Петата жена

29

Малко преди полунощ Валандер осъзна, че всички са прекалено уморени. Съвещанието продължаваше вече пет часа, с кратки почивки колкото да проветрят стаята.

Хансон им осигури пробива, от който се нуждаеха. Бяха установили връзка. Започнаха да се очертават контурите на някой, който се движи като сянка между тримата убити мъже. Макар все още да внимаваха с назоваването на определен мотив, определено имаха усещането, че се движат в периферията на низ от събития, свързани с отмъщение.

Валандер ги бе призовал заедно да щурмуват трудното препятствие. Хансон им даде посоката. Но все още не разполагаха с карта, която да следват.

В следствения екип имаше и колебания. Възможно ли е всичко това да е истина? Нима загадъчен случай на изчезване с многогодишна давност, осветлен чрез килограми следствен материал, събран от отдавна починали полицаи от далечния Север, може да им помогне да разкрият престъпник, който освен всичко друго залага капан със заострени бамбукови пръти в един ров в Южна Швеция?

Колебанията им се бяха поразсеяли, когато малко след шест вратата се отвори и влезе Нюберг. Той дори не си направи труда да седне на мястото си в най-далечния край на масата. По изключение даваше признаци на възбуда — нещо, което никой не можеше да си спомни да се е случвало преди.

— На кея имаше угарка от цигара — съобщи той. — Успяхме да свалим пръстов отпечатък от нея.

Валандер го изгледа учудено.

— Не мислех, че е възможно. Пръстов отпечатък на угарка от цигара?

— Имахме късмет — поясни Нюберг. — Прав си, че при нормални обстоятелства не е възможно. Обаче има едно изключение. Ако цигарата е свита ръчно. А тази беше именно такава.

В стаята се възцари тишина. Първо Хансон бе открил предполагаемо, че дори и правдоподобно свързващо звено между една отдавна изчезнала полякиня и Холгер Ериксон. А ето че сега се появи Нюберг с новината, че пръстови отпечатъци има както по куфара на Рюнфелд, така и на мястото, където бяха намерили Блумберг в чувал.

За кратко време им се струпа твърде много. Криминалното разследване се бе влачило дълго време без посока, а ето че сега започна бързо да набира скорост.

След като съобщи своята, новина Нюберг седна.

— Убиецът е пушач — отбеляза Мартинсон. — Ще ни бъде по-лесно да го открием сега, отколкото преди двайсет години. Предвид това, че все по-малко хора пушат.

Валандер кимна разсеяно.

— Необходимо е да открием още допирни точки между убийствата — каза той. — С трима убити са ни необходими поне девет комбинации. Пръстови отпечатъци, моменти във времето, всичко, което би могло да покаже наличието на общ знаменател.

Огледа се из стаята.

— Ще ни е нужно да съставим подробна хронологична схема — каза той. — Знаем, че лицето или лицата, които стоят зад това, действат със зловеща бруталност. Открихме елемент на показност в начина, по който са убити жертвите. Ала още не сме разчели езика на убиеца. Кодът, за който говорихме и преди. Имам чувството, че убиецът ни говори. Той или тя, или те. Ала какво се опитват да ни кажат? Не знаем. Сега въпросът е: дали във всичко съществува още някакъв модел, който не сме открили?

— Имаш предвид от рода на това дали престъпникът убива по пълнолуние? — попита Сведберг.

— Именно. Символичната пълна луна. Как изглежда тя в този случай? Има ли я? Бих искал някой да състави хронологична схема. Има ли там нещо, което би могло да ни даде нова следа?

Мартинсон обеща да систематизира данните, с които разполагаха. Валандер знаеше, че по своя собствена инициатива той бе осигурил няколко компютърни програми, разработени в централата на ФБР във Вашингтон. Предположи, че Мартинсон сега вижда възможност да се възползва от някоя от тях.

Започнаха да обсъждат дали престъпленията имат географски център. Ан-Брит Хьоглунд постави част от подробна карта в един проектор. Валандер застана до осветения правоъгълник.

— Започва се от Льодинге — каза той и посочи. — От нищото се появява човек, който започва да наблюдава стопанството на Холгер Ериксон. Можем да предположим, че се придвижва с лека кола и използва черния път от другата страна на хълма, на който е наблюдателницата на Ериксон. Година по-рано, вероятно същият човек, е влязъл с взлом в къщата му, без да открадне нищо. Може би за да го предупреди, да му даде знак. Не знаем. Дори не е задължително и да е бил един и същи човек.

Валандер посочи Юстад.

— Йоста Рюнфелд с нетърпение очаква да замине за Найроби, където ще изучава редки орхидеи. Всичко е готово. Куфарът е стегнат, валутата обменена, билетът е взет. Дори си е поръчал такси за ранния утринен час, когато ще замине. Ала пътуването не се осъществява. Той изчезва безследно за три седмици, преди да се появи отново.

Пръстът отново се върна. Сега към гората около замъка „Маршвинсхолм“, западно от града.

— Открива го състезател по ориентиране, излязъл на нощна тренировка. Вързан за дърво и удушен. Отслабнал, изнемощял. Най-вероятно е държан в плен през времето, когато е бил изчезнал. Дотук имаме две убийства на две различни места, като Юстад се явява нещо като междинна точка.

Пръстът се върна на североизток.

— Откриваме куфар край шосето към Шьобу. Недалеч от място, където може да се завие към стопанството на Ериксон. Куфарът лежи на видно място край пътя. Веднага решихме, че е бил оставен там, за да бъде лесно открит. С право можем да се запитаме: защо именно там? Дали защото шосето е удобно на извършителя? Не знаем. Ала въпросът може би е по-важен, отколкото сме си давали сметка досега.

Валандер отново премести дланта си. На югозапад, Крагехолмсшьон.

— Ето тук открихме Йожен Блумберг. Това означава, че имаме обособен район, който не е особено голям. Трийсет-четирийсет километра между крайните точки. Пътуването с кола между различните места не отнема повече от половин час.

Той седна.

— Нека за момента си извадим няколко предварителни заключения — продължи той. — Какво ни подсказва това?

— Че познава местността — рече Ан-Брит Хьоглунд. — Мястото в гората при „Маршвинсхолм“ е добре подбрано. Куфарът е бил поставен на място, където няма къща, откъдето шофьорът да бъде видян, че спира и оставя нещо.

— От къде знаеш? — попита Мартинсон.

— Лично го проверих.

Мартинсон млъкна.

— Човек може да познава една местност или може да разбере за нея от някой друг — продължи Валандер. — Към кое сочи стрелката в този случай?

Не бяха единодушни. Хансон смяташе, че чужд човек много лесно би могъл да се научи да се ориентира на всяко едно от местата. Сведберг бе на противоположното мнение. Изборът на мястото, където бяха открили Йоста Рюнфелд, сочеше, че извършителят добре познава околностите.

Самият Валандер се колебаеше. По-рано смътно си бе представял външен човек. Сега вече не беше толкова сигурен.

Така и не постигнаха съгласие. И двете възможности съществуваха и не биваше да ги пренебрегват. Не успяваха да открият ясен център. С линеал и компас биха се озовали някъде близо до мястото, където откриха куфара на Рюнфелд. Но това не ги отвеждаше по-напред.

Тази вечер постоянно се връщаха към куфара. Защо бе сложен там, край пътя? И защо беше пренареден, най-вероятно от жена. Не можаха да намерят и приемливо обяснение защо в багажа липсваше долно бельо. Хансон дори предположил, че Рюнфелд сигурно е бил перверзник, който е ходел без нищо отдолу. Но, разбира се, никой не го прие на сериозно. Трябваше да има друго обяснение.

Когато стана девет вечерта, направиха почивка, за да проветрят. Мартинсон изчезна в кабинета си, за да се обади вкъщи, Сведберг си облече якето, за да се поразходи. Валандер влезе в тоалетната и изплакна лицето си. Погледна се в огледалото. Изведнъж го обзе усещането, че след смъртта на баща му лицето му се е променило. В какво се състояха разликите обаче, не можеше да каже. Поклати глава срещу отражението си в огледалото. Скоро трябваше да намери време и да премисли всичко случило се до този момент. Баща му бе покойник от няколко седмици. А той все още не беше успял да проумее какво се е случило. Това го караше да изпитва угризения. Замисли се и за Байба. Байба, на която държеше толкова много, но никога не й се обаждаше.

Често се съмняваше, че полицейската работа може да се съчетае с нещо друго. Това, разбира се, изобщо не беше вярно. Мартинсон бе в чудесни отношения със семейството си. Ан-Брит Хьоглунд почти сама носеше отговорността за две деца. Изглежда, вината си беше само на Валандер, който не можеше да се справя и с двете.

Прозя се срещу отражението си. Дочу, че колегите му отново се събират в залата. Реши, че сега е моментът да обсъдят жената, чийто силует съзираха в далечината. Трябваше да се опитат да видят нея, също и ролята, която по всяка вероятност играе.

Това бе първото, което каза, след като затвориха вратата.

— Зад кулисите на всичко това се крие жена — поде той. — През остатъка от вечерта, доколкото ни позволяват силите, трябва да се съсредоточим върху тази следа. Говорим, че мотивът е отмъщение. Но не сме достатъчно конкретни. Означава ли това, че разсъждаваме погрешно? Че гледаме в грешната посока? Може да има съвършено различно обяснение.

Чакаха го да продължи в мълчание. Въпреки че всички бяха изтощени, забеляза, че все още не са изгубили концентрацията си.

Върна се към Катарина Таксел в Лунд.

— Тя е родила детето си тук, в Юстад — каза той. — На два пъти е имала нощни посещения. Макар да отрича, убеден съм, че непознатата жена е ходила именно при нея. Тя ни лъже. Въпросът е защо? Коя е била тази жена? Защо не желае да разкрие самоличността й? От всички жени, които се появяват в това разследване, Катарина Таксел и жената в болнична униформа са най-важни. Приемаме, че Йожен Блумберг е баща на детето, което така и не е успял да види. Смятам, че Катарина лъже за бащинството. Когато бяхме при нея в Лунд, имах усещането, че не каза нито една вярна дума. Не знам защо. Според мен крие разковничето към целия случай.

— Защо не я задържим? — попита Хансон нетърпеливо.

— На какво основание да го направим? — отвърна Валандер. — Пък и току-що е станала майка. Не можем да се отнасяме с нея как да е. Освен това не смятам, че ако я накараме да седне на стол в участъка в Лунд, ще ни каже нещо повече от това, което е казала досега. Трябва да се опитаме да я притиснем, да измъкнем истината с хитрост.

Хансон кимна неохотно.

— Третата жена в обкръжението на Йожен Блумберг е вдовицата му — продължи Валандер. — Тя ни даде доста важна информация. Несъмнено най-показателен е фактът, че тя въобще не скърби за него. Той я е малтретирал. Ако се съди от белезите — продължително време, при това жестоко. Тя косвено потвърди аферата на мъжа си с Катарина Таксел, като каза, че той винаги е имал извънбрачни връзки.

В мига, в който произнесе последните думи, си помисли, че звучи като старомоден проповедник. Запита се как ли би се изразила Ан-Брит Хьоглунд.

— Нека кажем, че детайлите около случая на Блумберг съвпадат с модела — каза той. — По-късно ще се върнем към него.

Премина към Рюнфелд. Движеше се в обратна посока, към първото убийство.

— Според очевидци Йоста Рюнфелд е бил брутален мъж — продължи той. — За това свидетелстват както синът, така и дъщерята. Зад любителя на орхидеи се е криел съвършено различен човек. На всичко отгоре е бил частен детектив. Нещо, за което всъщност не разполагаме с ясен мотив. Дали е търсел тръпка? Може би орхидеите не са му били достатъчни? Не знаем. Това ни показва, че е бил сложна и противоречива личност.

След това заговори за съпругата му.

— Предприех пътуване до едно езеро в околностите на Елмхулт, без всъщност да съм сигурен какво ще открия. Не разполагам с доказателства. Ала мога да предположа, че Рюнфелд е убил съпругата си. Какво се е разиграло там на леда едва ли ще научим някога. Главните действащи лица са мъртви. Очевидци няма. Въпреки това имам чувството, че някой извън семейството е знаел за това. Поради липсата на нещо по-добро трябва да допуснем възможността, че смъртта на жена му е свързана по някакъв начин с участта, сполетяла Рюнфелд.

Валандер направи пауза, преди да продължи.

— И така, той е трябвало да замине за Африка. Така и не заминава. Нещо му е попречило. Не знаем как е изчезнал. Затова пък можем точно да определим кога е станало. Но нямаме обяснение за взлома в цветарницата. Не знаем и къде е бил държан в плен. Разбира се, куфарът може да ни даде някаква представа. Струва ми се, че с известни уговорки можем да заключим, че куфарът е бил пренареден от жена. Същата жена, която е пушила ръчно свита цигара на кея, където чувалът с Йожен Блумберг е бил бутнат във водата.

— Може да са двама души — възрази Ан-Брит Хьоглунд. — Единият е пушил цигарата и е оставил пръстовите отпечатъци по куфара. Другият го е пренаредил.

— Имаш право — съгласи се Валандер. — Нека тогава кажем, че става дума най-малко за един извършител.

Той погледна Нюберг.

— Търсим — каза Нюберг. — Претърсваме у Холгер Ериксон. Намерихме купища отпечатъци от пръсти, но до тук нито един не съвпада.

Валандер изведнъж се сети за една подробност.

— Табелката за име — каза. — Онази, дето намерихме в куфара на Рюнфелд. По нея имаше ли отпечатъци?

Нюберг поклати глава.

— Би трябвало да има — възрази Валандер. — Та нали човек използва пръстите си, когато си я слага или сваля?

Никой нямаше приемливо обяснение.

Валандер продължи нататък.

— До този момент споменахме няколко жени, една, от които непрекъснато се появява — обобщи той. — Също така предполагаме, че става дума за малтретирани жени и може би за едно неразкрито убийство. Въпросът, който трябва да си зададем, е: кой е знаел за тези неща? Кой има причини да отмъсти? Ако въобще мотивът е отмъщение.

— Може би разполагаме с още нещо — каза Сведберг, като се почеса по врата. — Имаме две стари полицейски разследвания, и двете пратени в архива, без да бъдат разрешени. Едно в Йостерсунд и едно в Елмхулт.

Валандер кимна.

— Остава Холгер Ериксон — продължи той. — Още един брутален мъж. След много усилия, по-скоро с много късмет, открихме жена и в неговото минало. Полякиня, изчезнала преди близо трийсет години.

Огледа се около масата, преди да привърши.

— С други думи, имаме модел — каза той. — Брутални мъже и малтретирани, изчезнали и вероятно убити жени. И за фон — една сянка, която върви по следите на тази събития. Сянка, която може да принадлежи на жена. На пушачка.

Хансон пусна молива си на масата и поклати глава.

— Не ми изглежда възможно — възрази той. — Да се представим, че е замесена жена. Тя, изглежда, притежава колосални физически сили и злокобна фантазия, когато стане дума за рафинирани методи за убийство. Защо се интересува от случилото се с тези жени? Тяхна приятелка ли е? Каква е връзката между всички тези хора?

— Въпросът ти не е просто важен — каза Валандер. — Той може да се окаже от решаващо значение. Как тези хора са влезли в контакт помежду си? От къде да започнем да търсим? Сред мъжете или сред жените? Един търговец на коли, поет-аматьор и любител на птиците; един почитател на орхидеите, частен детектив и собственик на цветарница, и най-сетне един научен работник, специалист по алергии. Изглежда, само Блумберг не е имал по-специални интереси. Май не е имал никакви интереси. Или пък да тръгнем от жените? Една майка, която лъже кой е бащата на новороденото й дете? Една жена, удавила се преди десет години в езерото Стонгшьон до Елмхулт? Една полякиня, която се била установила в Йемтланд и се интересувала от птиците? И която е изчезнала от почти трийсет години? И най-накрая тази жена, която нощем се прокрадва в Родилното отделение на Юстад и удря акушерки? Къде са допирните точки?

Настъпи дълга тишина. Всички се опитваха да намерят отговора. Валандер чакаше. Моментът беше важен. Най-много от всичко се надяваше някой да достигне до неочаквано заключение. Рюдберг многократно му бе натяквал, че най-важната задача на инспектора, водещ разследване, е да стимулира колегите си да мислят нестандартно. Въпросът сега беше дали е успял.

Най-накрая тишината наруши Ан-Брит Хьоглунд.

— Има работни места, където жените имат превес — каза тя. — Ако търсим медицинска сестра, мнима или не, то здравеопазването изглежда правилното място.

— Освен това пациентите идват от различни места — продължи Мартинсон. — Ако приемем, че жената, която търсим, е работила в Спешно отделение, тя би трябвало да е видяла множество малтретирани жени, които минават от там. Те не са се познавали, но тя ги е опознала. Имената им, болничните им картони.

Валандер осъзна, че Ан-Брит и Мартинсон заедно достигнаха до нещо, което можеше да свърши работа.

— Тоест не знаем дали действително е медицинска сестра — обобщи. — Знаем само, че не е работила в Родилното на Юстад.

— Възможно е да работи в друго отделение на болницата — подхвърли Сведберг.

Валандер бавно кимна. Нима наистина можеше да е толкова просто? Една медицинска сестра от болницата в Юстад?

— Може да разберем това сравнително лесно — обади се Хансон. — Даже ако болничните картони са свещени реликви, които никой не бива да докосва, дори тогава би трябвало да можем да проверим дали съпругата на Йоста Рюнфелд е била приемана там след побой. А защо не и Криста Хаберман?

Валандер пое в друга посока.

— Дали Рюнфелд и Ериксон някога са били съдени за нанасяне на побой? Лесно можем да го проверим. Ако е така, всичко ще се окаже доста по-достоверно.

— Има и други възможности — рече Ан-Брит Хьоглунд, която сякаш изпитваше потребност да се усъмни в собственото си предположение. — Има и други работни места, където жените имат превес. Съществуват кризисни групи за жени. Дори и жените полицайки от Сконе си имат своя собствена мрежа.

— Длъжни сме да проучим всички алтернативи — обясни Валандер. — Ще ни отнеме доста време. Но според мен трябва да се примирим, че разследването се е устремило едновременно в много различни посоки. Дори и назад във времето. Да се преглеждат архивни документи е винаги трудоемко. Ала не виждам никакъв друг начин.

През следващите два часа, които оставаха до полунощ, планираха различни стратегии, които да се проведат едновременно. Тъй като в компютърните си проверки досега Мартинсон не бе открил нова връзка между трите жертви, нямаха друга вариант, освен да продължат да търсят напосоки.

До полунощ не успяха да напреднат много.

Хансон зададе последния въпрос, този, който всички бяха очаквали през цялата дълга вечер.

— Ще се случи ли отново?

— Не знам — отвърна Валандер. — Уви, страхувам се, че е напълно възможно. Усещам някаква незавършеност във всичко случило се досега. Не ме питай защо. Само това мога да ви кажа. Уповавам се на нещо толкова не-полицейско, каквото е предчувствието. Интуиция може би.

— И аз имам същото предчувствие — каза Сведберг.

Произнесе думите с такава сила, че всички се изненадаха.

— Възможно ли е да сме изправени пред серия убийства, които могат да продължават до безкрай? Ами ако си имаме работа с някой, който за отмъщение сочи мъже, които са се отнасяли зле към жени? Тогава това никога няма да свърши.

Валандер знаеше, че е много вероятно Сведберг да е прав. Самият той през цялото време се опитваше да избегне подобна мисъл.

— Има такава опасност — отговори му. — Което на свой ред означава, че трябва бързо да заловим убиеца.

— Подкрепления — допълни Нюберг, който не бе казал почти нищо през последните два часа. — Иначе няма да стане.

— Да — съгласи се Валандер. — Съзнавам, че ще са ни нужни. Особено след всичко, което обсъдихме тази вечер. Без чужда помощ не можем да се заемем с повече работа, отколкото вършим сега.

Хамрен вдигна ръка в знак, че иска да каже нещо. Седеше заедно с двамата полицаи от Малмьо, в най-отдалечения край на масата.

— Бих искал да подчертая последното — поясни той. — Рядко, та даже никога, не съм виждал толкова ефективна полицейска работа, свършена от толкова малко хора. Понеже бях тук и през лятото, мога да констатирам, че явно при вас това не е изключение. Ако поискате подкрепления, никой здравомислещ човек не би могъл да ви ги откаже.

Двамата полицаи от Малмьо кимнаха в знак на съгласие.

— Ще повдигна въпроса пред Лиса Холгершон утре — каза Валандер. — Освен това смятам да се погрижа да ни пратят няколко колежки. Ако не друго, току-виж, ни повдигнали духа.

Потискащата атмосфера се разведри за миг. Валандер се възползва от случая и стана прав. Важно е да знаеш кога да сложиш край на едно съвещание. Сега беше моментът. Нямаше как да постигнат по-голям напредък. Нуждаеха се от сън.

Валандер отиде до кабинета, за да си вземе якето. Разлисти купчината бележки за пропуснати телефонни обаждания, която постоянно растеше. Вместо да се облече, се отпусна на стола. По коридора се чу шум от заглъхващи стъпки. Веднага след това настъпи тишина. Завъртя настолната лампа надолу към плота. Стаята потъна в мрак.

Часът бе дванайсет и половина. Без да се замисли, сграбчи телефона и набра номера на Байба в Рига. Точно като него и тя имаше нередовни навици, що се отнася до спането. Понякога си лягаше рано, но често й се случваше да будува до среднощ. Той никога не знаеше предварително. Сега тя отговори почти веднага. Беше будна. Както винаги се опита да разбере по тона й дали се радва да го чуе. Никога не се чувстваше сигурен, преди да й се обади. Този път имаше усещането, че е доста резервирана. Това веднага го накара да се почувства неспокоен. Искаше да получи уверение, че всичко е наред. Попита я как се чувства, разказа й за изтощителното разследване. Тя му зададе няколко въпроса. А после той не знаеше как да продължи. Тишината започна да отеква между Юстад и Рига.

— Кога ще дойдеш? — попита той накрая.

Отговорът й го изненада, макар че трябваше да го очаква.

— Наистина ли искаш да дойда?

— Защо да не го искам?

— Хич не се обаждаш. А когато се обадиш, ми обясняваш, че всъщност нямаш време да говориш с мен, как тогава ще имаш време за мен, ако дойда?

— Изобщо не е така.

— А тогава как е?

Не знаеше какво предизвика следващите му действия. Нито тогава, нито по-късно. Опита да потисне собствения си импулс, но не успя. Тресна слушалката върху вилката. Втренчи се в телефона. После стана и си тръгна. Още преди да стигне дежурната стая, се разкая. Ала познаваше Байба достатъчно добре и знаеше, че няма да вдигне, ако й позвъни отново.

Излезе навън в нощния въздух. Една полицейска кола тъкмо се отдалечаваше и изчезна покрай водната кула.

Нямаше вятър. Въздухът бе мразовит. Небето ясно. Вторник, деветнайсети октомври.

Нямаше обяснение за собствената си реакция. Какво ли щеше да стане, ако в този момент тя бе там до него?

Замисли се за убитите мъже. Сякаш внезапно очите му се отвориха за нещо, което до този момент не бе видял. Частица от самия него се криеше в цялата тази жестокост, която го обкръжаваше. Той беше част от нея.

Въпрос на степенуване. Нищо повече.

Поклати глава. Знаеше, че рано на следващата сутрин трябва да се обади на Байба. Тогава тя щеше да вдигне телефона. Нещата изобщо не бяха толкова зле. Тя ще разбере. Някой път умората можеше да накара и нея да избухне. И тогава ще е негов ред да прояви разбиране.

Беше един часът. Би трябвало да се прибере вкъщи и да спи. Да помоли някой от нощните патрули да го закара. Вместо това тръгна пеш. Градът бе пуст. В далечината се чу шум от свирещите гуми на кола, която поднася. Сетне тишина. Закрачи надолу по хълма към болницата.

Разследващият екип се бе съвещавал в продължение на седем часа. Макар че не се случи нищо съществено, вечерта беше изпълнена със събития. В промеждутъците, истината постепенно започва да се избистря, каза веднъж порядъчно почерпеният Рюдберг. И Валандер, макар да бе също толкова почерпан, веднага разбра какво има предвид. Никога не бе го забравил. Седяха на балкона на Рюдберг. Преди пет, може би шест години. Рюдберг все още не се беше разболял. Една юнска вечер, точно преди Еньовден. Празнуваха нещо, но Валандер не помнеше точно какво.

В промеждутъците истината постепенно започва да се избистря.

Беше стигнал болницата. Спря. Поколеба се за миг. После зави зад ъгъла и се озова при спешното отделение. Позвъни на нощния звънец. Когато се обади глас, каза кой е и попита дали акушерката Юлва Бринк е на работа. От другата страна потвърдиха. Помоли да го пуснат вътре.

Тя го посрещна пред стъклените врати. По лицето й можеше да види, че е разтревожена. Той се усмихна. Ала това не намали тревогата й. Може би усмивката му не беше достатъчно искрена. Или осветлението беше лошо.

Влязоха. Тя му предложи кафе. Той поклати глава.

— Ще остана съвсем за малко — каза той. — Сигурно имате много работа?

— Да — отвърна тя, — но мога да отделя няколко минути. Освен ако не може да почака до утре?

— Разбира се, че може — отговори Валандер. — Но понеже минавах от тук на път за вкъщи, реших да се отбия.

Бяха в стаята за служители. Една медицинска сестра тъкмо щеше да влезе, но се спря, щом зърна Валандер.

— Мога да почакам — каза тя и изчезна.

Валандер се наведе към бюрото. Юлва Бринк седеше на един стол.

— Сигурно сте мислили по въпроса — поде той. — За жената, която ви е ударила. Коя е била. Какво е правила тук. Защо е постъпила така. Сигурно сте си мислили отново и отново. Дали сте добро описание на лицето й. А може би има някоя подробност, за която сте се сетили впоследствие?

— Прав сте за това, че мислих. Но казах всичко, което можах да си спомня за лицето й.

— Но не и какъв цвят са били очите й?

— Защото така и не ги видях.

— Човек обикновено си спомня очите на хората.

— Стана светкавично.

Той й вярваше.

— Не е задължително да е лицето. Може да е имало нещо специфично в походката. Или белег на ръката. Човекът е комбинация от толкова много различни детайли. Мислим, че можем да разчитаме на паметта си, че подробностите веднага ще изскочат на повърхността. А всъщност е точно обратното. Представете си обект, който има способността да се носи по водата. Обект, който потъва изключително бавно. Така функционира паметта.

Тя поклати глава.

— Стана светкавично. Не помня нищо друго, освен това, което вече разказах. Наистина се постарах.

Валандер кимна. Не беше и очаквал друго.

— Какво е направила?

— Ударила ви е. Търсим я. Смятаме, че може да разполага с важна информация, която да ни предостави. Не мога да кажа повече.

Един стенен часовник показваше, че остават три минути до един и половина. Той подаде ръка за сбогом. Излязоха от служебната стаичка.

Изведнъж тя спря.

— Може би все пак има още нещо — поколеба се.

— Какво?

— Не се замислих за това точно тогава. Докато вървях насреща й и тя ме удари. Ами чак след това.

— Какво?

— Лъхна ме на особен парфюм.

— Как така особен?

Тя го погледна почти умолително.

— Не знам. Как се описва аромат?

— Това е едно от най-трудните неща на света. Но поне опитайте.

Видя, че тя действително полага усилия.

— Не — отвърна. — Не мога да намеря думи. Знам само, че беше специален. Може да се каже, че даже беше стипчив.

— Повече като афтършейв?

Тя го изгледа учудено.

— Да — потвърди. — Откъде знаехте?

— Беше просто хрумване.

— Може би не трябваше да го казвам. Особено като не мога да се изразя по-ясно.

— Напротив — каза той. — Може да се окаже важно. Човек никога не знае предварително.

Разделиха се при стъклените врати. Валандер слезе долу с асансьора и излезе от болницата. Крачеше бързо. Сега трябваше да спи.

Мислеше над думите й.

Ако беше останала следа от парфюма по табелката, щеше да й даде да я подуши утре рано сутринта.

Въпреки това още сега знаеше, че е същият.

Издирваха жена, която използва специфичен парфюм.

Запита се дали някога ще я открият.