Петата жена

32

Призори тръгнаха към стопанството.

Валандер взе със себе си Нюберг, Хамрен и Хансон. Шофираха по отделно. Валандер беше с личния си автомобил, който вече бе пристигнал от Елмхулт. Спряха при алеята, която водеше към празната къща, чернееща се подобно на самотен кораб със свален такелаж в мъглата.

Точно този четвъртък сутринта, на двайсети октомври, мъглата бе толкова плътна, че с нож да я срежеш. Бе дошла откъм морето през късната половина на нощта и сега се стелеше неподвижно над сконския пейзаж. Определиха си среща за седем, но всички закъсняха, тъй като нямаше почти никаква видимост. Валандер пристигна последен. Когато излезе от колата си, му хрумна, че приличат на ловна дружинка. Единственото, което липсваше, бяха оръжията. С неохота си помисли за задачата, която ги чакаше. Подозираше, че в земите на Холгер Ериксон е заровена убита жена. Каквото и да откриеха, ако изобщо намереха нещо, щяха да са останки от скелет. Едва ли щеше да има повече. Двайсет и седем години са много време.

Като нищо можеше и да греши. Теорията му за онова, което се бе случило на Криста Хаберман, не беше нито дръзка, нито лишена от логика. Все още му предстоеше да докаже правотата си, а това бе голяма крачка.

Поздравиха се, зъзнейки от студ. Хансон носеше със себе си скица от кадастъра на двора и прилежащите му земи. Валандер си зачуди какво ли ще кажат от Културно-историческия музей в Лунд, ако наистина открият останките на отдавна заровен труп. Мрачно си помисли, че това най-вероятно само ще да увеличи броя на посетителите в стопанството. Никоя туристическа атракция не може да се мери с местопрестъпленията.

Разстлаха картата върху капака на колата на Нюберг и се скупчиха около нея.

— През 1967-а имотът е изглеждал съвсем различно — рече Хансон и посочи. — Едва към средата на седемдесетте години Холгер Ериксон е изкупил всички земи, разположени на юг.

Валандер съобрази, че това намалява площта, която трябва да претърсят, с близо две трети. Но и онова, което оставаше за обхождане, представляваше обширен участък. Съзнаваше, че никога няма да могат да преровят целия район. Трябваше да намерят това, което търсят, по друг начин.

— Мъглата доста ще ни затрудни — отбеляза той. — Мислех си да опитаме да си създадем представа за терена. Струва ми се, че е възможно да изключим определени части. Изхождам от това, че човек подбира внимателно мястото, където иска да зарови някого, когото е убил.

— Човек избира това място, на което му се струва най-малко вероятно някой да тръгне да търси — каза Нюберг. — Има такова изследване. В Щатите, разбира се. Звучи обаче правдоподобно.

— Районът е голям — вметна Хамрен.

— Именно затова бързо трябва да го ограничим — отвърна Валандер. — Нюберг е прав. Не смятам, че ако Холгер Ериксон е убил Криста Хаберман, я е погребал къде да е. Представете си, едва ли човек иска точно пред входната му врата, примерно, да има заровен труп. Освен ако не е напълно луд. А нищо не ни подсказва, че Ериксон е бил такъв.

— Освен това отпред има калдъръм — рече Хансон. — Можем да изключим вътрешния двор.

Влязоха в стопанството. Валандер обмисляше дали да не се приберат в Юстад и да се върнат отново, щом се вдигне мъглата. Тъй като вятърът беше утихнал, имаше опасност тя да се задържи през целия ден. После реши, че могат да отделят някой и друг час, за да си създадат по-ясна представа за мястото.

Отправиха се към голямата овощна градина, която се простираше откъм задната страна на къщата. Влажната земя бе обсипана с изпопадали изгнили ябълки. От едно дърво изхвърча сврака. Спряха и се огледаха. Не е и тук, помисли си Валандер. Ако човек от града, който си има градинка, убие някого, то той най-вероятно ще зарови трупа между овошките и френското грозде. Но не и човек, който живее на село.

Сподели на глас мисълта си. Останалите се съгласиха.

Тръгнаха из нивите. Мъглата все още бе много гъста. Диви зайци изкачаха от белите валма и сетне отново изчезваха. Първо се отправиха към северния край на имота.

— Предполагам, че едно куче едва ли лесно ще открие каквото търсим, нали? — попита Хамрен.

— Не и след двайсет и седем години — отвърна Нюберг.

Калта се лепеше по ботушите им. Опитваха се да пазят равновесие по тясната, неразорана ивица трева, която оформяше границите на имота на Ериксон. Една ръждясала мотика стърчеше забита в земята. Не само задачата караше Валандер да се чувства зле. Мъглата и сивата, влажна пръст го потискаха. Той обичаше пейзажа, сред който бе роден и където живееше. Но можеше да мине и без есента. Поне в ден като днешния.

Стигнаха до изкуствен водоем, който се намираше в една падина. Хансон посочи местонахождението им на картата. Загледаха се във водоема. Диаметърът му беше към стотина метра.

— Пълен е с вода през цялата година — отбеляза Нюберг. — По средата сигурно е дълбок около два-три метра.

— Естествено, това е една от възможностите — каза Валандер. — Може да е потопил трупа, като е прикрепил тежести към него.

— Или го е сложил в чувал — предположи Хансон. — Както е станало с Йожен Блумберг.

Валандер кимна. Все едно пред себе си имаше огледало. И все пак не беше съвсем сигурен. Изрече го на глас.

— Едно тяло може да изплува. Нима Холгер Ериксон ще предпочете да потопи трупа във водоема, когато разполага с хиляди квадратни метра земя, където да го погребе? Трудно ми е да го повярвам.

— Всъщност дали е обработвал всичката тази земя? — попита Хансон. — И дали той сам? Не я е давал под аренда. Но земята трябва да се обработва. Иначе обраства с плевели. А тази земя е добре поддържана.

Хансон бе израснал в стопанство до Юстад и знаеше за какво говори.

— Това е важен въпрос — изтъкна Валандер. — И трябва да получим отговор.

— Това може да ни отговори и на още един въпрос — отбеляза Хамрен. — Дали релефът се е променил по някакъв начин. Ненадейно изникнал хълм например. Копае ли човек на едно място, то другаде бързо израства нагоре. Нямам предвид гроб, а например дренаж. Или нещо друго.

— Говорим за събития, разиграли се преди почти трийсет години — уточни Нюберг. — Кой си спомня толкова отдавна?

— Случва се — отвърна Валандер. — Но, разбира се, трябва да го проучим. И така, кой е обработвал земята на Холгер Ериксон?

— Трийсет години са много време — поясни Хансон. — Може да става дума за повече от един човек.

— Тогава ще трябва да говорим с всички — отговори Валандер. — Ако въобще успеем да ги намерим. И ако са живи.

Продължиха нататък. Валандер внезапно си спомни, че вътре в къщата бе видял няколко стари топографски снимки на имота, направени от въздуха. Нареди на Хансон да се обади на Културно-историческия музей в Лунд и да помоли някой да дойде с ключове.

— Не ми се вярва там да има някой в седем и четвърт сутринта.

— Обади се на Ан-Брит Хьоглунд — рече Валандер. — Помоли я да се свърже с адвоката, който е изпълнител на завещанието на Ериксон. Може би той все още има копие на ключовете.

— Може пък адвокатите да са ранни птички — отвърна Хансон колебливо и набра номера.

— Искам да видя тези въздушни снимки — каза Валандер. — Колкото се може по-бързо.

Продължиха да вървят. Хансон говори с Ан-Брит. Сега теренът се спускаше леко надолу. Мъглата бе все така гъста. В далечината се чуваше трактор. Шумът от двигателя замря. Телефонът на Хансон избръмча. Ан-Брит Хьоглунд бе успяла да разговаря с адвоката. Върнал бил своя комплект ключове. Беше опитала да се свърже с някой в Лунд, който би могъл да помогне, но все още не беше успяла. Обеща да се обади пак. Валандер си помисли за двете госпожи, които беше срещнал преди седмица. С неохота си спомни високомерната аристократка.

Трябваха им двайсет минути да стигнат до следващия граничен знак. Хансон посочи на картата. Сега се намираха при крайната югозападна точка. Земите се простираха още петстотин метра на юг. Ала тази част Холгер Ериксон закупил допълнително през 1976-а. Тръгнаха на изток. Сега се приближаваха до рова и хълма с наблюдателницата. Тревогата на Валандер растеше. Стори му се, че забеляза същата реакция и у останалите.

Това сякаш се превръща в отражение на живота ми, помисли си. Моят живот като полицай в края на двайсети век в Швеция. Ранно утро, на зазоряване. Есен, мъгла, влажен студ. Четирима мъже газят в калта. Приближават странен капан за животни, където един мъж е бил набучен на бамбукови пръти. Същевременно търсят и лобното място на една полякиня, изчезнала преди двайсет и седем години.

Ще свърша в този калищак, ще бродя из него до припадък. Там, някъде в мъглата, хората се събират край кухненската маса и планират сформирането на групи за гражданска отбрана. Онзи, който обърка пътя в мъглата, рискува да бъде убит.

Забеляза, че докато върви, мислено води диалог с Рюдберг. Въображаем, но затова пък много оживен. Той седеше на терасата си през последните дни от своето боледуване, тя се носеше пред него като въздушен кораб в мъглата. Ала Рюдберг не отговаряше. Само слушаше с кривата си усмивка. Лицето му вече бе силно белязано от болестта.

Изведнъж стигнаха. Валандер вървеше последен. Стояха от единия край на рова. Ето че стигнаха смъртоносния капан. Парче полицейска лента се бе заклещило под една от сгромолясалите се дъски. Едно непочистено местопроизшествие, помисли си Валандер. Бамбуковите пръти ги нямаше. Зачуди се къде ли се съхраняват. В мазето на участъка? В Националната криминална лаборатория в Линшьопинг? Наблюдателната кула, която се издигаше вдясно от тях, едва се виждаше в мъглата.

В съзнанието на Валандер се оформи една идея. Отстъпи няколко крачки встрани, при което насмалко да се подхлъзне в калта. Нюберг се бе вторачил долу в рова. Хамрен и Хансон приглушено обсъждаха един детайл на картата.

Някой е наблюдавал Холгер Ериксон и стопанството му, помисли си Валандер. Някой, който знае какво се е случило на Криста Хаберман — жена, изчезнала преди двайсет и седем години и обявена за мъртва. Жена, която лежи погребана някъде из нивята. Дните на Ериксон са преброени. Подготвен му е гроб с остри пръти. Още един гроб в калта.

Отиде при Хамрен и Хансон. Нюберг беше изчезнал в мъглата. Сподели с тях какво му бе хрумнало току-що. После щеше да го повтори и пред Нюберг.

— Ако извършителят е добре осведомен, както смятаме, то той е знаел и къде е погребана Криста Хаберман. Вече няколко пъти сме говорили, че убиецът си има свой собствен стил. Той или тя се опитва да ни каже нещо. Досега успяхме да дешифрираме части от кода. Холгер Ериксон е бил убит по брутален и демонстративен начин. Тялото му е трябвало да бъде намерено. Но мястото може да е подбрано и поради друга причина. Призовава ни да продължим да търсим. Точно тук. И когато го направим, ще открием Криста Хаберман.

Нюберг изникна от мъглата. Валандер повтори това, което бе казал на другите. Всички осъзнаха, че може би е прав. Прехвърлиха се през рова и се изкачиха до кулата. Горичката в подножието бе скрита в мъглата.

— Твърде много коренища — отбеляза Нюберг. — Не ми се вярва да е в горичката.

Върнаха се и продължиха на изток, докато пак се озоваха при отправната точка. Наближаваше осем. Мъглата бе все така гъста. Ан-Брит Хьоглунд се обади, за да каже, че ключовете са на път. Всички бяха премръзнали и подгизнали. Валандер не искаше да ги задържа без нужда. Хансон щеше да прекара следващите часове в опити да открие кой е обработвал земята.

— Внезапна промяна преди двайсет и седем години — подчерта Валандер. — Това е, което искам да узнаем. Но не споменавай, че търсим заровен труп. Това ще предизвика нежелан интерес.

Хансон кимна. Беше разбрал.

— Ще трябва да направим нов оглед, когато се вдигне мъглата — продължи той. — Мисля, че вече си създадохме добра представа.

Колегите му потеглиха. Валандер изостана. Седна в колата и включи отоплението. Не работеше. Ремонтът му струва цяло състояние, но явно не включваше отоплителната система. Кога ли щеше да има време и пари да замени колата с друга? Кога ли тази ще се повреди отново?

Чакаше. Замисли се за жените. Криста Хаберман, Ева Рюнфелд и Катарина Таксел. Както и за четвъртата, която все още нямаше име. Каква ли беше допирната точка помежду им? Имаше усещането, че е толкова близо. Почти да му извади очите. Гледа, без да може да я види.

Отново потъна в мислите си. Малтретирани и навярно убити жени. Над всичко това се извиваше огромен отрязък от време.

Както си седеше в колата, осъзна, че има още едно възможно решение. Не бяха видели всичко. Събитията, които се опитваха да разберат, бяха част от нещо по-голямо. Важно беше да открият взаимовръзката между жените. Също така трябваше да вземат предвид възможността тази връзка да е случайна. Някой избираше. Ала на какво се основава изборът му? На обстоятелствата? Може би според случая и наличните възможности? Холгер Ериксон е живеел сам в стопанството. Не е общувал с хора, през нощта наблюдавал птиците. Бил човек, до когото лесно можеш да се добереш. Йоста Рюнфелд е заминавал на сафари за орхидеи. Щял е да отсъства две седмици.

Това също дава много възможности. И той е живял сам. Йожен Блумберг редовно е ходел на самотни вечерни разходки.

Валандер поклати глава. Така не стигаше доникъде. Дали разсъждавам правилно? Нямаше никакво представа.

В колата беше студено. Излезе навън, за да се поразтъпче. Ключовете трябва скоро да пристигнат. Продължи да крачи из вътрешния двор. Спомни си първия път, когато беше тук. Ятото свраки при рова. Погледна дланите си. Вече нямаше загар. Споменът за слънцето над „Вила Боргезе“ окончателно си бе отишъл. Също както баща му.

Загледа се в мъглата. Остави погледа си да обходи двора. Къщата наистина беше много добре поддържана. В нея бе живял човек на име Холгер Ериксон, който съчинявал стихове за птиците. Самотното бягство на обикновената бекасина. Средният пъстър кълвач, който изчезнал. Един ден се качва в тъмносин шевролет и предприема дългото пътуване до Йемтланд. Страстта ли го е подтикнала? Или нещо друго? Криста Хаберман е била красива жена. В обемистата документация от разследването в Йостерсунд имаше нейна снимка. Доброволно ли го е последвала? По всяка вероятност. Заминават за Сконе. След това тя изчезва. Ериксон живее сам. Изкопава гроб. Нея вече я няма. Разследването така и не стига до него. Досега. Но ето че Хансон открива името Тандвал и те успяват да направят връзката.

Валандер се улови, че стои, загледан в празната кучешка колиба. Отначало не осъзнаваше за какво точно си мисли. Образът на Криста Хаберман бавно избледня. Той сбърчи чело. Защо там няма куче? На никой не му беше хрумнал този въпрос. Най-малкото на самия него. Кога ли е изчезнало кучето? И това изобщо имаше значение? Все въпроси, на които искаше да получи отговор.

Една кола спря през къщата. Веднага след това в двора влезе момче на не повече от двайсет години. Отиде при Валандер.

— Вие ли сте полицаят, на когото трябва да дам ключовете?

— Аз съм.

Момчето го изгледа със съмнение.

— От къде бих могъл да знам, че е така? Може да сте кой да е.

Валандер се подразни. Същевременно съзнаваше, че момчето има право. Целите му крачоли бяха омацани с кал. Извади документите си за самоличност. Момчето кимна и му подаде връзка ключове.

— Ще имам грижата да бъдат върнати в Лунд — каза Валандер.

Момчето кимна. Бързаше. Докато търсеше ключа от входната врата, Валандер чу как колата рязко потегли. Спомни се какво бе казал Юнас Хадер за червения „Голф“ пред блока на Катарина Таксел. Наистина ли жените не потеглят рязко? Мона кара по-бързо от мен. Байба винаги здраво натиска педала за газта. А дали някоя от тях потегля рязко?

Отвори вратата и влезе. Запали лампата в голямото преддверие. Миришеше на застояло. Седна на една табуретка и изу калните си ботуши. Когато влезе в голямата стая, за своя изненада откри, че стихотворението за средния кълвач още си стоеше на писалището. Вечерта на двайсет и първи септември. Утре щеше да стане един месец. Дали се бяха доближили до вярното решение? Имаха още две убийства за разрешаване. Една жена беше изчезнала. А друга може би лежеше заровена из нивите на Холгер Ериксон.

Стоеше, без да помръдва, в тишината. Мъглата пред прозорците бе все още много гъста. Стана му неприятно. Предметите в стаята сякаш го наблюдаваха. Отиде до стената, където снимките от самолет бяха окачени в рамки. Затърси очилата из джобовете си. Точно тази сутрин се сети да ги вземе със себе си. Сложи ги и се наведе напред. Едната снимка беше черно-бяла, другата цветна, но доста избледняла. Черно-бялата беше от 1949-а. Направена е две години преди Холгер Ериксон да купи имението. Цветната беше от 1965-а. Валандер дръпна една завеса, за да влезе повече светлина. Изведнъж забеляза самотна сърна, която пасеше сред овошките в градината. Застина на място. Сърната вдигна глава и го погледна. Сетне продължи спокойно да пасе. Валандер остана на място. Беше убеден, че никога няма да забрави тази сърна. Не знаеше колко дълго е стоял загледан в нея. Звук, който самият той не чу, накара животното да застане нащрек. После побягна с подскоци и изчезна. Валандер продължи да гледа през прозореца. Сърната я нямаше. Върна се при двете фотографии, направени от една и съща фирма, „Аерофото“, с промеждутък от шестнайсет години. Самолетът с фотоапарата бе долетял право от юг. Всички детайли бяха много ясни. През 1965-а Холгер Ериксон все още не е построил кулата. Ала хълмът е там. Както и ровът. Валандер присви очи. Не можа да види мостче. Проследи очертанията на нивите. Снимката бе правена рано през пролетта. Полята бяха изорани. Все още нямаше растителност. Водоемът ясно се открояваше на снимката. Група дървета се издигаха до тесен коларски път, който разделяше две ниви. Смръщи чело. Не можеше да си спомни дърветата. Вероятно мъглата му бе попречила да ги види тази сутрин. Но не можа да си ги спомни и от предишните си посещения. Дърветата изглеждаха много високи. Трябваше да ги е забелязал. Самотно стърчащи сред нивята. Прехвърли вниманието си върху къщата, която бе в средата на снимката. Между 1949-а и 1965-а къщата се бе сдобила с нов покрив. Някаква барака, която навярно е служила за кочина, е била съборена. Алеята към къщата е по-широка. Ала инак всичко останало си е, както и сега. Свали си очилата и погледна през прозореца. Сърната не се виждаше никъде. Седна в един кожен фотьойл. Тишината го обгърна. Шевролет отпътува за Свенставик. Една жена идва в Сконе. После изчезва. Двайсет и седем години по-късно умира мъжът, който може би едно време е потеглил заедно с нея от Свенставик.

Остана седнал за около половин час. Още веднъж се върна назад във времето.

В момента издирваха поне три различни жени. Криста Хаберман, Катарина Таксел и една, която нямаше име. Жена, която кара червен „Голф“. Жена, която понякога носи изкуствени нокти и пуши собственоръчно свити цигари.

Зачуди се дали наистина издирват две различни жени. Не може ли две от тях да са едно и също лице? Дали Криста Хаберман все пак не беше жива? В такъв случай щеше да е на шейсет и пет години. Жената, повалила Юлва Бринк, е била значително по-млада.

Не се връзваше. Както и всичко останало.

Погледна си часовника. Девет без четвърт. Изправи се и излезе от къщата. Мъглата беше все така гъста. Помисли си за празната кучешка колиба. После заключи и си замина.

В десет часа Валандер бе успял да събере на съвещание целия разследващ екип. Единственият, който липсваше, беше Мартинсон. Бе обещал да дойде следобеда. През сутрешните часове щеше да посети училището, където учи Терес. Ан-Брит Хьоглунд им разказа, че Мартинсон й се обадил късно снощи. Изглежда, бил пиян — нещо, което почти никога не се беше случвало. Смътна завист жегна Валандер. Защо Мартинсон се обажда на нея, а не на него? Все пак двамата бяха работили заедно през всичките тази години.

— Все още ми вглежда решен да напусне каза тя. — Но имах усещането, че му искаше да се противопоставя.

— Аз ще говоря с него — предложи Валандер. Затвориха вратите на залата за съвещания. Последни дойдоха Пер Окесон и Лиса Холгершон. Валандер остана с впечатлението, че току-що са приключили среща на четири очи.

Лиса взе думата веднага щом стаята утихна.

— Гражданската гвардия е в устата на цяла Швеция — започна тя. — Льодинге от сега нататък е място, за което всички ще чуят. От Гьотеборг постъпи запитване дали Курт не може да вземе участие в телевизионен дебат тази вечер.

— Никога — ужаси се Валандер. — Какво ще правя там?

— Вече им отказах от твое име — отвърна тя и се усмихна. — Възнамерявам, като му дойде времето, да ти поискам нещо в замяна.

Валандер веднага се досети, че има предвид лекциите в Полицейската академия. — Дебатът става все по-разпален и ожесточен — продължи тя. — Можем само да се надяваме, че ще излезе нещо добро, след като проблемите бъдат обсъдени.

— В най-добрия случай ще принудят висшето ръководство на полицията да си наложи малко самокритика — вметна Хансон. — Самата полиция също има вина за създалата се ситуация.

— Какво искаш да кажеш? — попита Валандер. Понеже Хансон рядко се впускаше в дискусии за полицията, беше любопитен да чуе мнението му.

— Мисля си — каза Хансон — за всички скандали, в които са били замесени полицаи. Навярно винаги е било така, но не толкова често, колкото напоследък.

— Не бива да ги надценяваме, но и не бива да си затваряме очите за тези неща — намеси се Пер Окесон. — Големият проблем е, че онова, което полицията и съдилищата определят като престъпление, постепенно се изменя. Ако до вчера са те осъждали за нещо, то днес изведнъж могат да гледат на него като на дреболия, за която полицията дори няма да си направи труда да разследва. А смятам, че това уронва съзнанието за справедливост у хората, което по традиция е много силно в нашата страна.

— Едното върви ръка за ръка с другото — отбеляза Валандер. — Аз съм изключително скептичен към това, че един дебат за гражданската гвардия ще повлияе по някакъв начин. Колкото и да ми се иска да е така.

— Както и да е, ще направя всичко възможно виновниците да бъдат подведени под отговорност — каза Пер Окесон, щом Валандер млъкна. — Побоят е бил жесток. Това лесно може да се докаже. Замесени са четирима. Смятам, че поне трима от тях могат да бъдат осъдени. За четвъртия не съм толкова сигурен. Трябва също да кажа, че главният прокурор помоли да го държим в течение. Това е доста изненадващо, но показва, че поне някои от хората по върховете гледат сериозно на проблема.

— Оке Давидсон е дал много разумно интервю в местния ежедневник — каза Сведберг. — Освен това се оправя и няма да му останат сериозни увреждания.

— Тогава остават Терес и баща й — уточни Валандер. — И момчетата в училището.

— Вярно ли е, че Мартинсон смята да напуска? — попита Пер Окесон. — Чух такъв слух.

— Това беше първата му реакция — отговори Валандер. — Съвсем естествена при това. И ще наложи да приемем решението му, ако трябва. Не съм убеден обаче, че ще осъществи намерението си.

— Той е добър полицай — каза Хансон. — Дали го осъзнава?

— Да — потвърди Валандер. — Въпросът е само дали това е достатъчно. Когато се случи нещо такова, на повърхността изскачат по-важни неща. Особено при нашата натовареност.

— Знам — вметна Лиса Холгершон. — И ще става все по-зле.

Валандер си припомни, че все не е изпълнил обещанието си пред Нюберг да поговори с Лиса Холгершон за неговата заетост. Отбеляза си го в тетрадката.

— Ще трябва да оставим тази дискусия за някой друг път — каза той.

— Исках само да ви информирам — заяви Лиса Холгершон. — Това е всичко. Като се изключи, че бившият ви началник Бьорк се обади, за да ви пожелае късмет. Изрази съжалението си за случилото се с дъщерята на Мартинсон.

— Той бе достатъчно умен да напусне навреме — рече Сведберг. — Какво му подарихме за спомен? Въдица ли? Ако беше продължил, никога нямаше да има време да я използва.

— И сега си има достатъчно задължения — възрази Лиса.

— Бьорк си го биваше — каза Валандер. — Но сега е време да продължим.

Започнаха с хронологичната схема на Ан-Брит Хьоглунд. До тетрадката си Валандер бе сложил найлоновото пликче с влаковото разписание, което намери в секретера на Катарина Таксел.

Както обикновено Ан-Брит Хьоглунд си беше изпипала работата. Всеки един момент във времето, свързан по някакъв начин с различните събития, беше систематизиран и съпоставен спрямо останалите. Докато слушаше, Валандер си помисли, че той самият никога не би се справил добре с подобна задача. Със сигурност щеше да я претупа. Всички полицаи са много различни, помисли си той. Можем да покажем истинските си възможности едва когато се изправим пред задача, която поставя на изпитание всичките ни сили.

— На пръв поглед не забелязваме някакъв повтарящ се модел — заключи Ан-Брит към края на своята презентация. — Съдебните медици от Лунд са определили, че смъртта на Холгер Ериксон е настъпила късно вечерта на двайсет и първи септември. Не мога да кажа как са стигнали до това заключение, но са категорични. Йоста Рюнфелд също е убит през нощта. Времето съвпада, но от това трудно можем да направим някакви съществени заключения. Що се отнася до дните от седмицата, тук нямаме никакво съвпадение. Ако прибавим убийството на Йожен Блумберг и двете посещения в Родилното отделение на Юстад, ще можем да различим част от модела.

Тя спря и огледа масата. Нито Валандер, нито останалите даваха вид, че са я разбрали.

— Това си е чиста математика — продължи тя. — Само че нашият извършител действа според образец, който е толкова нерегулярен, че това чак става интересно. На двайсет и първи септември умира Холгер Ериксон. В нощта срещу първи октомври Катарина Таксел има посетител в Родилното отделение в Юстад. На единайсети октомври умира Йоста Рюнфелд. В нощта срещу тринайсети октомври жената се връща в Родилното и удря братовчедката на Сведберг. Най-накрая, на седемнайсети октомври, умира Йожен Блумберг. Към това, естествено, можем да добавим и деня, в който най-вероятно е изчезнал Йоста Рюнфелд. Ясно си личи, че липсва каквато и да е регулярност. Което е необичайно. Понеже всичко останало изглежда толкова педантично планирано и подготвено. Говорим за убиец, който отделя време да вшие тежести в чувал и прецизно да ги балансира спрямо теглото на жертвата. И така, можем да приемем, че непостоянството е причинено от нещо, над което убиецът не упражнява контрол. И тогава си задаваме въпроса „защо“.

Валандер все още не успяваше напълно да следи мисълта й.

— Още веднъж — помоли той. — Но по-бавно.

Тя повтори това, което бе казала. Този път Валандер разбра какво има предвид.

— Навярно можем да заключим, че не е задължително да става дума за обикновено съвпадение — завърши тя. — По-далеч от това не бих искала да отида. Може да става дума за периодично повтарящ се модел, но не е задължително да е така.

Картината пред Валандер започна да става все по-ясна.

— Да приемем, че става дума за модел — каза той. — Какво е твоето тълкование? Какъв ще е този външен фактор, който влияе на разписанието на убиеца?

— Има много обяснения. Извършителят може да не живее в Сконе, но редовно да идва тук. Той или тя има професия, която следва определен ритъм. Или пък нещо друго, за което не се сещам.

— Имаш предвид, че действа, когато се съберат няколко почивни дни? Ако можехме да проследим още един месещ щеше ли да си проличи по-ясно?

— Това е един от вариантите. Извършителят да има професия, която следва една непрекъсната и изместена напред във времето схема. Тогава свободните дни се падат не само в събота и неделя.

— Това може да се окаже важно — колебливо каза Валандер, — но ми е трудно да го повярвам.

— Друго не успях да разгадая от времевата съпоставка — вметна тя. — Лицето на убиеца през цялото време ни се изплъзва.

— Това, което не знаем, също е един вид знание — каза Валандер и вдигна найлоновото пликче. — Та като говорим за разписания, открих ето това в един тайник в писалището на Катарина Таксел. Скрила го беше така, сякаш става дума за най-ценното й притежание. Разписание на вътрешните линии на Шведските железници. Пролетта на 1991-ва. Подчертала е един заминаващ влак: Несшьо, 16:00 часът. Върви през всички дни от седмицата.

Бутна найлоновото пликче към Нюберг.

— Отпечатъци от пръсти — каза.

После премина към темата за Криста Хаберман. Разказа им за утринната разходка в мъглата. Нямаше как да не забележи мрачната атмосфера в стаята.

— И така, смятам, че трябва да започнем да копаем — предложи той накрая. — Веднага щом мъглата се вдигне и Хансон разбере кой е обработвал земята. И дали на нея е имало някакви съществени изменения след 1967-а.

Дълго време царя гробно мълчание. Всички размишляваха над казаното от Валандер. Накрая се обади Пер Окесон.

— Звучи хем невероятно, хем много убедително — отбеляза той. — Предполагам, че трябва да го приемем на сериозно.

— Най-добре да не се разчува — рече Лиса Холгершон. — Няма нищо, което зяпачите да обичат повече от стари неразрешени случаи, при които безследно изчезнали хора отново изплуват на повърхността.

Бяха взели решение.

Валандер искаше да прекрати срещата колкото се може по-скоро, защото всички ги чакаше много работа.

— Катарина Таксел — допълни. — Тя също е изчезнала. Напуснала е дома си с червен „Голф“, шофиран от неизвестно лице. Заминала е набързо. Естествено, в Лунд Бирш очаква да кажем нещо. Майка й иска да я обявим за общонационално издирване. Което едва ли можем да й откажем, защото тя се явява най-близката й роднина. Но според мен трябва да изчакаме. Поне още някой и друг ден.

— Защо? — попита Пер Окесон.

— Подозирам, че тя ще се обади — увери го Валандер. — Естествено, не на нас, а на майка си. Катарина Таксел знае, че тя се тревожи. Ще й се обади, за да я успокои. Уви, съмнявам се, че ще й каже къде е. Или с кого.

Този път Валандер се обърна направо към Пер Окесон.

— Искам някой да стои в дома на майката на Катарина. Някой, който да запише разговора. Рано или късно обаждането ще дойде.

— Ако вече не е станало — каза Хансон и стана. — Дайте ми телефонния номер на Бирш.

Получи го от Ан-Брит Хьоглунд и изхвърча от стаята.

— Е, това беше всичко засега — обобщи Валандер. — Нека се съберем пак тук в пет часа. Освен ако нещо не се случи преди това.

Когато Валандер влезе в кабинета си, телефонът звънеше. Беше Мартинсон. Попита дали Валандер може да дойде в дома му към два часа да се видят. Валандер обеща да бъде там. После излезе от участъка. Обядва в „Континентал“. Всъщност не смяташе, че му е по джоба. Но беше гладен и нямаше време. Седна сам на една маса до прозореца. Кимаше на разни познати, които преминаваха покрай масата му. Почувства се наранен, задето никой не спря да му изкаже съболезнованията си за смъртта на баща му. Некрологът беше отпечатан във вестника. Новините за това кой е починал бързо се разчуват. Юстад беше малко градче. Поръча си атлантическа писия и една бира. Келнерката беше млада и се изчервяваше всеки път, щом я погледнеше. Състрадателно се запита как ли ще се справя с работата си.

В два часа позвъни на вратата на Мартинсон. Отвори му самият той. Седнаха в кухнята. Къщата беше тиха. Мартинсон беше сам у дома. Валандер попита за Терес. Беше се върнала в училище. Баща й седеше пребледнял, стиснал зъби. Валандер никога не го беше виждал толкова унил и потиснат.

— Какво да правя? — попита Мартинсон.

— Какво казва жена ти? Какво казва Терес?

— Че трябва да продължа, естествено. Не те искат да напусна, а аз.

Валандер чакаше, но Мартинсон не каза нищо повече.

— Помниш преди няколко години — поде Валандер, — когато застрелях един човек в мъглата при Косеберя. И прегазих друг на моста към Йоланд. Отсъствах почти година. Вие даже смятахте, че съм напуснал. После се случи онова с адвокатите Торштенсон. И изведнъж всичко се преобърна. Щях да пиша молбата си за напускане, а вместо това се върнах на работа.

Мартинсон кимна. Спомняше си.

— Сега, като погледна назад, се радвам, че го направих. Единственото, което мога да те посъветвам, е да не прибързваш. Изчакай с решението. Поработи още малко. После вземи решение. Не те моля да забравиш. Моля те за търпение. Липсваш на всички. Знаем, че си добър полицай. Личи си, когато те няма.

Мартинсон отбранително заразмахва ръце.

— Не съм чак толкова важен. Умея някои неща. Но не бива да си въобразяваш, че съм незаменим.

— Никой не може да замени точно теб — каза Валандер. — За това ти говоря.

Валандер очакваше, че разговорът ще се проточи дълго. Мартинсон седя мълчаливо няколко минути. После стана и излезе от кухнята. Като се върна, си беше облякъл якето.

— Ще тръгваме ли? — попита той.

— Да — каза Валандер. — Чака ни много работа.

В колата, докато пътуваха към участъка, Валандер му разказа накратко за събитията от последните дни. Мартинсон слушаше, без да прави коментари.

Когато влязоха, на пропуска ги спря Ебба. Тъй като тя въобще не приветства Мартинсон с „добре дошъл“, Валандер веднага схвана, че се е случило нещо.

— Ан-Брит Хьоглунд искаше да се свърже с вас — съобщи тя. — Много е важно.

— Какво се е случило?

— Някоя си Катарина Таксел се е обадила на майка си.

Валандер погледна Мартинсон.

Значи бе имал право.

Само дето се случи по-скоро, отколкото беше очаквал.