да им скимне и да се върнат.

Подкара и излезе от града. Есента господстваше навред. Включи отоплението, но все още му беше студено.

Какво да правим?, питаше се. Катарина Таксел изчезна. След дългия ден в Лунд се прибирам в Юстад само с едно старо разписание на железниците, в найлоново пликче.

Все пак през този ден бяха направили важна крачка напред. Холгер Ериксон е познавал Криста Хаберман. Потвърдиха, че съществува сложна връзка между тримата убити мъже. Неволно натисна газта. Искаше колкото се може по-скоро да узнае как върви работата на Хамрен. Когато стигна при отбивката за летище „Стуруп“, зави при автобусната спирка и се обади в Юстад. Попадна на Сведберг. Първото, за което попита, беше Терес.

— Получава огромна подкрепа в училище — каза Сведберг. — Най-вече от другите ученици. Но, разбира се, е нужно време.

— А Мартинсон?

— Потиснат е. Казва, че ще напуска.

— Знам, но не смятам, че е нужно.

— Ти си единственият, който би могъл да го разубедиш.

— И ще го направя.

После попита дали се е случило нещо важно. Сведберг не знаеше нищо. Самият той тъкмо се бил прибрал в участъка след среща с Пер Окесон, който му бе оказал съдействие да получи следствените материали за смъртта на съпругата на Йоста Рюнфелд в Елмхулт.

Валандер го помоли да събере разследващия екип на съвещание в десет часа.

— Да си мяркал Хамрен? — попита най-накрая.

— Седят с Хансон и преглеждат документацията за Криста Хаберман. Казал си, че е спешно.

— Десет — повтори Валандер. — Ще им бъда благодарен, ако успеят да свършат дотогава.

— Да не би да трябва да намерят Криста Хаберман до десет? — попита Сведберг.

— Не точно, но не си и далеч от истината.

Валандер остави телефона на седалката до себе си. Остана да седи в мрака. Мислеше за тайника. Скривалището на Катарина Таксел, в което имаше старо влаково разписание.

Не го разбираше. Изобщо.

В десет вечерта вече се бяха събрали. Единственият, който липсваше, беше Мартинсон. За начало обсъдиха случилото се от сутринта. Всички знаеха, че колегата им е решил незабавно да напусне полицията.

— Ще говоря с него — предложи Валандер. — Искам да разбера дали наистина държи на решението си. Ако е така, естествено, никой няма да го спира.

Повече не коментираха. Валандер докладва накратко за това, което бе станало в Лунд. Дадоха се най-различни обяснения защо Катарина Таксел е заминала и какъв е бил мотивът й. Запитаха се дали е възможно да се проследят червената кола. Колко ли червени „Голф“-а има в Сконе?

— Една жена с новородено на ръце не може да изчезне безследно — заключи Валандер. — Според мен ще е най-добре, ако сега си наложим да проявим търпение. Трябва да продължим да работим с това, с което разполагаме. — Погледна Хансон и Хамрен. — Изчезването на Криста Хаберман — поясни той. — Едно събитие отпреди двайсет и седем години.

Хансон кимна към Хамрен.

— Искаше да научиш подробностите около изчезването й — каза той. — Последния път е била видяна в Свенставик, на двайсет и втори октомври, вторник, 1967-а. Разхождала се е из градчето. Понеже си бил там, ще ти е по-лесно да си го представиш. Макар че центърът е преустроен оттогава. Нямало нищо необичайно в това, че е излязла да повърви. Последен я забелязал един дървосекач, който се прибирал с колелото си от гарата. Това е станало в пет без четвърт следобед. Вече е било мръкнало, но тя е вървяла по осветената част на пътя. Бил е сигурен, че е тя. След това никой повече не я видял. Обаче има няколко свидетелски показания, в които става дума за неизвестна кола, която минала през селището същата вечер. Това е всичко.

Валандер седеше мълчаливо.

— Някой споменал ли е нещо за марката на колата? — попита.

Хамрен затърси из книжата. После поклати глава и излезе от стаята. Когато се върна, носеше още един куп бумаги в ръка. Никой не продума. Най-накрая намери онова, което търсеше.

— Един от свидетелите, собственик на малко стопанство, на име Юансон, твърди, че е била „Шевролет“. Тъмносин „Шевролет“. Сигурен бил за какво говори. По-рано в Свенставик имали такси със същия фасон. Само че то било светлосиньо.

Валандер кимна.

— Свенставик и Льодинге са далече едно от друго — бавно произнесе. — Но, ако не греша, по онова време Холгер Ериксон е продавал „Шевролет“.

В заседателната зала се възцари мълчание.

— Питам се дали е възможно Ериксон да е предприел едно дълго пътуване до Свенставик — продължи той. — И дали Криста Хаберман не го е придружила на връщане.

Валандер се обърна към Сведберг.

— По онова време Ериксон притежавал ли е вече стопанството?

Сведберг кимна утвърдително.

Валандер се огледа наоколо.

— Холгер Ериксон е набучен на пръти в смъртоносен капан — каза той. — Ако предположенията ни са верни, то убиецът отнема живота на жертвите си по начин, който отразява извършени в миналото злини. Смятам, че бихме могли да направим едно много нелицеприятно заключение.

Искаше му се да греши. Ала така и не го вярваше.

— Смятам, че трябва да започнем да търсим из земите на Ериксон — уточни той. — Криста Хаберман може да е погребана някъде там.

Часът беше единайсет без десет. Сряда, деветнайсети октомври.