Разбитото око

10.

Тея не доближи Стеблото на лилията, докато не видя група млади черногвардейци, които също отиваха натам. Бяха от нейния кораб. Наистина ли бе обикаляла толкова набързо, че другите новаци тепърва се добираха до моста? Огледа отново уличките наоколо и въпреки дъжда си сложи за малко тъмните очила. Разшири зениците си силно, още по-силно, докато не изпълниха очите ѝ. Озърна се наляво и надясно и се взря по-напрегнато в кръстовището. Потърси и следи от парил, и убиеца. Не откри нищо.

Пъхна припряно очилата в един джоб и изтича към плътния неспирен поток от минаващи по моста покрай стражниците на Хромария, стоящи с огледалните си брони в обикновено празните стражеви постове. Войната… Войната се бе разгоряла истински и те бяха готови да отблъснат нападение. Тук. Не беше за вярване.

— Истина ли е? — попита един страж черногвардейците. — Призмата мъртъв ли е?

— Загубихме го — отвърна някой.

— „Загубихте го“? Какво?! Той да не е грош? Загубили сте го в морето, а не просто така. Чух, че сте претърсвали бреговете дни наред. Вашата работа не беше ли да го пазите да не се „загуби“?

Един от новаците — Феркуди, изръмжа и му налетя. Другите го хванаха и го дръпнаха, за да продължат към кулата.

— Оставили сте го да умре! — кресна стражът. — За какво сте годни, щом сте оставили Призмата да се удави? И никой от вас не е скочил във водата да го търси?!

Феркуди се разпсува, а, Круксър почти опря нос в лицето на стража. Каза нещо, което Тея не можа да различи, но не направи никакво заплашително движение. Стражът не продума повече, само сълзите се стичаха по бузите му.

Тези хора обичаха Гавин. Почти не го познаваха, а плачеха за него.

Не, каза си Тея, май не беше права. Не го познаваха лично, но Гавин беше пред очите на всички отпреди тя да се роди. И се справяше добре като Призма. Сигурно навсякъде в Ясписите бяха плъзнали слухове заради толкова окаяно оскъдното съобщение от властниците.

„Изчезнал“. Дума, която не бива да подмяташ нехайно в началото на война, първите две сражения от която бяха завършили… неблагоприятно за Хромария.

За тези хора Гавин беше почти бог, а бяха загубили две битки, макар че и той се сражаваше. Как можеха да надделеят без него?

Въпрос, който и черногвардейците си задаваха ден след ден. Не си затваряха очите и за своя провал.

Тя не каза нищо, подмина стражите с наведена глава.

Макар че Стеблото на лилията бе изцяло покрито със син и жълт луксин — прозирен, но немислимо здрав, Тея извървя двайсет-трийсет крачки, преди да свали качулката си. Напиращата с прилива вода се пенеше от вятъра. Сега вълните блъскаха моста, който дори не потрепваше. Мост, който беше символ на самия Хромарий. Целият хаос и грохот на света се надигаха и разбиваха в него, а той си оставаше неизменен, непоклатим, неуязвим.

Винаги беше чудато преживяване да крачи в този тунел от светлина и да вижда напора на водата, стигаща високо над главата ѝ, понякога и преливаща отгоре. Вече бе имало опити да взривят моста с бурета черен барут. Поне три от нападенията бяха предотвратени. Една каруца бе успяла да навлезе в моста и теларският партизанин, вече издъхващ от раните си, бе подпалил с лудешко настървение товара си.

В затворената тръба взривът бил като изстрел на мускет и към двата края на моста. Десетки хора бяха загинали, но мостът бе устоял. Ахана Сръчната била жълтият суперхромат начело на създаването на моста преди повече от две столетия. Такава беше славата ѝ, че и днес имаше инженери, които се обявяваха за нейни преки следовници чрез наставник след наставник.

Тея се опита да си напомни за тази въплътена сила, когато поредната вълна се стовари върху моста и преля над него.

Тя остана встрани от Феркуди и неколцината му приятели. Но когато се разсмяха щастливо, няма и две минути след скръбта и готовността да се сбият, ги видя такива, каквито сигурно бяха в очите на наставниците — деца на по шестнайсет-седемнайсет години, присмиващи се на нечий непохватен опит за целувка, но същевременно и бойци, смъртоносни и лениви, неумолими и глупави, хем мъже, хем момчета.

„Твърде много умуваш, Тея.“

Вмъкна се някак в асансьора, без да забележат, че се е напъхала сред тях. Понякога е добре да си дребничка. Понякога искаш да не ти обръщат внимание. Не беше настроена приказливо, но се питаше дали няма да сметнат, че се държи недружелюбно. Не, бяха прекалено заети със себе си.

Остана в асансьора, когато новаците се изнизаха, и се качи на етажа, където беше стаята на Кип. Чиновниците бяха твърде заети в дните преди отплаването на флота, за да се занимават и с обичайните си дела. Затова Тея и Кип не бяха успели да регистрират документите за освобождаването ѝ. Кип го нямаше и тя трябваше да се погрижи тутакси за документите. Ако дъртакът Андрос Гайл си спомнеше за нея, непременно щеше да я присвои като собственост на неговия внук, дори само за да направи нещо напук на Кип.

„Ама че си идиот, Кип, защо ти скимна да нападнеш Андрос Гайл? Защо тъкмо него?“

И къде ли беше Кип сега? Щеше ли да се прибере някога?

Да се прибере ли? При Андрос Гайл и чакащата го бесилка?

Може и да беше жив, но на Тея не ѝ се вярваше да го види отново. Двамата бяха партньори само няколко месеца, но през това време се случи какво ли не. Те бяха изгнаници заедно, биха се заедно и в прекия, и в преносния смисъл. Заболя я душата.

Опипа мускалчето със зехтин, което още носеше на шията си. И щеше да го носи, докато не получи потвърждение от секретарите, че документите за освобождаването ѝ са заверени и няма връщане назад. След това щеше да го строши. Надяваше се да е скоро.

Ключът се завъртя лесно в бравата, Тея отвори и побърза да влезе.

— Здравей, гълъбче — прозвуча мъжки глас в тъмнината. — Обърни се.

Тея се вцепени за миг, после се обърна, без да пуска дръжката на вратата.

— Кой сте вие? И какво правите тук?

— Два… чудесни… въпроса.

Мъжът имаше луничава светла кожа и остатъци от оранжева коса, които бе вчесал в напразен опит да прикрие неравното си плешиво теме. Премяната му подобаваше на богат търговец, носеше и тънко черно наметало, в едната си ръка държеше петасос с кадифена периферия. Очите му приковаваха вниманието с кехлибарения си цвят. Не заради притегляне на жълт или оранжев луксин, просто си бяха такива. Усмивката му показа чисто бели зъби.

— Когато сме сред хора, ще ме наричаш „господин Шарп“.

Това ѝ подсказа очевиден въпрос.

— Но когато сме наса…

— Убиеца.

— Моля?

Страхът прониза Тея и тя се ядоса на себе си.

— Убиеца. Нещо като титла. Убиеца Шарп. Някога имах истинско име. Отказах се от него.

Това я подтикваше да зададе още натрапващи се въпроси. Да върви по дяволите.

— Какво правите тук? — попита рязко.

— Набирам нови хора.

— Не успяхте. Сега се махайте.

„Набира нови хора ли?“

Той не помръдна от мястото си.

— В пристанището направи добър избор, макар че ми затрудни живота. Схватливо момиче си, а? Видя парила, но реши да пренебрегнеш съобщенията? Натъкна се на враг с неизвестни за тебе способности, който искаше да се срещнете на избран от него терен… и предпочете да не се въвличаш в такъв сблъсък. Това беше… много благоразумно за твоите години. И ме кара да бъда още по-настойчив. Имам работа за тебе. Ако я свършиш, ще ти дам документите.

— Какви документи? — престори се тя на глупачка.

— Сериозно ли говориш? — недоволно попита той. — След като те похвалих за ума ти? Още си дете, а? Но си също и необработен скъпоценен камък. Ако изпълниш задачата си, ще ти дам твоите документи, кълна се в душата си и в надеждата си за просветление. Ако не го направиш, ще ги дам на Андрос Гайл, чиито поръчки се е случвало да изпълнявам. Само да му напомня коя си и каква си и животът ти ще стане доста тежък, не мислиш ли? Очакваш ли някой да види отново тези документи за освобождаване на роб, ако ги връча на висшия лукслорд Гайл?

На този въпрос можеше да има само един отговор.

— А защо да вярвам, че ще ги дадете на мен?

— За мен клетвите са свещени. Опиташ ли се обаче пак да попречиш на плановете ми, като отидеш при друг от властниците…

Тея го нападна с юмручен удар към гърлото.

И на мига се свлече безчувствена в ръцете му. Той я вдигна с лекота и я сложи на леглото на Кип с нежността на любовник. Тея не усещаше нищо. Тялото ѝ просто изчезна и отвори огромна дупка в сетивата ѝ. Надушваше чудатия мъж, нарекъл се Убиеца. Миришеше на портокалови кори, джинджифил и мента — ободряващо, дори привлекателно ухание. Мразеше го за това.

Усмивката му разкри най-белите, най-съвършените зъби, които бе виждала. Той нагласи ръцете и краката ѝ удобно. Опря два пръста в горната ѝ устна не като знак, че тя трябва да мълчи, а за да провери дишането ѝ. После се отдръпна. Изглеждаше доволен, когато попита:

— Можеш ли да говориш?

Тя отвори уста, но не владееше дишането си толкова, че да изкрещи, дори не можеше да шепне. Нещо не беше наред. Изобщо не беше наред. Объркването заплашваше да избуи в паника.

— Тялото е такава загадка, не си ли съгласна? Безброй неща трябва да се случват правилно миг подир миг, за да поддържат живота в това месо. — Той вдигна отпуснатата ѝ ръка и я остави да падне безжизнено. — Нека ти кажа най-интересната новина — колкото повече знаеш, толкова по-ясно проумяваш, че загадката е неизчерпаема. И най-мъдрите хирурзи в сатрапиите все още вярват, че кръвта е неподвижна в крайниците ни, че само се размърдва подобно на приливите и отливите, което може би дори зависи от положението на луната. Моите хора обаче знаят от векове, че кръвта се движи в цялото тяло и сърцето работи като помпа. Знаем, защото можем да наблюдаваме това. И все пак дори за нас, които виждаме ясно каквото сто поколения хирурзи още не са открили, има загадки. В края на краищата не ги превъзхождаме чак толкова. Различаваме се в степента на знанията, не във вида им. Знам, че ако имам късмет, притискане тук или кристалче там ще причини това или онова. Ти беше толкова бърза. Толкова бърза… Усещаш ли вече боцкане в ходилата? Мигни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.

Тея не усещаше нищо. Нищичко. Беше затворничка в собствената си безчувствена плът. Усети сълзи да напират в очите ѝ. А после — боцкане първо в едното ходило, после и в другото. Мигна почти неволно.

— Добре. Всеки момент ще започне и боцкането в пръстите ти.

Той позна. Каквото и невежество да си приписваше, позна съвсем точно. От това ужасът ѝ не стихна, само се промени.

— Престани да мислиш за страха си — настоя Убиеца. — Всички усещания ще се възстановят. Аз си върша работата много умело. Докато си възвърнеш говора, искам да си готова с догадката как направих това.

На Тея ѝ беше омразно, че е толкова податлива, но този мъж имаше някакво странно обаяние. И беше прав. Тя вдиша дълбоко и откри, че усеща това и в гърдите си. Слава на Оролам.

С още няколко вдишвания преодоля и чувството на безсилие, за да се отпусне достатъчно и да разшири очите си така, че да вижда парил. От гледката дъхът ѝ спря отново.

Цялата стая беше пълна с парил. Безформеният сияен облак проникваше във всяко ъгълче и ниша. А парилът като че се бе просмукал и в нейното тяло, и в Убиеца. Той бе използвал това, за да ѝ причини нещо. В обучението ѝ за Черната гвардия тепърва започваха да обсъждат кои рани до какви увреждания водят. Собственият ѝ опит в битките, наблюденията над убитите, умиращите и ранените още бяха твърде пресни и болезнени, за да разсъждава над това. Тя обаче бе виждала клането на твърде много животни в имението на господарката Лусигари, където израсна. Кози, свине, говеда. Готвачката предпочиташе гърлата им да бъдат прерязвани, за да изтече кръвта, но съпругът ѝ Еймъс обичаше да размахва брадвата.

Той беше от мъжете, които никога не са ходили на война, но с удоволствие приказваше какъв велик воин щял да бъде. Трябваше да се задоволи с ролята на касапин. Тея бе гледала как брадвата за цепене на дърва се стоварва и вол пада безжизнен, щом острието съсече гръбнака му. Видя и как Еймъс оплеска удара, когато беше пиян, само разтроши прешлен и задните крака на кравата се подгънаха безсилно, но предните още бяха изправени.

— Притиснал си гръбнака ми — каза тя.

Убиеца я погали нежно по бузата.

— Схватлива си. Позна, но това не стига. Не ти препоръчвам да притискаш наслуки гръбнаците на хората, за да научиш как се прави. Сбъркаш ли, ще спреш сърцето или дишането. Аз трябваше да направя шест опита, докато налучкам правилния начин. И когато си въобразих, че съм го овладял, парализирах едно момче завинаги. Наложи се да инсценирам падането му в кладенец. Момчето живя още шест месеца, докато някой не забрави да му даде вода и то издъхна тихомълком.

— Колко сте? — попита Тея.

— Толкова малко сме, че винаги търсим още хора като нас. Достатъчно сме обаче да не приемаме онези, които не могат да вършат работата. Можеш ли вече да се раздвижиш?

— Да. Имаш ли нещо против?

Този въпрос ѝ беше противен, но Убиеца приличаше на див звяр. Внезапно движение би го предизвикало да нападне.

— Отвори си устата. — Тя се подчини. — Добро момиче.

Той разтвори устните ѝ с палец и показалец. Тея изви глава встрани.

— Не мърдай! — изсъска Убиеца.

И тя се смръзна.

Той дърпаше устните ѝ нагоре и надолу, за да огледа усърдно устата ѝ. После пъхна внимателно дълъг пръст и опипа зъбите ѝ един по един. В очите му личеше странно удоволствие.

Обзе я внезапното диво желание да му отхапе пръста. Нямаше представа защо преживява опипването като такова гнусно насилие, но я накара да се чувства омърсена — очите му бяха зейнали от смахната страст, не от магия.

Най-сетне я остави на мира. Извади мокрия си пръст от устата ѝ. Помириса го, после го доближи до носа ѝ.

— Магданоз — каза Убиеца. — Дъвчи магданоз и дъхът ти няма да е толкова гаден. — Облиза пръста си. — Помириши сега.

Пръстът пак беше под носа ѝ. Миришеше на слюнка. Уф… Защо го послуша?

— Много по-добре, не мислиш ли? — попита господин Шарп.

Тея мълчеше. Усещаше стомаха си на топка и не знаеше може ли да владее гласа си. Изведнъж повярва, че той нарочно я е изкушавал да го ухапе. Какво би направил, ако му беше дала такъв повод? Кошмар, от който нямаше как да се събуди…

Той се изправи.

— Умна. И млада. Ще бъдеш страховита, Адрастея. Ако оцелееш. Ако не бъдеш предадена на собственик, решен да сломи този дух по най-лошия начин, по който една млада жена може да бъде смазана. Знам, че се мислиш за много корава и нищо не може да те пречупи. Това е утешителна лъжа и не те съветвам да научиш това на свой гръб. Повярвай ми, никой не е толкова корав. Но аз, Адрастея, не искам от тебе да живееш в страх. Просто ти предлагам да използваш ума си, който вече прояви. Помисли не само какво ще сполети самата тебе, ако ме издадеш на някого. Опитай се да предвидиш какво ще се случи на командир Железни, ако реши да те защити. Вероятно всичко би завършило добре за вас, ако се канех да дам документите на обикновен робовладелец. Но да изправиш командир Железни срещу Андрос Гайл?… Според тебе кой ще надделее в такъв сблъсък? Железни е добър човек и няма да се спре, докато не бъде съсипан заради тебе.

Тея жадуваше да го убие. Как смееше да заплашва Железни?

— Или би могла да отидеш при Карис, да речем?

На Тея изобщо не ѝ бе хрумнало това, но щом го чу от него, дори не се съмняваше, че би го направила. Карис знаеше всичко за трудностите, с които се сблъскват жените в Черната гвардия, и също беше добър човек. Посърна тутакси, защото господин Шарп предвиждаше постъпките ѝ. Знаеше всичко за нея и беше немислимо проницателен. Разбира се, той се бе подготвил за срещата.

Зад този факт се мяркаше някаква важна мисъл, но Тея не успяваше да се вкопчи в нея заради страха.

— И какво ще я сполети?

— Може би нищо. Висшият лукслорд Гайл бездруго я мрази. Разбира се, сега тя е съпруга… или вдовица на Гавин и двамата са от едно семейство. Досещам се, че Бялата ще притиска Карис да се помири със стареца. И Карис едва ли ще гори от желание да се обремени с още един проблем, който води към пряк сблъсък с един от най-отмъстителните мъже в Седемте сатрапии. Всъщност колко добре те познава тя? Или да допуснем, че реши да те защити и не само пропилее шанса да се помири с него, ами той победи. Законът е на негова страна и той наистина ще победи. Какво би направил после с тебе напук на Карис?

Тея си облиза устните.

— А защо и той да не иска помирение? Може да се откаже от мен, за да прояви добра воля.

— Добра воля ли? — засмя се той, сякаш чу шега. — Признавам, че на Андрос Гайл воля не му липсва, но никак не е добра.

Прищевките на големците съсипват живота на онези, които се бъхтят в подножието. Винаги рискуваш, ако привлечеш вниманието им. Тея беше обречена.

— И все пак си права — продължи господин Шарп. — Логично е да смяташ, че има и такава възможност. Но според мен трябва да прецениш доколко е вероятна. А дотогава те съветвам да не си вириш главата. Скоро ще научиш заповедите ни. Една проста задача и си свободна. Извинявай, ще го кажа по-точно — една проста задача и една среща след това, защото и моите господари искат шанс да ти направят предложение за работа. — Той тръгна към вратата. — Обмисли внимателно какво може да ти струват прибързаните решения. Имаш чудесни заложби, Адрастея…

Измъкна се навън и затвори вратата. Последното, което Тея видя, беше знакът отзад на наметалото — бухал, безшумният в полета си нощен ловец с разперени криле и протегнати нокти, почти невидим заради черното везмо на черния плат.

Тея скочи, метна се към вратата и в движение измъкна кинжал от канията, закачена на стената. Протегна ръка да отвори… и замря.

Миговете се изнизваха. „Отвори вратата, Тея. Подгони го и забий този нож в гърба му!“

Заключи вратата и се тръшна на леглото. Мускалчето със зехтин тежеше като котва, която я теглеше надолу. Отново робиня, след като свободата беше толкова близо. По-лошо от смъртта. Пъхна се под завивките и се сви на топка. Но не заплака.

Очите ѝ сълзяха, но тя не плачеше. Проклятие…