Петата жена

1

21 септември — 11 октомври 1994 година

Беше малко след десет часа вечерта, когато той най-после завърши поемата.

Последните строфи бяха трудни за написване и му отнеха най-много време. Опитваше се да постигне един меланхоличен, но същевременно красив изказ. Няколко варианта се бяха озовали незавършени в кошчето. На два пъти насмалко да се откаже. Ала ето че сега поемата лежеше на писалището му. Неговата елегия за средния пъстър кълвач, който в Швеция бе застрашен от изчезване вид и не е бил забелязван в страната от началото на осемдесетте години на двайсети век. Още една птица е на път да бъде заличена от човека.

Стана и изпъна гърба си. От година на година му беше все по-трудно да седи с часове приведен над писанията си.

Старец като мен не бива вече да пише стихове, каза си той. Когато човек е на седемдесет и осем години, мислите му едва ли ще имат стойност за някой друг, освен за самия него. Същевременно знаеше, че не е прав. Само в западния свят на възрастните се гледа със снизхождение или презрително съчувствие. В други култури старостта е почитана като период на възвишена мъдрост. Щеше да продължи да пише стихове до сетния си дъх. Докато има сили да държи писалката и разсъдъкът му е ясен както сега. Не умееше нищо друго. Вече не. Някога, много отдавна бе добър търговец на коли. Толкова способен, че надмина всичките си конкуренти. Носеше му се славата на човек, който не се дава лесно в преговорите и сделките. Продаваше коли, та пушек се вдигаше. През най-силните си години бе имал филиали в Томелила и Шьобу. Натрупал бе достатъчно голямо състояние, за да може да си позволи да живее в известен лукс.

И все пак стиховете бяха това, което истински го вълнуваше. Всичко останало бе преходно, просто необходимост. Строфите, които лежаха на бюрото, го изпълваха с удовлетворение, което рядко изпитваше.

Дръпна завесите, така че да закрият големите прозорци с изглед към нивята, плавно спускащи се надолу към морето, простиращо се отвъд хоризонта. После отиде до етажерката с книги. Беше публикувал девет стихосбирки. Ето ги наредени там, една до друга. Нито една от тях не се бе продала в големи тиражи. Не повече от триста бройки. Непродадените екземпляри стояха в кашони долу в мазето — той не ги бе запратил там във вечно изгнаничество. Те бяха неговата радост и гордост, макар отдавна да бе взел решение, че някой ден ще ги изгори. Ще изнесе кашоните на двора и ще им драсне клечката. В деня, в който чуеше смъртната си присъда, произнесена от някой лекар, или пък сам предусетеше, че дните му са преброени, щеше да унищожи тънките книжлета, които никой не бе пожелал да купи. Така никой нямаше да има възможността да ги изхвърли на бунището.

Загледа се в книгите, които стояха на етажерката. През целия си живот бе чел поезия. Много бе научил наизуст. Никога не бе хранил напразни илюзии. Неговите стихове съвсем не бяха най-хубавите, написвани някога, но едва ли бяха и най-лошите. Във всяка една от стихосбирките, които публикуваше от края на четирийсетте и които излизаха през интервал от приблизително пет години, имаше и строфи, които биха могли да се мерят с най-доброто. Но той си бе изкарвал хляба като търговец на коли, а не като поет. В нито едно издание за култура не бяха излизали рецензии за неговите стихове. Не беше удостояван с литературни отличия. А и бе печатал книгите си на собствени разноски. Първата стихосбирка, която написа, разпрати до големите издателства в Стокхолм. Постепенно екземплярите започнаха да се връщат, придружени с резки откази, напечатани на стандартни бланки. Един редактор обаче си бе направил труда за личен коментар. Според него на този свят едва ли имало човек, който би намерил сили да чете стихове, в които, изглежда, не става дума за друго, освен за птици. Душевните терзания на бялата стърчиопашка не представлява интерес, беше написал.

След този случай спря да си губи времето с издателства. Сам покриваше разходите по отпечатването на творбите си. Семпли обложки, черен текст на бял фон. Нищо разточително. Единствено думите между кориците имаха значение. Въпреки всичко, през годините много хора прочетоха стиховете му. И от много от тях получи ласкави отзиви.

А сега бе написал ново стихотворение. За средния пъстър кълвач — красивата птица, която вече не може да бъде видяна в Швеция.

Поетът — птичар, помисли си.

Почти всичко, което съм написал, се отнася за птици. За пляскане на криле и шумолене в нощта, за самотен любовен повик в далечината. В света на птиците разгадах най-съкровените тайни на живота.

Върна се при писалището и взе листа. Последният куплет най-сетне се беше получил. Пусна хартията обратно на бюрото. Докато прекосяваше голямата стая, го преряза болка в гърба. Да не би да се разболява? Всеки ден се ослушваше за знаци, означаващи, че тялото му вече го предава. През целия си живот се бе поддържал в добра физическа форма. Никога не беше пушил, хранеше се и пиеше с мярка. Благодарение на това се радваше на добро здраве. Но вече наближаваше осемдесет. Краят на определените му дни все повече наближаваше. Отиде в кухнята и си наля чаша кафе от кафеварката, която винаги оставяше включена.

Стихотворението, което току-що бе завършил, го изпълваше едновременно с радост и печал.

Есента на живота ми, хрумна му. Подходящо заглавие. Всичко, което пиша, може да се окаже последното. И е септември. Есен е. Както в календара, така и в живота ми.

Отнесе със себе си чашата кафе обратно във всекидневната. Внимателно седна в едно от кафявите кожени кресла, които имаше от повече от четирийсет години. Купил ги бе, за да отпразнува триумфа си, когато получи правото да представлява „Фолксваген“ в Южна Швеция. На една масичка до облегалката бе поставена снимка на Вернер, немската овчарка, която му липсваше най-много от всичките кучета, съпътствали го през живота му. Да остарееш означава да останеш сам. Хората, изпълвали живота ти, са вече покойници. Най-накрая дори и кучетата изчезват сред сенките. Скоро щеше да остане само той. Идва момент, когато всеки човек остава сам-самичък на света. Наскоро се опита да напише стихотворение на тази тема — не се получи. Може би трябваше да опита отново, след като бе завършил елегията за петнистия кълвач? Но на него му се удаваше да пише за птиците. За хората — не. Птиците можеш да ги разбереш. Хората са най-често непонятни. Дали някога бе успял да разбере и самия себе си? Да пише стихове за това, което не разбира, щеше да е като да нахлуе в забранена територия.

Притвори очи и внезапно си спомни телевизионното предаване „Въпрос за десет хиляди крони“, което вървеше в края на петдесетте, а дали пък не е било в началото на шейсетте? Телевизията беше все още черно-бяла. Кривоглед млад мъж, с пригладена назад черна коса, бе избрал да се състезава в област „Птици“. Успя да отговори на всички въпроси и получи чек с астрономическата за времето си сума от десет хиляди крони.

Самият той не беше в телевизионното студио, в шумоизолираната кабина със слушалки на уши. Седеше на същото това кожено кресло. Той също знаеше всички отговори и не му трябваше допълнително време за размисъл. Обаче не получи десетте хиляди крони. Никой не подозираше за енциклопедичните му познания за птиците. Вместо това продължи да пише своите поеми.

Някакъв шум го разбуди от дрямката, в която се унасяше. Наостри уши в тъмнината на стаята. Да не би отвън на двора да има някого? Пропъди тази мисъл. Само си въобразява. Остаряването, освен куп други неща включва и това, че човек става страхлив. На вратите си има сигурни ключалки. В спалнята си държи ловна пушка, а в едно чекмедже в кухнята пистолет, за да му е подръка. Ако някой нахлуе във фермата му, самотно разположена на север от Юстад, той би могъл да се защити. И нямаше да се поколебае да го направи.

Стана от стола. Пак го сряза гърбът. Болката прииждаше и заглъхваше на талази. Остави чашата от кафето на работния плот в кухнята и погледна часовника си. Почти единайсет. Време беше да излиза. Присви очи към външния термометър при кухненския прозорец и видя, че навън е седем градуса над нулата. Налягането се покачва. Слаб югозападен вятър обхваща Сконе. Условията са идеални, каза си. Тази нощ ятата ще се насочат на юг. Прелетните птици, понесени на невидими криле, ще прелитат над главата му, хиляди и хиляди. Не би могъл да ги види. Ала ще усеща присъствието им в мрака, високо над себе си.

Повече от петдесет години бе прекарал безчет есенни нощи из полята само за да изпита усещането, че птиците се носят там горе във висините. Тогава сякаш цялото небе се движи.

Цели симфонични оркестри от смълчани пойни птици отлитат, преди да ги застигне зимата и да поемат курс към по-топли страни. Вроденият им порив да продължават напред и ненадминатата им способност да се ориентират по звездите и магнитните полета на планетата винаги ги води като безпогрешен компас. Търсят подходящите ветрове, след като цяло лято са трупали своите мастни запаси, които ще им помогнат часове наред да се задържат високо горе.

Цялото нощно небе, изпълнено от трептящи крила, се отправя на ежегодното си посещение из светите места. Птици поклонници на път към Мека.

Какво е човекът в сравнение с прелетната птица? Един самотен старец, прикован към земята? А там, високо горе, цял един небосклон полита на път.

Често си бе мислил, че сякаш извършва свещенодействие. Неговата собствена есенна литургия. Застанал в мрака, да усеща как отлитат прелетните птици. А след това, щом дойдеше пролетта, отново беше там да ги посрещне.

Нощният прелет на птиците бе неговата религия.

Отиде в преддверието и се спря с ръка на закачалката. После се върна във всекидневната и навлече пуловера, който лежеше на една табуретка до писалището.

Остаряването, освен куп други неща, води след себе си и това, че човек става зиморничав.

За пореден път се загледа в завършеното стихотворение, което стоеше на писалището. Елегията за пъстрия кълвач. Накрая се бе получило както го искаше. Може би все пак щеше да поживее достатъчно, че да събере достатъчно поеми за една десета, последна стихосбирка? Вече си представяше заглавието.

Литургия в нощта.

Върна се в преддверието, облече си якето и нахлупи спортно кепе. След това отвори външната врата. Есенният въздух бе пропит с миризмата на влажната глинеста почва. Хлопна вратата след себе си и остави очите си да привикнат с тъмнината. Овощната градина бе пуста. В далечината долови отблясък от светлините на Юстад. Живееше толкова далече от най-близкия съсед, че това бе единственият източник на светлина. Небето беше ясно и изпълнено със звезди. Тук-там малки облачета се мержелееха при линията на хоризонта.

През тази нощ ятата птици щяха да прелетят над главата му.

Закрачи. Фермата, която обитаваше, беше стара, с три реда постройки. Четвъртата беше изгоряла в началото на века. Запазил бе калдъръмената настилка на двора. Хвърли много пари за обновлението на имота и ремонтът все още не бе напълно завършен. След смъртта си щеше да дари всичко на Културно-историческия музей в Лунд. Не се бе женил, нямаше деца. Продавал беше коли и бе забогатял. Беше си имал и кучета. И освен това — нощните птици, които размахваха крилете си там горе във висините.

За нищо не съжалявам, мислеше си, докато вървеше по пътеката към кулата, която собственоръчно бе построил и където имаше навик да стои и гледа през бинокъла с надеждата да зърне птиците. Не съжалявам за нищо, защото е безсмислено човек да съжалява за делата си.

Беше красива септемврийска нощ.

Въпреки това нещо го безпокоеше.

Спря се на пътеката и се заслуша. Чуваше се само слабото шумолене на вятъра. Продължи да върви. Може би болката бе причина за тревогата му? Внезапните прорязвания в гърба? Безпокойството се пораждаше от нещо вътре, в самия него.

Отново спря и се обърна. Там нямаше нищо. Беше сам. Пътеката се спускаше надолу и водеше към един хълм. В самото му подножие се намираше широк ров, над който бе прекарал мостче. А там, на върха на хълма се издигаше наблюдателницата му. От външната врата на къщата разстоянието беше точно двеста четирийсет и седем метра. Запита се колко ли пъти бе минавал по тази пътека. Познаваше всяка извивка и всяка дупка. Въпреки това пристъпваше бавно и предпазливо. Не искаше да рискува да падне и да си счупи крака. Костите на старите хора стават трошливи. Това му беше известно. Попаднеше ли в болницата заради счупена бедрена кост, щеше да умре, защото нямаше да може да понесе да лежи и да бездейства в болничната постеля. Щеше да започне да размишлява над живота си. И тогава нищо не би могло да го спаси.

Изведнъж спря. Обади се бухал. Наблизо изпука клон. Звукът дойде откъм горичката, зад хълма с наблюдателницата. Стоеше неподвижен, всичките му сетива бяха напрегнати до краен предел. Бухалът отново избуха. След това всичко пак утихна. Недоволно измърмори под носа си и продължи напред.

Стар и бъзлив, помисли си. Страх го е от призраци, страх го е от тъмното.

Сега вече можеше да види наблюдателницата. Черна сянка на фона на нощното небе. До мостчето над дълбокия ров остават не повече от двайсет метра. Продължи да върви. Бухалът не се чу вече. Улулица, помисли си.

Определено беше улулица.

Внезапно се закова на място. Вече беше стигнал до мостчето.

Нещо бе станало с наблюдателницата на хълма. Беше някак различно. Примижа, за да вижда по-добре в тъмното. Не можеше да определи точно какво, но явно нещо се бе променило.

Въобразявам си, каза си. Всичко си е постарому. Кулата, която построих преди десет години, не се е променила. Просто зрението ми се е замъглило, това е всичко. Направи още една крачка, стъпи на мостчето и усети дървените дъски под нозете си. Все така се бе вторачил в наблюдателницата.

Нещо не е наред, помисли си. Мога да се закълна, че е станала с метър по-висока от снощи. Или пък всичко е само сън. Сънувам се как стоя горе в наблюдателницата.

В същия миг, в който го споходи тази мисъл, осъзна, че това беше самата истина. Горе на кулата имаше някой. Неподвижна сянка. Мимолетен пристъп на страх го накара да потрепери като от порива на лек ветрец. После го обзе гняв. Някой бе проникнал незаконно в земите му, изкачил се бе в кулата, без да му е дал разрешение. Най-вероятно беше бракониер, който дебне елените, пасящи в горичката от другата страна на хълма. Едва ли е някой друг любител-орнитолог.

Провикна се към сянката на кулата. Никакъв отговор, никакво движение. Отново го обзе неувереност. Навярно очите му се бяха замъглили и му играеха лоша шега.

Извика повторно и пак не получи отговор. Тръгна по мостчето.

Дъските се счупиха и той се сгромоляса през глава. Ровът беше дълбок повече от два метра. Полетя напред и даже не успя да разпери ръце, в опит да се хване за нещо.

После усети пареща болка. Дойде изневиделица и цял го преряза. Сякаш някой бе пронизал тялото му с нажежено копие. Болката бе толкова силна, че не можеше даже да извика. Точно преди да умре, осъзна, че още не е стигнал дъното на рова. Остана в капана на собствената си болка.

Последната му мисъл беше за ятата мигриращи птици над него. И за небето, което отлита на юг.

За последен път се опита да преодолее болката.

После всичко свърши.

Часът бе единайсет и двайсет, нощта на двайсет и първи септември 1994-та.

През тази нощ огромни ята от песнопойки и беловежди дроздове отлитаха на юг.

Дойдоха от север и се отправиха в югозападна посока над Фалстербу, на път към топлината, която ги очакваше там в далечните земи.

Когато всичко утихна, тя внимателно слезе по стълбата на кулата. Освети рова с джобното си фенерче. Холгер Ериксон беше мъртъв.

Угаси фенерчето и остана неподвижна в мрака.

После бързешком се отдалечи.