8.

Когато „Скитник“ доближи пристана, Тея вече чакаше на мястото си до фалшборда. Освен обичайното гъмжило от моряци, докери, търговци, рибари и тук-там по някой благородник, кейовете на Големи Яспис бяха претъпкани с обикновени хорица, които жадуваха отчаяно да научат дали техните любими се прибират у дома.

А имаше и тълпи рутгарски войници — качваха се на кораби, за да потеглят към войната, от която Тея и нейните приятели се връщаха.

Пътуващите на „Скитник“ се трупаха в средата на кораба, откъдето щяха да слязат по трапа. Тея скочи върху планшира и се задържа с ръка за въже от такелажа. Наведе се, хвана се с две ръце за мрежата от конопени върви по борда и се превъртя надолу. За миг я обзе радост, че изобщо помни как да го направи. В началото на обучението ѝ всеки ден имаше тренировки по акробатика, но откакто бе започнала да се подготвя за Черната гвардия, изобщо не се занимаваше с това.

Вкопчена в мрежата, Тея виждаше, че техният пристан вече е пълен с хора, които копнееха за новини. Флагманският кораб на Андрос Гайл беше първият от разгромения флот, който се прибираше у дома. На Ясписите вече бяха научили за поражението от съобщенията с гълъби, но хората бяха жадни за подробности.

Корабът опря разтърсващо в пристана. До Тея един моряк се държеше за мрежата и сега ѝ се ухили и скочи пръв, за да омотае въжетата около големите кнехти. Тея скочи миг по-късно, не стигна толкова далече заради ниския си ръст, но тутакси се потопи в напиращата гмеж от клюкари, приятели, роднини, разносвачи на храна и продавачи на вино, които се надяваха на клиенти, желаещи веднага да прочистят устите си от вкуса на морски сухари и престояла вода.

Изпита странно облекчение, щом я погълна равнодушната към нея тълпа. Толкова дребничка беше, че просто се изгуби в гъмжилото. Нейната наставничка по акробатика и ръкопашен бой в Аборнея не беше много по-висока и я поощряваше да разпознава тълпите, да долавя настроенията им — от ядосаните зрители, напускащи хиподрума, след като събралият залозите кон не е стигнал пръв до финала, до радостните зяпачи, посрещащи танцьорите и менажериите от екзотични животни, които пристигат за Празника на Одес по случай Слънцеднев.

Такъв усет можеш да развиеш у себе си само когато си в ноктите на този звяр. Ако ще наоколо да се движат хиляда или десет хиляди тела, ти си в досег само с десетина около тебе, особено ако си дребничка. И трябва да осъзнаваш всяко свое движение. Има размити предели, в които да се движиш настъпателно, дори грубо, без околните да приемат това като посегателство. Стига да боравиш ловко с времето — мигновеното остро раздразнение ще отмине безследно, ако вече те няма близо до човека, обърнал се да види кой го е блъснал. Тея се шмугваше, буташе, напираше и се провираше плавно, съзнанието ѝ едно цяло със собственото ѝ тяло.

Нейната учителка с фигура на млада жена и набръчкано като Червените канари лице дори бе намислила Тея и дъщерята на господаря да натрупат опит с разярена тълпа в Тъмниците — окаяно бедното ангарско гето в Одес, но господарят не искаше и да чуе за това.

В този ден Тея не се наслаждаваше на познатата прелест на седемте кули на Хромария, засияли под слънцето. Нямаше къде да отиде. Командир Железни бе казал на своите черногвардейци: „Днес почивайте. Утре призори да сте на площадката както обикновено.“

Неспокойна бодрост изпълваше Тея. Можеше да се поразходи, щеше да има полза от това — колкото по-добре опознаеше града, толкова по-лесна щеше да е подготовката ѝ за Черната гвардия. Но днес имаше да свърши нещо. Откри, че пак е стиснала проклетия мускал, вместо да си помага и с тази ръка, докато се промушва в навалицата.

„Твърде много мислиш, Тея…“

Тъкмо вече се измъкваше от кейовете, когато в нея се блъсна някакъв мъж. Тя се бе отместила достатъчно, за да се разминат. Онзи явно го направи нарочно.

Но той изчезна, а в ръката ѝ остана нещо.

Тея се обърна на място и така загуби устрема, ритъма си. Тълпата я изплю към пазара до пристанището. Не успя да огледа мъжа, зърна тъмно наметало, може би сивкава туника под него… По дяволите, изплъзна ѝ се. Все едно за нищо не я биваше. Дръпна се встрани от потоците хора и погледна какво държи. Бележка.

На мига отгатна, че написаното няма да ѝ допадне.

Тея, гледай в парил. Веднага.

Същинското ѝ обучение за нейния особен цвят беше кратко, но магистра Марта Мартаенс бе успяла да ѝ втълпи нещо — когато околните видят как зениците на жена се разширяват толкова, че в очите ѝ не остава бяло, те не само се смущават, но и изпадат в ужас. Тъкмо това трябваше да направи с очите си, за да вижда парил, който се намираше в спектъра толкова далече от подчервеното, колкото и подчервеното от видимото червено. Преди разширяваше зениците си и бързо ги свиваше отново, но това я уморяваше. Сега си сложи тъмните очила, които ѝ бе дал командир Железни, и отпусна очите си — повече, още повече…

И първо видя парил в надпис по гърдите на плещест страж от Хромария. Буквите се мержелееха безплътно, рееха се по-леки от въздуха и крехки, за да изпишат думата „подкупен“.

Дъхът ѝ спря. Какво? Защо? Изведнъж стана бездейна, стърчеше като някакъв балама и зяпаше, сякаш е пристигнала току-що на Ясписите и само се блещи, вместо да се движи, да прави нещо, да крои планове.

— Нужна ли ви е помощ, госпожице? — попита стражът, забелязал погледа ѝ.

Тя завъртя глава и се шмугна покрай него. Навлезе в пазара, където един викач, застанал на малкия си сандък, се вторачи в нея. Над главата му висеше думата „наш“.

Кои бяха те? Какви ги вършеха? Защо ѝ показваха това? Очевидно беше, че някой сред тях може да притегля парил. Умел притеглящ. По-умел от Тея, щом можеше да прави трайни букви. Или пък беше съвсем наблизо и просто поставяше знаците няколко мига преди тя да се появи.

На стена в тясна уличка имаше думи: „Оттук, Тея“.

Тя се вцепени.

На друга стена: „Няма да ти сторим зло“.

На още една стена проблесна освободена светлина, защото минувач опря длан там, където бяха изписани безплътните думи: „Само ние можем…“ Останалото го нямаше, а прочетеното се разкъса и изчезна, защото минувачът плъзна ръката си, без да вижда надписа.

Сърцето ѝ блъскаше тежко. „Дишай, Тея. Така се побъркват хората. Виждат онова, за което са слепи, откриват във всичко белег на заговор.“

Само че луди са онези, които виждат несъществуващото.

Тея бе срещнала досега само още двама притеглящи парил. Магистра Мартаенс, която ѝ даде няколко урока по искане на бившата ѝ господарка Аглая Красос, и убиеца, който заби игла от парил в шията на една жена и я остави да умре в гърчове.

Ето я и следващата уличка: „Оттук, Тея“.

Онзи убиец използваше твърд парил също като в легендите. Магистра Мартаенс се закле, че е невъзможно да притеглиш твърд парил. Или поне тя не беше способна да го направи. Ако Тея се научеше да притегля твърд парил, би могла и да се защитава от него, нали? Дали тези хора щяха да я научат?

Скована, нерешителна, бездейна, за което се мразеше, Тея се взираше в уличката. Най-голямото предимство на парила беше във факта, че можеха да го виждат само шепа хора в целия свят. Ако още някой беше способен да наблюдава убийствата, извършителите им губеха най-мощното си оръжие.

А това превръщаше Тея в заплаха за могъществото им. Тя вече бе видяла едно убийство. Може би се опасяваха, че е видяла и убиеца.

„Е, Тея, ще се усамотиш ли с мъж, който е убил невинен човек пред очите ти и е застрашен от самото ти съществуване?“

Щом описа положението си с тези думи, остатъците от любопитството ѝ се спаружиха от голямо сочно гроздово зърно в гадна стафидка. Тея мразеше стафиди. Обичаше грозде. Изобщо не бяха едно и също, каквото ще да разправяха хората.

Ако мъжът искаше само да я убие, досега да го бе направил. А с тези съобщения от парил ѝ доказваше, че успява да се промъква наблизо, без тя да го открие. Значи искаше първо да остане насаме с нея. Защо?

Не можеше да е за добро. Този мъж беше убиец. Ако врагът ти иска нещо, не му го давай.

Тя побягна.

Привлече няколко стреснати погледа, когато хукна, но не се притесняваше. Щом никой не крещеше подире ѝ „Крадла!“, никой не се интересуваше от тичащо момиче. Стигна до претъпкано кръстовище и се промуши в тълпата толкова пъргаво, колкото е по силите на човек. Плъзна се под ярема на бивол, теглещ каруца, натоварена с огромна купа сено, преди коларят да ѝ подвикне сърдито. Претича покрай фонтанчето насред кръстовището и се провря между хората, наредили се да си налеят вода. Втурна се към следващата улица, спря, върна се няколко крачки и зави към тясна алея зад някакви къщи. Изтича по нея, едва не се подхлъзна на боклуците, свърна в обратната посока при първия ъгъл и пак се завря в малка уличка.

Заръмя. Тея дори не бе забелязала кога са се струпали облаците. Свали тъмните очила, остави раницата до краката си, обърна наметалото си с бледосинята страна навън, намести раницата пред гърдите си и се загърна с наметалото така, че да я покрие. Нахлупи качулката на главата си и се вля в потоците минувачи, които бързаха да се скрият от дъжда. По-трудно ѝ беше да променя походката си, когато вървеше припряно. Въртенето на ханша, за да прилича на по-пищна жена, не беше непосилно, стига да събираше краката си, все едно ходи по въже. Но да го направи, докато подтичва, за да не подгизне от дъжда? Не я биваше чак толкова.

Порови в раницата, без да спира. Не носеше кой знае какво, годно за маскировка, но поне имаше яркожълт шал и кърпа за глава. На поредното кръстовище се пъхна под навеса на една сергия, уж да мине напряко към пресечката. Бутна назад качулката, извади червената кърпа… а може и да беше зелена, другите новаци от нейния клас обичаха шегичките и като знаеха нейните проблеми с цветовете, нищо чудно да я бяха излъгали.

Стегна кърпата на главата си, наметна шала на раменете си и го върза припряно. Сведе глава и се върна в посоката, откъдето бе дошла, като придържаше наметалото събрано и използваше раницата да ѝ придаде вид на бременна. Опираше длан в корема си, за да подсили впечатлението.

Мразеше маскировка, която я прави мудна. Изнервяше се, когато не можеше да офейка бързо. Но същото важеше и за всички останали, затова такова предрешване всъщност вършеше добра работа при измъкването. Подмина висок мъж, който също се провря до сергията и навлезе в пресечката. Може и да беше съвпадение. Може би и той бързаше към дома си в дъжда.

Вървя мъчително покрай още две пресечки с отмерени тромави крачки и длан на издутия си корем, но внимаваше да не стъпва прекалено патраво. Чак тогава хукна отново, но към пивоварната, където Марта Мартаенс бе наела стая.

Пивоварната „Целувката на девата“ се помещаваше в тумбеста квадратна сграда и беше белосана с вар като почти всички постройки на Големи Яспис, имаше и сводест покрив, той пък в дразнещо розово. Дървената врата беше обикновена, виждаше се само изобразена девойка в профил, устните ѝ готови за целувка. Нямаше надпис. Тея потропа решително.

Отвори ѝ може би прислужница, момиче на най-много десет години.

— Тук ли е наела стая Марта Мартаенс? — попита Тея.

Големите кафяви очи на момичето се ококориха още повече и то се поколеба.

— Може ли да почакате тук? Ще се върна след два замаха на овча опашка.

Ама че странно говореше. А на Тея не ѝ допадаше хората да се държат странно, когато животът ѝ е в опасност. Още усещаше гърлото си свито. Но тя прехвърли напрежението в тялото си, готова да нападне. Знаеше, че е по-бърза, ако е нащрек, но с отпуснати мускули, само че нямаше как да си наложи такова спокойствие точно сега.

Озърташе се, преценяваше всеки наоколо, но по тези улици вече минаваха малцина, а дъждът се засилваше. Последният ѝ разговор с магистра Мартаенс не бе завършил добре. Наставницата ѝ смяташе, че дори ако плъзнат приказки за възможността някой да убива с парил, всички притеглящи този цвят ще станат жертви на гонения. Скоро след това Тея загуби шанс да продължи уроците си при нея, защото Андрос Гайл принуди някак Аглая Красос да се откаже от робинята си. Оттогава не бе виждала магистра Мартаенс.

Вратата пак се отвори и жилава жена с престилка ѝ махна да влезе.

— Бел! — изръмжа тя. — Оставила си посетителка под дъжда? Що за обноски, момиче?

Лицето на малката Бел помръкна и тя побърза да се скрие някъде.

— Тя си е плачлива — каза пивоварката и въздъхна.

На главата си имаше кърпа като мъжка готра, за да прибира внушителната буйна кестенява коса, докато работи. А си личеше, че работи — кожата ѝ бе лъснала от пот, вените на тънките ѝ ръце бяха издути.

— Имам да наглеждам младо пиво — продължи тя, — затова да ме прощавате, че карам направо, но как ви е името и какво искате?

— Тея. Адрастея. Дойдох да проверя дали бившата ми наставница Марта Мартаенс още живее тук.

Тея свали своята кърпа от главата си и изтръска наметалото си. Раницата на корема ѝ се показа.

— Ха, а аз си помислих, че си непразна от шест месеца, ама тя щеше да ми каже, ако е тъй. — Жената кимна към раницата. — Марта замина. И ти не си първата, дето идва да пита за нея. Ще ти кажа каквото казах и на него, защото е самата истина. Добра квартирантка беше. Малко дръпната, ама свястна жена. Не знам къде отиде. Загуби си службата в Хромария, а само заради туй беше тук, и не виждам нищо чудато, че си тръгна. — Пивоварката отиде при един тезгях и бръкна под него. — Но и друго имам да ти река. Остави бележка, дето трябва да я дам само на момиче с името Тея. Да знаеш — оня мъж, дето дойде да пита за нея, ми предложи пари, ако те задържа тук и го известя.

Тея беше готова за схватка. Погледът ѝ се плъзна от лицето на жената към гърдите и корема. Движението започва от средата на тялото, оставяш периферното си зрение да дебне за всичко останало.

— Не взех парите. Не съм някаква дивачка, а и у него имаше нещо сбъркано. Червеникава коса, оплешивяло теме, смахната огърлица. Видях я за мъничко, ама татко ми някога вадеше зъби. Цялата огърлица беше тъкмо от човешки зъби. Има нещо гадно в туй и не ми се ще да знам какво е. Прочети писмото по-скоро и си върви. Де да го знам дали не дебне наоколо и сега. А, да — не сгъвай листа. Марта много държеше да ти го кажа. Ако искаш, измъкни се през задната врата.

За да стигне до задната врата, Тея трябваше да мине през непозната сграда, далеч от очите на други хора, сама и уязвима. Може би жената наистина опитваше да ѝ помогне. В края на краищата не беше длъжна да ѝ казва за дошлия преди нея мъж. Но Тея беше робиня толкова отдавна, че не би се оставила в ръцете на никого.

Взе писмото внимателно и го отвори бавно, без да изпуска пивоварката от поглед.

— Ако искаш, изгори го в огнището — предложи жената. — Аз ще си наглеждам пивото. Оролам да бди над тебе, момиче.

Обърна ѝ гръб и влезе в пивоварната. Тея се зачете в писмото.

Тея, няма да работя повече с тебе. Научих, че моят брат се е разболял зле, затова се връщам в семейната ни ферма в Маеланс. Моля да ме извиниш, че заминавам толкова неочаквано, но не се съмнявам, че нашата господарка ще се погрижи за тебе. Оролам да те благослови.

Под няколкото реда имаше подпис. Тея не бе чувала Марта Мартаенс да има брат. Побърза да разшири зениците си, за да вижда парил.

Имаше скрит текст от парил, който започваше да се разпада след изваждането на листа на светло. Разбра защо Марта не е искала тя да сгъне листа — така би унищожила тайното послание.

Всичко е вярно. И за убийствата, и за останалото. Орденът на Разбитото око съществува, сега ще подгонят и тебе. Дано Оролам ми прости, че те оставям сама, но с тези хора не можеш да се бориш. Бягай, Тея.

Марта Мартаенс

Загрузка...