Скитница

Глава 13Осъдена

— Те тук ли са? — произнесохме задавено думите ние. Изхвръкнаха от нас, както водата от дробовете ни. След нея само този въпрос имаше значение. — Успяха ли да дойдат?

Беше невъзможно да видим изражението на лицето на чичо Джеб в тъмното.

— Кой? — попита той.

— Джейми и Джаред! — прошепнахме със затаен дъх ние. — Джаред беше с Джейми. Нашият брат! Те тук ли са? Дойдоха ли? И тях ли ги намери?

— Не. — Отговорът беше категоричен и в него нямаше нито съжаление, нито изобщо някаква емоция.

— Не — прошепнахме ние. Не повтаряхме думата след него, а протестирахме, че сме се върнали към живота. Какъв беше смисълът? Отново затворихме очи и се вслушахме в болката на тялото ни. Оставихме я да заглуши душевната ни болка.

— Виж — каза след малко чичо Джеб, — трябва да се погрижа за една работа. Почини си малко, докато се върна за теб.

Не вникнахме в значението на думите му, чухме само звуците. Очите ни продължаваха да са затворени. Стъпките му със скърцане се отдалечиха от нас. Не можехме да кажем в каква посока се отправи. А и това не ни интересуваше.

Нямаше ги. Нямаше начин да ги намерим, нямаше надежда.

Джаред и Джейми бяха изчезнали. Това беше нещо, което умееха да правят добре, и ние някога нямаше да ги видим отново.

Водата и прохладният нощен въздух проясниха главата ни, а това беше нещо, което не искахме да се случи. Обърнахме се по корем, за да заровим отново лицето си в пясъка. Бяхме толкова уморени. Това беше нещо повече от изтощение, някакво по-дълбоко, болезнено състояние. Разбира се, че бихме могли да заспим. Не ни оставаше нищо друго, освен да не мислим. Можехме да го направим.

И го сторихме.

Когато се събудихме, беше все още нощ, но на източния хоризонт се задаваше зората. Планините бяха очертани в убито червено. В устата си усещахме вкус на пясък и в първия момент си помислихме, че сме сънували появата на чичо Джеб. Разбира се, че сме сънували.

Тази сутрин главата ни беше по-ясна и бързо забелязахме странното нещо близо до дясната ни буза — нещо, което не беше нито скала, нито кактус. Докоснахме го. Беше твърдо и гладко. Побутнахме го и отвътре се разнесе прекрасният звук на плискаща се вода.

Чичо Джеб беше истински и ни беше оставил една манерка.

Седнахме предпазливо на земята, изненадани, че не се счупихме на две като изсъхнала вейка. Всъщност се чувствахме добре. Водата явно е имала време да се разнесе из тялото ни. Болката беше притъпена и за пръв път от дълго време отново почувствахме глад.

Пръстите ни бяха изтръпнали и непохватни, докато отвивахме капачката на манерката. Не беше пълна до горе, но вътре имаше достатъчно вода да издуем отново корема си. Като че ли се беше свил. Изпихме я всичката. Вече нямаше да я пестим.

Пуснахме металната манерка върху пясъка и тя тупна с глух звук в предутринната тишина. Сега бяхме напълно будни. Въздъхнахме, предпочитайки безсъзнанието и заровихме лицето си в ръце. А сега какво?

— Защо му даде вода, Джеб? — попита ядосано един глас близо зад гърба ни.

Извърнахме се и застанахме на колене. Това, което видяхме, накара сърцето ни да подскочи и събуждането ни да прерасне в изумление.

Близо до мястото, където бях коленичила, под дървото се бяха наредили в полукръг осем човека. Нямаше съмнение, че всичките бяха хора. Никога не бях виждала лица с такива изражения — не като нашите. Устните бяха изкривени от злоба и изтеглени назад над стиснатите зъби като на диви животни. Веждите бяха сбърчени ниско над очите, които пламтяха от гняв.

Шестима мъже и две жени, някои от които много едри и повечето по-едри от мен. Усетих как кръвта се отдръпна от лицето ми, когато разбрах защо държаха ръцете си по такъв странен начин стиснати здраво отпред. Всеки държеше по един предмет. Държаха оръжия. Някои имаха ножове — няколко къси, като тези в кухнята ми, а други по-дълги. Един беше огромен и страховит. Такъв нож не беше за кухня. Мелани ми подсказа думата: мачете. Други държаха дълги колове — имаше метални и дървени. Тояги.

По средата разпознах чичо Джеб. В ръцете си държеше отпуснато един предмет, какъвто никога не бях виждала лично, а само в спомените на Мелани. Беше пушка.

Гледах с ужас, но Мелани гледаше на всичко това с почуда, объркана от броя им. Осем оцелели човека. Беше предположила, че Джеб е сам или в най-добрия случай са само двама. Това, че виждаше толкова много себеподобни, я изпълваше с радост.

Ти си една идиотка — рекох й аз. — Погледни ги. Вгледай се в тях.

Накарах я да ги погледне от моята гледна точка, да види заплашителните им фигури, облечени в мръсни дънки и леки памучни ризи, посивели от прах. Може някога да са били хора, но сега бяха нещо друго. Бяха варвари, чудовища. Бяха се надвесили над нас, жадни за кръв. Във всеки чифт очи се четеше смъртна присъда.

Мелани видя всичко това и макар с неохота, трябваше да признае, че бях права. В този момент нейните така обичани хора се бяха превърнали в нещо възможно най-лошо, като онези вестникарски истории, за които прочетохме в изоставената барака. Гледахме убийци.

Трябваше да бъдем по-благоразумни, трябваше да умрем още вчера.

Защо спаси живота ни чичо Джеб, за това ли?

Потръпнах при тази мисъл. Припомних си разни истории за човешките жестокости. Бяха направо непоносими. Може би трябваше повече да се съсредоточа. Знаех, че има причини, поради които хората не убиват веднага враговете си и ги оставят още известно време живи. Заради неща, които искаха от мозъците или от телата им…

Разбира се, веднага ми дойде наум за една тайна, която те искаха от мен. Тази, която никога няма да им кажа, независимо от това какво щяха да ми направят. По-скоро бих се самоубила.

Не позволих на Мелани да види тайната, която пазех. Използвах собствените й защити срещу нея и издигнах стена в главата си, за да я скрия зад нея, докато за пръв път след имплантирането ми разсъждавах за тази информация. Преди нямаше причина да го правя.

От другата страна на стената Мелани дори не проявяваше любопитство, не направи опит да премине през нея. Имаше си по-непосредствени грижи от факта, че не само тя крие някаква информация.

Имаше ли значение, че пазех тайната си от нея? Не бях толкова силна, колкото Мелани. Не се съмнявах, че може да издържи на мъчение. Колко болка бих могла да изтърпя преди да им кажа всичко, което поискат?

Усетих как стомахът ми се надигна. Самоубийството беше отблъскваща възможност. Беше дори по-лошо, защото пак щеше да е убийство. Дали щеше да е мъчение или смърт, Мелани също щеше да бъде потърпевша. Ще трябва да почакам, докато разбера, че нямам абсолютно никакъв друг избор.

Не, не могат. Чичо Джеб никога няма да им позволи да ме наранят.

Чичо ти Джеб не знае, че си тук — припомних й аз.

Кажи му!

Загледах се в лицето на стария човек. Гъстата, бяла брада ми пречеше да видя устата му, но очите му не святкаха като на другите. С крайчеца на окото си забелязах, че някои от тях преместиха погледите си от мен към него. Чакаха го да отговори на въпроса, който му бяха задали. Чичо Джеб се взираше в мен, без да им обръща внимание.

Не мога да му кажа, Мелани. Няма да ми повярва. Ако помислят, че ги лъжа, ще решат, че съм Търсач. Сигурно имат достатъчно опит, за да знаят, че само един Търсач би си измислил история, имаща за цел да проникне сред тях.

Мелани веднага разбра, че съм права. Самата дума Търсач я накара да потръпне от омраза и й беше ясно, че тези непознати биха реагирали по същия начин.

Всъщност това няма значение. Аз съм душа, а това им е достатъчно.

Онзи с мачетето — най-едрият мъж сред тях, чернокос, със странно светла кожа и живи сини очи — издаде звук на отвращение и се изплю на земята. Пристъпи крачка напред и бавно вдигна дългото острие.

По-добре по-бързо, отколкото бавно. По-добре да бъдем убити от тази груба ръка, отколкото от моята. По-добре ще е да не умра като някаква насилница и да не нося отговорност за пролятата кръв на Мелани и за моята собствена.

— Почакай, Кайл. — Джеб произнесе думите без да бърза, почти небрежно, но мъжът спря. Направи гримаса и се извърна към чичото на Мелани.

— Защо? Каза, че си се уверил. То е едно от тях.

Разпознах гласа — беше същият, който беше попитал Джеб защо ми е дал вода.

— Е, да, така е. Тя със сигурност е такава. Но всичко е малко по-сложно.

— Как? — зададе въпроса друг мъж, който застана до големия, чернокос Кайл.

Двамата си приличаха толкова много, че вероятно бяха братя.

— Виждаш ли, същевременно това тук е и племенницата ми.

— Не, вече не е — отвърна троснато Кайл. Отново се изплю и направи още една заплашителна крачка към мен, като държеше готов ножа в ръце. От начина, по който раменете му се приведоха напред, разбрах, че няма да бъде спрян отново с думи. Затворих очи.

Чуха се две остри щраквания на метал и някой ахна. Отново отворих очи.

— Казах да почакаш, Кайл. — Гласът на чичо Джеб продължаваше да е спокоен, но сега държеше здраво в ръцете си дългата пушка и дулата й бяха насочени към гърба на Кайл. Той замръзна на мястото си само на крачки от мен. Мачетето остана вдигнато във въздуха над рамото му.

— Джеб — викна ужасен братът — какво правиш?

— Отдръпни се от момичето, Кайл.

Той се обърна с гръб към нас и погледна ядосан Джеб.

— Това не е момиче, Джеб.

Джеб сви рамене, но продължи да държи здраво пушката, насочена към Кайл.

— Трябва да обсъдим някои неща.

— Докторът може да научи нещо от него — обади се един дрезгав женски глас.

Аз се свих при тези думи, защото чух в тях най-опасните си страхове. Когато Джеб току-що ме беше нарекъл своя племенница, у мен наивно припламна някаква надежда, че ще живея, че може да се смилят над мен. Колко бях глупава да го помисля дори за секунда. Смъртта щеше да бъде единственото милосърдие от тези същества, на което можех да се надявам. Погледнах жената, изрекла думите, и с изненада видях, че беше също толкова стара, колкото и Джеб, може би дори по-стара. Косата й беше по-скоро тъмносива, отколкото бяла и затова преди не бях забелязала възрастта й. Лицето й беше цялото в бръчки, които се спускаха надолу на сърдити черти. Обаче зад тези черти имаше нещо познато.

Мелани направи връзката между това старо лице и едно друго, по-гладко в паметта й.

— Лельо Маги? Ти си тук? Как е възможно? А Шарън… — Всичките думи бяха на Мелани, но изскочиха от моята уста и аз не можах да ги спра.

Дългото ни съвместно пътуване през пустинята беше направило нея по-силна или мен по-слаба. Или може би причината беше, че се бях съсредоточила върху това от коя посока ще дойде смъртоносният удар. Събирах кураж за убийството ни, а тя се беше събрала отново с роднините си. Мелани успя само наполовина да изрази изненадата си. Жената на преклонна възраст, наречена Маги, се хвърли напред с необичайна за външния й вид бързина. Не вдигна ръката, която държеше черния лост. Аз наблюдавах нея и затова не видях свободната й ръка, която ме удари силно през лицето.

Главата ми отхвръкна назад и после клюмна отново напред. Удари ме отново.

— Не можеш да ни заблудиш, паразит такъв. Знаем как работите. Знаем как добре можете да ни подражавате.

Усетих вкус на кръв от вътрешната страна на бузата си.

Не прави това отново — скарах се аз на Мелани. — Казах ти какво ще си помислят.

Мелани беше твърде шокирана, за да отговори.

— Хайде, хайде, Маги — започна да я успокоява Джеб.

— Не ме успокоявай, стар глупак такъв! Вероятно е довела цял легион такива като нея срещу нас. — Отдръпна се от мен и ме изгледа, както бях притихнала, като че ли бях навита на кълбо змия.

После застана до брат си.

— Не виждам никой — отвърна Джеб. — Хей — извика той и аз се свих изненадана. Не бях само аз. Джеб размаха лявата си ръка над главата си, но дясната продължаваше да стиска здраво пушката. — Елате насам!

— Млъквай — скара му се Маги и го блъсна в гърдите. Макар да имах основателна причина да считам, че е силна, Джеб не се помръдна.

— Сама е, Маги. Беше почти умряла, когато я намерих. И сега не е в кой знае каква добра форма. Стоножките не жертват себеподобните си по този начин. Щяха да дойдат за нея много по-скоро от мен. Каквото и да представлява, тя е сама.

Видях образа на дългото насекомо с много крака в главата си, но не направих връзката.

Говори за теб — преведе Мелани. Тя постави образа на грозното насекомо до спомена ми за една ярка сребриста душа. Не видях прилика.

Чудя се откъде знае как изглеждате — рече разсеяно Мелани. Отначало спомените ми за истинския вид на душата бяха нови за нея.

Нямах време да се чудя заедно с Мелани. Джеб вървеше към мен, а другите плътно го следваха. Ръката на Кайл бе вдигната над рамото на Джеб, готова да го спре или да го изблъска встрани. Не можех да кажа.

Джеб прехвърли пушката в лявата си ръка и протегна към мен дясната. Аз я погледнах тревожно в очакване да ме удари.

— Хайде — подкани ме кротко той. — Снощи трябваше да те отведа у дома, след като те докарах толкова далеч. Ще трябва да ни разкажеш малко повече.

— Не! — изръмжа Кайл.

— Ще я отведа обратно — рече Джеб и за пръв път в гласа му усетих по-резки нотки. Под брадата се видя, че бе стиснал зъби и изразът на лицето му беше станал по-непреклонен.

— Джеб! — запротестира Маги.

— Мястото си е мое, Маги. Ще направя, каквото си поискам.

— Стар глупак! — озъби се отново тя.

Джеб протегна ръка и хвана моята, която лежеше свита в юмрук върху бедрото ми. Дръпна я и ме изправи на крака. Не го направи грубо, а по-скоро припряно, като че ли бързаше. А не беше ли още по-жестоко да продължи живота ми заради някакви негови причини?

Аз се заклатих неуверено. Не чувствах много добре краката си — само убождания като с игла, докато кръвта се раздвижваше.

Зад него се чу неодобрително сумтене и то не само от една уста.

— Е, добре, която и да си — рече отново кротко той, — хайде да се махаме оттук, докато не е станало прекалено горещо.

Онзи, който вероятно беше братът на Кайл, сложи ръката си върху тази на Джеб.

— Не можеш просто така да му покажеш къде живеем, Джеб.

— Предполагам, че това няма значение — рече рязко Маги. — То няма да има възможност да разкаже на никого.

Джеб въздъхна и измъкна една шарена кърпа, която до този момент стоеше скрита от брадата, около врата му.

— Това е глупаво — промърмори той, но развърза мръсната материя, корава от засъхналата пот, и направи от нея превръзка за очите ми.

Стоях абсолютно неподвижна, докато той я връзваше, и се борех със засилващата се паника, защото не можех да виждам враговете си. Не можех да виждам, но знаех, че Джеб сложи ръката си върху гърба ми, за да ме насочва. Никой от другите не би бил толкова внимателен.

Тръгнахме напред, според мен в северна посока. Отначало никой не говореше — чуваше се само скърцането на пясъка под краката. Земята беше равна, но аз често се препъвах със схванатите си нозе. Джеб беше търпелив. Насочваше ме почти кавалерски с ръка.

Докато вървяхме, усетих, че слънцето изгря. Някои от стъпките бяха по-бързи от другите. Те се движеха далеч пред нас, докато накрая едва се чуваха. Като че ли с Джеб и мен бяха останали само малцина. Сигурно не съм имала вид на някой, който трябва да е пазен от много хора. Бях прималяла от глад и залитах на всяка крачка. Чувствах главата си замаяна и празна.

— Нямаш намерение да му кажеш, нали?

Беше гласът на Маги, който се чуваше на няколко крачки зад мен и звучеше като обвинение.

— Той има право да знае — отвърна Джеб. Отново усетих упоритите нотки в гласа му.

— Това не е любезно от твоя страна, Джебедая.

— Животът не е любезен, Магнолия.

Беше ми трудно да реша кой от двамата ме плаши повече. Дали беше Джеб, който изглеждаше така решен да ме остави жива? Или Маги, която първа спомена за доктора — дума, изпълваща ме с инстинктивен страх, но която изглежда се безпокоеше повече от жестокостта, отколкото брат й?

Отново продължихме да вървим няколко часа в мълчание. Когато краката ми започнаха да се подкосяват, Джеб ми помогна да седна на земята и поднесе една манерка към устните ми, както го беше сторил през нощта.

— Кажи ми, когато си готова — рече ми той. Гласът му ми се стори любезен, макар да знаех, че това е лъжливо тълкуване.

Някой нетърпеливо въздъхна.

— Защо правиш това, Джеб? — попита един мъж. Бях чувала гласа и преди; беше на един от двамата братя. — За доктора ли? Можеше просто да го кажеш на Кайл. Не беше нужно да насочваш пушката срещу него.

— Кайл има нужда по-често да насочват пушка срещу него — рече сърдито Джеб.

— Моля те, кажи ми, че не правиш това от състрадание — продължи мъжът. — След всичко, което си видял…

— След всичко, което съм видял, ако не съм се научил на състрадание, не бих струвал много. Обаче тук не става дума за състрадание. Ако изпитвах достатъчно състрадание към това нещастно създание, щях да я оставя да умре.

Потреперих в горещия като в пещ въздух.

— Тогава, защо? — настоя братът на Кайл.

Последва продължително мълчание, а после ръката на Джеб докосна моята. Аз се хванах за нея, защото имах нужда от помощ, за да се изправя на крака. Той опря другата си ръка в гърба ми и отново тръгнах напред.

— От любопитство — каза с глух глас Джеб.

Никой не отговори. Докато вървяхме, се замислих върху няколко сигурни факта.

Първият. Не бях първата душа, която залавяха. Тук това беше установена практика. Този „доктор“ се беше опитвал да получи търсения от него отговор от други преди мен. Странното беше, че не можех да се настроя да се надявам на бърз край или да се опитам да повлияя на развръзката. Беше лесно да стане дори без да направя нещо сама. Просто трябваше да им кажа една лъжа — да се престоря, че съм Търсач, да им кажа, че в момента колегите ми ме търсят, да се разбунтувам, да ги заплаша.

Или да им кажа истината — че в мен живее Мелани и че тя ме беше довела тук. Те можеха да видят в това друга, много по-неустоима лъжа в идеята, че човекът може да продължи да живее дори след имплантацията. Тя беше толкова примамлива за вярване от тяхна гледна точка, така коварна, че те щяха да повярват повече, че съм Търсач, отколкото ако го твърдях. Щяха да предположат, че е уловка, щяха да се отърват бързо от мен и щяха да намерят ново място, където да се скрият, далеч от тук.

Вероятно си права — съгласи се Мелани. — Това бих направила.

Обаче още не бях изпитала болка, а и никой начин за самоубийство не ми допадаше. Инстинктът ми за оцеляване държеше устата ми затворена. Споменът от последния ми сеанс с Утешителката — едно толкова цивилизовано време, че ми се струваше, че е било на друга планета — премина светкавично през главата ми. Тогава Мелани се държеше предизвикателно в желанието си да бъде унищожена, очевидно беше някакъв самоубийствен импулс, но по-скоро фиктивен. Спомних си как тогава си бях помислила колко трудно е да мислиш за смърт, настанена в удобно кресло.

Миналата нощ Мелани и аз искахме да умрем, но тогава смъртта беше само на сантиметри от нас. Сега, когато отново бях на крака, беше различно.

Аз също не искам да умра — прошепна Мелани. — Но може би грешиш. Може би не поради тази причина продължават да ни държат живи. Не разбирам защо го правят… — Тя не искаше да си представи нещата, които можеха да ни сторят. Бях сигурна, че би могла да се сети за много по-лоши неща, отколкото аз. — Какъв отговор биха могли така силно да искат да получат от теб?

Никога няма да го кажа. Нито на теб, нито на който и да е човек.

Смела декларация. Обаче тогава все още не бях изпитала болка…

Мина още един час. Слънцето грееше право над нас и усещах горещината му като корона върху косата си, когато звукът се промени. Скърцащите стъпки пред мен, на които почти бях престанала да обръщам внимание, започнаха да отекват като ехо. Стъпките на Джеб продължаваха да скърцат в пясъка като моите, но някои пред нас беше стигнал нов терен.

— Сега внимателно — предупреди ме Джеб. — Пази си главата.

Аз се поколебах, защото не знаех за какво трябва да внимавам или как да внимавам със завързани очи. Ръката му се премести от гърба ми върху главата и ме накара да я наведа. Наведох се напред. Вратът ми беше схванат.

Той отново започна да ме насочва напред и аз чух стъпките също да отекват. Повърхността не отстъпваше под краката ни като пясъка. Беше равна и твърда.

Слънцето изчезна… Вече не чувствах да изгаря кожата ми и да прониква през косата ми.

Направих още една крачка и ме лъхна нов въздух. Не беше вятър. Беше застоял. Навлязох сред него. Сухият пустинен вятър го нямаше. Този въздух беше неподвижен и прохладен. В него едва-едва се долавяше влага, която имаше мирис и вкус на плесен. В главата ми и тази на Мелани беше пълно с въпроси. Тя искаше да зададе своите, но аз мълчах. Сега нито аз, нито тя можехме да кажем нещо, което да ни помогне.

— Е, добре, можеш да се изправиш — каза ми Джеб.

Повдигнах бавно глава. Дори с превръзката на очите можех да кажа, че няма светлина. По краищата на кърпата се виждаше само мрак. Чувах другите зад мен да забавят нетърпеливо ход, докато ни изчакват да продължим напред.

— Оттук — каза Джеб и отново започна да ме насочва. Ехото от стъпките ни идваше отблизо… Пространството, в което се намирахме, трябва да беше твърде тясно. Усетих, че инстинктивно навеждам глава.

Изминахме още няколко крачки, а после направихме рязък завой, който като че ли ни насочи обратно на посоката, от която дойдохме. Земята под нас постепенно се превърна в наклон, който водеше надолу. С всяка крачка ставаше по-голям и Джеб започна да ме подкрепя с грубата си ръка, за да не падна. Не знам колко пъти се подхлъзнах по пътя в мрака. Стори ми се, че спускането продължи по-дълго, отколкото беше в действителност, защото вървях все по-бавно поради обхваналия ме ужас.

Направихме друг завой, после подът започна да се издига нагоре. Чувствах краката си така изтръпнали и вдървени, че когато стана още по-стръмно, Джеб трябваше почти да ме влачи нагоре. Колкото повече напредвахме, толкова повече във въздуха се усещаше мирис на плесен и влага, но продължаваше да е все така тъмно. Единственият звук идваше от стъпките ни и тяхното отразявано отблизо ехо.

Пътят стана равен и започна да лъкатуши като серпантина.

Най-сетне в горния и в долния край на кърпата започна да прониква светлина. Искаше ми се тя да се смъкне, защото бях прекалено уплашена, за да я смъкна сама. Струваше ми се, че няма да се чувствам толкова ужасена, ако виждах къде се намирам и кой е с мен.

Със светлината се чу и шум. Беше странен, като някакво тихо бълбукане. Звучеше почти като водопад. Бълбукането стана по-силно и докато вървяхме напред и се приближавахме към него, започна все по-малко да прилича на вода. Непрекъснато се променяше. Ставаше ту по-глухо, ту по-отчетливо, след това звуците се смесваха и отекваха. Ако не бяха така нестройни, щяха да звучат като постоянната не много хармонична музика, която бях чувала в Пеещия свят.

Мракът пред очите ми от превръзката засилваше спомена ми за слепотата.

Мелани преди мен разбра на какво се дължи какофонията. Никога преди не бях чувала този звук, защото никога преди не съм била с много хора.

Кавга — бе категорична тя. — Като че ли се карат много хора.

Вниманието й беше привлечено от звука. Още хора ли имаше тук? Дори фактът, че бяхме видели осем души, беше изненадал и двете. Какво беше това място?

Някакви ръце докоснаха задната част на врата ми и аз се отдръпнах от тях.

— Спокойно — рече Джеб и свали превръзката от очите ми.

Премигнах бавно и сенките около мен придобиха форма. Разбрах: груби, неравни стени и таван, отъпкан под, покрит с прах. Намирахме се някъде под земята в естествена пещера. Не би трябвало да е много надълбоко. Помислих си, че изкачването нагоре беше продължило по-дълго, отколкото спускането надолу.

Скалистите стени и таванът бяха тъмно червеникавокафяви. И бяха надупчени от плитки дупки, като швейцарско сирене. Ръбовете на по-ниските дупки бяха изтъркани, но на кръговете над главата ми бяха по-ясно очертани и изглеждаха остри.

Светлината идваше от една кръгла дупка пред нас, чиято форма не приличаше на останалите дупки, с които бе осеяна пещерата, но беше по-голяма. Това беше вход, врата към по-светло място. Мелани проявяваше нетърпение, впечатлена от идеята за присъствието на още хора. Аз се дръпнах назад, давайки си внезапно сметка, че може би за мен ще е по-добре да съм сляпа, отколкото да виждам.

Джеб въздъхна.

— Съжалявам — рече толкова тихо той, че със сигурност го чух само аз.

Опитах се да преглътна, но не можах. Започна да ми се вие свят, но може да беше от глад. Ръцете ми трепереха като листа под напора на вятър, когато Джеб ме накара да се промъкна през голямата дупка.

Тунелът премина в зала, толкова просторна, че отначало не можах да повярвам на очите си. Таванът беше прекалено светъл и прекалено високо — беше като някакво изкуствено небе. Опитах се да разбера какво го осветява, но от него струеше силна светлина, от която очите ме заболяха. Очаквах шумът да стане по-силен, но в огромната пещера внезапно настъпи мъртва тишина. Подът не беше така осветен като яркия таван далеч над нас. Затова ми трябваше малко време, за да могат очите ми да свикнат и да разберат какви са тези очертания.

Беше тълпа. Нямаше друга дума за това — беше тълпа от хора, които стояха мълчаливи и неподвижни. Всички ме гледаха със същата ненавист, изписана на лицата им, каквато бях забелязала още призори.

Мелани беше прекалено изумена да направи каквото и да било, освен да започне да брои. Десет, петнадесет, двадесет… двадесет и пет, двадесет и шест, двадесет и седем…

Не ме интересуваше колко бяха. Опитах се да й кажа колко малко значение имаше това. За да ни убият, не бяха нужни двадесет души. За да ни убият. Опитах се да я накарам да разбере колко несигурно е положението ни, но в момента тя не обръщаше внимание на предупрежденията ми, изумена от този човешки свят, за който никога не беше подозирала, че може да види тук.

От тълпата напред излезе един мъж и очите ми първо се вгледаха в ръцете му, за да видят какво оръжие държи. Те бяха стиснати в юмруци, но не държаха нищо заплашително. След като зрението ми се нагоди към заслепяващата светлина, забелязах слънчевия загар по кожата му и я познах.

Задушавайки се от внезапно обзелата ме надежда, вдигнах очи към лицето на мъжа.