Петата жена

25

Сконе

17 октомври — 3 ноември 1994 година

Нюберг внимателно сряза чувала. Заедно с един лекар, който тъкмо беше пристигнал, Валандер се качи на кея, за да огледа лицето на мъртвеца.

Не го познаваше. Никога преди не го беше виждал. Разбира се, не беше и очаквал друго.

Валандер прецени, че мъжът е между четирийсет и петдесет години.

Трупът беше изваден от чувала и той го наблюдава по-малко и от минута. Чисто и просто не издържа повече. През цялото време главата му се въртеше.

Нюберг претърси джобовете на мъртвеца.

— Носи скъп костюм — отбеляза Нюберг. — Обувките му също не са евтини.

Не намериха нищо в джобовете. Някой се беше постарал да затрудни идентифицирането му. И все пак убиецът трябва да е предположил, че трупа бързо ще бъде намерен в Крагехолмсшьон. Излиза, че намерението му не е било да го скрие.

Вече изваден от чувала, трупът лежеше върху найлоново платнище. Нюберг с жест повика Валандер, който стоеше отстрани.

— Всичко е много точно изчислено — каза той. — Човек ще реши, че убиецът е наясно с принципите за разпределението на натоварването и съпротивлението на водата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Валандер.

Нюберг посочи няколко дебели канта, обточващи вътрешната страна на чувала.

— Всичко е внимателно подготвено. Чувалът има вшити тежести, които подсигуряват две неща. Благодарение на образувалата се тънка въздушна възглавница от едната страна на чувала, на повърхността се е подавала само част от него. Тежестите, пришити от другата страна, са били точно толкова, че чувалът с мъртвеца да не потъне на дъното. Всичко е много прецизно изчислено и ме навежда на мисълта, че онзи, който е подготвил чувала, трябва да е знаел колко тежи мъртвецът. Или поне приблизително. Може би с допустима разлика от четири-пет килограма.

Валандер се опитваше да разсъждава, макар че от всяка мисъл за начина, по който е бил убит мъжът, му се гадеше.

— Значи тънката въздушна възглавница е гарантирала, че мъжът действително се е удавил?

— Не съм лекар — каза Нюберг. — Но този мъж вероятно е бил още жив, когато са хвърлили чувала във водата. Това означава, че е бил убит.

Лекарят, който бе коленичил и оглеждаше трупа, дочу разговора им. Изправи се и отиде при тях. Кеят се люлееше под тежестта им.

— Естествено, твърде рано е да правя каквито и да било категорични заключения — каза той. — Но можем да приемем, че се е удавил.

— Не се е удавил — възрази Валандер. — Бил е удавен.

— Полицията е тази, която определя дали е злополука или убийство — продължи лекарят. — Дали се е удавил, или е бил удавен. Аз мога да говоря само за това, което се е случило с тялото му.

— Никакви външни наранявания? Никакви удари? Или рани?

— Трябва да го съблечем, за да сме сигурни. Но по видимите части на тялото засега не открих нищо. Разбира се, при аутопсията могат да излязат други резултати.

Валандер кимна.

— Искам да бъда уведомен възможно най-бързо, ако откриете някакви следи от насилие.

Лекарят продължи работата си. Въпреки че го беше срещал неведнъж, Валандер не можа да си спомни как се казва.

Слезе от кея и събра колегите си на брега. Хансон тъкмо бе приключил разговора с мъжа, който беше намерил чувала във водата.

— Не откриваме никакви документи за самоличност — каза Валандер. — Не знаем кой е. Точно сега това е най-важното. Трябва да установим самоличността му. Преди това не можем да направим нищо. Ще трябва да прегледаме списъците с обявените за изчезнали.

— Има голяма вероятност още да не са го обявили за изчезвал — вметна Хансон. — Нилс Йорансон, мъжът, който го е намерил, твърди, че за последно е бил тук вчера следобед. Работи на смени в един цех в Сведала и обикновено идва тук, защото има проблеми със съня. Тъкмо е преминал към работа на смени. Та той е бил тук вчера. Винаги излиза на кея. И тогава не е имало никакъв чувал. Значи трябва да е бил изхвърлен във водата през нощта. Или вчера вечерта.

— Или днес рано сутринта — додаде Валандер. — Кога е дошъл тук?

Хансон потърси в записките си.

— В осем и четвърт. Смяната му е свършила в седем и тръгнал право насам. Спрял по пътя да закуси.

— Е, значи поне това ни е известно — отбеляза Валандер. — Не е изминало много време. Това може да ни даде предимство. И така, по-трудно ще ни е да установим самоличността му.

— Много е възможно чувалът да е хвърлен в езерото на друго място — каза Нюберг.

Валандер поклати глава.

— Не е стоял дълго във водата. А и тук няма почти никакви подводни течения.

Мартинсон неспокойно подритваше пясъка, сякаш му е студено.

— Трябва ли е наистина да е същият убиец? — попита той. — Смятам, че този случай е по-различен.

Валандер беше толкова убеден в правотата си, колкото бе възможно.

— Не. Същият извършител е. Най-мъдро ще е да приемем, че е така. И да хвърляме по един поглед през рамо, когато се налага.

Пусна ги да си вървят. Нямаше голяма полза от тях на брега на езерото.

Автомобилите потеглиха. Валандер погледна към водата. Лебедът беше изчезнал. Наблюдаваше хората, които работеха на кея. Линейката, полицейските коли, ограничителните ленти. Всичко това изведнъж му се стори толкова нереално. Общуваше с природата, като я обграждаше с найлонови ленти, опънати около някое местопрестъпление. Навсякъде, където отидеше, имаше мъртъвци. Ако иска, можеше да огледа езерото за лебеда. Но на преден план лежеше човек, когото току-що бяха извадили мъртъв от чувал.

Помисли си, че в същината си работата му не е нищо друго, освен зле платена непоносимост. Плащаше му се, за да я понася. През целия му житейски път найлоновите ленти се извиваха като змии.

Отиде при Нюберг, който разкърши гръб.

— Намерихме угарка от цигара — уточни той. — Това е всичко. Поне тук на кея. Но вече успяхме да направим повърхностен оглед на пясъка. За следи от влачене. Нямаше такива. Този, който е носил чувала, е бил силен. Освен ако е довел човека тук на кея и после го е напъхал в чувала.

Валандер поклати глава.

— Нека приемем, че чувалът е бил носен — каза той. — Заедно със съдържанието си.

— Как смяташ, има ли смисъл да претърсваме дъното?

Валандер се поколеба.

— Според мен не — отвърна. — Мъжът е бил в безсъзнание, когато е пристигнал тук. Трябва да е станало с кола. После чувалът е бил хвърлен във водата. Колата си е заминала.

— Тогава ще отложим претърсването — предложи Нюберг.

— Разкажи ми какво виждаш — каза Валандер.

Нюберг направи гримаса.

— Възможно е да е същият човек — каза после. — Насилието, жестокостта — приличат си. Макар че има разнообразни похвати.

— Може ли жена да го е извършила?

— Ще ти отговоря така, както и ти преди малко — отговори Нюберг. — Не ми се иска да го вярвам. Но мога да ти кажа, че ако е била жена, значи е в състояние да носи осемдесет килограма без проблем. Колко жени могат това?

— Не познавам такава — рече Валандер, — но може би има.

Нюберг се върна към работата си. Валандер тъкмо щеше да слезе от кея, когато забеляза самотния лебед точно отстрани. Прииска му се да имаше залче хляб. Лебедът си чистеше перата близо до брега. Валандер се приближи с една крачка. Лебедът изсъска и се обърна към водата.

Отиде горе до една от полицейските коли и помоли да го закарат в Юстад.

По обратния път към града се опита да помисли. Това, от което най-много се бе опасявал, се случи. Убиецът не беше приключил. Не знаеха нищо за него. Дали се намира в началото или в края на това, което смята да извърши. Дори не знаеха дали действията му бяха премислени, или просто беше луд.

Трябва да е мъж, помисли си Валандер. Всичко друго противоречи на здравия разум. Жените убиват много рядко. А още по-рядко извършваха такива сложни убийства. Жестоки, рафинирани актове на насилие.

Трябва да е мъж, може би дори няколко. Никога няма да можем да разрешим случая, ако не открием връзката между жертвите. А те вече са три. Това би трябвало да увеличи шансовете ни. Но нищо не е сигурно. Нищо няма да се разкрие от само себе си.

Наклони бузата си към стъклото на колата. Пейзажът навън бе в кафяво, което преливаше към сиво. Тревата обаче все още бе зелена. На полето работеше самотен трактор.

Валандер пак се замисли за ямата с колове, където намериха Холгер Ериксон. За дървото, където Йоста Рюнфелд е стоял завързан и където е бил удушен. И сега един човек, напъхан жив в чувал, и после захвърлен в езерото, за да се удави.

Отмъщение вероятно е единственият възможен мотив. Ала това надхвърля разумните граници. За какво отмъщава убиецът? Каква може да е причината? Нещо толкова ужасяващо, че не му стига просто да убива, ами жертвите трябва да осъзнават и какво им се случва.

Тук няма нищо случайно, каза си Валандер. Всичко е внимателно подбрано и премислено.

Последната мисъл го накара да спре за момент.

Убиецът избира. Някой бива избран. Избран от каква група и защо?

Когато пристигна в участъка, беше умислен и изпита потребност да остане малко насаме, преди да седне с колегите си. Остави телефонната слушалка отворена, бутна настрана телефонните съобщения, които лежаха на бюрото му, и вдигна краката си върху купчина папки от Дирекцията на полицията.

Най-тревожна бе мисълта, че убиецът е жена. Как една жена би могла да има пръст в събитията? Опита да си спомни случаите, когато си бе имал работа с жени, извършили престъпления. Не се случваше често. Припомни си всички такива случаи, с които се бе сблъскал през кариерата си на полицай. Един-единствен път, преди петнайсет години, самият той бе заловил жена, извършила убийство. Впоследствие Районния съд определи деянието като непредумишлено убийство. Ставаше дума за жена на средна възраст, убила брат си, който я беше преследвал и смущавал още от детството. Най-накрая тя не издържала и го застреляла със собствената му ловджийска пушка. Всъщност не е имала намерение да го застреля. Искала само да го уплаши, но била лош стрелец. Уцелила го право в гърдите и той умрял на място. В останалите случаи, за които Валандер си спомняше, жените прибягваха до насилие заради някакъв импулс или при самозащита. Обикновено ставаше въпрос за собствените им мъже или мъже, с които са имали връзка. В много от случаите имаше намесен и алкохол.

При целия му професионален опит сега за първи път се сблъскваше с жена, способна да планира и извърши убийство. Поне не и такава, която се придържа към грижливо предначертан план.

Изправи се и отиде до прозореца.

Какво толкова му пречи да зареже хипотезата, че има замесена жена?

Не успя да си отговори. Не знаеше дори дали вярва, че е става дума за сама жена или за съучастница.

Нямаше нищо, което да говори в подкрепа на едното или на другото.

Мартинсон почука на вратата и се вмъкна вътре.

— Списъкът е почти готов — каза той.

Валандер не разбираше за какво му говори. Беше се вглъбил в собствените си мисли.

— Какъв списък?

— Списъкът на лицата, обявени за издирване — изненадано отвърна Мартинсон.

Валандер кимна.

— Тогава да се съберем — предложи той и подкани Мартинсон да отидат в заседателната зала.

Щом затвориха вратата на залата, усети, че предишното безсилие е изчезнало. Противно на навика си, остана да стои прав до масата. Обикновено винаги сядаше. А сега сякаш нямаше време дори и за това.

— С какво разполагаме? — попита той.

— В Юстад няма подадени сигнали за изчезнали лица през последните седмици — каза Сведберг. — Тези, които издирваме от дълго време, изобщо не съответстват на човека, когото намерихме в Крагехолмешьон. Имаме две подрастващи момичета и едно момче, избягало от бежански лагер. Вероятно е напуснало страната и е на път обратно към Судан.

Валандер се сети за Пер Окесон.

— Е, значи поне това ни е известно — допълни. — А другите окръзи?

— Проверяваме двама души в Малмьо — каза Ан-Брит Хьоглунд. — Но и те не съответстват. В единия от случаи възрастта може и да е точната. Но изчезналият е мъж от Южна Италия. Удавникът никак не приличаше на италианец.

Прегледаха сигналите, постъпили от окръзите, най-близки до Юстад. Валандер съзнаваше, че ако се наложи, ще трябва да покрият цялата страна и дори цяла Скандинавия. Можеха само да се надяват, че мъжът е живял близо до Юстад.

— В Лунд е постъпил сигнал късно снощи — съобщи Хансон. — Обадила се жена, която обяснила, че съпругът й не се е върнал от вечерната си разходка. Възрастта му съответства. Бил научен работник в университета.

Валандер колебливо поклати глава.

— Съмнявам се — каза. — Но, естествено, ще трябва да го проверим.

— Чакам да ми пратят снимка — продължи Хансон. — Ще ни я пуснат по факса веднага щом я получат.

Валандер бе останал прав през цялото време. Сега седна. В същия миг в стаята влезе Пер Окесон. На Валандер му се прииска да не беше се появявал. Не е никак лесно да докладваш, когато работата е в застой. Колелата на разследването бяха заседнали в дълбока кал. Не помръдваха ни напред, ни назад.

А ето че сега имаха нова жертва.

У Валандер се породи неприятно чувство. Сякаш той лично бе отговорен за това, че не разполагат със следа, по която да тръгнат. Въпреки това знаеше, че работеха толкова здраво и целенасочено, колкото им беше по силите. Полицаите, събрани в залата, бяха способни и всеотдайни.

Валандер потисна раздразнението си от присъствието на Пер Окесон.

— Идваш тъкмо навреме — каза вместо това. — Точно смятах да обобщя положението, до което е стигнало разследването.

— То стигнало ли е изобщо до някакво положение? — попита Окесон.

Валандер знаеше, че не е искал да прозвучи като злобен или критичен коментар. Онези, които не познаваха Пер Окесон, можеха да реагират на безцеремонния му маниер. Ала Валандер бе работил с него толкова много години и знаеше, че думите му са израз на тревога и желание да помогне с каквото може.

Хамрен изгледа Окесон с неодобрение. Как ли се изразяват прокурорите, с които си има работа в Стокхолм?, запита се Валандер.

— Разследването винаги е стигало до някакво положение — отвърна Валандер. — В настоящия случай също е така. Но е много неясно. Доста от следите, с които разполагахме, вече не са актуални. Смятам, че сме достигнали момента, в който трябва да се върнем по обратния път до изходната точка. Все още не можем да кажем какво е значението на новото убийство. Твърде рано е, разбира се.

— Същият извършител ли е? — попита Пер Окесон.

— Така смятам — отвърна Валандер.

— Защо?

— Заради подхода. Бруталността. Жестокостта. Чувал, разбира се, доста се различава от подострените бамбукови пръти, но би могло да се каже, че е вариация по темата.

— Какво стана с идеята, че в дъното на всичко това може да има замесен наемен войник?

— Открихме, че Харалд Бергрен е мъртъв от седем години.

Пер Окесон нямаше повече въпроси.

Вратата предпазливо се открехна. Една секретарка подаде снимка, получена по факса.

— От Лунд е — каза момичето и затвори вратата.

Всички станаха като по команда и се скупчиха около Мартинсон, който стоеше със снимката в ръка.

Валандер си пое дъх. Нямаше никакво съмнение. Това бе мъжът, когото откриха в езерото.

— Добре — глухо каза Валандер. — Току-що отнехме голяма част от преднината на убиеца.

Отново насядаха.

— Кой е той? — попита Валандер.

Хансон беше подготвил книжата си.

— Йожен Блумберг, петдесет и една годишен. Асистент-изследовател към университета в Лунд. Изглежда, се занимава с научна работа, свързана с млякото.

— С млякото ли? — учуди се Валандер.

— Така пише. „Влиянието на млечните алергии върху заболяванията на стомашно-чревния тракт“.

— Кой е подал сигнал за изчезването му?

— Съпругата му. Кристина Блумберг. Адресът й е „Сириусгатан“ в Лунд.

Валандер знаеше, че сега трябва да оползотворят времето си възможно най-добре. Искаше му се още повече да съкратят невидимата преднина на убиеца.

— Потегляме натам — съобщи той и се изправи. — Уведомете колегите, че сме го идентифицирали. Погрижете се да издирят съпругата, така че да мога да разговарям с нея. В Лунд има инспектор на име Бирш. Кале Бирш. Познаваме се. Свържете се с него и му кажете, че пътувам натам.

— Позволено ли е да говориш с нея, преди да сме потвърдили самоличността?

— Някой друг ще трябва да го идентифицира. От университета например. Някой друг изследовател на млякото. А сега впрочем целият материал за Ериксон и Рюнфелд трябва да се прегледа наново. Йожен Блумберг. Има ли някаква връзка? Днес трябва да отхвърлим доста работа.

Валандер се обърна към Пер Окесон.

— Мисля, спокойно можем да кажем, че състоянието на разследването току-що се промени.

Пер Окесон кимна, но не каза нищо.

Валандер си взе якето и ключовете за една от полицейските коли. В два и четвърт напусна Юстад. Поколеба се дали да не сложи синята лампа на покрива, но се отказа. Едва ли щеше да пристигне по-бързо.

Стигна в Лунд към три и половина. Една полицейска кола го посрещна на изхода на града и го направлява до „Сириусгатан“. Улицата се намираше в район с еднофамилни къщи, източно от центъра на града. На отбивката към улицата пилотната кола удари спирачки. Там беше паркиран друг автомобил. Валандер видя Кале Бирш да излиза от нея. Бяха се запознали преди няколко години на една голяма конференция на полицаите от Южна Швеция, която се бе състояла в един крайморски курорт на западното крайбрежие. Целта беше да се подобри оперативното сътрудничество в региона. Валандер взе участие в конференцията с голяма неохота. Наложи се тогавашният началник на полицията, Бьорк, да му заповяда да отиде. На обяд случайно се озова седнал на една маса с Бирш от Лунд. Откриха, че ги свързва общият интерес към операта. През годините, от време на време, поддържаха контакт един с друг. От различни места Валандер бе чувал, че Бирш е много способен полицай, но понякога изпадал в тежки депресии. Сега вървеше срещу Валандер и изглеждаше в добро настроение. Здрависаха се.

— Тъкмо ме въведоха в цялата история — заяви Бирш. — Един колега на Блумберг е тръгнал, за да идентифицира тялото. Ще ни съобщят по телефона.

— А вдовицата?

— Все още не е информирана. Решихме да не прибързваме.

— Това може да попречи на разпита — каза Валандер. — Тя вероятно ще изпадне в шок.

— Не мисля, че можем да направим нещо по въпроса.

Бирш посочи една сладкарница от отсрещната страна на улицата.

— Можем да почакаме там — предложи той. — И без това съм гладен.

Валандер също не беше обядвал. Седнаха в сладкарницата, хапнаха сандвичи и пиха кафе. Валандер разказа на Бирш всичко, което се беше случило досега.

— Това напомня случая, който разнищвахте през лятото — поясни той, щом Валандер млъкна.

— Само по това, че извършителят е убил повече от един човек — каза Валандер. — Мотивите се различават.

— Каква всъщност е разликата между това да сваляш скалпове и да давиш живи хора?

— Не мога да го формулирам с думи — отвърна Валандер. — Обаче разликата е огромна.

Бирш не коментира повече.

— Със сигурност не си представяхме това, когато станахме полицаи — отбеляза вместо това.

— Вече почти не помня какво съм си представял — каза Валандер.

— Спомням си един стар комисар — продължи Бирш. — Отдавна не е сред живите. Карл-Оскар Фредрик Вилхелм Сюнесон. Той е почти легенда. Поне тук, в Лунд. Предвиждаше, че това ще стане. Спомням си, че често говореше с нас, младите инспектори, и ни предупреждаваше, че всичко ще става все по-тежко. Насилието щяло да се увеличи, да стане по-жестоко. Обясняваше ни защо. Говореше, че благоденствието на Швеция е като добре замаскирано тресавище. Разрухата ни е заложена. Дори отделяше време да прави икономически анализи и да обяснява връзката между различните видове престъпност. Другото, с което съм го запомнил, е, че беше от малкото хора, които никога не говорят лошо за другите. Можеше да бъде критичен към политици, можеше да разбива на пух и прах предложенията за реформи в полицията с аргументите си. Никога не се съмняваше обаче, че те са продиктувани от добри, но объркани намерения. Обичаше да казва, че добрите намерения, когато не са облечени с разум, водят до по-големи катастрофи от делата, основани на зъл умисъл или глупост. Тогава не разбирах много-много от това, но днес го разбирам.

Валандер се замисли за Рюдберг. Сякаш Бирш бе говорил за него.

— Това обаче не дава отговор на въпроса — обясни Валандер. — Какво всъщност сме си представяли, когато сме избрали професията полицай?

Валандер така и не разбра какво смяташе Бирш по въпроса. Телефонът иззвъня. Бирш изслуша, без да каже нищо.

— Идентифицирали са го — поясни, щом разговорът приключи. — Йожен Блумберг. Няма и грам съмнение по въпроса.

— Да влизаме тогава — предложи Валандер.

— Ако искаш, можеш да изчакаш, докато уведомим съпругата — каза Бирш. — Обикновено е доста мъчително.

— Ще дойда с теб — предложи Валандер. — По-добре това, отколкото да стоя тук и да бездействам. Пък и може да ми подскаже какви са били отношенията с мъжа й.

Жената, която ги посрещна, явно се владееше добре и сякаш тутакси разбра защо стоят на вратата. Валандер застана малко по-назад, докато Бирш съобщи смъртната вест. Тя приседна на крайчеца на един стол, сякаш само за да даде опора на краката си, и мълчаливо кимаше. Валандер предположи, че е на годините на мъжа си. Изглеждаше по-възрастна, сякаш се бе състарила преждевременно. Беше много слаба, кожата на скулите й бе силно изопната. Валандер крадешком я изучаваше с поглед. Не му се вярваше да се срине. Поне не и сега.

Бирш кимна към Валандер, който пристъпи напред. Бирш й бе разказал накратко, че са открили съпруга й мъртъв в Крагехолмсшьон. И нито дума за това какво се е случило. Това беше задача на Валандер.

— Крагехолмсшьон се намира под юрисдикцията на полицейски окръг Юстад — каза Бирш. — Затова е дошъл колега оттам. Казва се Курт Валандер.

Кристина Блумберг вдигна поглед. Напомняше му на някого. Но не можеше да се сети на кого.

— Лицето ви ми е познато — каза тя. — Сигурно съм ви виждала във вестниците.

— Възможно е — отвърна Валандер и седна на стола срещу нея. Междувременно Бирш бе останал на заден план, както Валандер преди малко.

Къщата беше много тиха. Обзаведена с вкус, обаче някак притихнала. Валандер се сети, че все още не знаеше дали семейството има деца.

Това бе и първият му въпрос.

— Не — отговори тя. — Нямахме деца.

— А от предишни бракове?

Валандер незабавно усети несигурността й. Тя се забави с отговора си за част от секундата, но на него не му убягна.

— Не — отвърна тя. — Не и доколкото ми е известно. Не и мои.

Валандер се спогледа с Бирш, който също бе доловил колебанието й, породено от въпрос, чийто отговор не би трябвало да я затрудни. Бавно продължи с въпросите.

— Кога за последен път видяхте съпруга си?

— Снощи излезе на разходка. Както обикновено.

— Знаете ли по кой път е вървял?

Тя поклати глава.

— Често го нямаше повече от час. Къде се е разхождал, не знам.

— Случи ли се нещо необичайно снощи?

— Не.

Валандер отново долови сянката на колебанието в отговора й. Внимателно продължи.

— И така, значи не се е върнал? Какво направихте тогава?

— Когато часът стана два през нощта, се обадих в полицията.

— Не предположихте ли, че може да отишъл на гости у някой приятел?

— Имаше много малко приятели. Обадих им се, преди да позвъня в полицията. Нямаше го там.

Тя го погледна. Все още овладяна. Валандер осъзна, че не може да чака повече.

— Съпругът ви е бил открит мъртъв в езерото. Установихме, че е бил убит. Много съжалявам за загубата ви, но трябва да ви разкажа цялата истина.

Валандер наблюдаваше лицето й. Не се изненада, помисли си той. Нито че е мъртъв, нито че е бил убит.

— Важно е да заловим човека или хората, които са го извършили. Имате ли някакво предположи ние кой може да го е сторил? Мъжът ви имаше ли врагове?

— Не знам — отговори тя. — Не познавах добре съпруга си.

Валандер помисли, преди да продължи. Отговорът й го беше обезпокоил.

— Не знам как да тълкувам отговора ви — отвърна той.

— Нима е толкова трудно? Не познавах съпруга си. Някога, много отдавна, смятах, че го познавам. Но това беше тогава.

— Какво се случи? Кое го промени?

Тя поклати глава. Валандер като че ли долови по израза на лицето й огорчението, което напира да излезе. Той чакаше.

— Нищо не се случи — отговори тя. — Отчуждихме се един от друг. Живеем под един покрив. Но имаме отделни стаи. Той живее свой живот. Аз живея моя.

После се поправи.

— Той живееше свой живот. Аз живея моя.

— Ако правилно съм разбрал, бил е научен работник в университета?

— Да.

— Алергии към млякото? Вярно ли е?

— Да.

— И вие ли работите там?

— Аз съм учителка.

Валандер кимна.

— Значи не знаете дали съпругът ви е имал врагове?

— Не.

— Но е имал малцина приятели?

— Да.

— Тоест не можете да си представите някой, който е искал да му отнеме живота? Или пък защо?

Лицето й беше изопнато. Валандер имаше усещането, че вижда право през него.

— Никой друг, освен самата аз — отвърна тя. — Не съм го убила обаче.

Валандер дълго се взира в нея, без да продума. Бирш бе пристъпил до него.

— Защо ви е да го убивате? — попита той.

Тя стана от стола и смъкна блузата си толкова рязко, че я скъса. Случи се толкова светкавично, че Валандер и Бирш не разбраха какво става. Сетне тя протегна напред ръцете си. Бяха обсипани със заздравели белези.

— Ето това ми причини той — каза. — И много други неща, за които дори не ми се говори.

Тя излезе от стаята със съдраната блуза в ръка. Валандер и Бирш се спогледаха.

— Той я е малтретирал — допълни Бирш. — Смяташ ли, че тя го е извършила?

— Не — отвърна Валандер. — Не е тя.

Чакаха мълчаливо. След няколко минути тя се върна. Беше си облякла друга блуза.

— Не го оплаквам — рече тя. — Не знам кой го е извършил. И не искам да знам. Но разбирам, че трябва да го заловите.

— Да — съгласи се Валандер, — така е. И ни е нужна всичката помощ, която можете да ни окажете.

Тя го погледна и лицето й изведнъж стана напълно безпомощно.

— Вече нищо не знаех за него — поясни тя. — Не мога да ви помогна.

Валандер си помисли, че със сигурност казва истината. Че не може да им помогне.

Ала грешеше. Вече им беше помогнала.

Когато Валандер видя ръцете й, и последната капчица съмнение се изпари.

Сега знаеше, че убиецът е жена.