Петата жена

8

В полунощ Юлва Бринк най-сетне седна, за да изпие чаша кафе. Тя беше една от двете акушерки, които дежуреха през нощта на трийсети септември срещу първи октомври в Родилното отделение на Юстад. Колежката й Лена Сьодерстрьом се намираше в една от стаите при родилка, която току-що бе получила контракции. Засега нощта бе изтощителна, без драматични ситуации, но с постоянен поток от задачи, които трябва да бъдат свършени.

Нямаха достатъчно персонал. Две акушерки и две сестри сами трябваше да се справят с цялата нощна смяна. В краен случай можеха да повикат лекар-акушер, ако възникнеха кръвоизливи или други сериозни усложнения. Преди беше дори по-зле, помисли си Юлва Бринк, докато седеше на дивана в чашата кафе в ръка. Преди няколко години тя беше единствена акушерка през дългите нощи. Стигна се до напрегнати ситуации, в които й бе невъзможно да присъства на две места едновременно. Именно това вразуми ръководството на болницата и успяха да прокарат искането си нощната смяна да се поема най-малко от две акушерки.

Седеше в служебната стая, която се намираше по средата на голямото отделение. Благодарение на стъклените стени можеше да види какво се случва извън помещението. Денем по коридорите се движи непрестанен поток от хора. Ала сега, през нощта, всичко бе различно. Харесваше й да работи нощем. Много от колежките й предпочитаха да го избегнат. Имаха семейства, не можеха да си доспят през деня. Децата на Юлва Бринк бяха пораснали, а съпругът й бе главен механик на петролен танкер, изпълняващ чартърни курсове между пристанища в Близкия изток и Азия, и затова нямаше нищо против нощните смени. Да работи, докато другите спят, й действаше успокояващо.

С наслада отпи от кафето и си взе парче кейк от подноса на масата. Една от медицинските сестри влезе и седна, веднага след нея влезе и другата. В един ъгъл тихо жужеше радио. Заприказваха се за есента, за неспирния дъжд. Майката на една от сестрите можела да предрича времето и казала, че зимата ще е дълга и студена. Юлва Бринк се замисли за случаите, когато цял Сконе е бил затрупан от сняг. Не се случваше често. Но когато се случеше, за родилките, които не могат да стигнат до болницата, бе ужасяващо. Сети се как веднъж бе седяла премръзнала в един леденостуден трактор, който си проправяше път през снежната виелица и преспите до една изолирана ферма на север от града. Жената имаше силен кръвоизлив. Това беше единственият случай в дългогодишната й работа като акушерка, когато не на шега се изплаши, че може да изтърве родилка. А това беше нещо недопустимо. Швеция бе държава, където жените чисто и просто не умират при раждане.

Но все пак още беше есен. Времето на офиката. На Юлва Бринк, която бе израснала в Северна Швеция, понякога й липсваха меланхоличните гори в Норланд. Не успя да свикне с пейзажа на Сконе, където ветровете имаха върховното господство. Мъжът й обаче беше по-настоятелният от двамата. Беше роден в Трелеборг и не можеше да си представи да живее другаде, освен в Сконе. Поне в редките случаи, когато имаше време да си е у дома.

Лена Сьодерстрьом влезе в стаята и прекъсна размишленията й. Тя беше малко над трийсетте. Би могла да ми е дъщеря, каза си Юлва. Аз съм точно два пъти по-стара. На шейсет и две години.

— Май няма да роди по-рано от утре сутрин — каза Лена Сьодерстрьом. — Дотогава ще сме си отишли у дома.

— Тази нощ ще е спокойно — обади се Юлва. — Подремни, ако си уморена.

Нощите можеха да бъдат дълги. Да подремнеш петнайсет минути или половин час може да е от полза. Непреодолимата умора изчезва. Обаче Юлва никога не спеше. След като навърши петдесет и пет, забеляза, че потребността й от сън постепенно намалява. Казваше си, че това е напомняне колко кратък и преходен е животът. Тоест, че не бива де бъде проспиван.

Една медицинска сестра се мярна отвън в коридора. Лена Сьодерстрьом пиеше чай. Двете сестри бяха свели глави над една кръстословица. Часът беше дванайсет и деветнайсет. Вече е октомври, помисли си Юлва. Есента напредва, скоро ще дойде и зимата. През декември Хари ще е в отпуска. Един месец. Тогава ще направим ремонт на кухнята. Не че има нужда, но за да има той с какво да се занимава. Отпуската не е любимото време на Хари. Не го свърта. От една стая се позвъни. Някоя от сестрите стана и отиде. След няколко минути се върна.

— Мария от трета стая я боли главата — каза тя и седна отново при кръстословицата. Юлва пиеше кафето си. Внезапно осъзна, че я притеснява нещо, без да знае точно какво. Изведнъж се сети.

Сестрата, която премина отвън в коридора.

Нещо не беше в наред. Та нали всички дежурни в отделението се бяха събрали в служебната стая? Звънецът към Спешното отделение също не бе звънял.

Поклати глава на щуротиите си. Сигурно й се беше привидяло.

И в същото време знаеше, че не е така. Медицинска сестра, която не би трябвало да е в отделението, беше преминала по коридора.

— Кой мина по коридора? — бавно попита тя.

Другите я изгледаха недоумяващо.

— Как така? — учуди се Лена Сьодерстрьом.

— Една медицинска сестра премина по коридора преди няколко минути. Докато седяхме тук.

Все още не разбраха какво има предвид. И тя самата не разбираше. Звънецът отново иззвъня. Юлва бързо остави чашата си настрана.

— Аз ще поема случая — рече тя.

Жената от втора стая се чувстваше зле. Очакваше третото си дете. Юлва подозираше, че детето не е било планирано. Даде на жената да пийне нещо и излезе в коридора. Огледа се. Вратите бяха затворени. Но една сестра мина оттам. Не беше й се привидяло. Изведнъж се притесни. Нещо не беше както трябва. Застана неподвижно в коридора и се ослуша. От служебната стая се чуваше приглушеното радио. Върна се в стаята и взе чашата си кафе.

— Нищо сериозно — каза тя.

В същия миг непознатата сестра отново премина отвън по коридора. Този път я видя и Лена Сьодерстрьом. Всичко стана много бързо. Чуха как вратата към големия главен коридор се хлопва.

— Кой беше това? — попита Сьодерстрьом.

Юлва Бринк поклати глава. Двете сестри, които решаваха кръстословицата, вдигнаха поглед от списанието.

— За кого говорите? — попита едната от тях.

— За сестрата, дето премина от тук.

Онази, която държеше химикалката и попълваше кръстословицата, се разсмя.

— Ама ние сме тук — уточни тя. — И двете.

Юлва бързо се изправи. Разтвори вратата към външния коридор, който свързваше Родилното отделение с останалата част на болницата, но той беше празен. Ослуша се. Някъде далече се чу звук от затваряща се врата. Върна се в стаята за почивка. Поклати глава. Не успя да види никого.

— Какво прави тук сестра от друго отделение? — зачуди се Лена Сьодерстрьом. — Без дори да поздрави?

Юлва Бринк не знаеше. Но поне й стана ясно, че не си го е въобразила.

— Нека погледнем във всички стаи — предложи тя. — Да проверим дали всичко е наред.

Сьодерстрьом я изгледа изпитателно.

— Какво би могло да не е наред?

— За всеки случай — рече Юлва Бринк. — Нищо повече.

Влязоха по стаите. Всичко беше нормално. В един часа една от родилките получи кръвоизлив. Остатъкът от нощта бе изпълнен с работа. В седем часа, след рапорта, Юлва си отиде у дома. Живееше в еднофамилна къща точно до болницата. Когато се прибра, отново се замисли за непознатата медицинска сестра, която мярна в коридора. В този миг бе сигурна, че това не е била сестра. Нищо, че беше облечена в униформа. Една медицинска сестра не влиза в Родилното отделение през нощта, особено пък без да поздрави и да каже какво я води там.

Юлва Бринк продължи да разсъждава. Среднощната случка я разтревожи. Жената сигурно да е била там с някаква цел. Била е в отделението десет минути. После отново бе изчезнала. Десет минути. Сигурно е посетила някоя от пациентките в стаите. Коя? И защо? Легна си и се опита да заспи, но не можа. Непознатата жена от изминалата нощ не преставаше да снове из главата й. Към единайсет часа се предаде. Стана от леглото и си направи кафе. Реши, че е редно да поговори с някого.

Имам братовчед, който е полицай. Във всеки случай поне би могъл да ми каже дали се безпокоя напразно. Взе телефона и набра домашния му номер. На телефонния секретар бе записан неговият глас, който съобщи, че е на работа. Участъкът не беше далече и тя реши да се разходи. Парцаливи облаци се гонеха по небето. Сети се, че полицията може би няма приемно време в събота. Освен това прочете във вестниците за ужасното престъпление, извършено до Льодинге. Търговец на коли бил убит и захвърлен в ров. Полицаите едва ли ще имат време за нея. Дори братовчед й.

Отиде на пропуска и попита за инспектор Сведберг. Бил там, но е страшно зает.

— Предайте му, че го търси Юлва — каза тя. — Негова братовчедка съм.

Няколко минути по-късно Сведберг дойде и я отведе със себе си. Той държеше на семейството, обичаше братовчедка си и затова не можеше да не й отдели няколко минутки. Седнаха в стаята му. Беше донесъл кафе. После тя разказа за събитията, станали през нощта. След като я изслуша, Сведберг се съгласи, че случилото се е странно. Но едва ли е нещо, за което си заслужава да се тревожи. Отговорът му я задоволи. Предстояха й три свободни дни и скоро забрави медицинската сестра, която видя в Родилното.

Късно в петък вечерта Валандер събра уморените си колеги от разследващия екип на съвещание в полицейския участък. Затвориха вратите в десет часа и заседанието се проточи до късно след полунощ. Започна, като се наблегна на факта, че понастоящем имат още един случай с изчезнал човек, който трябва да разрешат. Мартинсон и Ан-Брит Хьоглунд бяха успели да направят предварителна проверка в регистрите, които имаха на разположение. Засега полицията не разполагаше с нищо, което да подсказва връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд. Ваня Андершон също не можа да си спомни Рюнфелд някога да е споменавал за Ериксон. Валандер подчерта, че единственото, което могат да направят, е да работят, без да се увличат в предположения. Йоста Рюнфелд може да се появи всеки момент и да даде разумно обяснение за изчезването си. Ала не можеха да пренебрегнат злокобното съвпадение. Валандер възложи на Ан-Брит Хьоглунд да поеме работата около Йоста Рюнфелд. Но това не означаваше, че отпада от разследването на убийството на Холгер Ериксон. Преди Валандер често се противопоставяше, когато искаха подкрепления от Стокхолм при разплитането на тежките случаи, но този път му се струваше, че сега трябва да имат такива, и то още от самото начало. Вече го бе споменал на Хансон. Съгласиха се да почакат и да повдигнат въпроса в началото на следващата седмица. В случай, че осъществят пробив в разследването по-рано от очакваното.

Седяха около масата в заседателната зала и обсъждаха свършеното до този момент. Както всеки път, Валандер първо попита дали някой има да доложи нещо важно. Обиколи с поглед масата. Всички поклатиха глава. Нюберг, както обикновено, седеше сам в края и тихичко подсмърчаше. Именно на него Валандер даде първо думата.

— Засега нищо — каза Нюберг. — Видяхте това, което и ние. Дъските са били прерязани така, че да се счупят под тежестта му. Той е паднал и се е набучил на коловете. В рова не намерихме нищо. Все още не знаем откъде идват бамбуковите пръти.

— А кулата? — попита Валандер.

— Нищо не сме открили — отвърна Нюберг. — Естествено, далеч не сме готови. Би било от голяма полза, ако ни подскажете какво да търсим.

— Не знам — сви рамене Валандер. — Извършителят обаче все трябва да е дошъл отнякъде. Имаме пътеката от къщата на Холгер Ериксон. Наоколо има и ниви. А зад хълма — горичка.

— Към горичката има път за трактори — обади се Ан-Брит Хьоглунд. — Със следи от превозни средства. Изглежда, никой от съседите не е забелязал нещо необичайно.

— Холгер Ериксон явно е притежавал много земя — вметна Сведберг. — Разговарях с един земеделец на име Лундберг. Преди десет години продал повече от петдесет хектара на Холгер Ериксон. Земята си е била негова, не е имало никакви причини там да се навъртат други хора. Това означава, че едва ли някой е видял нещо.

— Остава да разпитаме още много хора — рече Мартинсон, докато разлистваше документите си. — Впрочем свързах се с Центъра по съдебна медицина в Лунд. Смятат, че в понеделник сутринта най-вероятно ще имат информация за нас.

Валандер си го отбеляза. След това отново се обърна към Нюберг.

— Как вървят нещата с къщата на Ериксон? — поинтересува се.

— Няма начин да свършим всичко наведнъж — сопна се Нюберг. — Киснем навън в тинята, защото скоро пак ще завали. Мисля, че ще можем да започнем с къщата утре сутрин.

— Звучи добре — отвърна Валандер любезно. Последното нещо, което желаеше, бе да ядоса Нюберг. Щеше да създаде напрежение, което да повлияе на цялото съвещание. Същевременно не можеше да преодолее раздразнението си от постоянната сприхавост на Нюберг. Не му убягна и Лиса Холгершон, която седеше по средата от дългата страна на масата, забелязала също киселия тон на Нюберг.

Продължиха разбора си. Все още се намираха в началната фаза на разследването. Валандер често си бе казвал, че тя прилича на разчистване. Напредваха предпазливо. Все още нямаха следи, по които да тръгнат, и всичко беше еднакво важно. Едва когато някои неща започват да изглеждат по-маловажни от други, идва моментът, когато ще се спуснат по ясните дири.

Превали полунощ и вече наближаваше един, когато Валандер осъзна, че още не могат да напипат верния път. Разговорите с Рут Ериксон и Свен Тюрен не доведоха до напредък. Холгер Ериксон направил поръчка за гориво. Четири кубични метра. Нямало нищо странно или тревожно. Загадъчният сигнал за взлом, подаден миналата година, си остана без обяснение. Разследването за живота на Ериксон и това какъв е бил като човек само им даде начален тласък. Единствено рутинните процедури продължаваха да движат разследването напред. Работата все още не бе в началната си фаза. Фактите, от които можеха да изходят, бяха малобройни. Разследването още не бе заживяло свой собствен живот. Някъде след десет часа, в сряда вечерта на двайсет и първи септември, Ериксон е излязъл с бинокъл на врата. Тогава смъртоносният капан вече е бил заложен. Стъпил на мостчето и полетял право към смъртта си.

Когато никой нямаше какво повече да добави, Валандер се опита да направи обобщение. По време на цялото съвещание имаше чувството, че на местопрестъплението е видял нещо, което трябва незабавно да обсъдят. Беше видял нещо, което не можеше да разгадае. Начинът на действие, помисли си. Има нещо в тези колове. Убиецът използва език, който избира съзнателно. Защо набучва някого на кол? Защо си прави целия този труд?

Засега запази тази мисъл за себе си. Все още бе твърде неясна, за да я сподели с останалите.

Наля си чаша минерална вода и бутна настрана книжата, които лежаха пред него.

— Все още търсим отправна точка — поде той. — Имаме си работа с убийство, което не прилича на никое друго. Това подсказва, че мотивът и извършителят са такива, с каквито не сме се сблъсквали преди. До известна степен наподобява ситуацията, в която се намирахме през изминалото лято. Тогава разрешихме случая благодарение на това, че не се оставихме да ни води само едно-единствено нещо. И сега също не бива да го допускаме.

После се обърна направо към Лиса Холгершон.

— Трябва да работим здравата — продължи той. — Вече е събота. Няма какво да се прави. Всички ще продължат да работят по задачите си и през уикенда. Не можем да чакаме до понеделник.

Лиса кимна. Не възрази.

Разпуснаха съвещанието. Всички бяха уморени. Лиса Холгершон и Ан-Брит Хьоглунд обаче не тръгнаха с останалите. Скоро останаха сами в заседателната зала. Валандер си каза, че по изключение този път жените са мнозинство в неговия свят.

— Пер Окесон те търси под дърво и камък — каза Холгершон.

Валандер осъзна, че е забравил да се обади. Отчаяно поклати глава.

— Още утре ще му се обадя — рече той.

Лиса Холгершон си бе облякла палтото. Валандер усети, че има още нещо да каже.

— Възможно ли е това убийство да е извършено от някой луд? — попита тя. — Да набучиш някого на кол. За мен това си е направо Средновековието.

— Не е задължително — възрази Валандер. — Ями с колове са се използвали и през Втората световна война. Освен това жестокостта и лудостта невинаги вървят ръка за ръка.

Лиса не изглеждаше доволна от отговора му. Облегна се на касата на вратата и се загледа в него.

— Въпреки това не съм убедена. Дали да не извикаме криминалния психолог, дето беше тук през лятото? Ако правилно съм те разбрала, бил ви е от голяма полза.

Валандер не можеше да отрече, че Матс Екхолм допринесе за успеха на разследването. Помогна им да сглобят профила на предполагаемия извършител. Въпреки това Валандер смяташе, че е твърде рано да го викат отново. Като цяло се страхуваше да прави сравнения между случаите.

— Може би — рече колебливо. — Но смятам да поизчакаме малко.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не те ли е страх, че ще се случи отново? Още един гроб с остри колове?

— Не.

— Ами Йоста Рюнфелд? Другият изчезнал?

Валандер изведнъж вече не бе толкова сигурен дали не говори против здравия си разум. Поклати глава. Не смяташе, че ще се повтори. А може би се надяваше да е така?

Не знаеше.

— Убийството на Холгер Ериксон е изисквало голяма подготовка — отбеляза той. — Човек прави такова нещо само веднъж. Освен това се основава на наличието на някои много специфични предпоставки. Например достатъчно дълбок ров. Мостче. И набелязана мишена, която излиза вечер или на зазоряване да наблюдава птиците. Съзнавам, че аз самият свързах изчезването на Йоста Рюнфелд със случилото се в Льодинге, но беше най-вече от предпазливост. Ако ще ръководя това разследване, трябва да използваме хем колан, хем тиранти.

Сравнението предизвика изненада у нея. Ан-Брит Хьоглунд се закиска. После Лиса Холгершон кимна.

— Струва ми се, че разбирам какво имаш предвид — каза. — Ала си помисли и по въпроса за Екхолм.

— Ще го направя — потвърди Валандер. — Не казвам, че не си права, но сега ми се струва твърде рано. Много често ефективността на дадено действие зависи от това дали е то извършено в подходящия момент.

Лиса Холгершон кимна и си закопча палтото.

— Имаме нужда и да поспим — каза тя. — Не оставайте твърде дълго.

— Тиранти и колан — повтори Ан-Брит Хьоглунд, когато останаха насаме. — От Рюдберг ли си го научил?

Валандер не се засегна. Само сви рамене и започна да събира книжата си.

— Трябва да го оттренирам — отвърна й. — Спомняш ли си, когато постъпи при нас? Смяташе, че можеш да научиш много неща от мен. Може би сега разбираш колко си се заблуждавала.

Тя седеше на масата и разглеждаше ноктите си. Валандер си помисли, че е бледа, уморена и всъщност некрасива, ала способна. Нещо толкова рядко срещано като всеотдаен полицай. По това си приличаха.

Пусна купчината книжа на масата и седна на един стол.

— Разкажи ми какво виждаш — подкани я.

— Нещо, което ме плаши — отвърна тя.

— Защо?

— Бруталността. Пресметливостта. Освен това не разполагаме с мотив.

— Холгер Ериксон е бил богат. Всички разказват какъв безкомпромисен бизнесмен е бил. Възможно е да си е спечелил врагове.

— Това не обяснява защо е трябвало да го набучат на кол.

— Омразата може да заслепи. По същия начин както завистта. Или ревността.

Тя поклати глава.

— Когато отидох там, имах усещането, че става въпрос за нещо повече от убийството на един старец — обясни тя. — Не мога да се изразя по-ясно. Но усещането беше там. И беше силно.

Внезапно умората напусна Валандер. Осъзна, че тя е казала нещо важно. Нещо, което смътно докосна мислите, изникнали и в неговия ум.

— Продължавай — насърчи я той. — Доразвий мисълта си!

— Няма какво повече. Човекът е мъртъв. Който го видя, никога няма да забрави как точно е станало. Това е убийство, но същевременно има и нещо друго.

— Всеки убиец говори на свой език — додаде Валандер. — Това ли имаш предвид?

— Горе-долу.

— Имаш предвид, че е искал да ни каже нещо?

— Възможно е.

Код, помисли си Валандер. Код, който все още не сме разгадали.

— Може и да си права — съгласи се.

Седяха смълчани. После Валандер тежко се изправи от стола и продължи да събира книжата си. Откри нещо, което не беше негово.

— Това твое ли е? — попита.

Тя хвърли поглед към листа.

— Това е почеркът на Сведберг.

Валандер се опита да разчете написаното с молив. Ставаше въпрос за Родилното отделение и непознатата жена.

— Какво, за бога, е това? — възкликна. — Сведберг дете ли ще има? Та той дори не е женен! Изобщо излиза ли с някого?

Тя взе листа от ръката му и го прочете.

— Явно някой е докладвал за непозната жена, която се мотае из Родилното отделение, предрешена като медицинска сестра — рече тя, като му подаде листа.

— Ще се заемем със случая, щом ни остане време — иронично подхвърли Валандер. Смяташе да метне листа в кошчето, но размисли. Щеше да го върне на Сведберг на следващия ден.

Разделиха се вън в коридора.

— Кой гледа децата? — попита той. — Мъжът ти у дома ли е?

— В Мали е — отвърна тя.

Валандер не знаеше къде се намира Мали, ала не попита.

Тя излезе от безлюдния участък. Валандер остави книжата на бюрото и си взе якето. На излизане от пропуска спря в дежурната стая, където седеше самотен полицай и четеше вестник.

— Някой да се е обаждал за Льодинге? — попита той.

— Никой.

Валандер излезе навън и продължи към колата си. Духаше вятър. Сети се, че Ан-Брит не му отговори как се справя с гледането на децата. Дълго рови в джобовете си, преди да намери ключовете от колата. После се отправи към къщи. Макар че беше много уморен, дълго остана седнал на дивана, премисляйки събитията от деня. Най-вече мислеше над онова, което каза Ан-Брит Хьоглунд точно преди да се разделят. Че убийството на Холгер Ериксон беше нещо повече. Нещо друго.

Може ли едно убийство да бъде нещо повече от убийство?

Наближаваше три, когато си легна. Преди да заспи, си напомни, че на следващия ден трябва да се обади на баща си и на Линда.

Към шест сутринта се стресна в съня си и се събуди. Беше сънувал, че Холгер Ериксон е жив. Как стои на дървеното мостче над рова. В момента, в който се счупи, Валандер се събуди. Наложи си да стане от леглото. Навън пак валеше. В кухнята откри, че кафето се е свършило. Вместо това изнамери няколко хапа против главоболие и дълго седя на кухненската маса, подпрял с ръка главата си.

Пристигна в участъка в седем и четвърт. Пътем към кабинета си се отби да си вземе чаша кафе.

Щом отвори вратата, забеляза нещо, което не беше видял предната вечер. На стола до прозореца стоеше пакет. Едва когато го погледна по-отблизо, си спомни за известието, което намери в апартамента на Йоста Рюнфелд. Значи Ебба се беше погрижила някой да вземе пратката. Закачи якето си и отвори пакета. Мина му през ума, че може би не е упълномощен да го направи. Разгъна опаковъчната хартия и се загледа в съдържанието със смръщено чело.

Вратата на кабинета му беше отворена. По коридора премина Мартинсон.

Валандер му извика.

Колегата му се спря на вратата.

— Влез — подкани го Валандер. — Влез и виж това.