Петата жена

6

Мракът се спусна в четвъртък вечерта на двайсет и девети септември, а полицаите вече бяха опънали платно, което да пази от дъжда, където мъртвият Холгер Ериксон висеше набучен на девет яки бамбукови пръта. Изгребаха примесената с кръв кал, която се беше събрала на дъното на рова. Страховитата задача и упоритият дъжд превърнаха местопрестъплението в едно от най-мрачните и отвратителни места, на които Валандер и колегите му се бяха озовавали някога. Пръстта се напластяваше по обувките им, препъваха се в електрическите кабели, които се виеха из калта, и силната светлина на прожекторите придаваше сюрреалистично усещане. Отново бяха извикали Свен Тюрен, за да идентифицира мъжа, увиснал на коловете. Той беше Холгер Ериксон. Нямаше място за съмнения. Издирването на изчезналия приключи преди дори да е започнало. Тюрен показа необичайно самообладание, сякаш не осъзнаваше какво стои пред очите му. В продължение на няколко часа неспокойно снова зад полицейските заграждения, без да каже и дума, докато в един момент Валандер внезапно забеляза, че е изчезнал.

Докато беше долу в рова, Валандер се почувства като хванат в капан плъх, подгизнал до мозъка на костите си. По вида на най-близките си сътрудници съдеше, че вършат работата си с цената на огромни усилия и едва издържат. И Сведберг, и Хансон няколко пъти излизаха от рова, подгонени от силни пристъпи на гадене. Но Ан-Брит Хьоглунд, която искаше да прати у дома по-рано вечерта, изглеждаше странно невъзмутима. Лиса Холгершон долетя на място веднага щом Валандер откри тялото. Тя организира мъчното за работа местопроизшествие така, че да не се пречкат и препъват един в друг. По едно време някакъв полицейски стажант се подхлъзна в калта и падна в рова. Нарани ръката си на един от прътите, та се наложи лекарят, който тъкмо умуваше как ще освободят трупа, да промие и превърже раната му. Валандер случайно видя как момчето се подхлъзна и му проблесна как най-вероятно са се развили събитията, когато Ериксон е паднал и се е нанизал на коловете. Първото, което направиха с Нюберг — техния съдебен експерт, бе да огледа грубите дъски. Свен Тюрен потвърди, че те са били сложени над рова като мостче. Холгер Ериксон собственоръчно ги сложил там. Веднъж Тюрен го придружил до кулата на хълма. Валандер научи, че Холгер Ериксон е бил страстен любител на птиците. Кулата, която се извисяваше, не беше ловна, а наблюдателна. Бинокълът от празния калъф откриха да виси на шията на Ериксон. На Свен Нюберг не беше нужно много време, за да установи, че дъските са били прерязани с трион, така че да рухнат и под най-малкото натоварване. След тази информация Валандер с мъка се изкатери извън рова и се усамоти, за да помисли. Опита да си представи развоя на събитията, ала не успя. Едва когато Нюберг констатира, че бинокълът има нощно виждане, Валандер започна да се досеща как бе станало всичко. Същевременно беше му трудно да приеме своето собствено тълкование. Ако беше прав, пред себе си имаха местопрестъпление, подготвено и планирано с такава зловеща и брутална прецизност, че изглеждаше почти невероятно.

Късно вечерта започнаха работата по изваждане тялото на Ериксон от рова. Заедно с лекаря и Лиса Холгершон трябваше да вземат решение дали трябва да изровят прътите и да ги прережат с трион, или да изберат най-страховития вариант и да изтеглят тялото.

Спряха се на последното по съвет на Валандер. Той и колегите му имаха нужда да видят местопроизшествието точно такова, каквото е било преди Холгер Ериксон да стъпи на моста и да полети надолу към смъртта си. Валандер се почувства задължен да вземе участие в зловещата финална част, когато жертвата бе издърпана от коловете и тялото й откарано. Минаваше полунощ, когато привършиха; дъждът намаля, но не показваше признаци, че ще спре, и единственото, което се чуваше, бе един електрически генератор и звуците на обути в ботуши крака, които джапат из калта.

Настана миг на бездействие. Нищо не се случваше. Някой донесе кафе. Изнурени лица призрачно просветваха в бялата светлина. Валандер реши, че трябва да си събере мислите и да направи равносметка. Какво всъщност се беше случило? Как щяха да продължат? Вече бе станало среднощ и всички бяха изтощени. Бяха разстроени, подгизнали, прегладнели. Мартинсон бе долепил телефон към ухото си. Валандер се зачуди дали разговаря с вечно разтревожената си жена. Но когато приключи разговора и прибра телефона в джоба си, той ги осведоми, че някакъв дежурен метеоролог обещава дъждът да спре през нощта. В същия миг Валандер реши, че най-доброто, което биха могли да направят в този момент, е да изчакат да се съмне. Още не бяха тръгнали по петите на предполагаем убиец, все още търсеха следи, които да им дадат отправна точка. Водачите на полицейските кучета, които пристигнаха на мястото, за да издирват Холгер Ериксон, не откриха никакви следи. Валандер и Нюберг се качиха в кулата, но не успяха да открият следи, които да ги отведат по-нататък. Тъй като Лиса Холгершон все още беше там, Валандер се обърна към нея.

— Доникъде не стигаме така — каза той. — Предлагам да се съберем отново тук на разсъмване. Най-доброто, което можем да направим, е да си починем.

Никой не възрази. Всички искаха да се махнат от там. Всички, освен Свен Нюберг. Валандер знаеше, че той ще остане. Щеше да продължи работата си през нощта и още щеше да е там, като се върнат. Докато другите тръгваха към колите, паркирани в дворчето, Валандер се помая.

— Какво мислиш? — попита.

— Нищо не мисля — отвърна Свен Нюберг. — Освен че никога в живота си не съм виждал нещо, което да напомня на това.

Валандер кимна безмълвно. И той не се бе сблъсквал с подобно нещо.

Стояха до рова и се взираха надолу. Найлоновото покривало бе разгънато.

— Всъщност какво гледаме? — попита Валандер.

— Копие на азиатски капан за хищници — отвърна Нюберг. — Какъвто са използвали и по време на война.

Валандер кимна.

— Такъв як бамбук не расте в Швеция — продължи Нюберг. — Внасяме го като въдици и материал за вътрешно обзавеждане.

— Освен това в Сконе няма хищници — замислено отбеляза Валандер. — Нито пък се води война. Та какво е това пред очите ни?

— Нещо, което не се вписва — отвърна Нюберг. — Нещо, което не е наред. Нещо, което ме плаши.

Валандер внимателно го изгледа. Нюберг рядко бе толкова словоохотлив. Освен това да дава израз на личната си неохота и страх си беше направо необичайно.

— Недей да работиш прекалено дълго — рече на сбогуване.

Нюберг не отговори.

Валандер прескочи огражденията, кимна на полицаите, които щяха да охраняват местопрестъплението през нощта, и продължи напред към стопанството. Някъде по средата на пътеката Лиса Холгершон беше спряла, за да го изчака. В ръката си държеше фенерче.

— Там ни чакат журналисти — уточни тя. — Какво всъщност можем да им кажем?

— Няма много за казване — отвърна Валандер.

— Не можем дори да им дадем името на Холгер Ериксон — рече тя.

Валандер се замисли, преди да отговори.

— Мисля, че можем да го направим — проговори след това. — Да допуснем, че шофьорът на цистерна действително е наясно какво говори. И че Ериксон не е имал никакви роднини. Ако няма кого да уведомим за смъртта на жертвата, можем да оповестим нейното име. Това, току-виж, ни помогне.

Продължиха да вървят. Далече зад тях прожекторите разпръсваха призрачна светлина.

— Какво още можем да съобщим? — попита тя.

— Че е убийство — отвърна Валандер. — Поне това можем да твърдим със сигурност. Ала не разполагаме нито с мотив, нито със следи, които да водят към извършителя.

— Създаде ли си някакво мнение вече?

Валандер усети колко е уморен. Всяка мисъл, всяка дума, която трябваше да произнесе, му костваха невероятно усилие.

— Не съм видял нищо повече от това, което и ти — каза той. — Но всичко е било щателно планирано. Ериксон е влязъл право в капана, който е щракнал. От това без особени усилия можем да си извадим поне три извода.

Отново спряха. Дъждът сега беше намалял значително.

— Първо, можем да приемем, че онзи, който го е извършил, е познавал Ериксон или поне част от навиците му — започна Валандер. — Второ, че извършителят наистина е бил решен да отнеме живота му.

Той понечи да продължи хода си.

— Каза, че знаем три неща? — обади се Лиса.

Валандер се вгледа в бледото й лице на светлината от джобното фенерче. Смътно се запита как ли изглежда самият той. Дали дъждът тази нощ бе отмил слънчевия загар от Италия?

— Извършителят е искал не само да отнеме живота на Холгер Ериксон — каза той. — Искал е да му причини болка. Възможно е да е висял на онези пръти много дълго, преди смъртта да го избави. Нямало е кой да го чуе. Само гаргите. Съдебните медици скоро ще могат на ни кажат колко дълго се е мъчил.

Лиса Холгершон направи гримаса на отвращение.

— Какъв човек би направил нещо подобно? — попита тя, докато вървяха.

— Не знам — отвърна Валандер. — Знам само, че ми се повдига.

Когато стигнаха края на нивата, там ги очакваха двама премръзнали репортери и един фотограф. Валандер кимна. Познаваше всички отпреди. Погледна към Лиса Холгершон, която поклати глава. Валандер изложи случилото се възможно най-сбито. Когато понечиха да задават въпроси, вдигна възпиращо ръка. Журналистите изчезнаха.

— Ти си криминалист с добра репутация — каза Холгершон. — През лятото ми стана ясно какъв потенциал имаш. Няма полицейски окръг в Швеция, който не би те искал в редиците си.

Спряха при колата й. Валандер разбра, че думите й са искрени, но беше твърде уморен да ги вземе присърце.

— Планирай работата по свое усмотрение — продължи тя. — Кажи ми какво искаш и ще го уредя.

Валандер кимна.

— След няколко часа ще видим — каза той. — Точно сега и двамата имаме нужда да поспим.

Когато Валандер се прибра у дома на „Мариягатан“, часът беше почти два. Направи си няколко сандвича и ги изяде на масата в кухнята. След това се просна на леглото в спалнята. Нагласи будилника да звъни в пет.

В седем часа отново се събраха в сивата утринна светлина. Метеоролозите бяха познали. Дъждът бе спрял. За сметка на това духаше силен вятър и беше станало по-студено. Полицаите, дежурили през нощта заедно с Нюберг, бяха приспособили временни държачи, които пречеха найлоновото платнище, покриващо местопрестъплението, да не бъде отвяно. След това дъждът внезапно спря и Нюберг изпадна в пристъп на ярост към капризните богове на времето. Понеже не изглеждаше никак вероятно скоро отново да завали, събраха платнището. Сега Нюберг и останалите техници работеха долу в рова, изложени на пронизващия вятър.

Докато караше към имението на Ериксон, Валандер премисли как ще е най-добре да протече работата по разследването. Не знаеха нищо за Холгер Ериксон. Това, че е бил заможен, разбира се, би могло да бъде мотив. От самото начало обаче Валандер беше скептичен. Острите бамбукови пръти в рова говореха на друг език. Не можеше да го разгадае, не знаеше накъде сочи, но вече се тревожеше, че са изправени пред нещо, което нормален човек трудно би могъл да проумее.

Както обикновено, когато се чувстваше несигурен, започна да мисли за Рюдберг, старото ченге, което някога му беше наставник и без чиито познания вероятно щеше да стане един крайно посредствен инспектор. Колегата му почина от рак преди почти четири години. Валандер потръпна, осъзнавайки колко бързо лети времето. Запита се как би постъпил Рюдберг. Търпение, каза си. Рюдберг щеше да отиде направо към квинтесенцията на речта си за Берг. Би ми казал, че сега правилото да бъда търпелив, важи повече от всякога.

Превърнаха кухнята в къщата на Ериксон във временен Генерален щаб на разследването. Валандер се опита да очертае най-важните задачи и да се погрижи те да бъдат разпределени колкото се може по-ефективно.

В ранния сутрешен час, когато всички бяха пребледнели и с хлътнали от умора очи, Валандер се нагърби с невъзможната задача да направи обобщение на събитията до този момент.

Всъщност имаше да каже само едно: не разполагаха с нищо, от което да започнат.

— Знаем много малко — подзе той. — Шофьор на цистерна на име Свен Тюрен подава сигнал за човек, който подозира, че е изчезнал. Това се случи във вторник. Ако казаното от Тюрен ни послужи за отправна точка и предвид датата на стихотворението, можем да приемем, че убийството е станало малко след десет часа вечерта миналата сряда. Точно кога не можем да кажем. Във всеки случай не по-рано. Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще кажат патолозите.

Направи пауза. Никой не зададе въпроси. Сведберг се изсекна. Очите му лъщяха. Валандер си помисли, че сигурно има температура и би трябвало да си бъде у дома в леглото. Същевременно също като него Сведберг бе наясно, че в момента са им необходими всички хора, с които разполагат.

— За Холгер Ериксон знаем много малко — продължи Валандер. — Бил е търговец на коли. Заможен, стар ерген, без деца. Един вид местен поет, който явно се е интересувал от птици.

— Всъщност знаем малко повече — прекъсна го Хансон. — Холгер Ериксон беше известна личност. Поне в този край и най-вече преди десет-двайсет години. Може да се каже, че си беше спечелил репутацията на гешефтар. Безцеремонен. Не понасяше профсъюзите. Натрупал беше цяло състояние. Името му бе намесвано в укриване на данъци и цял куп незаконни дейности. Но, ако правилно си спомням, никога не е бил осъждан.

— С други думи, искаш да кажеш, че вероятно е имал врагове — рече Валандер.

— В това можем да бъдем абсолютно сигурни. Ала това не значи, че са били готови да извършат убийство. Не и по начина, по който е извършено.

Валандер реши, че могат да обсъдят подострените пръти и срязаното мостче и по-късно. Искаше да поставя въпросите един по един. Най-вече за да може умът му да държи всички детайли в ред. Още нещо, което Рюдберг често му бе повтарял. Разследването на едно престъпление е като строителна площадка. Всичко трябва да се върши в правилната последователност, за да функционира.

— Да проучим живота на Холгер Ериксон е първото, с което трябва да се заемем — рече Валандер. — Но преди да си разпределим работата, бих искал да опитам да ви обрисувам каква според мен е била хронологията на престъплението.

Седяха около голямата кръгла маса в кухнята. В далечината, през прозорците, можеха да видят огражденията и бялото найлоново платнище, което плющеше на вятъра. Нюберг стоеше в калта и ръкомахаше подобно на облечено в жълто плашило. Валандер можеше ясно да си представи уморения му, раздразнен глас. Знаеше обаче, че Нюберг е способен и прецизен. Щом размахва ръце, то сигурно има основателна причина.

Валандер забеляза как вниманието му постепенно се изостря. Беше го преживявал толкова много пъти. Точно в този момент разследващият екип започва да следва дирята.

— Според мен нещата са се развили по следния начин — подзе Валандер, като внимаваше да говори бавно, и грижливо подбираше думите си. — Някъде след десет часа в сряда вечерта или може би рано сутринта в четвъртък Холгер Ериксон излиза от къщата. Не заключва вратата, защото възнамерява скоро да се прибере. Не е излизал извън пределите на имота си. Носи със себе си бинокъл. Нюберг установи, че уредът има приспособление за нощно виждане. Тръгва надолу по пътеката, която върви към рова, над който е поставил мостче. Вероятно се е бил запътил към кулата на хълмчето от другата страна на рова. Интересувал се е от птици. Точно сега, през септември и октомври, прелетните птици се отправят на юг. Не съм много наясно как става това и в какъв ред отлитат, но съм чувал, че големите ята летят и намират пътя си нощем. Това би могло да обясни бинокъла и късния час. Е, освен ако не се е случило рано сутринта де. Стъпил е на мостчето, което моментално се е счупило на две, защото дъските предварително са били срязани почти до края. Полетял е право надолу в рова, по очи, и се е нанизал на прътите. Там намира смъртта си. И да е викал за помощ, никой не го е чул. Къщата, както вече сте забелязали, е разположена много усамотено. Стопанството неслучайно е кръстено „Уединение“.

Преди да продължи, си наля кафе от един от термосите на ведомството.

— Ето така според мен са се развили нещата — допълни. — В заключение пред нас възникват доста повече въпроси, отколкото отговори. Ала именно оттук трябва да започнем. Изправени сме пред едно добре планирано убийство. Брутално и жестоко. Налице нямаме никакъв явен или дори предполагаем мотив. Не разполагаме и с улики, които да ни дадат отправна точка.

Всички мълчаха. Валандер обходи масата с поглед.

Най-накрая Ан-Брит Хьоглунд наруши мълчанието.

— Има още едно нещо, което е важно. Който и да го е извършил, не е имал никакво намерение да прикрие деянието си.

Валандер кимна. Възнамерявал бе да насочи вниманието им точно към това.

— Смятам, че тук става дума за нещо повече — каза той. — Капанът за животни би могъл да се тълкува и като акт на преднамерена и демонстративна жестокост.

— Още един луд ли ще трябва да търсим? — попита Сведберг.

Всички около масата знаеха какво има предвид. Спомените от изминалото лято все още бяха прекалено ясни.

— Не можем да пренебрегнем тази възможност — рече Валандер. — Изобщо нищо не можем да пренебрегнем.

— Прилича на капан за вълци — уточни Хансон. — Или нещо, което си гледал в някой стар военен филм, където действието се развива в Азия. Странна комбинацията: вълчи капан и любител на птици.

— Или търговец на коли — вметна Мартинсон, който до този момент бе мълчал.

— Или поет — предположи Ан-Брит Хьоглунд. — Имаме богат избор.

Часът стана седем и половина. Срещата приключи. Засега щяха да използват кухнята на Холгер Ериксон, когато бе нужно да се събират. Сведберг тръгна, за да поговори надълго и нашироко със Свен Тюрен и момичето от компанията за топливо, което беше приело поръчката на Ериксон.

Ан-Брит щеше да се погрижи да установят връзка с всички съседи в околността и да ги разпитат. Валандер си спомни за писмата в пощенската кутия и й поръча да поговори със селския пощальон. Хансон щеше да претърси къщата заедно с няколко техници от екипа на Нюберг, докато Лиса Холгершон и Мартинсон щяха заедно да организират всички останали задачи.

Колелото на разследването започна да се върти.

Валандер си облече якето и тръпна през виелицата към рова, където найлоновото платнище плющеше. Разпокъсани облаци се гонеха по небето. Вятърът го накара да свие рамене. Внезапно чу в далечината крясъците на гъски, отлитащи на юг. Спря и вдигна очи към небесата. Мина известно време, докато съзре птиците. Беше малко ято, което летеше на югозапад, горе във висините, досами облаците. Предположи, че както всички останали птици, прелитащи над Сконе, и тези щяха да напуснат страната при нос Фалстербу.

Валандер се умисли, загледан в птиците. Мислеше си за стихотворението, което стоеше на писалището. Отново закрачи. Усети как през цялото време тревогата му нараства.

Имаше нещо в този брутален акт, което го разтърси. Може би е било изблик на сляпа омраза или лудост. Убийството също така бе извършено пресметливо и хладнокръвно. Не можеше да определи кое го плаши повече.

Когато Валандер стигна до рова, Нюберг и техниците вече започваха да издърпват окървавените пръти от калта. Всеки кол увиваха в найлон и товареха в чакаща кола. По лицето на Нюберг имаше петна от кал, а той самият се движеше с резки и нервни движения долу в рова.

Валандер имаше усещането, че гледа в зейнал гроб.

— Как върви? — попита той, като се опита да звучи окуражително.

Нюберг смотолеви нещо нечленоразделно. Валандер реши засега да не го пита нищо. Нюберг бе раздразнителен и избухлив, винаги бе готов да започне кавга с някого. Общоприетото мнение в участъка на Юстад беше, че нито за миг не би се поколебал да се разкрещи на директора на шведската полиция, ако намери и най-малкия повод за това.

Полицията бе стъкмила временен мост над рова. Валандер го прекоси и тръгна към другия склон на хълма. Бурният вятър дърпаше якето му. Загледа се в близо триметровата кула. Беше построена от същия материал, който Ериксон бе използвал за мостчето си. Дървена стълба бе поставена под ъгъл спрямо кулата. Валандер се изкачи по нея. Платформата беше не по-голяма от един квадратен метър. Вятърът шибаше лицето му. Макар да се намираше само три метра над хълма, целият пейзаж се преобрази. Зърна Нюберг долу в рова. В далечината видя сградата на стопанството на Ериксон. Приклекна и започна да оглежда платформата. Изведнъж съжали, задето се е качил на кулата, преди Нюберг да е привършил със събирането на улики, и бързо слезе долу. Опита да застане така, че кулата да му пази завет. Беше много уморен. Но нещо силно го безпокоеше. Опита се да назове усещането. Униние? Толкова кратко бе траяла радостта. Пътуването до Италия. Решението, което бе взел, да се сдобие с къща, защо не и с куче. И Байба, която скоро щеше да дойде.

А ето че сега един старец лежи набучен на колове в ров и светът отново започна да се изплъзва изпод краката му.

Зачуди се колко още ще му стигнат силите.

Насили се да отпъди мрачните мисли. Трябваше колкото се може по-бързо да открият онзи, който бе спретнал този зловещ мъртвешки капан за Холгер Ериксон. Валандер внимателно се приплъзна надолу по склона на хълма. В далечината видя Мартинсон да се задава по пътеката. Както обикновено бързаше. Валандер тръгна да го пресрещне. Все още беше изпълнен със съмнения и несигурност. Как да подхване разследването? Търсеше отправната точка, но сякаш не успяваше да намери такава.

После по изражението на Мартинсон позна, че се е случило нещо.

— Какво има? — попита.

— Трябва да се обадиш по телефона на някаква си Ваня Андершон.

Валандер трябваше да потършува в паметта си, преди да си спомни. Цветарницата на „Вестра Валгатан“.

— Ще трябва да почака — ядоса се той. — По дяволите, сега нямаме време за това!

— Не съм толкова убеден — рече Мартинсон и изглеждаше почти засегнат, че се налага да му противоречи.

— Защо?

— Изглежда, че собственикът на цветарницата изобщо не е заминал за Найроби. Йоста Рюнфелд.

Валандер все още не разбираше за какво говори Мартинсон.

— Явно жената се е обадила в туристическата агенция да попита кога точно се връща той. Тогава разбрала.

— Какво е разбрала?

— Че Йоста Рюнфелд изобщо не е отишъл на „Каструп“. Изобщо не е заминал за Африка. Въпреки че бил платил и получил билета си.

Валандер втренчено гледаше Мартинсон.

— Това означава, че имаме още един изчезнал — каза Мартинсон неуверено.

Валандер не отговори.

Вече бе девет часът сутринта, петък, трийсети септември.